Ангел Колев е роден на 22 август 1953 г. Юноша е на Локомотив (Сф), за който играе от 1972 до 1982 г. Играл е още в гръцкия АЕК (Атина) и в Шумен. В “А” група за родния си клуб има 252 мача и 33 гола. Шампион на България през 1978 г. Носител на Купата на Съветската армия през 1982 г. Има и 9 мача в националния отбор. Бил е в 5 периода треньор на Локомотив (Сф), работил е още в Академик (Свищов), кипърските Алки (Ларнака), Омония (Никозия), Еносис (Паралимни), Ермис (Арадипу).
– Г-н Колев, как ще коментирате сезона до тук за Локомотив (Сф)?
– На приливи и отливи се представяше отборът. Като оценка е „задоволително“. Всеки локомотивец го боли, че не можем да играе у дома, на нашия си стадион. За изпадане и дума не може да става! Категорично! Не са сериозни такива съмнения и приказки. Обидно е даже да си помислим. Не искам никого от играчите да хваля. Аз имам право да си изкажа мнението пред обществото. Не изживявам коректив на ръководството. Не ме е страх да го кажа. През клуба минаха стотици еднодневки и мишки и никой не ги помни. Моят живот е минал в “Надежда”. Разликата в сравнение със славните времена е огромна. Не искам да коментирам качествата на момчетата, които в момента играят с червено-черната фланелка.
Шапка им свалям на трима души от ръководството на Локо – собственика Иван Василев, Веско Стоянов и Вальо Николов. Адмирации заслужава и изпълнителният директор Бойчо Величков. Администрацията също работи добре, но трябват още усилия. Василев спаси Локомотив от заличаване. Ако не беше Бозата, любимият ни клуб вече нямаше да го има. Това малко ли е като заслуга? Да, той може да разчита на безценната подкрепа на Стоянов и Николов, които дават всичко от себе си за любимия клуб, невероятни момчета са и им благодаря. Но на Василев му трябва помощ – сам не може да се справи.
– Бяхте старши треньор на Локото и по време на властването на Николай Гигов. Какви са отношенията ви с него?
– Приятелски. По всяко време може да му се обадя.Работих 9-10 месеца с него. Уважавам го, той е свестен човек. Него го подвеждаха многобройните съветници около него, бих ги нарекъл даже лапачи. Скарах се с неговите съветници, просто ни се разминаваха вижданията.
– Как започна вашият футболен път?
– Аз отраснах в едно радомирско село – Долни Раковец се казва. Там играех в селския отбор. Сравнително късно влязох в сериозния футбол. Отидох след осми клас в София да уча в Техникума по автоматика до Женския пазар. Почнах да тренирам в школата на Локомотив. Живеех при чичо ми в квартал “Свобода”. Първият ми треньор беше Сашо Неделчев. После в юношите ни пое бате Гошо Петков. Той беше голям педагог, имаше уникален подход и нюх към младите таланти. Работеше и като учител по физкултура и история. Постепенно се утвърдих и ме повикаха и в юношеския национален отбор, където под ръководството на Димитър Дойчинов достигнахме до последната фаза на европейските квалификации. Там обаче отпаднахме от СССР след 0:1 и 0:0 в Бургас.
– Винаги ли сте играли като халф?
– Не, отначало бях централен нападател. Георги Берков ме взе при мъжете на Локо, заедно с Гошо Бонев, Васко Петров и още няколко момчета. Там играех чист нападател, а едва след идването на Йончо Арсов ме изтеглиха по крилото и в халфовата линия. Даже в един мач с пловдивското Локо съм пазил Христо Бонев.
– Спомняте ли си дебюта за Локомотив?
– Разбира се. Дебютирах на “Народна армия” срещу Етър – 1:1, през 1971 г. (2 кръг, сменя Д. Цеков в 67-ата минута – б.а.). Сутринта преди мача играх едно полувреме за юношите. Поведохме, но те ни изравниха в края. Берков беше побеснял после. Влезе в съблекалнята, хвана шише с газирана вода и като го шибна в стената…Вика, кара се…Любопитно е, че първият и последният ми мач бяха в кариерата бяха под ръководството на бате Гошо. Финиширах след финала за КСА през 1982 г. срещу Локо (Пд).
Берката иначе беше уникален мотиватор. Като правеше разбор, настръхвах. Доста се различаваше от Апостол Чачевски и Васил Методиев. Макето например беше изключително строг. Компромиси не правеше с никого. Познаваме си и кътните зъби с него – бил ми е треньор, бил съм му помощник (Даде ми път в треньорската кариера. Отказах се едва 32-годишен, иначе можех да играя още – бях здрав като магаре) после той ни беше и президент. Апостол държеше изключително много на физическата подготовка и тренировките му бяха убийствени. Методиев беше по-добър психолог, „гъделичкаше“ ни, ласкаеше ни даже понякога, ако се налагаше, беше либерален…Макар че и той беше взискателен в тренировъчния процес. Нямаше това-онова. Виж, сам разбираш, че всички хора са с различни характери. Ние, футболистите, не се различаваме от общата маса.С някои трябва да подходиш по-меко, с друг да се отнесеш по-строго…
За мен лично треньорската професия е 80 процента психология. Не си ли добър психолог, няма как да успееш. Индивидуалният подход с футболистите е важна – да уцелиш правилния момент кога да се скараш, кога и кого да потупаш по рамото. Един се мотивира като го навикаш, друг пък се свива и не може да покаже нищо. Няма сърдене към треньора, това не го приемам. Той затова е сложен там, за да прецени кой да пусне на терена. Няма как към всички да имаш еднакъв подход.
Много тежки характери бяха момчетата от набор 1965 г., на които с Чачевски дадохме път в средата на 80-те години. Митко Васев, Кирчо Метков, Сашо Бончев, Павката Дочев – кой от тях не беше лидер? Всички те стигнаха до националния отбор. Не съм допускал разваляне на дисциплината в съблекалнята, не съм давал основание чешити да ме правят груб с тях. Разбирах се с такива на 4 очи.
– Бързо ли се наложихте?
