Георги Йорданов – Ламята: ЦСКА ме прати танкист в Сливен, оттам стигнах до националния отбор
Георги Йорданов е роден на 21 юли 1963 г. в Пловдив. Юноша на „Локомотив“ (Пд), за който играе в “Б“ група. После кариерата му преминава през „Сливен“ (45 мача, 7 гола), „Левски“ (132 мача и 39 гола), испанските „Спортинг“ Хихон (77 мача, 7 гола), „Атлетико“ Марбея (21 мача, 1 гол), „Септември“ (Сф), ЦСКА (58 мача и 5 гола) , „Спартак“ Пл (18 мача и 1 гол), „Черноморец“ Бургас (10 мача) и „Бенковски“ (Костинброд).
В „А“ група има 263 мача и 52 гола. В „А“ националния отбор има 24 мача и 4 гола, а за младежкия национален тим – 10 мача и 2 гола.
Шампион на България за 1988 и 1997 г. Носител на Купата на България през 1986 и 1997 г.
Един от най-добрите майстори на головете от пряк свободен удар в историята на българския футбол.
– Г-н Йорданов, юноша сте на „Локомотив“ (Пд)…Кои от вашия набор се отличаваха над останалите и стигнаха до професионалния футбол?
– Иван Саръсакалов, Георги Тютюнджиев – Тутуна, имаше и един уникален талант – Гьоксен Ваджипов. Той притежаваше качества да играе голям футбол, но не стигна доникъде…
…
При юношите работих с треньор като Христо Бъчваров, на когото също дължа много. Научих как се пази топката, как се дриблира. Бате Ицо беше вече над 60-годишен, но се пускаше заедно с нас на тренировките. После в страшата ни пое Васко Анков…Явно съм имал късмет с наставниците, защото от всеки научих нещо.
…
Няма да забравя как стигнахме до финалния турнир на републиканското за юноши-младша възраст в Русе през 1979 г. под ръководството на Бъчваров. Избраха ме за халф №1. И фактически оттам ми тръгна кариерата във възходяща линия. Само нашето училище не бяхме спортно, за разлика от останалите съперници. Преди това, в предварителния кръг, елиминирахме русенци, мачът беше във Велико Търново. „Берое“ стана шампион, на финала би „Бенковски“ (Пз), с Наско Пашев в състава, с 3:1. Ние паднахме от пазарджиклии в полуфинала с 2:6, станахме трети, след като надвихме тима на Правец с 3:1. Отзивите за представянето ни бяха добри. Мен по-лека лека започнаха да е викат да тренирам и с мъжете. За съжаление не се засякох на терена със Зума. „Локомотив“ изпадна в „Б“ група, а Бонев премина в гръцкия АЕК (Атина). Все пак и във втора дивизия бяхме сила – с бате Айко (Аян Садъков), Еду (Едуард Ераносян), Ицо Сотиров, „старите пушки“ – вратаря Станчо Бончев, бате Ганчо Пеев, Коста Босаков, Минчо Овчаров, Краси Чавдаров, Данчо Николов, Тосков, Жаров, Альоша Байрактаров…Ванката Кунчев много ми помагаше. Беше поливалентен футболист – можеше да играе и дефанзивен халф и защитник, десен бек…Голям респект изпитвах към тези футболисти, не само защото съм ги гледал и гонил топките преди това. И в един момент почваш да тренираш редом с тях, да се събличате в една съблекалня…И сега се вълнувам, докато ви разказвам тези неща.
…
Виж какво, тези мъже бяха големи на терена и извън него. Няма какво да коментираме. Имаше какво да научиш от тях. Първоначално играх на непривичен пост – нападател или зад нападателя, нямаше място за мен в халфовата линия. С Аян бяхме отлични приятели, помагаше ми, макар че е 2 години по-голям от мен. Винаги е добре, когато имаш близо до теб на терена такъв човек, от когото да се учиш.
– Разкажете за него, за вашата дружба…
– Огромен талант, един от най-добрите в историята на нашия футбол – категорично! Фин състезател. Още като юноша правеше впечатление а специалистите с играта си. Избраха за го за №1 на турнир в Ница (Франция), бяхме там с младежкия национален отбор…Айко изигра страхотни мачове, феновете полудяха…Кметът на града искаше да го задържи в местния отбор, направо се влюби в него, както се казва. Но по онова време това нямаше как да стане, беше доста трудничко, всички знаем, не можеше да се излиза.
