Божидар Искренов е един от най-емблематичните футболисти в историята на Левски. Радостта на народа, както с любов го наричаха запалянковците, е участвал в 22 издания на Вечното дерби (21 с екипа на Левски, 1 – за ЦСКА) и е вкарал 6 гола. Гибона е един от най-подходящите събеседници в навечерието на финала за Купата на България. Хващаме ме го на път за Канада.
– Божидаре, здравейте! Как сте, как са хлапетата?
– Слава на Бога – добре сме всички. Внуците ме радват най-много. Малкият Роугън , който се роди през декември 2021 г., и батко му Хенри са големи сладури. Много си ги обичам (вълнува се). Но нямам грижа по отглеждането им. Това е задължение на родителите им Настася и Джонатан. Синът ми Георги също живее далеч от мен – в Балтимор. Обадих му се на 6 май да му честитя именния ден. Той май го беше забравил (смее се). Ама така е, тук, в Америка, Гергьовден не го тачат особено. По принцип и младите не се обаждат, ако ние се сетим, се чуваме, за да не се забравим. А иначе аз не се спирам – постоянно съм в движение. Трябва да се бачка. Даже в момента ме хващаш в колата, на път. Отивам до Канада, в Торонто. Там ще пробвам ново предизвикателство, но не искам да издавам подробности. После планирам да мина през Отава. Попринцип първоначално планирах да се върна в София и да гледам на живо финала за Купата, но после плановете ми се промениха и не успях. Едва ли ще съм в България и за моя юбилей (на 1 август навършва 60 г. – б.а.). Може би чак около Нова година ще намеря пролука в програмата. Такива са реалностите, за съжалание. Пращам поздрави на всички приятели в родината, нека сме живи и здрави и скоро да се видим.
– Следите ли случващото се в българския футбол?
– Да, разбира се, че следя, но не детайлно. Най-вече се вълнувам от събитията на „Герена“, което е нормално. Постоянно се чувам с мои приятели от България, държат ме в течение на нещата. Знам, че през последните две седмици всички се вълнувате от предстоящия финал за Купата на България…
– Изпреварвате следващия ми въпрос – какви са очакванията ви от мача между ЦСКА и Левски?
– Дано се получи хубаво зрелище за зрителите. Футболът е за хората, те идват на стадиона, за да видят красиви изпълнения и раздаване, и ти си длъжен да им ги дадеш. По принцип има едно клише, че вечното дерби винаги е непридвидимо, че всичко може да се случи и т.н. Но конкретно за финала на 15 май мисля, че не е така. И ще ти обясня защо. Да, в началото на сезона за всички ни беше ясно, че това не беше нашият Левски – бяхме и в зоната на изпадащите по едно време. С идването на Мъри Стоилов обаче ситуацията се промени. Вижда се и с просто око, че вече се работи добре – по-професионално. Отборът се вдигна на крака, подсили се във всички линии, израстна чисто игрово и тактически. Отличните резултати напоследък дойдоха логично. В момента Левски играе приличен футбол, който радва публиката. Да, „сините“ продължават да имат проблеми, най-вече финансови. С времето постепенно всичко ще се оправи. Другото, което е положително, е огромната подкрепа, която получават от феновете. Именно публиката е най-големият капитал на Левски и така е било винаги. Това не е от днес и от вчера. Привържениците също оказаха решаваща роля за възраждането на любимия си тим. Без тяхната помощ нещата щяха да са трагични. Хората са уникални и заслужават подарък. Не казвам, че сега всичко на „Герена“ е прекрасно, „цветя и рози“, но поне има спокойствие и самочувствие. Няма какво да се заблуждаваме – Левски е фаворит за финала. Моята прогноза е 2:0. Мъри знае какво да направи в тази ситуация – играл е в такива мачове, бил е край тъчлинията и изобщо нещата са му ясни. Няма да имаме проблеми да бием и най-сетне да прекъснем тази втръснала на „синя“ България „суша“ откъм трофеи. Време е.
– Как оценявате приноса на Стоилов за положителните неща, случващи се в Левски?
– Огромен е. Пак казвам, той вдигна отбора на крака. Всички знаят, че Мъри е отличен треньор. Плюс това е голям професионалист, не допуска компромиси, каквото и да му струва това. Знае добре и състоянието на клуба и взаимоотношенията там, нещата от „кухнята“, дето се вика. Да, той рискува, но го стори, защото трябваше да докаже на себе си и на хората, че е уникален професионалист. Той промени Левски. Младите момчета застанаха зад него. Парите не са най-важното на този свят. Така се работи – с желание, себераздаване и обич към клуба и към феновете.
– На вашия пост играе един бразилец – Велтон, който прави отлично впечатление от идването си през зимата…
– Това момче ми харесва. Има бъдеще. Като цяло новите попълнения се вписаха идеално. Надявам се така да продължават и занапред.