– През първия сезон записах 6 мача и вкарах 1 гол (на Локомотив Пд при победата с 4:1, разписва се за 2:0 в 15-ата минута – б.а.) , като влизах предимно резерва. После заиграх редовно. По-опитните футболисти, начело с Начко Михайлов, ме посрещнаха много добре. Отборът беше съставен на 90 процента от юноши на клуба. Помагаха ни на нас, по-младите. Това са спомени, които остават завинаги (вълнува се).
– Кои бяха най-паметните мачове през този дебютен сезон?
– По-скоро си спомням едно дерби със Славия през зимата на 1972-а. Двубоят започна на 10 декември, но завърши чак на следващия ден.
– Как така?
– Ами, падна изведнъж много гъста мъгла. Нищо не се виждаше, по терена едва се различавахме. Още в 11-ата минута съдията Гочо Русев прекрати мача и на следващия ден доиграхме оставащите минути, обаче с друг съдия. Русев бил получил наряд за евротурнирите и отлетя за чужбина. Ако не се лъжа Никола Дудин ни свири после. Славия ни поведе, обаче после Начко Михайлов им вкара 4 гола и спечелихме с 5:1. На таблото нямаше място да се изпише фамилията на Начко (смее се).
– Под ръководството на Йончо Арсов стигате до финал за европейско железничарско първенство срещу Локомотив (Москва) през 1975 г. Какво ви попречи да спечелите?
– За нас тогава игра Зума – нали е “железничар”, от Пловдив. Руснаците в София ги убихме – 4:1 с голове на Михайлов, Хаджиев, Соколов и Стойков. Отидохме спокойни за реванша, който се игра в Сочи. Дежурният делегат влезе в нашата съблекалня да ни каже две думи. Лъхаше на алкохол. Съдията беше чех, направо ни разби – дузпа, засади, знаеш как е…Мачът беше говежди, на едно замръзнало игрище, повече блъскане имаше, отколкото футбол. Руснаците ни биха точно с колкото им трябваше – 3:0, и грабнаха купата.
По принцип българските отбори, пък и тези от соцлагера, доста често бяхме малко или много ощетявани от арбитрите. След загубата беше много гадна ситуацията при нас, в смисъл – доста нерви изхабихме…Но нищо не можехме да направим.
– През 1975 г. отново губите финал, но този път за Купата на съветската армия от Славия с 2:3…
– О, не ми припомняй. Жужо (б.а. – Андрей Желязков) тогава ни вкара хеттрик. Ние сами сме си бяхме виновни. Изпуснахме питомното. Мачът се игра в страхотен дъжд, теренът беше подгизнал. Венци Арсов откри за нас, те изравниха. В 81-ата минута Боби Хаджиев вкара за 2:1 за нас, а секунди по-късно съдията изгони Ваньо Костов от Славия. Бяхме вече с човек повече, вече се виждахме с трофея. “Белите” пуснаха Боби Григоров и той беше с основна заслуга за последвалия обрат. Допуснахме две тъпи грешки отзад и загубихме финала. Единият им гол стана след неразбирателство между Данчо Стойков и вратаря. Взеха ни купата от ръцете. Голяма трагедия.
– Каква е истината за финала през 1977 г. срещу Левски? Имаше ли предварителна договорка “сините” да ви “легнат”?
– По-скоро съществуваше негласна уговорка между двата клуба. Няма какво да го крия. Не е нещо престъпно, не е било свързано с пари, подкупи и т.н. „Левски“ се бореше за шампионската титла и им беше нужна победата срещу нас. Павел Панов пък искаше да стане голмайстор №1 на България. Оттам-нататък ние бяхме съгласни да загубим този мач и да вземем купата. Не зная къде се издъниха нещата. Може би техните МВР-шефове са дали „заден“. Бяха предупредили футболистите, че трябва да играят под „пълна пара“ и така, и така… После разбрахме кой е развалил договорката с “Левски”. Зам-министърът на МВР Ангел Карлов събрал левскарите им им креснал: “Ако паднете, ще ви уволня всичките!”.
Както и да е, това са спомени. Загубихме мача с 1:2. При този резултат обаче вкарахме съвсем редовен гол. Ради Здравков проби по дясното крило, центрира и Венци Арсов с глава опъна мрежата. Прегръщахме се, 2:2…Но не…Главният съдия Никола Дудин, лека му пръст на човека, вдигна флага – топката била излязла извън игрището…Голът беше отменен. Побесняхме, защото топката всъщност си беше поне педя вътре. Ако съдиите ни бяха признали гола, не се знаеше финалът как щеше да свърши. изтече информация. А беше буквално в края на срещата. В продълженията не се знаеше кой щеше да надделее. След финала Дудин беше казал публично: „По-добре да си имам работа с „Локото“, отколкото с „Левски“. Разбирате какво се има предвид под „работа“.
– През 1978 г. “сините” ви връщат жестта или по-скоро ви се извиняват за неспазеното обещание…
– Имаш предвид прочутото 3:3 в последния кръг ли? Е, ние си бяхме много силен отбор. Нямаше никаква гаранция, че “Левски” щеше да ни бие. Не знам защо плъзна този слух, че “Левски” ни бил легнал, само и само ЦСКА да не стане шампион. Просто и двата отбора ремито ги устройваше. Защо трябва да се разбираме предварително или да ни пускат? Има такива мачове, в които нищо не е свързано с купуване, продаване, корупция, уреждане кой знае какво. В края на краищата може би и самите футболисти на „Левски“ не са изгаряли от желание да коронясват вечния си враг за шампион.
– Жребият в турнира на КНК през есента ви изправя срещу силен съперник – Андерлехт. Защо се стигна до това поражение с 1:6 у дома?