– Как се озовахте в „Динамо“ (Сливен)…
– Дойде време за казарма, да ставам войник… А бях юношески национал, бях играл вече и на европейско…Уж щяха от „Локото“ нещо да съдействат, да ме уреждат, ама не се получи работата. Впоследствие разбрах, че от ЦСКА са ме пратили войник в Сливен, те се водеха „дружески отбор“. Първо ме пратиха да служа в Трета танкова бригада…
Играх на Евро 1980 във ФРГ през пролетта. Паднахме се в „групата на смъртта“ – в компанията на Италия, Франция и Дания. А нашият отбор беше доста силен – Боби Михайлов, Краси Коев, Искренов, Васко Драголов, Стойчо Стоев, Пумпалов, Тачев, Миронов, Лъчо Танев… Стартът беше добър – 2:2 с „червения динамит“ (25 май, Цветков, Драголов – б.а.). После паднахме от „скуадра адзура“ с 0:1 (за тях игра Евани). Сблъсъкът с французите (спомням си Даниел Браво) за нас беше на живот и смърт. Мачът така лошо ни тръгна, че ни биха с 3:0, предимно на контраатаки.
…
Та след изявите на европейското се озовавам аз в родната казарма, в суровата действителност, с остригана глава, кашик (смее се). Чудиш се какво става, маеш се какво да правиш – ще продължаваме ли с футбола, или ще ставаме танкисти? Добре че в ротата ни имаше футболисти от Сливен и командирът беше разбран човек. Във военния отбор играх с Пламен Проданов, Петьо Рашев, Сергей Христов, небезизвестния бъдеш съдия Йордан Иванов – Йоцо, и др. „Динамо“ се подвизаваше във „В“ група. През този сезон тимът финишира на второ място с 52 точки, изпревари го само „Загорец“ с 60 т. „Спонсор“ ни беше едноименният завод „Динамо“ за релета. А първият тим на града вървеше към изпадане. Спомням си мача с „Марица-Изток“ (Раднево) у дома. Дерби – те втори, ние – четвърти. Вкарах хеттрик, бихме ги с 4:1. И оттам се заговори – от хора, и между публиката, за едно момче с фамилия „Йорданов“. Сметнали са, че пловдивчанчето може да помогне за спасяването на големия „брат“ – „Сливен“.
…
Треньорът Кирил Станков ме пусна резерва срещу „Славия“ (0:1) в София (13-и кръг, 6 декември 1981 – б.а.). Това беше и дебютът ми в „А“ група. Влязох четвърт час преди края и изпуснах чист гол. Няма да забравя и дебюта пред сливенска публика. На „Хаджи Димитър“ излязох титуляр в мача срещу „Ботев“ (Враца). Играх много силно, бихме с 1:0 и оттам ми тръгнаха нещата (15-и кръг, 19 декември 1981 г. – б.а.). Ние първата година отивахме към изпадане, както казах по-горе. Дълго време даже бяхме последни. (След края на есенния полусезон „Сливен“ е на 14-о място с 10 точки, „Ботев“ Враца има 10, „Академик“ Сф е с 8 т. – б.а.). Ние с Ники Арабов заедно влязохме, така да се каже, от Нова година. Той имаше наложено вътрешно наказание заради нарушаване на дисциплината. Тръгна ни играта, заредиха се победи. Абе, спасихме се. („Сливен“ завършва на 11-о място – б.а.). Вече през следващия сезон беше по-спокойно. Как да забравя мача с „Левски“ (19-и кръг, 26 март 1983 г. – б.а)? Вкарах им страхотен гол, бихме с 1:0. Настъпи голяма еуфория, щеше да падне стадионът!
– Какво представляваше отборът на „Сливен“ по това време?
– Корав тим, опитни, изградени футболисти. Като почнеш: на вратата легенда като Даната Филипов, пред него – Арабов, Краси Горанов, Недялко Младенов, Тенко Добрев, Тенко Тенев…Много ми помогна Георги Павлов, Бог да го прости и него…Даната все ме взимаше на малки вратички в неговия отбор, ставаха страхотни мачове – истинско шоу, събираше се бая публика. Не искам да подминавам и ролята за моето изграждане като футболист на помощник-треньора Кольо Иванов. Той ме учеше да правя само това, което умея да правя, а не да се мъча с невъзможното. Биеше невероятни волета на тренировки, няма друг дори и сега в елитната ни група като него. Киро Станков – голям ерудит, културен, интелигентен човек, играл в големия отбор на ЦСКА от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век…Двамата с Кольо ни вдъхваха нужната увереност, спокойствие и самочувствие още преди да излезем на терена. И оттам вече ставаше по-лесно.
– По принцип „Сливен“ е бил нещо като втори отбор на ЦСКА, едва ли не нещо като техен сателит…
– Е, да. Даже аз се бъзиках с Берти Калбуров, Бог да го прости и него, и с Мето Томанов…“Абе, само бекчета ми изпращате. Няма ли най-накрая и някой футболист? Ще ми развалите играта.“ (Смее се). Понеже първата година бях с Дечо и Васко Тинчев, после ги размениха с Берти и Мето…Майтапи да стават.
