Петър Витанов – Патрика: Мечтата ми е да видя 11 българи на терена с екипа на ЦСКА

Петър Витанов – Патрика: Мечтата ми е да видя 11 българи на терена с екипа на ЦСКА

Петър Витанов – Патрика, е роден на 19 март 1967 г. Юношата е на ЦСКА е един от хората, оставили значима диря в историята на вечното дерби. С “армейците” са и най-големите успехи в кариерата му. Шампион на България (1987, 1989, 1990). Носител на Купата на България (1987, 1988, 1989). Носител на КСА (1989, 1990). Играл е още в Шумен, Славия, Етър, Янтра Габрово, както и в германския Люруп.

-Г-н Витанов, останахте далеч от футбола…С какво се занимавате?
– Имам частен бизнес. Концентрирал съм се изцяло върху него в момента. Далече съм от любимата игра, признавам. Можех ли да стана треньор? Не, не, никога не съм се виждал в тази роля. Нямам нерви да се занимавам. А и не обичам лигльовците. Бог да го прости Джеки Димитров имаше една приказка: „Много са мърсолковците (сополанковците“), да знаеш.“ Имаше предвид тези, изиграли по 1-2 мача и помислили се за голямата работа.
-Как е семейството ви?
– Радваме се на две внучета – Радослава (8 г.) и Филип (4 г.). Синът ми Георги не искаше да стане футболист, но се интересува. Левскар е (смее се), но няма идеални хора. Не съм от родителите с болни амбиции. Понеже познавам и обратни примери – на мои колеги децата за нищо не стават, ама те ги бутат…Както и да е. Всеки сам си избира пътя. Имам и две дъщери – Габриела и Ивана. Съпругата ми се казва Албена.
С бившите ви съотборници виждате ли се?
– Отвреме-навреме се чуваме, когато имаме възможност. Той, животът те удря наляво-надясно. А и, за съжаление, много хора си отидоха вече от този свят. Онзи ден гледах една стара снимка. Направо ми се доплака. Колко хора ни напуснаха: Румен Апостолов, Краси Досев, Трифон, Трънката, Безински, сега и Джеки…Уникален футболист и мъжкар беше Гошо…С неговите странности и характер, но не спестяваше на никой нищо. Да, беше груб на моменти, но не спестяваше на никой нищо. Ако те мрази – казва ти го в очите. И затова не го харесваха. Какво да говорим? Всичките си отидоха без време. Гледаш тези лоши неща и…А животът ви разпръсква.
– Следите ли съвременния ни футбол?
Ходя редовно на стадиона. Не изпускам мач на ЦСКА от 5 г. Запознат съм каква е обстановката.
– Харесва ли ви играта и представянето на ЦСКА?
– Не съм за честата смяна на треньори. Не мога да кажа, че при Любо Пенев отборът е играл слабо, горе-долу същите бяха и футболистите. Може би някои от играчите не са харесали методите на Любо, който обича повече дисциплината. Трябваше им време на футболистите, за да заиграят както могат. Иначе Стойчо Младенов си е Стойчо Младенов, постигнал е много успехи с ЦСКА и то се вижда. Тимът демонстрира прогрес, но пък и сам знаеш какво се случва при идването на нов треньор – всички дават всичко от себе си,за да се докажат. Не трябва да се забравя, че Любо върна във футбола един Греъм Кери, който почти беше отписан преди това. Ирландецът вече е водещ футблист. Личи си, че е класа над другите. Бих отличил още Мазику, Матай, Варела, Кайседо. Впечатлен съм от Турицов, Йомов, Дончев…Интересуват ме най-вече българите, чужденците – те са ясни.Те са наемници, идват и играят за пари. Някои са добри, някои са направо отвратителни, абсолютни нули. Задължително е да се налагат юношите ни. Легионерите не могат никога да разберат каква е тежестта на фланелката. Зарадвах се, когато взехме Калоян Кръстев – младо, талантливо момче, във всички национални гарнитури се представя силно. Такива ни трябват и да им се дава шанс, разбира се. А не да се гледа краткосрочната печалба. Школа и българи – това е верният път пред ЦСКА. Тези деца могат да дадат нещо, а чужденецът, като не му платиш, почва да звъни на мениджъра и да мръкна, сезира УЕФА и ФИФА и гледа да си тръгне.
– Познавате Стойчо Младенов, играли сте заедно…
– Учил съм се от него, от Ради Здравков…Преди това сме ги гледали на „Червено знаме“. Разкошен футболист и човек. За мен е било удоволствие и чест, че съм се опрял в него.
– Ще успее ли ЦСКА да прекъсне хегемонията на Лудогорец?
– Да, абсолютно! Аз не считам, че разградският отбор ни превъзхожда с нещо. И Любо Пенев го доказа миналия сезон в Разград. Така че имаме шансове, защо не? Но трябва да се обърне внимание и на школата. Тя беше тотално занемарена. Работеше по някакъв сбъркан модел. Взеха един супернеизвестен човек – португалец, който за нищо не ставаше. Футбол не се играе с компютър. Там трябват хора и то бивши футболисти, които разбират играта, а не само да са учили по учебник. Е, такива като Моуриньо са единици. Задължително е младите да имат някакъв пример, треньорите им да са известни футболисти, които да ги увлекат. От кого да се учат? От някой анонимник ли? ЦСКА винаги е била ковачница на таланти. Задължително обаче на година трябва да изкарва поне десетина души, за да има треньорът на първия тим избор. Мисля, че тук беше объркана системата. Сега май напипаха вярна нишка…ще видим. Мечтата ми е да видя 11 българи на терена с екипа на ЦСКА. Обидно ми е да гледам само 2-3 наши в мачовете от евротурнирите. А после искаме да имаме национален отбор?
– Липсва и училищният футбол…
– Така е. Но и децата трябва да имат желание да играят. Само компютрите гледат. Родителите също са виновни. И аз съм тръгнал от училищния двор. Учех в механотехникума на ул. „Стара планина“, заедно с Васко Горанов от Славия. В отбора ни бяха братя Ужасите (така им викаха) от Левски, най-добър беше Пламен Стаменов – Комара – по-старите левскари го знаят…Вратарят ни беше национал по хандбал. Божидар Искренов – Гибона беше по-голям от нас, вече в 4-и курс.