– Да, резултатът е разгромен, но изобщо не е показателен за случилото се. Смея да твърдя, че играхме силно, но нямахме никакъв късмет. Пропуснахме две дузпи тогава – Трайко я би в гредата, а Начко стреля покрай вратата. Уцелихме и два пъти гредата…Просто на белгийците всичко им вървеше – от 6 атаки ни вкараха 6 гола. До 11-ата минута вече ни водеха с 3:0. Франки ван дер Елст три пъти ни избяга – реализира хеттрик! А беше едно джудже, но не можеш да го спреш. Бате Васко тогава сбърка като постави срещу него Бумбо, а Данчо е голям, но по-бавен. Трябваше да подходим по по-различен начин. Белгийците бяха дошли да играят на контраатаки и ни скъсаха за „нула време“. Паднахме по най-тъпия начин. Но реално резултатът трябваше да бъде 6:6. Аз вкарах нашия гол. Начко центрира от фаул и с глава я забих в мрежата. Трябва да ти кажа, че именно от това поражение започна нашият поход към шампионската титла, беше преломен момент.
– Как грабнахте златните медали през 1978 г?
– Бяхме страхотен отбор, обигран, от 5 години играехме задено. Познавахме и пломбите по зъбите си. Бяхме по-добри от Левски и ЦСКА, не ни беше страх от никого. Фактът, че се преборихме с колоси като ЦСКА и „Левски-Спартак“ говори категорично в подкрепа на моето твърдение. Освен вратаря Румен Горанов, който е юноша на „Спартак“ (Плевен) и на десния бек Георги Стефанов (кадър на „Славия“), всички останали бяхме рожби на „Локомотив“. Помагаше ни и прословутият локомотивски дух. Промениха се оттогава доста нещата. Сега футболистите гледат на първо място заплати, договори, премии…Няма я тази любов към отбора, за който играят. За нас на първо място беше клубната вярност. Сърцата ни биеха за „Локомотив“. Но, други бяха времената…
Бяхме много задружен и много дисциплиниран отбор. Особено, когато се бранехме, бяхме отлично организирани. Трудно позволявахме на противника да ни отбележи гол. Имаше доста мачове, в които опазвахме мрежата си „суха“. Печелехме често с 1:0. Имахме и изключителен вратар в лицето на Румен, добра защита, силна средна линия и добри нападатели. Това е самата истина. Васил Методиев беше много силен мотиватор, беше близо до нас. Шпайдела не беше от тези треньори, които стоят по-далеко от футболистите, не влизат в тяхната психология. Бате Васко беше уникален човек, който умеешеда ни мобилизира, да ни нахъса. Но бяхме и състав, в който трудно се правеха промени. Спомням си на един мач на Националния стадион… Дойде служителят, който изписва съставите на електронното табло. Пита нашия треньор: „Другарю Методиев, кажете ми състава за днеска“, а отговорът беше: „Същият от миналата събота“. Така беше.
– Кои бяха ключовите моменти от сезона?
– Всички мачове бяха важни. За наш късмет и преките конкуренти грешаха. ЦСКА загуби в Свищов с 0:2 и тогава се откъснахме напред в класирането с тези точки, които ни направиха накрая шампиони. През този сезон най-трудните ни срещи бяха срещу…Академик (Сф) – 0:1 и 0:0. По принцип не ни вървеше срещу “студентите”. В Дупница пък Любен Колев счупи крака на Ради Здравков и той не можа да доиграе сезона. Пред мен стана случката.
– Какви премии получихте от ръководството на клуба?
– Взехме всъщност две премии – по 300 лева от БФС и по 1500 лв от Министерство на транспорта. Голям човек беше Величко Величков, който беше отговорник на отбора. Доста грижи полагаше за нас. Искаше нищо да не ни липсва и да се чувстваме равни с Левски и ЦСКА.
– Как отпразнувахте триумфа?
– (Смее се) Купонът започна в хитово заведение, което управляваше роднина на Ради Здравков и Венци Арсов. Напълнихме шампионската купа с уиски – събраха се 5 бутилки, и отпивахме с големи черпаци. На зазоряване изиграхме голо хоро под часовника на Централна гара. Докарахме и цигански оркестър да ни свири…
– Какво си спомняте от сблъсъците с Одензе и Кьолн за КЕШ?
– Датчаните ги отстранихме без проблеми. В Одензе поведохме с 2:0 с мой гол и един на Бойчо Величков. В София ги дръннахме с 2:1 и продължихме. Вече с Кьолн си беше жива мъка. Те бяха доста по-опитни в евротурнирите от нас, личеше си, че са по-красен тим. В първата среща централният им защитник Цимерман ни наказа. Немецът беше уникален, една фигура, силен ляв крак, страхотен – видях се в чудо, участваше във всяка атака…Как да го спреш? На реванша след първото полувреме резултатът беше 0:1. Васил Методиев ни каза: Айде, напред”, и набързо резултатът стана 0:4…За Кьолн играха Тони Шумахер, Бернд Шустер, Кулман, белгиецът Ван Гол, Дитер Мюлер. Запомнил съм и автобуса им…Леле майко – стори ми се като космически кораб. А ние се друсахме в „Икарус“.
– Явно сте си извлекли необходимата поука, щом още на следващата година се стигна до епопеята в турнира за Купата на УЕФА?
– Ами, сигурно е така. Много увереност и самочувствие ни даде успехът над “Ференцварош”. Унгарците бяха с девет души национали. В София ги разпрахме – 3:0! Надиграхме ги тотално, можеше и повече да ги бием. На реванша в Будапеща бяхме малко като опълченци, ама издържахме. Беше изключително тежко за нас. Още през първото полувреме ни поведоха с 2:0 и третият гол висеше „на косъм“. Но с добра игра в защита успяхме да задържим този резултат, който ни устройваше.
За драмите с Динамо (Киев) и Монако се знае всичко. Спомням си, преди реванша прочетохме френски вестници. С ей такова заглавие пишеха “Готвачът на Локо ни наниза 4 гола”. Стана ни и смешно, и се надъхахме още повече. Самият Начко, една изключителна личност, носеше на майтап и хич и не обърна внимание на обидните епитети по негов адрес. А иначе престоят в Монте Карло ни се видя като приказка. Навсякъде лъскав живот, красоти…Вечерта преди мача ни заведоха да разгледаме най-голямото казино в света. Как се побеждават такива грандове ли? И ние бяхме силен отбор. Щом сме им вкарали 4 гола, значи и ние не сме били случайни футболисти. Победихме ги и ги отстранихме напълно заслужено. Играхме много освободено, без напрежение. Ние не се страхувахме от никой. Напротив – играехмес вяра, задружно и успяхме. „Локомотив“ беше съставен от футболисти със самочувствие, които имаха вяра в собствените си сили.