…
– Защо избрахте „Левски“ през 1983-а?
– Виже, много ми повлия това, че с повечето от тези момчета бях приятел, бяхме и дълги години съотборници в различните национални отбори. Повлия, естествено, и фигурата и харизмата на Васил Методиев. Много уважавах Шпайдела. Пред очите ми беше „Локомотив“ (София) по негово време, еталон ми беше играта им срещу „Монако“ и „Динамо“ (Киев), големият Начко Михайлов…Неслучайно дойдоха и успехите му с „Левски“. Методиев беше изключителен треньор. Малшансът ми обаче беше, че успях да взема участие само в контроли, в тренировки през първите две години на „Герена“. Първата година бях нещо невероятно – в смисъл като спортна форма, като игра. Чувствах се на върха на силата си. Но някои хора спряха полета ми, така да се каже…(Въздиша тежко).
…
– Какъв човек и треньор беше Васил Методиев?
– Е, за Шпайдела мога да разказвам с часове. Удоволствие беше да се работи с него. Мотиватор изключителен! Преди всеки мач знае какво да ти каже, какво да направи. Много добре разбираше какъв подход да избере към нас – когато се е налагало, е бил строг, когато трябва – по – либерален. Абе, на него футболът му беше ясен. Имало е случаи да гони даже Гибона от тренировка, а на другия ден всичко е изгладено, взаимоотношения вече са изгладени. И работохолик!
– Имаше ли си любимци в отбора?
– Е, не може да няма, но не го показваше така явно. Макар че имаше по – специално отношение към Искренов. Бъзикахме го, когато се появеше Шпайдела: „Ето го баща ти, баща ти“ (смее се). Но пък като се е отнасял бащински към Гибона това не значи, че е взимал нещо от останалите, напротив – винаги е давал.
– А за Иван Вуцов какво ще кажете?
– Много съм му задължен и на него. Няма да забравя датата 9 февруари 1986 г. Тогава Иван ме пусна в контролата срещу ГДР (1:2) в Керетаро (Мексико), където бяхме на турне. Това беше първи мач за мен с националната фланелка след изтичане на наказанието ми. За мен беше като повторно раждане. Благодаря на Вуцов за доверието. Мисля, че го оправдах. Помня и контролата срещу Алжир (7 август 1983 г – б.а.). Бихме с 3:2, стадиончето беше в алжирското предградие на Париж. Имах чувството, че не играем във Франция, а в Северна Африка. Зрителите бяха предимно алжирци. Трябваше персонално да пазя звездата на съперника Лахдар Белуми. Играх на непривична позиция – пред защитата, но се допълвахме с Гошо Димитров – аз го покрия, той да изскочи в атака със своята голяма крачка, и нямах проблеми. Това преливане от защита в нападение, което сега е модерно, Вуцов го прилагаше още в средата на 80-те години на миналия век. Викаха му „пакетно придвижване“. Иначе Вуйчо беше човек, който изключително много държеше на дисциплината, на тренировките. При него се оставаше и след края на заниманията, нямаше мърдане.
…..
През 1987 г. „Витоша“ (така се казва тимът тогава – б.а.) замина на турне в Белгия. Игра с „Андерлехт“ (2:3) и холандския „Грьонинген“ (0:0). Аз не можах да взема участие, защопо по същото време ме спряха заради националния отбор. Треньорът ни Пальо Панов много се беше ядосал, че ме спират. А водени от Христо Младенов ние – националите, заминахме на турнир във ФРГ. Бихме „Кьолн“ с 2:0, „козлите“ ги водеше Удо Латек, както и „Хомбург“ с 6:1. Панов се сърди, а Младенов му обясни, че не искал да ме пуска срещу „Андерлехт“, понеже ни предстоеше изключително важен мач с Белгия в европейските квалификации. Не искал белгийците да ме видят в игра. Пазел ме за „скрито оръжие“, така да се каже, да не бъда „разшифрован“. Ама мен, въпросното „скрито оръжие“, който уж бях гласен за титуляр и т.н., ме пуснаха само за 20 минути срещу „червените дяволи“, колкото да отбия номера. Съвсем „скрито оръжие“ се оказах. (На 23 септември 1987 г. България побеждава Белгия с 2:0, голове на Сираков 19 и Танев 70). Стоичков дебютира в този мач…Абе, правиха ми малко номера. Асистирах за гола на Лъчо.