Навремето треньорите ходеха по училищата – нещо, което сега го няма. Борис Трънков – на бате Стоил баща му, Бог да ги прости и двамата, заедно с Цецо Атанасов,  ме откриха на една площадка в двора на 108-о училище в „Дружба“. „Дружба“ се намираше в района на „сините“ и трябваше да си изкарам бележка, че ми разрешават да тренирам на „Червено знаме“.

Трънката и Цецо дойдоха, и ме взеха. Обаче аз не казах на родителите си. Баща ми чак 2-3 г. по-късно разбра, че играя футбол. Между другото, това малко хора го знаят, аз се занимавах с плуване като дете. Дори станах републикански шампион, тренирах на „Дианабад“, считаха ме за голям талант. В един момент треньорката е звъннала на татко и попитала защо не идвам на тренировки. Мислила си, че съм спрян заради лоши оценки в училище, такива неща…Една вечер се връщам у нас, баща ми ме пита: „Пепи, как мина плуването?“. Отвърнах му: „А, всичко е точно“. А аз всъщност ходех на „Червено знаме“, съжалявам, но тази база я разсипаха, там имаше една чешмичка и си мокрех банския, колкото да излъжа нашите, че съм се топнал в басейна. А, без да знам, така ме проследил баща ми един ден, и видял, че го лъжа.
-Кои бяха вашите идоли?
-Нали на мен ми викат „Патрика“. Навремето имаше един френски национал – Патрик Ревели (род. 1951 г. Играл е в Сент Етиен, Сошо и Кан – б.а.). Той беше моят любимец. Имаше и брат, също добър футболист. Като деца всеки от нас си избираше псевдоним. Един беше „Кройф“, друг „Гунди“, трети „Пеле“ и т.н. Аз бях „Патрика“. И така ми тръгна този прякор, та до ден-днешен. От нашите ми харесваше много Стойчо. Той ми подал ръка, както и Джеки, Томанов. Не мога да подмина Спас Джевизов от по-старото поколение…Как да не отбележа Искренов и Сираков, няма значение, че играеха за Левски. Да не забравя и Гошо Ламята…На 33 дойде в ЦСКАи пак беше най-добрият.
– Казахте, че не обичате лигльовците. Каква беше ситуацията в съблекалнята на „Армията“?
– Няма никога да забравя дебюта си във вечното дерби (31 август 1985 г.). Паднахме 1:2 на „Армията“. От другата страна– цяла плеяда национали. И ти, едно 18-годишно хлапе, излизаш срещу тях да играеш, нали разбираш, че…Само можеш да се учиш от тях. А сега е разглезена работа. Направиш му една забележка, той тича да се оплаква на президента или мениджъра си. Тогава беше съвсем друга работа. Какво да му кажеш на Джеки? “Върни се” и “Покривай“ ли? Тичаш като изоглавен и това е.
-Имало ли е случай да ви пошляпват старите?
-Да, да, случвало се е да ни подвикват, да ни се поскарат. Но това е нормално. Ти си новобранец, ей, ще слушаш. Ние с Ицо винаги седяхме в края на съблекалнята, почти до вратата. Влизаше Манол Манолов и ни биеше по един шамар, ей така – профилактично. „Да не заспите“ – така ни говореше. Е, как да му се разсърдиш на Симолията? Или пък бат Гошо ни подвикне: „Ей, малкият, я изтичай да ми донесеш екипа“ или „Бегай да наредиш конусите“…И ти да се изправиш и да му се издървиш. Е, защо? Виж, тогава си имаше йерархия…Но това е съвсем друга тема. Така сме били учени – дисциплина, уважение към по-големите. Обаче виж и какво доверие към нас, малките от страна на треньора. Няма да забравя – Пената ни изкара шест човека от юношите и излязохме на „Герена“ срещу Левски. Като почнеш – Любо, Емо, Ицо, Стоян Стоянов, аз и Айдън (Чавдаров – б.