Спомням си и любопитни моменти около гостуването в Княжеството за реванша. Бях ерген тогава, пътувах сам. Френските домакини ни посрещнаха отлично. Настинени бяхме в изключително луксозен хотел. Още от сутринта имаше голяма маса, отрупана с шоколади. След закуска всеки от нас си взимаше по 4-5 от лакомствата. Така масата бързо-бързо се опразваше. Вечерта масата пак беше зареждана, а сценарият се повтаряше. И на другия ден преводачът, който беше с нас, донесе местен вестник. На челна страница пишеше: „Локомотив“ – „Шоколад“. Те се радваха на това, че ние опустошавахме шоколадите. За тях не беше нищо (смее се).
Разпуснахме добре и на другия ден елиминирахме “Монако”.
– После дойде редът и на “Динамо”..
– Имахме респект към украинците. В първата среща в София бяхме съвсем равностойни на „Динамо“. С гол на Начко от фаул съвсем заслужено спечелихме с 1:0. Играеха малко по-грубичко гостите. Може би ни бяха и подценили. Мислили са си, че ще ни преодолеят леко, че ще преминат като на парад през София и ще си отидат. Но когато виждаш, че противникът не ти отстъпва, почваш да се дразниш и да грешиш. Оттам дойде и грубата им игра.
Аз не играх на реванша. Бях наказан заради картони. Струва ми се, че и украинците, и французите ги изиграхме по един и същ начин. Водеха ни на реванша с 2:0, и им вкарахме гол точно в момент, след който нямаха възможност за никаква реакция. Буквално ги убивахме. Винаги е имало у нас притеснения, когато Начко е бил извън състава. Но той се вдигна и изигра ключова роля за елиминирането на „Динамо“. Голът ни дойде на украинците като гръм от ясно небе.
– Докъде можеше да стигне тогава Локомотив?
– Не зная. Всъщност ние отпаднахме всъщност от най-слабия противник – от Щутгарт, на четвъртфинала. Най-големият виновник за това беше един сръбски съдия. Рауш се казваше. Направо ни откъсна главите. Много добре си спомням мача в Щутгарт. В Щутгарт не играха двама основни защитници – Йордан Стойков и Боко Димитров. Имахме доста кадрови проблеми, но играхме много силно. Беше хлъзгаво, ръмеше ситен дъжд. Начко овладя топка малко зад центъра и центрира, защитник я изби към мен. Аз си поведох и със страшна тупалка извън пеналта препарирах вратаря Роледер. Обаче Ханзи Мюлер изравни почти веднага с гол “от Халите”.
Но искам тук да засегна и отвратителното съдийство. Рауш ни закла, буквално! Човекът явно беше „подкован“ да помогне на домакините, и то по всякакъв начин. При положение, че им подари две дузпи…Никакви дузпи нямаше, пълен абсурд! И двете нарушения „направи“ кой? Начко Михайлов, забележи! Реферът чакаше само някой от „Щутгарт“ да падне в пеналта, за да свири. Едната Румен Горанов я спаси, втората я вкараха, стана 2:1. Третият гол падна след една уникална засада…Реферът направи всичко по силите си, за да ни бият с 3:1 и да се чувстват по-сигурни за реванша. Мога да го твърдя това, без да се притеснявам. Рауш пускаше 3-4 метрови засади. Няма да забравя как псуваше на майка помощника си Марко, че вдигал флага: “Марко, п..а ти матеру, не вдигай!”. Чух го с ушите си, защото крещеше до мен.
Колкото до реванша срещу „Щутгарт“…Шансът ни беше жив до техния гол. Спомням си, че този път не можехме да разчитаме на наказаните Михайлов и Величков – двамата ни основни нападатели. Там – без защита, тук – без атака…Бяхме осакатени. И пак повлия намесата на Рауш, който им вдигна измислени картони и на двамата. Сега, да вдигнеш картон на Начко, който не е бранител, нито рита, нито хапе…Въпреки кадровите проблеми можеше и да направим труден животът на немците. Във 2-ата минута Соколов ми пусна пас вдясно, малко пред наказателното поле. Стрелях силно, но топката се отби от гредата, тупна някъде около голлинията и излезе навън. Ако беше влязла, мачът щеше да се развие съвсем различно, въпреки отсъствието на Начко и Бойчо. Обаче гостите при една контраатака в средата на първото полувреме отбелязаха гол и всичко приключи. Трудно можеше да им вкараме 3 гола и да докараме нещата до продължения.
Ако бяхме отстранили „Щутгарт“ щяхме на полуфинал да се изправим срещу „Борусия Мьонхенгладбах“.
По принцип българските отбори, пък и тези от соцлагера, доста често бяхме малко или много ощетявани от арбитрите. Спомням си един мач за железничарското първенство срещу „Локомотив“ (Москва). Удома ги бихме с 3:0, а реваншът го изиграхме в Сочи. Съдия беше някакъв чех. Беше жестоко клане, за да ни победят с 4:0, колкото им трябваше, елиминираха ни. Треньор ни беше бате Йончо Арсов, светла му памет…След загубата беше много гадна ситуацията при нас, в смисъл – доста нерви изхабихме…Но нищо не можехме да направим.
Ще ви разкажа и една любопитна случка от престоя в Щутгарт. След мача не се прибрахме още същата вечер, а останахме да преспим. На сутринта ни разведоха до заводите “Мерцедес” да разгледаме. Посрещнаха ни гостоприемно, а шефът на автосалона, където бяха изложени последните модели автомобили ни попита кой от нас е вкарал гола вчера. Посочиха ме мен, и баровецът ми каза: “Е, за този гол, ако беше от нашите, ето такъв мерцедес щеше да получиш.” Мен ме хвана малко яд, защото наистина си мечтаеш за точно такъв звяр. По това време карах една лада.