– Важна част сте от националния отбор в квалификационната кампания за Европейското първенство във ФРГ (1986-1987)…
– Да, вкарах и гол на Люксембург за 3:0. Първо Лъчо изпусна дузпа, после аз реализирах моята. (20 май 1987 г. – б.а.). Преди това асистирах на Танев, секунди след като се появих на терена, за успеха при визитата ни във Великото херцогство с 4:1.
– Защо не взехте участие в злощастния мач срещу Шотландия (0:1) на 11 ноември 1987 г.?
– Моето отсъствие не е повлияло негативно. На такъв мач и момент всичко може да се случи. Това, че не е играл един или друг, не е чак толкова фатално. Лошото е, че това великолепно поколение, което имахме, не отиде на Евро 1988. Дори и ремито ни стигаше срещу шотландците, но пък и шансът ни изостави. Не че някой от нас е играл за хикс, но…Има го и това във футбола. Виждате винаги какви непредвидими резултати се получават.
– След тази футболна драма сте неизменна част и от селекцията при новия треньор Борис Ангелов…
– Е, да, около нас – по опитните, израстна следващото велико поколение – Ицо, Любо, Емо, Трифон, Балъков, Лечков, Киряков…да не ги изброявам всичките.
– Разписвате се при победата над Исландия с 3:2 в Рейкявик на 7 август 1988 г.
– Да, аз и Любо Пенев вкарахме от фаулове. Обърнахме исландците от 0:2. Доста силно за нас скандинавско турне се получи през онова лято. С Норвегия направихме 1:1 в Осло два дни по-късно. Изведох Стоичков зад защитата и той в типичен стил наказа вратаря Ерик Торствед, който по-късно пази и на „Тотнъм“.
– Провалихме се в следващите световни квалификации за Мондиала 1990, но в паметта ми остава завинаги епохалната победа над Румъния с 3:0 на стадион „Генча“ в Букурещ от 14 октомври 1990 г. вече в евроквалификациите…
– Велик мач! Тогава бяхме предварително отписани от цялата ни спортна общественост. Спомням си, че дори не беше излъчвана срещата пряко по нашата телевизия. Вместо това предаваха…парламентарен контрол. България видя чак няколко часа по-късно нашият подвиг, защото това си беше подвиг. Наско Сираков откри в 28-ата минута. Аз излязох с разстежение, на полувремето ме смени Нико Тодоров, който се превърна фактически и в героя на мача с двата си гола (48, 76). Румънците трябваше да преклонят глава, успешен старт за нас в кампанията.
– Не мога да подмина и драмата с Швейцария (2:3) от 1 май 1991 г…
– Не ми припомняй за този мач! Поведохме им с 2:0 (Ем Костадинов 12, Н. Сираков 25). Вместо да ги разгромим, допуснахме пълен обрат. Нелогичен край, просто нямам обяснение…Мачът си вървеше, контролирахме ситуацията, и положения след положения създавахме пред тяхната врата. И накрая какво стана? На полувреме май се усети подценяване в нашия лагер, някои подхвърлиха, че сме си „оплели кошницата“. Като швейцарците ни изравниха, отзад викаха, че „където е 2:2, там е и 2:3“. И тръгнаха да вкарват голове…
– Можехте ли да запишете повече участие в националния отбор? Имате 24 мача и 4 гола…
– Да, определено можех да играя още. Най-елементарно – аз за две години бях извън футбола. Сметнете какво съм пропуснал. В сезоните, когато играех по испанските терени, пък не ме викаха. По едно време ме обявиха и за предател. Пък аз бях с пукнато ребро. Контузията получих по време на мач с „Барселона“. Цял месец отсъствах от тренировки.
– Каква е истината за неявяването ви за световната квалификация с Швеция на 7 октомври 1992 г.?
– Димитър Пенев обяви пред медиите, че съм едва ли не предал България. Едва ли не заради мен сме паднали, така го изкараха. А знаете, че шведите ни биеха, където ни хванат доскоро…И с мене, и без мене – все тая. Това отношение на треньорския щаб, това обвинение в предателство, ме нервираха. Оттам отказах повече да играя с националната фланелка. Мислех си, че повече няма да имам шанс. И изведнъж, вече бях почти 35-годишен, вече вървях към приключване, когато Христо Бонев се сети за мен. Това се случи в навечерието на контролата с Мароко в София, точно преди заминаването за Световното първенство във Франция.
В 2 и половина през нощта ми се обажда другарят Вуцов: „Айде, бе, къде си, къде ходиш? Идвай утре да играеш срещу Мароко!“. Точно беше Великден. Закъснях малко с прибирането вкъщи. Когато не си на мач, си позволяваш малко повече, не че съм прекалявал. А и не е всеки ден Великден. Викам му на Вуйчо: „Чакай, това да не е махленски мач? Не става така.“ – „Не, няма кой друг, идвай…“. И аз играх последен в защита.
