Първият демократично избран капитан на “Левски” Петър Петров: В един мач опазих Гулит и Тахамата

0 0 0 0

февруари 20, 2021

Петър Петров е роден на 20 февруари 1961 г. Юноша е на “Левски”, за “сините” играе 9 сезона – от 1980 до 1989 г. За родния тим има 205 мача и 13 гола. В кариерата си е ритал още за португалския “Бейра Мар”, „Доростол“ (Силистра), “Берое” (СтЗ), “Септември” и “Академик” (Сф). Три пъти е шампион на България (1984, 1985, 1988). Два пъти е носител на Купата на България. В националния отбор има 21 мача. Участник е на Световното първенство в Мексико през 1986 г. Бил е треньор на “Кремиковци”, “Искър”, “Хебър” (Пз), “Черноморец” (Бс), “Родопа” (Смолян). Дълги години работи в ДЮШ на “Левски”. Бил е треньор в ДЮШ на „Царско село“.  Има участия в 26 Вечни дербита.
Днес Петров навършва 60 години. По случай юбилея на големия футболист публикувам интервю с него, което ще бъде част от том 3 на книгата ми „Футболната слава на България“. 

– Г-н Петров, спомняте ли си по-слаб “Левски” в историята?
– Е, не. То е доказано, че това е най-срамното ни представяне. Жалко .. Аз помня и сезона 1985/1986, когато отново се представихме слабо – пето място. Айде, тогава имаше някакви оправдания, защото ни изпонаказаха по нареждане на Милко Балев, шестима души ги извадиха от отбора. Публиката яко ни подкрепя, но когато мрази, мрази до дупка. Така че на футболистите, ако не играят добре, дупе да им е яко.

– Как се разминахте с наказание след скандалния финал за Купата на България на 19 юни 1985 г?
– Честно да ти кажа, и аз не зная. Бяхме победили ЦСКА 7 пъти подред. Бяхме обърнали балансът от негативен в позитивен. Имах вътрешно усещане, че нещо ще стане. Беше ме обзела странна апатия, нямаше никаква тръпка в мен, никакъв живот. Мачът не вървеше, тегав беше. Голът на Гошо Славков, лека му пръст, след като си поведе с ръка, допълнително изнерви обстановката и допринесе за негативния развой на играта. Разправията стана пред очите ми откъм “А” сектор. За три бутания отрязаха главите на двата ни гранда. Коце Янчев направи фаул на Емо Спасов, нашият стана и го хвана за гушата, отнякъде връхлетя Ицо Стоичков, бутна Емо, идва Кокала, бута Ицо. Три бутания, а наказания до кол и въже! Имаше после слухове, че едва ли не сме се избили по пътя към съблекалнята. А всъщност истината е съвсем различна. Че се псувахме, псувахме се, обаче бой не е имало. От първата стълбичка горе до двете съблекални се бяха наредили милиционери. Нямахме никакъв допир с “армейците”.