– Епопеята в турнира за Купата на УЕФА беше май пикът на вашето поколение…
– Така е. Бяхме играли заедно 5-6 години, знаехми си и „кътните зъби“, както се казва. Знаехме кой къде и накъде тръгва във всеки един момент от терена. Начко само я раздавеше. С него играехме и със затворени очи. Появи се лафът „Отзад катеначо – отпред бате Начо“. Но това не ни обиждаше. При условие, че сме побеждавали…Значи сме играели и в атака добре. Катеначо всъщност никога не е било. Имахме уникални нападатели, опитна халфова линия. Играхме и три финала за Купата на съветската армия. Първите два ги загубихме, третият – в Плевен, го спечелихме.
– Голямата фигура на „Локомотив“ безспорно беше Начко…
– Какво да кажа повече за него? Осем години играхме заедно, бяхме и приятели. Ходили сме си на гости, бяхме много близки. Беше изключителен човек. Много забавен, много жизнерадостен и усмихнат. Само хубави неща мога да кажа за него. Той беше като допинг за отбора. Когато той беше в състава, просто вдигаше всички, мотивираше ни. Беше наистина един лидер, който рядко се ражда.
Кои бяха силните качества ли на Начко ли? Техника, скоростна техника, изобщо, по качествата, които притежаваше, той е най-големият талант в историята на българския футбол. Това е мое лично мнение, не ангажирам никого с него. Това, че не е развил на 100 процента, е отделен въпрос. Причините за това са неща, на които той би могъл да отговори. Начко можеше да играе със затворени очи. Всичко му беше ясно на терена. Научих много неща от батето.
В „Локомотив“ винаги е имало изтъкнати лидери като Михайлов, да не забравяме и Кольо Котков преди него. Начко даваше самочувствие на всички нас, около него. Не се страхуваше от нито един противник. Беше душата на отбора, естествено, той ни водеше напред. Неслучайно в този период спечелихме толкова трофеи, станахме и шампиони, играхме отлично и в евротурнирите. Каквото можеше, го спечелихме.
Значението му за нашия футбол е огромно. Не можа да се наложи в националния отбор по много причини. А го заслужаваше с качествата, които притежаваше. Не се страхуваше от никого. Не мълчеше на никого. Беше много справедлив и точен. На никого не даваше да се подиграва с него, беше прям. Говореше си „право куме в очите.“ Такъв човек беше, такъв характер имаше. И може на някой нещо да е казал, за да го забравят за цяло десетилетие в националния отбор…Явно е бил неудобен.
– Вие сте вкарвали доста голове на ЦСКА. На какво се дължи тази тенденция?
– Вярно е. Просто много ми вървеше срещу тях. Никога няма да забравя едно дерби през 1979 г. (3 март 1979 г, 19-и кръг – б.а.). „Армейците“ ни поведоха с 2:0 (Джевизов 2, Горанов 17), но ние ги обърнахме до 3:2. (Разписват се Михайлов 45-д., Стефанов 48, Колев 80). Бяхме действащи шампиони, обаче Спас Джевизов ни вкара рано-рано. После Краси Горанов направи 2:0 за ЦСКА. Вече си помислихме, че всичко е загубено. Съдия беше Богдан Дочев, даде ни дузпа малко преди почивката. Цесекарите я оспорваха, даже в мелето Бумбо Стойков и Цоньо Василев се сбиха и бяха изгонени. Начко Михайлов вкара дузпата. Спомням си, че освен нашата агитка, имаше и групичка левскари, които бяха седнали откъм сектор “Б”, и ни подкрепяха. В самото начало на второто полувреме десният ни бек Гошо Стефанов – Печения, направи страшен рейд, центрира и след рикошет топката прехвърли Георги Велинов и стана 2:2! Мачът се закучи, стана атака за атака. В 80-ата минута Начко пое топката пред наказателното поле, и с пета ме изведе отдясно в коридор. Аз излязох сам срещу Велинов и го преодолях – бихме с 3:2! Това ми е най-скъпата победа над ЦСКА и един от най-ценните голове в кариерата ми. Ради Здравков също игра отлично и именно след това дерби шефовете на ЦСКА решиха да го привлекат. Много са спомените от мачовете…
– Имате 9 мача за „А“ националния отбор, 5 в младежкия 23, 29 Мл 21, 9 в юношеския. През кампанията от световните квалификации за Аржентина 1978 сте основна част от селекцията…
– Отлично си спомням всички мачове. Тогава с една точка се разминахме с Мондиала. В последния мач равен с Франция ни оправяше. На „Парк де Пренс“ се държахме на ниво през по-голямата част от времето, въпреки че имахме кадрови проблеми. В центъра на защитата излязоха Ивков и Боре Ангелов, опорен халф – Ники Арабов. При резултат 0:0 проби отдясно Наско Александров – Кимбата, и центрира на дузпата. Стражътт на французите Ре се изостана на първата греда, за Бонев остана само да отклони топката в празната врата. Зума обаче не уцели топката…Сега, не го упреквам ни най-малко, на всеки се случва, шапка му свалям като футболист, но този пропуск се оказа фатален. А французите се бяха „гръмнали“ буквално, бяха страшно пребледнели.
Едно здраво говедо – Трезор, натисна с лакти двама наши в наказателното поле, обаче съдията Корвер (Холандия) се направи на „ударен“ и оттам Рощо – 1:0. После Платини се разписа за 2:0 с далечен шут, но ние не се предадохме. Чаво Цветков намали в 85-ата минута и паниката обхвана „петлите“. При равен ние отивахме на финалите в Аржентина. Тръгнахме малко „ва банк“ напред. За съжаление обаче резервата Далже реши всичко секунди преди края. Треньорът на французите Мишел Идалго сълзи ронеше. От радост.
– Кои бяха вашите идоли като футболист?
– Атанас Михайлов, Георги Аспарухов и Диего Марадона.
– Кой е най-красивият гол в кариерата ви?