Бихме мароканците с 2:1 (22 април 1998 г. Голове на Л.Пенев 10-дузпа и Стойчо Стоилов 78- б.а.). В началото ми беше малко трудно, докато изпотя и после всичко си дойде на мястото. Мисля, че Зума можеше да ме вземе на Мондиала, но прецени да не го прави. Не му се сърдя. Вижте, на мен никога не ми е било фиксидея да играя за националния отбор. Важното е, че когато съм играл, съм давал всичко от себе си. Винаги.
– Съжалявате ли, че никога не сте бил избиран за „Футболист №1 на България“?
– Не съм страдал от това. Вие, журналистите, си имате любимци. Според мен в най-силна форма бях в „Сливен“, точно преди наказанието. Неслучайно ме взеха и в националния отбор, а бях едва 19-годишен. Но това са само предположения. Всеки е с късмета си. Дори и по-рано да ме бяха пуснали в чужбина, пак не се знае дали щяха да ме изберат за №1. Всичко е въпрос на шанс, на късмет. Кой е предполагал, че Стилиян Петров например ще стигне до върха? Знаете ли колко му беше трудно в началото в ЦСКА? Нашите медии тук даже го бяха нарочили за гонене от „Армията“, пишеха, че се връща в Монтана. Лесно ли му е било на момчето?
– Вие сте един от най-големите майстори на головете от пряк свободен удар. Каква е тайната на това изпълнение?
– Тайна ли? Няма тайни. Човек, когато иска да се учи, се учи. И отделно от това аз имах от кого да се уча. Петър Жеков, Зума, Начко Михайлов, Павката Панов, навремето Котков е бил голям…даже от моето поколение един Пламен Гетов например. Не съм достигнал неговото ниво, признавам, но съм се учил и от него. Футболът е и теория, но предимно чрез практика се учи. Във всеки отбор имаше по един добър изпълнител на преки свободни удари. Хората викаха на тези изпълнения „дълги дузпи“. Много силно оръжие е това. Христо Колев – Бащата беше изключителен фауладжия. Той е истински феномен, защото биеше еднакво добре, с еднаква сила и точност, преки свободни удари и с двата крака. Не съм виждал друг такъв!
– Вие лично по колко часа на ден оставахте допълнително на тренировка, за да усършенствате това оръжие?
– Ами, доста, да ви кажа. То иначе, така, без труд, няма как да се получи. Вярно е, че някои са и родени фауладжии, с вроде талант. Бонев беше кошмар за вратарите в „А“ група. Имало е случаи вратари да идват в Пловдив след поредица от „сухи мрежи“, прехвалени от журналисти, със самочувствие и то заслужено за изявите си, и Зума ги правеше смешни. Станеше и фаул, дали ще е до тъча или нещо такова, няма значение откъде е, винаги ги наказваше. Разтреперваха ли се, какво, но фактите бяха такива. Спомням си например Иван Камарашев, пазеше в ЦСКА. Почти от тъча, от кажи-речи нулев ъгъл, Бонев му вкара гол (9-и кръг, 3:0 за „Локомотив“, Бонев бележи в 13-ата минута, 15 октомври 1977 г. – б.а.).
– Учил ли ви е лично Зума?
– Не, не е имал тази възможност. Но дори това, което виждах отстрани от изявите му, ми беше достатъчно. Защото „попивах“ от него, учех се.
– Имате ли точна статистика колко гола сте отбелязали от фаул?
– Не. Не съм любител на статистиките. Но са доста (смее се). Да кажем – над 100, включвам и международни мачове, контроли и т.н. Най-много си ценя важните попадения. Веднага се сещам за едно през шампионския сезон на „Левски“ (тогава се казваше „Витоша“ – б.р.) 1987/1988. Много хубав гол вкарах в Перник (1:0) – 27-и кръг, 7 май 1988 г. Ако не бях се разписал 4 минути преди края щяхме да загубим ценна точка по пътя към титлата. До края на първенството оставаха само още три мача. Ако не бяхме били – край, просто всичко свършваше, защото ЦСКА нямаше къде да сгреши. Отупахме и „Локо“ (Сф) с 5:3. После, в 29-ия кръг, отиваме във Враца (20 май – б.а.). Пак тегава ситуация, труден съперник…Бих коварно фаул, Илия Вълов изби топката, но Кокала я довкара за крайното 2:1 за нас. Този гол се оказа с цената на златото.
– Къде ви беше най-трудно да гостувате?