– Капитанът на ЦСКА Георги Димитров ми е признавал, че след наказанието са натирили отбора да тренира на стадион “Септември”, возил ги е раздрънкан автобус, дори читав екип не са имали. Какво беше най-голямото унижение, което преживяхте тогава?
– Не мога да кажа, че са се отнасяли началниците зле с нас. Тренирахме си на “Герена”, всичко беше точно. Играехме с екипи “Адидас”, но в този период ни сложиха на гърдите една буквичка “В”, нали сме вече “Витоша”. Това беше най-лошата екипировка, най-грозните фланелки, с които съм играл. На нищо не приличахме, трагедия. Руси Гочев замина да играе в австрийския ЛАСК, и го помолих да ми остави неговата фланелка с №7 на гърба и “В”-то, за спомен. Това е всичко, което съм взел от “Левски” за 9 години вярна служба.
– Не взехте ли поне един апартамент?
– Какво говориш? Бях останал кажи-речи последният мохикан – април 1989 г. Всички по-опитни футболисти бяха заминали за чужбина. Срам не срам, отидох при шефа на дружеството Стоян Хранов: “Другарю Хранов, някои от колегите вече по 2-3 апартамента смениха, а аз – най-старият играч, капитанът, живея с жената и детето в гарсониера в “Красна поляна”. Взех я като ергенче, тогава беше приказка, обаче семейството нарастна и жилището отесня. Патех си от моята прословута скромност. Виках си: “Айде тоя с две деца, айде този с млада жена” и така за мен ред не оставаше. През юни месец Бобата Жечев и Данаил Николов ме освободиха от “Левски”. Хранов обаче си изпълни обещанието и ми осигури жилище в “Овча купел 1. В този апартамент въобще не влизах, защото заиграх в Португалия. Но не ми е подарък. Купих си го за 18 000 лв. 3 000 долара, толкова имах спестени от участие на Световното първенство, от годините в “Левски” и националния отбор, турнета, не знам си какво.
– Как станахте футболист?
– Аз съм от едно врачанско село – Вировско се казва. Нашите в края на 60-те години на миналия век започнаха работа в “Кремиковци”. Преместихме се да живеем при леля в Ботунец. Бях първокласник. А съседи ни бяха Гиби Искренов, който по онова време беше много слаб физически, направо кост и кокал, Стефан Колев, борците братя Щереви, куп прочути хандбалисти и баскетболисти. Та това село от 3 блока и 50 къщи е дало много елитни спортисти на България. Имаше един бай Мето, никога няма да го забравя, той ме заведе на “Герена”. Бяхме заедно с още едно момче. Ако не беше този бай Мето, лека му пръст, никога нямаше да отида да се запиша в “Левски”, защото ме беше срам. Бате Янко Кирилов ни видя в няколко тренировки и ми каза: “Пеше, ти оставаш”. Освободи моя приятел. И кога станах футболист – чак 14-годишен, 7-и за 8-и клас!
– Преди казармата обаче сте на път да спрете с футбола…
– Не беше точно така. Просто изкарах тежка служба, някои мои набори като Ники Зайков, Вальо Греков и Боби Борисов се уредиха да карат казарма на “Герена”, с тях беше и сегашният мениджър Петьо Заберски. Спяха там, където имаше бунгала, зад паркинга откъм сектор “В”. Ходеха си цивилни. Аз обаче нямах никакви връзки и ме заточиха горе, на румънската граница, в едно поделение до Силистра. Треньор на отбора беше Борислав Богданов – стар левскар, много ми помогна и съм му благодарен. Заставата ни беше на 15 км извън града. Сутрин хващах рейса, тренирах, следобед в 18:30 – обратно. През нощта пък давам наряд. Зимата по 4 часа, лятото – по пет, часови на застава. За една година ми се събраха 210 въоръжени наряда от 365 дни. В “Доростол” играх на всички постове без вратарският. На 26 януари 1981 г. ме върнаха в “Левски”, а тези, които служеха тук, ги отпратиха по провинцията.