– Срещу Щутгарт.
– Колко пъти сте гонен от игра?
– О, много. Даже не помня колко точно. Аз съм човек, който не обича неправдата. Не си траех на съдиите, когато ощетяваха отбора ни. Някои рефери ме бяха нарочили за „черна овца“. Патех си заради голямата уста, много шлямпах, много говорех. Бях „любимец“ на прочутия Богдан Дочев. Той ми показваше картон още „от съблекалнята“. Няма да забравя и случка с Йордан Жежов. Мачът беше на „В.Левски“. Нещо се направих на интересен, нещо ми се отвори устата. Бат Данчо беше една глава над мен, голям мъж. И ме хвана за кожата отстрани на корема, и върти, ама щипе яко. И ми изсъска: „Копеле, ще ти е.а майката! Ще те изхвърля на секундата!“. И аз се напиках направо (смее се). Извиних му се веднага. Бях кротушан като агне до края на мача.
– Имате ли важна пропусната дузпа?
– Веднъж пропуснах в среща за една от националните купи. Май в Габрово или Севлиево играхме. Като се засилих да изпълня дузпата вратата ми се „смали“. Вратарят ми я хвана. Просто тогава нямах желание да бия дузпата, но се наложи.
– През лятото на 1982 г. преминавате в гръцкия гранд АЕК. Как стана трансферът?
– Един познат местен мениджър, който беше женен за българка, ми помогна. По онова време живеех на хотел в „Славянска беседа“. На резепцията работеше приятна жена. Запозна ме с мъжа си – бивш футболист и настоящ мениджър. Този човек ми предложи да ме уреди в Гърция. Вече бях спечелил всичко с Локото, което можеше да се спечели в България. Реших, че ми е дошло време за промяна. Първоначално се разбрах с ръководството на Македоникос (Солун), тогава бяха в Етники категория. Но после дойде оферта от АЕК.
Хванахме нощния влак Солун – Атина. Треньор на „жълто-черните“ беше легендата Златко Чайковски – Чик. Хърватинът беше голямо име, знаеш, бил е начело на Байерн и на още куп грандове. По това време обаче беше се отдал повече на чашката, беше човек на живота. Масата го влечеше. В отбора бяхме само двама легионери – имаше един сърбин. Преди мен тук бяха играли Душан Байевич и Христо Бонев. Аз пък извадих невероятен карък.
Контузих се още в дебютния си мач срещу Родос. Още в 10-ата минута един защитник ме удари с коляно и ми скъса мускул на крака. Топката беше в мен, тръгвам да направя крачка и колегата ми подложи коляно. Треснах се в кокала, в капачката. Толкова нелепа контузия едва ли има по света – скъсан мускул над коляното (показва стар и зарастнал огромен белег на крака – б.а.). На две се разцепи мускула. 3 месеца бях аут от игра – операция, възстановяване… Тъкмо започнах да си връщам формата, почна новия сезон, бях титуляр, но вече не бях същият. Точно тогава смениха треньора. Назначиха един англичанин през зимата, който си доведе негови хора и аз си казах “Айде, обратно”. Насила хубост не става.
Върнах се у нас, поиграх няколко месеца в Шумен. После Апостол Чачевски, който се върна от Ираклис (Солун) и беше поел Локо (Сф), ме покани за помощник и така започна треньорската ми кариера.
– В тима на Шумен се събирате куп звезди, треньор ви е легендата борис Гаганелов, парите там не са проблем, но въпреки всичко изпадате през лятото на 1984 г…
– Ами, да, защото от федерацията проведоха операция „Спаси Славия!“. През зимата на 1984-а се присъединих към Шумен. Покани ме моят добър приятел Иван Василев – Бозата. Изиграх за шуменци целияпролетен полусезон. Съдиите ни „отрязаха главите“ в квалификациите за оцеляване – първо срещу Славия (1:2, 2:2), после срещу Дунав (1:1 и 2:3). Особено фрапиращо беше „клането“ в Русе. Получих червен картон за „няма нищо“. При 2:2 ние оставахме в „А“ група. Ешреф Сюлейманов обаче ни вкара гол от 15-метрова засада. И тримата съдии от Варна ядоха бой. Единият асистент го погна публиката, Цоньо Василев се засилих към другия – Тодор Мутафов. Тегли му един шут в гъза. Оттам почват и главния Кирил Савов – бой, тупаници…Аз съм на скамейката. Събул съм си еднака обувка и си викам: „Сега отивам и му забивам бутоните у челото“. И се засилих към съдията. Милиционер се изправи срещу мен, водеше огромна немска овчарка. Леко отпусна повода и оня звяр като се изправи пред мен…Майко мила – кръгом и да ме няма! Така изпаднахме. Това са истории, които се помнят. Получи се истински парадокс – 11-ият изпадна в “Б” група, а 14-ият (в случая Славия) остана в “А” група. Кажете ми, има ли по света такова чудо -11-ият в класирането да изпадне? После имаше вариант за „Пирин“ (Бл), но се отказах. Реших да окачвам бутонките на пирона. После един сезон работих в ДЮШ на Локомотив.
– Как ви приеха доскорошните съотборници, когато станахте част от щаба на Чачевски? Не е ли труден преходът от играч до треньор?
– Нормално ме приеха колегите. Не съм се надувал. Но не може да няма дистанция. Бил съм човек, който иска да им помогне да играят по-силен футбол.
– Противно на общоприетото мнение отборът на Локо (Сф) по онова време играеше много атакуващ и атрактивен футбол. През сезон 1986/1987 имахте второто по сила нападение (67 гола) след това на вицешампиона Витоша (75).
– Да, прав си. Статистиката говори красноречиво. Чачевски наложи този стил. Хората, които говорят лошо за него, не разбират футбола. Аз за този човек лоша дума не мога да кажа.