а.). Плюс бате Стойчо, Дечо Младенов, Безински, тия, по-старите…Но ние умирахме за ЦСКА. Викаха ни на нас „Бебетата на Пенев“, после и „Еничарите“. Но си тръгнахме като победители – 3:1! Какъв темерут и катил трябва да си, че да пуснеш половин отбор младоци наведнъж, и то на „Герена“? Хайде, не коментирам Големите, тях всеки ги знае – „Трио Българка“ им виках аз…Говоря за нас, по-неизвестните. Но ние не предадохме никога доверието на другаря Пенев, както го наричахме тогава…(Вълнува се). Ами Коце Янчев и Ивайло Киров? Брилянтни футболисти, каквито много трудно можеш да намериш сега. След това при нас дойде Гошо Георгиев – Ламбадата, страхотен…В защита имаш един Безински, с него спях в една стая по лагерите…Тежка работа. Национал. Рокаджия. Веднага се сещам за мачовете с Рода (Керкраде). Холандците имаха един двуметров център-нападател Ван Лун. Ами, Краси, дето му отстъпваше поне с две глави, направо го изяде, не му даде да диша и в двата двубоя. Катереше му се по врата…На Панчарево бяхме в едно бунгало с Дечо Младенов и Лъчо Танев. Абе, какво да говорим…Обаче и Пената даде шанс на всички ни навремето. Гледа те преди мач и вика: „О, този няма да може да се справи“. Просто усеща нещата, това или го имаш или не. Поклон пред него…Велик!
-Усещам, че се вълнувате много, докато разказвате…
-Е, как, е как…Настръхват ми космите. Виж, на тези хора навремето им гонехме топките, а по-късно бяхме техни съотборници. Една сбъдната мечта. Сбъдната мечта (повтаря). Та аз при епохалната победа над Ливърпул с 2:0 (3 март 1982 г. – б.р.) бях зад вратата, гонех топките. И при загубата на финала за Купата на Съветската армия от Марек (0:1) през 1978-а също…Спомени, мечти…Докосваш се до футболните ти любимци…И изведнъж – хоп, тренираш и играеш редом до твоите идоли, в една съблекалня сте…
-Кой е звездният миг в кариерата ви? 11 май 1988 г. ли?
– Да. (На финал за Купата на България вкарва два гола във вратата на Левски за победата на ЦСКА с 4:1– б.а.). А и освен това от този мач на Боби Михайлов кариерата му тръгна нагоре, отиде да играе и в Португалия, подписа с Беленензес малко по-късно. Шегувам се, разбира се. С Боби сме приятели и до ден-днешен. Като се видим, си говорим за онзи мач.
-Чувствахте ли се герой след дубъла?
-Не, никога не съм се чувствал герой. Просто аз оползотворих усилията на целия отбор, на моите колеги. Да, да вкараш гол на „вечния враг“ с екипа на ЦСКА за някои може би е върхът. Още от деца ни възпитаваха, че мач №1 е срещу „сините“. И при юношите съм ги наказвал доста често. Даже твоят колега Томислав Русев доста често е сърбал „попарата“ като играч на Лвески – Раковски. Да ви призна, честно, никога не съм го чувствал така. Безспорен успех, просто така се случиха нещата. За първия гол в 85-ата минута Стоичков ми подаде добре, за второто попадение секунди преди края на мача ме изведоха прекрасно и станаха нещата. Четвъртият гол е може би най-красивият в кариерата ми.
-Как отпразнувахте успеха?
-Отидохме на заведение и поляхме купата. Баща ми имаше трабант. Живеехме в „Дружба“. През нощта, докато нашите са спяли, левскари от квартала са го издраскали с пирони и са го нашарили с нецензурни надписи. Написали и „Само Левски!“ от едната страна с боя. Прибирам се аз след банкета вкъщи и баща ми вика: „Я сега да ходиш да преобоядисаш трабанта.“ Попитах го: „Що бе?“ Като слязох долу, лошо ми стана (смее се). А татко си беше левскар, Бог да го прости. Навремето е играл футбол в Левски (Русе).

Милен ДИМИТРОВ
Снимка: “Витоша нюз”


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4