– Бързо ли се наложихте при старши треньора Христо Младенов?
– В началото ме пое под крилото си Краси Борисов. Съветваше ме: “Младо, ти до мене” и ме караше навсякъде с колата. Извадих и късмет. През месец март моят идол Стефан Аладжов, викам му „Другаря майор Аладжов“, се контузи. Предстоеше ни мач в Дупница на 18 април. Младенката (б.р – Христо Младенов) рискува и ме пусна титуляр като ляв бек. А в “Марек” играеха Колев, Севдин, Караколев – едни убийци, ти казвам! Ритаха от кръста нагоре. Поведоха ни с 1:0. Гибона проби отдясно и центрира около точката на дузпата. Бях се включил в атака, уцелих я с вътрешен – гол, 1:1! Така дебютирах в “Левски”. В следващият кръг на 25 април играем с ЦСКА. Младенов пак ме пусна. На трибуните имаше над 50 000 зрители. Само като излязох от тунела и краката ми се подкосиха. От притеснение ли, от какво – не знам. Признах на “старите кучета” за проблема. Цецо Йончев играеше срещу мен. За късмет отново се разписах още в 19-ата минута. Емо Спасов центрира от корнер, изпреварих Цоньо Василев и с глава пронизах Велинката (б.р. – Георги Велинов). Ей, казвам ти, сякаш криле ми поникнаха. В началото на второто полувреме Руси Гочев оформи крайното 2:0. В края на мача ме смени майор Аладжов. През юни освободиха от “Левски” 9 души. Казаха им: “Другари офицери, благодарим ви”, и ги освободиха. На тяхно място дойдоха Мишо Вълчев, Пламен Цветков, Гришата Григоров, Ицо Денчев и Краси Чавдаров. Започнаха да налагат и куп собствени юноши. Подмениха изцяло отбора, стана смяна на поколенията. Бобата Жечев и Младенов поставиха основите, Васил Методиев завари готов отбор.
– Какви бяха методите на Методиев?
– Оф, за тренировките му и тези на Вуцата не искам да си спомням. Бяха кошмарни, по-тежки не съм виждал. Шпайдела обаче беше психолог и тактик. Неслучайно заредихме победите над ЦСКА. Абе, не знам този човек как измисляше винаги нещо, казано на жаргон “правеше им кур капан”. Поставяше някаква тактическа залъгалка. Ще врътне нещо постовете на футболистите от единия на другия фланг, или ще постави халф отпред да играе. Все нещо измисляше. Неоспорим тактически гений беше бате Васко. Обаче поставяше в култ тичането, физическата подготовка. За година и половина смених и двете стави. Който е минал през Шпайдела и Вуцата добро не е видял. Ама Кокала и Гибона с хахо-хихи, обре-убре, се скатаваха, правеха си каквото искат. Аз обаче съвестен на 100 процента и ме удари в “шенкелите”, както ние му казваме. Получих износване на хрущяла. По две подготовки съм изкарвал. Вуцата в националния отбор прави подготовката на Панчарево, качи ни горе, Методиев му е помощник. Върнем се от националния, Шпайдела я повтори на “Герена”. Ужас ти казвам. Е, това му беше лошото. Бате Васко беше и психолог и психолог. С памук можеше да ти измъкне душицата. Като ми каже: “Как бе, тоя туфлек ще го изядеш с парцалите” и аз скачах.