– През 1985 г. се представихте прилично в турнира за Купата на УЕФА…
– Да, стигнахме до втория кръг. В първия елиминирахме кипърския АПОЕЛ (Никозия). Това е един от грандовете на тамошния футбол. Сега „на мода“ на Острова на Афродита са други тимове – Аполон (Лимасол) и АЕК (Ларнака), но в средата на 80-те години не беше така. Те нямат успехи и традиции. Следя редовно идо ден-днеше кипърското и гръцкото първенство, пуснал съм си вкъщи тв. канали и не пропускам по-интересните мачове. През 1985-а в АПОЕЛ играеха двама англичани – прочутият Тери Макдермът (ексзвезда на Ливърпул) и Йън Мурс (ексиграч на Тотнъм и Болтън). Първият ни вкара гол в Кипър (2:2), а на реванша се разписа Мурс (4:2 след продължения). Тогава Гошо Петков се превърна в герой, след като заби дубъл в продълженията.
Виж от сблъсъците с швейцарския Ксамакс нищо не си спомням, освен че за тях играха германецът Ули Щилике и ирландецът Гивънс.
– През следващата есен непреодолимо за вас препятствие се оказа грузинският Динамо след победа с 3:1 и поражение с 0:3…
– Можехме да отстраним грузинците, но на реванша ни поряза чешкият съдия Матушик. Дежурният делетат, който също беше от соцлагера, влезе преди мача в нашата съблекалня да ни каже две приказки. Лъхаше на алкохол. Явно добре го бяха почерпили с грузински коняк човека. Тимур Кецбая е взел участие в срещата в Тбилиси. По-късно станахме приятели с него в Кипър, та той ми припомни, че е влязъл 20-ина минути преди края.
– През лятото на 1985 г. Локомотив се пуска за участие в турнира Интертото. Какво си спомняте от сблъсъците с датския Вейле, чешкия Баник и австрийския ЛАСК?
– Почти нищо. Само това, че за Вейле при 1:3 в София игра легендарният Алан Симонсен. За нас излизаха предимно доскорошни резерви и играчи на проби.
– След първия ви престой в “Надежда” като асистент на Чачевски как се развиха после нещата?
– Работих един сезон в Академик (Св) в “Б” група – 1990/1991. Край Дунава отидох със съдействието на готин човек – Васко Савов. Спонсор на клуба беше босът на „Рашев Електрик“. Направих добър отбор – вратари бяха Йосиф Иванов и Иван Гълъбов, в защита имах Джеки Митрев, Нико Арнаудов, Тошко Борисов, Иван Хайдарлиев, халфове – Бранко Матеев, Иван Михайлов, Струмен Авков, в атака блестеше неудържимият Мони Кръстев и бързакът Митко Методиев…Взех и племенник на Николай Арабов – Юрий Митев от Сливен…Щяхме като нищо да влезем в „А“ група, но завършихме четвърти, с равни точки (по 46) с Доростол и Добруджа. Добричлии влязоха в елита с по-добра голова разлика. Но там се получиха странни резултати в последния кръг. Ние разбихме Ботев във Враца с 5:2, силистренци взеха победата в Слънчев бряг с 1:0, а Добруджа се наложи в Монтана с 1:0. Така ние останахме под „чертата“. Изтече ми договорът с Академик.
Предложиха ми двойно по-висока заплата – 2000 лв., футболистите получаваха по 200-300. Започна първенството, в първите кръгове работих без договор.
През октомври 1991 г. шефът на моя роден клуб Тодор Колев (неговият брат Иван ми се обади), ме върна в “Надежда”, но този път като старши. Смених Данко Роев след 7-ия кръг. Изкарах два сезона и половина. Може би си спомняш, че аз привлякох първите чужденци в историята на родния клуб – Тони Наумовски и Влатко Костов. Двамата бяха македонски национали. Ние тогава завършихме 4-и, изпуснахме бронзовите медали в последния кръг.
– Ще ви върна към един куриозен случай от края на сезона 1991/1992. Тогава вашият отбор падна в последния кръг на 30 май от пловдивското Локо с 0:3 вкъщи и се класира за турнира на УЕФА.
– А, намекваш за закъснялата линейка…Да, линейката наистина се появи с 25-минутно закъснение на пистата на стадиона. Аз така и не разбрах какво става. Отговорните лица обясниха, че това е станало заради спешен случай, на който са се отзовали лекарите. Обвиниха ни после по медиите, че нарочно сме направили измамата, за да помогнем на гостите. Локо (Пд) се бореше за място в зона “Европа” с вечния враг Ботев и с това закъснение на стадиона щяхме да разберем как вече са завършили останалите мачове от кръга, които се играеха по същото време.
– Е, имаше ли такава измама и инсценировка от ваша страна, или не?
– Не, разбира се. Поне аз не зная за такова нещо. Те, гостите ни биха с 3:0, но головете паднаха след почивката. Ние завършихме пък с 9 души, понеже Григор Филипов и Славейко Димитров получиха червени картони. Естествено, тези приказки и слухове не бяха приятни. На мен обаче ми скроиха номер по-късно.
– Какво имате предвид?
– През пролетта на 1994 г. започнахме страхотно – разбихме Спартак (Вн) със 7:0! Тошко Праматаров им заби 4 гола на гостите и го похвалих. Играхме с двама център-нападатели – с него и Киро Василев. Двамата мачкаха защитата като животни…Тошко, майтапчия си е и до ден-днешен ми вика: „Бат Геле, много убаво, не е на убаво.“ (смее се). След този фурор изненадващо наредихме три поредни загуби – от Берое, ЦСКА и Пирин. Особено ме заболя от излагацията с Пирин у дома – 1:3, на 16 март. Продаден мач отвсякъде. Убеден съм, че отборът ни беше пробит отвътре. Просто трябваше да намерят повод, за да ме махнат. Такиви гадории станаха, ама не ми се говори. Тръгнах си с високо вдигната глава. Хвърлих се незабавно оставката.
– Как се озовахте във вашата втора родина – Кипър?
– Стоях 6 месеца без работа. Получих оферта скоро след това от Алки (Кипър). Според мен истинският треньор се доказва в чужбина. Там се вижда колко струваш. Аз в Кипър съм се чувствал най-добре. Там ръководителите на клубовете винаги са стояли за гърба ми, подкрепяли са ме и не са се бъркали в моите решения. Просто съм очарован. На острова минаха моите златни години в треньорската професия.