– Честно казано, говореха така за Благоевград, айде – в Петрич е друго, нали…Но на мен най-силните ми мачове бяха точно срещу „Пирин“. Не зная защо, но срещу „орлетата“ ми вървеше.
– През сезона 1986/1987 с „Левски“ достигнахте до четвъртфиналите в турнира за КНК. Какво не ви достигна до елиминирате испанския „Реал“ (Сарагоса)?
– Попречи ни слабото представяне, най-вече в Испания, както и кадровите проблеми, които имахме. Аз не си спомням подобна каръшка година откъм контузии на „Герена“. Иначе уж тръгнахме и за четирите купи – шампион, Купа на Съветската армия, Купа на България и КНК. Играехме приятен за окото футбол, биехме всичко живо вътре, вънка. Но тези контузии прецакаха работата.
Точно преди гостуването в Сарагоса Боби беше аут. Владо Делчев – също страхотен вратар, се контузи на „Ла Ромареда“, нападател на домакините му влезе с двата крака и му разкъса далака … Михайлов, за който никой от нас не предполагаше, че може да влезе, просто така седеше на пейката, се наложи да слага пак ръкавиците. Испанците му вкараха два гола, а той не можеше да отскача от болка, просто не можеше да стои на краката си. Гибона и Наско също бяха с травми.
Аз пък счупих ръка непосредствено преди визитата. На реванша в София излязох на терена с налакътник от тези, които носят хокеистите, едно такова пластмасово, остро. Това беше голяма глупост за мен. Футболист никога не трябва да го прави. Гледаш да се пазиш, внимаваш при единоборства, не си същият. Идиот да си, няма как да стане – футболен мач си е. Даже помня, че при една ситуация ударих без да искам този, който ме пазеше. Години по-късно се събрахме в Хихон с него…
– В кариерата си имате и неприятни мигове в евротурнирите. С вас се случва нещо рядко срещано – три пъти ви сменят при резултат 3:1 за вашия тим като гост и трите пъти не печели…
– Да, така е, за съжаление. С „Левски“ се случи на два пъти – срещу „Вележ“ (3:4) – (на 5 ноември 1986 г.) и „Антверпен“ (3:4). Поражението от босненския тим (тогава югославския – б.а.) не се оказа фатално, защото в крайна сметка продължихме в следващия кръг. В първата среща в София спечелихме с 2:0, но пропуснах дузпа. Оттогава нямам провал от „бялата точка“. В Испания със „Спортинг“ (Хихон) имам 2 от 2. Срещу „Реал“ (Сарагоса) вкарах при 0:0 в 80-ата минута, а срещу „Барселона“ изравних за 1:1 малко преди края на мача. В Мостар Павката Панов ни смени твърде рано мен и Кокала (Емил Велев – б.а.), а не трябваше да се избързва. „Вележ“ бяха и страшно силен отбор – с Пръскало, Юрич, Туце, Кайтаз, Калайджич…В „Атлетико“ (Марбея) се засякох с Пръскало и Юрич. Те си спомниха как тяхната публика ни посрещна в Мостар. Замеряха ни рйса ни с камъни, изпочупиха прозорците, трябваше да лазим и се крием под седалките, искаха да ни стреснат на тренировката, беше истински ад. Цял оркестър докараха през нощта пред хотела ни да свири и да не ни дава да заспим. А след мача обаче ни изпратиха с аплодисменти. Оцениха играта и представянето ни.
Да се върнем на европровалите…Особено ме заболя след драмата в Антверпен (26 септември 1989 г. – б.а.). Бобата Жечев ме смени…Според мен този тип футболисти, не че съм аз, не трябва да се вадят. Вадиш човек, който може да пази топката, да я задържа, да убива ритъма на съперника. Често се вкарват в игра защитници в опит да задържат резулутата. Да де, ама тези резерви не играят често с топката. Затова казвам – когато нямаш алтернатива на даден футболист, не го сменяй. Водехме с 3:1 до 88-ата минута, но допуснахме пълен обрат, съдията даде нечувано за онова време 8-минутно продължение…Осем години по-късно взех участие и в инфарктното гостуване на „Стяуа“ в Букурещ (23 юли 1997 г., Шампионска лига – б.а.). Чест му прави на Георги Василев, че после ми призна, че е сгрешил.
– Не мога да не ви върна назад във времето, към сблъсъците с великия „Милан“ с тримата холандци в редиците си – Гулит, Ван Бастен и Рийкард…
– Е, велико изживяване, беше удоволствие да играем срещу тези великани. Мисля, че в мача на „Сан Сиро“ се представих силно, подадох за гола на Ники Илиев. Признавам, че от първата среща не съм доволен, индивидуално говоря. Бях все още зашеметен, не се чувствах добре. Получих травмата при победата над „Пирин“ в Благоевград с 4:1 (28 август, 1988 г. – б.а.). Още в 20-ата минута защитникът на домакините Кочо Трендафилов ме удари по главата, без да иска, де. Трябваше да напусна играта. Върнах се по спешност в строя за сблъсъка с „Милан“ на „Герена“. И нямаше нужда от никаква мотивация.