– Кои са силните страни на ЦСКА?
– Тях не искам да ги коментирам, защото нямам право. На „Армията“ нещата…(замисля се). Абе, те да си мислят какво да правят, но там станаха доста неразбории. Не мога да си обясня постъпката на Стойчо Младенов. Защо беше тази хвърлена оставка? Просто той се уплаши според мен и то точно в навечерието на най-важните мачове. Капитанът на кораба напусна пръв, което за мен не беше правилно. На Стойчо все нещо му пречеше. Накрая го хвана страх и избяга като мишка. Психологически ЦСКА сега е „долу“. Резилът в Разград е показателен. Да паднеш с 0:5…Нещата явно не са добре. Предимството е на страната на Левски. Сега „армейците“ имат нов треньор. Този англичанин – мистър Пардю, не го познавам. Да, хвали се със солидна визитка, но тя не „играе“ на терена. Нека не прозвучат пренебрежително моите думи за „червена“ България. Толкова близки бяхме с почти всички колеги от ЦСКА…Ето, сега се навърши 1 г. от кончината на Гошо Димитров. (Вълнува се, дърпа си от цигарата и мълчи дълго). Лека му пръст на братчето ми, бяхме много добри приятели. По лагерите на националния отбор спяхме в една стая. Имал съм страхотни емоции с него, съвместни преживявания.
Гледай сега, едно време войната беше на терена. След като свърши мача, ние бяхме приятели. Ходехме навсякъде заедно. Е, криехме се от шпионите, да не ни гледат хората, защото правеше лошо впечатление. За онова време такъв беше животът. Отидем в някое заведение, заключваме се, изолираме се в отделна зала и купонът започва…Няма да забравя как в навечерието на едно дерби се бяхме събрали на по питие с Джеки, Боби (Михайлов), Дечо (Младенов), Лъчо (Танев). Все отбор юнаци (смее се). Малко нарушихме режима. Изкарахме си весело и вече се бъзикахме кой ще плаща сметката. И се разбрахме да я плати който падне в мача. Шефът на ЦСКА Никола Миланов – Чопъра, обаче ни прати шпиони. Разкриха ни, направиха и снимки. Бачо Кольо беше страхотен човек. Стана проблем, ама оправихме нещата бързо-бързо.
Отделно от това Гошо Димитров винаги е действал коректно на терена срещу мен. По принцип мен много ме ритаха защитниците, но това си е част от нещата. Не се сърдя обаче на никой. Всеки се старае да даде максимума от себе си, всеки играе за прехраната си.
Уважавам много ЦСКА, все пак съм играл там, имам и много приятели цесекари, но…Левски за мен е всичко, това е моят отбор, сърцето ми е синьо. Домът ми беше на метри от „Герена“, там пък ми минаха детството и живота, както се вика. Левски е Искренов и Искренов е Левски. Това е положението (смее се).
– Вие имате обаче негативна статистика от участия на финали срещу вечния съперник – от 5 мача във времето, когато сте със синята фланелка, взимате участие само в два и те завършват с поражения…
– Така ли? Вярно е, щом казваш. Аз не съм си водил статистики. Да, пропуснах финала през 1982 г, когато бихме с 4:0. Сигурно съм бил контузен (смее се). Няма друга причина да не играя. Помня, че тогава Петьо Курдов беше над всички и заби два гола. Следващият финал кога беше? Аха, прословутият скандален мач от 19 юни 1985-а. Тогава се възстановявах от контузия, бях на пейката. Вече бяхме станали вече шампиони. Някои ръководители бяха си наумили да ликвидират Левски и го направиха. Нямаше как да позволят отново да повторим требъла от предишната година. Жалко, че съсипаха един великолепен отбор. Смея да кажа, че онзи мач с нищо особено не се различаваше от всеки един между „сини“ и „червени“. Да, играе се малко по-твърдо, понякога прехвърчат искри, има и реплики. Но това идва от спортната злоба. Вина за разправиите имаше и съдията. Уважавах бате Мечо Яшаров, но той допусна голяма грешка. Гошо Славков, Бог да го прости, си поведе топката с ръка преди да открие резултата. А цялата ни защита спря да играе, очаквайки да бъде отсъден фаул. Това не стана. Оттам – неприятни сцени. Емо Спасов хвана за гушата Коцето Янчев, намесиха се и Ицо Стоичков, и Наско…Аз бях на метри от инцидента. По-късно по медиите и сред хората пуснаха слухове, че след края на мача е имало побоища в съблекалнята и в тунела. Не е вярно. Просто цесекарите се прибраха в тяхната съблекалня, ние – в нашата, и вечерта приключи. Мислехме си, че всичко е ОК, но на сутринта се оказа, че Левски се е „събудил“ като Витоша, а ЦСКА като Средец. Някои от моите колеги пък ги извадиха „завинаги от футбола“. Даже и мен щяха да ме накажат, щото съм бил на пейката, ама както и да е. Да, след известно време отговорните другари осъзнаха каква тъпотия са направили, постепенно реабилитираха момчетата, а после върнаха и имената на клубовете. Това е история, не може да се върне, било каквото и да било.