– Кои са най-приятните ви спомени от евромачовете?
– Е, двете поредни отстранявания на “Щутгарт”. Те бяха силен отбор – с Клинсман, с братя Фьорстер, имаше и един страхотен исландец – Сигурвиндсон, който играеше със смъкнати чорапи. На вечеря след второто им елиминиране един от техните шефове ни призна: “Ние загубихме един милион марки, ако знаехме, щяхме да ви дадем половината, за да ни пуснете.” След това си спомням с приятни чувства мачовете с “Милан”. Аз бях в немилост по това време, Шпайдела ме беше подгонил, гласеше се да взима на моето място Сашо Марков от “Локо” (Сф). Влязох резерва в първата среща (0:2) с “росонерите”, смених Пепи Курдов още в 18-ата минута. Рууд Гулит вкара втория гол, не можах да му попреча. Помня го много отдавна него. Играхме с националния отбор контрола в Амстердам. Паднахме с 0:1, Руси изпусна 2-3 гола, можехме и да ги бием. Посрещна ни Йохан Кройф преди мача, целувки, прегръдки, ръкува се с всеки от нас, снимахме се. Беше ни всеобщ любимец. Срещу мен в мача игра именно Гулит, тогава беше световно неизвестен. Младо момче, по-високо от мен, и с тази прическа тип “раста”, не можеш да го сбъркаш. Опазих го, всички високи топки му обрах, долу, повече на крачка, като набере сила и глава. На почивката го смениха. И после се хвалих: Ей, тоя го смених на полувремето.” И през второто полувреме пък влезе Симон Тахамата – грозен, нисък, пак с такава прическа. Та Жужо после ме похвали: “Пепи Петров неутрализира в един мач холандската залязваща звезда и изгряващата им звезда.”
– Дебютирате в националния отбор в решителен мач – европейската квалификация с Уелс (0:1) в Рексъм на 27 април 1983 г…Това наше гостуване ще се започни и с един срамен инцидент с една кражба…
– Да, но не ставаше въпрос за чифт дънки, каквато версия излезе по-късно, а за комплект дамски принадлежности, май бяха сенки за очи. Иначе няма да запомня с добро мача с Уелс и по друга причина. Аз си вкарах автогол, обаче го записаха на резервата на домакините Чарлз, никой не разбра. Корнер пред нашата врата в 78-ата минута, получи се меле, Спас Джевизов се беше върнал да брани, опита се да изчисти топката, обаче я ритна в кората ми. Топката влезе между дирека и малката мрежичка – неспасяемо. Джони Велинов щеше да умре от яд. Това ми беше дебютът, а последният ми мач беше също нещастен – на 11 ноември 1987 г. Спомняте си, тогава ни би Шотландия с 1:0 и не можахме да се класираме на Евро 88 в Германия.
– Как допуснахте този провал?
– Виж сега, нас ни оправяше и равен. Сред обществеността, а и в медиите се наслои мнение, че ние този мач няма как да го загубим. Бяхме уверени, че вече сме се класирали със сигурност. Това, малко или много не може да не ти повлияе на психиката. Мачът не вървеше, изпуснахме 2-3 чисти гола, а и валеше силен дъж, получи се типично британско време. Шотландците играеха само за чест и слава, обаче са си бойци. От тъча ни вкараха нещастен гол чрез оня Гари Маккей. Вместо нас визи за Европейското взе отборът на Ейре.
– Бяхте част от силния национален тим, класирал се на Мондиала в Мексико обаче…
– Незабравим спомен ми е победата над еврошампиона Франция (2:0). Напълно ги надиграхме. 72 325 души препълниха стадиона! Разменихме си фланелките с Максим Босис. Да ти призная, в тези решителни три поредни домакинства – с ГДР (1:0), с Франция и Югославия (2:1) Дедко ни погледна и с двете очи. С немците Стойчо бие фаул, Джеки беше на стената уж нещо да пречи на вратаря. Топката надясно го удари в прасеца и отиде в обратния ъгъл и влезе. Това се случи в 87-ата минута. Със сърбите беше най-тегав мачът. Поведохме, те ни изравниха, добре, че Пацо Гетов ни извади. Класирахме се и на теория в Люксембург. За първия гол скочих с един от домакините и той си заби автогол, бихме с 3:1 и взехме визите за Мексико. Направихме отлична подготовка, бяхме готови за добро представяне. В силна възраст се намирахме повече момчета. Отиваш на Световно, гледат те от чужби отбори. От ръководството на федерацията ни бяха обявили, че единствената ни цел на турнира е първа победа. “Биете веднъж и ви пускаме в чужбина”, ни обещаваха. За първи път, макар и с шанс като най-добър трети, с два равни, се класирахме на осминафиналите. За първи път прескочихме групата. Представянето ни обаче се отчете като слабо, сринаха ни със земята. Глобиха ни всички. За класирането за втората фаза трябваше да вземем по 5000 долара, нищо не взехме накрая. Удържаха ни ги. Събраха ни на “Васил Левски”, четоха ни конско. Единствено на мен, на Садъков и Боби Михайлов от 22-а ни поставиха добра оценка.