Успях да си разменя фланелката с Рийкард, закачил съм я вкъщи, в килера ми седи. Не разбрах точно с какъв силен парфюм се беше напръскал, обаче още ухае, а са минали вече 32 години. Но само изявата на храм на футбола, какъвто е „Сан Сиро“ ти вдига самочувствието. Казваш си: „Чакай, бе, ти можеш да играеш добре срещу такива големи футболисти…Що да не можеш да играеш срещу еди кой си.“. Нали срещу силните се бориш, с тях се равняваш. Така можеш да растеш. Сблъсках се с моя любимец – Барези Мафиозо, аз така му казвам. Просто е кеф да играеш, абе, какво да говорим (вълнува се).
– Какво е обяснението ви за трагедията в Антверпен. Как и защо се случи?
– Силна дума е „трагедия“. Не мисля, че е трагедия. Отдавам го на огромния брой неопитни и млади футболисти в нашия тим. Изиграхме иначе изключителен мач, който обаче завърши по изключително нелогичен начин. И на „Стяуа“ – ЦСКА се получи същото по-късно. Вместо да направим 5:1 или 6:1 за нас и всичко да приключи спокойно, падаме или завършваме наравно. Явно това си е българска черта – да се отпускаме накрая, не знаем да играем за резултат. Все пак и треньорът е в тази игра, и той носи вина за загубите.
– През лятото на 1990 г. преминавате в испанския „Спортинг“ (Хихон)…
– Първо можех да се озова в „Реал“ (Сарагоса). По договора на Наско с испанския клуб те участваха на турнира „Георги Аспарухов“ през 1988-а. Ние спечелихме купата, на финала бихме „Динамо“ (Берлин) с 3:1. „Реал“ остана трети. Треньорът им Радомир Антич много ме харесваше. Допадаше ми и партньорството ми със Сираков, мислеше, че можем да направим перфектна двойка на терена. Аз исках много силно да изляза в чужбина, но учех в школата в Симеоново, пета година. Викам си: „Айде, нека да завърша, пък после ще отида в Сарагоса.“
И изкарах още един сезон в „Левски“. В крайна сметка завърших висшето си образование семестриално, а диплома не взех. Между другото, появиха се през това време оферти за мен и от „Каляри“ и Хихон. Нашето ръководство избра втората. Вече познавах обстановката в Хихон, понеже бяхме играли там на турнир с „Левски“. Хареса ми всичко – зеленина, въздух, красоти, все едно си в България, моренце – градът е до Атлантическия океан, теренът и стадионът – перфектни. Разбрах се с техническия директор Сириако Кано. Подписах договор в хотел „Минданау“, на журналиста Тошко Кирков баща му – бай Васко, ми превеждаше при преговорите. В касата на „Левски“ влязоха 550 000 долара – огромна сума за онова време. Не знам, от мен „сините“ началници трябва да са доволни – изкараха добри парички. Останах верен на клуба 2 години, без да имам право да играя. После играх с пълно себераздаване от 1985-а до 1990-а. „Левски“ не е бил от мен на минус за нищо.
– Спомням си, че имаше големи разправии между ръководствата на двата клуба по вашия трансфер…
– Според клауза в договора „Спортинг“ трябваше да изплати на „Левски“ парите на три транша – 250 000 долара до 15 септември 1990-а, и по 100 000 – до 16 септември 1991-а и последната – 100 000 до 16 септември 1992-а. По тогавашният курс сумата се равняваше на 11 милиона лева! Появиха се, ако си спомняте, брожения, имаше и смяна на ръководствата, в един момент се появиха два клуба – на Томас Лафчис и на Златин Тепсиев…Мен това не ме интересува. Не съм следял как са се изплащали траншовете към „Герена“. Честно да ви кажа и мен ме подведоха с договора. Пишеше уж едно, оказа се друго, поне за личните ми условия нещата не бяха изпипани така, както трябва. Сумите били написани преди данъците…Не ми беше приятно, но трябваше да си мълча, за да не кажат испанците: „Дойде и веднага заговори за пари.“. Стиснах зъби, заиграх силно.
– Какви бяха първите ви впечатления от Хихон?
– На първо място – огромният професионализъм на всички нива в клуба, от чистачката до президента. Дотогава аз само съм си мислел, че съм професионалист. Там, в Испания, се запознах с истината. В началото имаше известен стрес – нова среда, нова обстановка, нови изисквания към теб, но после нещата ми потръгнаха.