Следващият финал – през 1986-а, пък не ни пуснаха националните състезатели да вземем участие в навечерието на Мондиала в Мексико. Треньорите искаха да ни предпазят от евентуални травми. Отдавна не бяхме се класирали на световно първенство и беше логично решение откъм превантивни мерки. Знаеш, че в този сблъсък всички излизат не на 100, а на 1000 процента мобилизирани и дават всичко от себе си. Можеше да стане някой сакатлък.
– Какво си спомняте от следващите два финала – на 15 май 1987 (1:2) и на 11 май 1988 (1:4)?
– Ха, един мач ли е, че да го помниш (смее се)? Затова сте вие – журналистите. Ние – футболистите, не ги помним много-много, просто няма шанс. Иначе главата ще ти стане тройна. В първия не играх добре, не ми се получаваха финтовете. През 1988-а пък блесна моят приятел Патрика (Петър Витанов – б.а.). Помня, че заби два гола на Боби Михайлов, вторият от които със страхотна тупалка.
– Двама от вашите бивши съотборници от славното поколение от 80-те години на миналия век наскоро празнуваха юбилеи…
– Визираш Кокала (Емил Велев – 5.02.1962 г.) и Вълка (Наско Сираков – 26.04.1962 г.), нали? Обичам ги! Само хубави спомени ни свързват. На Наско му изпратих sms. 60 години са си сериозна възраст. Дартаняни сме вече, всички сме на този хал. След 4 месеца и аз ставам на толкова. „Остаряваме бавно, неусетно почти“, както се пееше в онази незабравима песен на моята приятелка Богдана Карадочева (смее се). А какви изпълнения имаме с тези „стари“ момчета…Виж, ние първо бяхме уникален отбор и колектив! Всички празници ги карахме заедно. Не позволявахме самоотлъчки. Не давахме да организираме купон и някой да се измъкне с обяснения от сорта: „Аз не мога да дойда, защото трябва да гледам детето“ и т.н. Такава организация се правеше, че всички дечурлига да са при бабите и дядовците, жените тръгваха всичките – било на ресторант, било на бар или дискотека. Всичките до един, без изключение.
– Наско призна в едно от последните си интервюта, че ви счита за най-големия талант в нашия футбол…
– Така ли е казал? Благодаря му за високата оценка. Отборът и колективът бяха №1. Гледай сега, без всеки може, но ти не можеш без отбора. Всички 11 човека трябва да сте като юмрук, заедно. Иначе нищо не се получава. Така и играхме и затова станахме най-добри в България. Колкото до мен…
Може би аз съм имал някакъв талант, някаква „искрица“. Колкото съм могъл – дал съм. А това, че не съм играл в големи европейски отбори, макар че съм имал възможност…Така е било писано. Дали съм щял, дали са ми дали шанс няма значение. Да, можех, но трябваше да направя още една последна крачка. Беше преди доста годинки. Но направих половин крачка, а не цяла. Това е животът. Сега и да съжаляваш, и да не съжаляваш, нищо не може да се върне.
– Коя е най-скъпата ви победа във вечното дерби?
– Всеки успех над съперника е важен. Никога обаче няма да забравя победата с 3:1 на 3 юни 1984 г. По този начин станахме шампиони, взехме златен требъл – с трите купи. Вкарах втория гол в 55-ата минута. Направихме двойно с бате Мишо Вълчев, той ме изведе зад защитата, леко по диагонал. Краси Безински опита да ме спре, не му се получи, преодолях Джони Велинов за 2:0. От радост направих такъв спринт зад вратата, към трибуните на сектор „Б“, че…После един приятел ме бъзикаше: „Абе, ти такава отсечна не направи в мача…“ (смее се). Вярно беше, прескачах някакви рекламни табла, даже дюшека за висок скок, който беше зад вратата. Как съм го направил, и досега не мога да си отговоря. Това от високия адреналин, емоцията беше страшна. Връщам се назад към терена, не се оглеждам…По едно време виждам до мен милиционери с кучета. Викам си: „Е..а м.. му. Какво се случва?“. Кокала ме дръпна…
Има и нещо друго. По принцип този сезон 1983/1984 беше изключително силен за мен. Но виж сега, аз през голяма част от времето бях контузен. Всичките мачове ги изиграх на болкоуспокояващи инжекции, иначе нямаше как да издържа. Това малко хора го знаят. Може би затова емоцията след шампионския гол беше толкова силна.