Отидох уж само за една година на Острова, но останах 10. Намерих и много приятели там. За Кипър ми съдейства Спиро Дебърски. Президентът и секретарят на Алки дойдоха в София да си търсят треньор. Бяха отседнали в хотел „Родина“. В лобибара проведохме разговор. Освен мен за поста имаше още претенденти: Павката Панов, Спас Джевизов…Моят гръцки език е отличен, в кипър се говори на ужасен диалект. Хората от Алки ме одобриха мен, може би е знанието на езика е оказало влияние накрая.
Заминах аз. На първата тренировка се явиха…45 души! Бяха дошли хора от кол и въже. Аз имената им не мога да запомня, макар че доста се казваха Андрея – това е много популярно име в Кипър. С няколко двустранни игри „пресях“ набързо кандидатите за слава. Половината ги изгоних. От Омония ми пратиха няколко по-класни играчи. С Алки влязохме веднага в елитната дивизия през 1996 г, отборът играеш силно. Имах право на трима чужденци. Собствениците на клуба и ВИП-феновете бяха всеотдайни хора. Вадеха пари от джоба си и никога нищо не са ми отказвали. Ходехме заедно да търсим нови попълнения. Изградихме гръбнака на отбора около трима чужденци – двама румънци (център-нападател и центърхалф), и един хърватски национален халф, когото взех от Гърция. Правихме чудеса и фурори – бихме АПОЕЛ, Омония – два пъти, абе, кого ли не бихме през този толкова щастлив за нас сезон.
Дойдоха предложения от Омония, Неа Саламина, Еносис (Паралимни) и Анортозис, аз избрах първото. А на следващата година именно Анортозис стана шампион. Какво да правиш – съдба. В Кипър клубовете гравитират около партии и фракции. Омония е отборът на левите сили, АПОЕЛ – на десните, феновете на Анортозис пък са крайни фашисти. С най-голяма фенска маса е Омония.
За тези грандове второто място е провал, ние не можахме да вземем титлата. На власт беше дясно правителство, а това влияе и на футбола. „Теслите“ към нашия отбор започнаха още от първия кръг. Приехме у дома друг ляв тим – Неа Саламина. Препълнен стадион – 18 000 души. Водехме на полувремето с 2:1.
Секунди по-рано Нагоя (взех го с мен от Алки) се размина с топката току пред голлинията, ако беше вкарал за 3:1 решаваше мача. После съдията подари дузпа на гостите, те изравниха – 2:2. Реферът подмина по-късно чиста дузпа за нас, на Малекос му счупиха крака в пеналта, а оня му вдигна втори жълт (съответно червен картон) за симулация. Останахме с 10 души. И тогава публиката просто побесня. Изпочупиха загражденията и нахлуха на терена. Съдията охраната го скри в линейката и така се измъкна от стадиона, иначе щяха да го обезкостят.
Водех 9-годишния ми син на всеки мач. И сега до инцидента седеше с мен на скамейката. Когато нахлу тълпата от трибуните настъпи суматоха. Докато се усетя Пепи изчезнал. Леле майко – въртя се, търся, гледам – детето го няма и няма. Ами сега! Изтичах към съблекалнята и за мое щастие гледам един приятел – фен, държи Пепи за ръка. Ей, камък ми падна от сърцето. Егати и изживяването! Илияс го е видял, хванал го е и го е измъкнал към съблекалнята, иначе тълпата можеше да го смачка в тая лудница.
След този неуспешен като цяло сезон с Омония се върнах в Алки.
Пак направихме суперотбор по-късно в Еносис (Паралимни) през 1998/1999.
Съжалявал съм само веднъж след победа на моя отбор. Пострада български колега. Моят добър приятел Боре Николов стана треньор на Неа Саламина. Играем с тях. Водехме 3:1 на полувремето. Молех се вътрешно да не им вкарваме още, защото се опасявах, че може да изгонят Борето. А не можеш да кажеш на футболистите: „Спрете да вкарвате!“. 5:1 свърши срещата и на следващият ден освободиха Николов от клуба.
Друг случай ще ти кажа от престоя в Кипър. Играем с Аполон, воден от някакъв измислен грък – Сулис. Много надменно се държеше колегата. Преди мача ни се изхвърли в медиите: „Аз съм роден победител. Ще ги смачкаме!“ Позволи си да разкаже на журналистите с каква схема ще излезе срещу нас – 3-5-2. Ние излязохме в схема 4-3-3. И гостите не знаеха къде се намират – 6:1, докато се усетят. Пребихме ги по фланговете. И на другия ден колегата Сулис го уволниха.
Аз пък скоро след това се разделих с Еносис. Скарах се с един „парашутист“ от управата на клуба. През 2001 г. отново се оказах в Локо (Сф). Не се задържах дълго. Проблемите отново започнаха, интригите също. Не си мълча, не съм от послушниците и си патя много.
– Работили сте с много талантливи футболисти през годините. Можете ли да дадете пример за провален талант?
– Не, ще обида някого. Виж, аз съм успял да дам път в професионалния футбол на доста момчета, които, по една или друга причина, не успяха да реализират пълния си потенциал. За да не е успял, значи нещо му е липсвало – характер ли, постоянство ли, а може би и шанс. Веднага се сещам за Веско Бояджиев – малко хора днес се сещат за него. Когато аз влязох в юношеския национален отбор, той ни беше капитан. Макар, че е с 2 г. по-малък! А е играл и с 1951-и набор. Котираше се като талант №1 в нашия футбол. Каква е точната причина не мога да кажа. Много добро момче, уникален талант, но защо не се разви? Гошо Борисов има сходна съдба. Пуснах го да дебютира едва17-годишен, срещу Черноморец (3:0). Той доказа качествата си – игра и в Левски, но не можа да постигне максимума в кариерата си. Можеше да поиграе и в голям западен клуб.
Милен ДИМИТРОВ
Снимки: Личен архив и „Витоша нюз“