– По време на Мондиала обаче е имало доста странни треньорски решения…
– Не искам да коментирам. Само ще спомена моето учудване от това, че Пламен Николов не дойде с нас. Пацо беше най-добрият десен бек на България. Скараха се обаче нещо с Вуцата, и почна да остава без повиквателни. Парадоксът е, че на Мондиала взе Илия Дяков от втородивизионния “Добруджа”, викаше даже Краси Коев, който беше резерва на Николов в “Левски”. Накрая Сашо Марков го пускаше отляво, а мен ме направи десен бек.
– За защитник имате доста голове в кариерата си. В “Левски” ви даваха и дузпите да биете…
– В един сезон се скъсаха нашите нападатели да пропускат от “бялато точка”. Изредиха се абсолютно всички. Накрая Шпайдела ми нареди аз да почна да ги бия. Бих 7 или 8 в тази същата 1986 година, само една профуках. Спомням си и на кой мач стана това – в полуфинал за Купата на България срещу “Етър” (7:3). Кольо Донев ми я хвана при резултат 6:2, така че беше без значение. Това ми е единствената пропусната дузпа в кариерата.
– Играл сте в общо 26 вечни дербита. Коя е най-скъпата ви победа?
– Всички са ми скъпи, но най-много ценя тази от 3 юни 1984 г.с 3:1. На ЦСКА и ремито им вършеше работа, а нас ни устройваше само победата. Тогава взехме и трите купи, постигнахме “златен требъл”. Този мач като радост, като изживяване ми е оставил най-скъпи спомени. Много бях щастлив и на 9 март 1985 г, когато отново спечелихме с 3:1. Отново през март, но през 1988-а направихме незабравим обрат – от 0:2 до 3:2, и то още до почивката. Съдията Тодор Колев не ни даде чиста дупа, след като Краси Досев повали Гиби в пеналта. Хвана го през кръста при 0:2. Публиката побесня, ревна. И след тая ситуация ние тръгнахме и ги смачкахме. Усещах на терена как те падат надолу все повече и повече. Безински играеше срещу мен, а аз заиграх направо като ляво крило. Той трепереше буквално от страх, а аз си пробивам, центрирам…Емо Спасов вдигна една топка откъм “В” сектор, аз с глава намалих на 1:2. Всичко вика, и за нула време направихме обрата след попадения на Ламята (б.р. – Георги Йорданов) пак с глава и на Наско.
– Сигурно няма да забравите и инцидента със Стоичков?
– Е, да, как да го забравя? На 17 септември 1988 г. завършихме 2:2, въпреки че водехме сега пък ние с 2:0 след дубъл на Васко Драголов. Боре Александров ме изгони, това ми е единственият червен картон в кариерата. Много добре си спомням ситуацията. Водехме с 1:0, откъм “В” сектор стана фаул за нас, който Боре не го даде. Публиката почна да освирква, да псува. Прехвърлиха топката към Ицо, който беше почти на центъра, малко в нашата половина. Той си я пое и тръгна към мен. Поведе си я малко по-дълга и топката стана спорна. Бях се ядосал, викам си: “Е, сега ти разкатах фамилията.” Направих му здрав шпагат, Стоичков скочи, топката отиде в трибуните, втори-трети ред, демек фаул няма. Камата мина над мен и ме одра с бутоните, той често го правеше тоя номер послед и в Испания. Аз също скочих и го хванах за гушата. Реферът ни изгони и двамата. На път към съблекалните чух отново рева на трибуните и си казах: “Повели сме с 2:0” и се успокоих. После обаче се изви страшна буря, прекъсна електрозахранването на стадиона, а след подновяването на играта цесекарите изравниха. После ги бъзиках моите: “Какво искате, бе, най-добрият им футболист извадих, а вие пак не можете да удържите” (смее се). Със Стоичков се уважавахме много. Ти не знаеш и един любопитен факт.
– Какъв е той?
– Ицо, “червената” легенда, дойде в София с автобуса на “Левски”. Какво се случи…През февруари 1985 г. играем мач за Купата на България в Харманли. Бихме местния “Хеброс” с 2:1 в един страшен студ, валеше сняг, времето беше отвратително. Ислед края на двубоя при нас дойдоха ръководители на домакините, помолиха ни да закараме до столицата един от техните футболисти. “Тука има едно войниче, може ли да го метнете до София”. Ние, естествено се съгласихме. И така Стоичков, бъдещата световна мегазвезда, се качи в нашия стар “Мерцедес”. Седна на последната седалка, не знаеше къде се намир, гледаше като извънземен. Тих, кротък, гласът не можеш да му чуеш.
– Носихте в продължение на няколко години капитанската лента на “Левски”. Как станахте капитан?
– Аз съм фактически първият демократично избран капитан на “сините”. Преди ги слагаха или треньорът, или ръководството, или направо по партийна линия. Шефът на дружеството Лазаров ни съба на една вила в “Драгалевци”. Гласуването беше явно, претендентите бяхме само аз и Боби Михайлов. Той искаше много да стане капитан, но не го огря. За него гласуваха само Наско, Гиби и Кокала. Спечелих с голяма преднина.
– Малко се знае за престоя ви в португалския “Бейра Мар”…
– Заминах сравнително късно – бях 28-годишен вече, но тогава имаше една забрана за по-млади футболисти да играят в чужбина. През лятото на следващата година пък срещнах Стоичков по коридорите на БФС, тъкмо си уреждаше трансфера в “Барса”. Вика: “Живи, умрели, ще ги удуша. Трябва да замина.” Много беше нахъсан да се наложи, но той отиде в разцвета на силите си. Градът Авейро беше нещо като Малката Венеция – имаше гондоли, канали, карнавали. “Бейра Мар” беше средняшки отбор, освен мен имаше още няколко легионери – македонец, хърватин, сърбин и куп бразилци. През втория сезон като голмайстор от “Б” група дойде Никола Спасов. Най-голямата ни звезда беше един Антонио Соуса, който беше вдигал КЕШ с “Порто” през 1987 г. Дотогава тимът е бил като асансьор между елита и Втора дивизия. В продължение на 4 години обаче се движехме между 6-о и 8-о място. Стигнахме и финал за Купата на Португалия, като на финала на 2 юни 1991 г. срещнахме “Порто”. Редовното време завърши 1:1. В продълженията в игра като резерва се появи Емил Костадинов, надбяга център-халфа ни, който беше 35-годишен, и ни вкара решителен гол, “драконите” спечелиха с 3:1. В Авейро изкарах най-хубавите си футболни години.

МАЧОВЕТЕ В „ЛЕВСКИ“

Милен ДИМИТРОВ