Треньор ни беше Гарсия Куерво (1946). В първия кръг – срещу „Бетис“ (2:2, 1 септември 1990 г. – б.а.) влязох резерва, в 67-ата минута на мястото на шведа Ханс Нилсон. В следващия кръг, срещу „Валядолид“ (4:0) вече излязох като титуляр и секунди преди почивката се разписах за 2:0.Тръгна ми играта. Мои приятели ми казваха: „Натегни се, да те вземе някои от грандовете в Испания.“ Пооправиха ми заплатата, след като стигнахме полуфинал за Купата на краля, завършихме пети в Примера дивисион и се класирахме за участие в турнира за Купата на УЕФА. В последния кръг бихме „Валенсия“ с Любо Пенев с 1:0 на „Местая“ (9 юни 1991 г. – б.а.) с гол на Луис Енрике. Важен мач, в който играх. Не взех участие в предишния – срещу „Еспаньол“ (за тях игра Сираков) у дома (3:0, хеттрик на Луис Енрике – б.а.), не играх по собствено желание. Не ми бяха платени парите. Моят отличен приятел и съотборник Оскар Селада, който сега е лекар на „Атлетико“ (Мадрид), играеше зад мене момчето, ме увещаваше: „Трябва да играеш в този мач (с „Валенсия“). Отвърнах му: „Чакай, бе, за кво да играя? Виж, че биете и без мене? Да ви объркам играта ли?Ти ли си треньорът?“. Не, та не. Оскар цяла вечер ходеше с мен, да ме увещава. Той знаеше, че преди мач обичам да си похапвам сладко и да пия кафенце.
…
В Испания свикнах толкова много кафета да обръщам. Обиколихме няколко заведения с моя приятел. И на другия ден айде, играя. А треньорът ни Сириако беше казал, че ако не взимаш участие в тренировките, т.е. дори и да си на индивидуален режим, не можеш да играеш в мачовете. А Оскар лобираше за мен, обяснил му, че ако не ми се довери, „Спортинг“ ще падне. Сигурно и аз имам някаква минимална заслуга за извояването на тази евроквота. Факт е, че след края на този успешен сезон продадохме Луис Енрике на „Реал“ (Мадрид) за 2 милиона долара. Други отлични футболисти от нашия отбор заиграха в грандове – Манхарин отиде в „Депортиво“ (Ла Коруня), Хоакин, Хуанеле – в „Тенерифе“. Хуанеле беше много интересен образ. Гледаш го, на пръв поглед ще си кажеш, че е с кльощави крака, вятър да го духне, ще го отвее. Обаче – с изключителна техника, дузпи бие…да излъже двама-трима не е проблем за него. Малко като баща му бях на Хуанеле. Той беше сирак, после и дядо му почина…
В „Тенерифе“ треньор беше великият Юп Хайнкес, там беше и моя човек Славиша Йоканович. На два пъти спираха „Реал“ (Мадрид) към шампионската титла, триумфираше неизменно „Барселона“ с Ицо. Наскоро му ходих на гости на Хуанеле. Той ме возеше с колата навсякъде. Оставаме приятели за цял живот.
– Как се разви вторият ви сезон в Хихон?
– Записах 12-13 мача без смяна в първенството. Феновете на отбора много ме харесваха. Допадаше им най-вече моята техника и отдаденост на терена. Местните хора са астурийци, с корав дух. Навремето са спирали нашествията на маврите. Треньорът Сириако обаче почна да върти състава. Един път ме пусне титуляр, друг път – вляза второто полувреме…После реши да ме върне при твърдите титуляри. Аз направо хвърчах по игрището. Треньорът ми се чуди: „Какво става, бе? Бориш се като никога, правиш шпагати…Да не си взел допинг?“. Вярно нямах удържане. Но ме „настъпи“ футболната болест. Оперираха ме. Възстановяване 2 месеца и половина…През 1993 г. в Хихон дойде холандецът Берт Якобс. От треньорите там най-добре се разбирах именно с него. Той е архитектът на силния „Витес“ (1988 – 1993). Берт беше и много близък на Йохан Кройф, лека им пръст и на двамата.
– Кои бяха другите чужденци в „Спортинг“?
– Легионерите не бяха много. Чехът Милан Лухови, взеха го за 490 000 долара от „Дукла“ (Прага) и шведът Йоаким Нилсон, купен за 1, 7 милиона долара от „Малмьо“. Милан беше сред голмайсторите ни, докато шведът, който иначе не беше никак лош футболист, не можа да се адаптира. Един сезон при нас изкара и аржентинецът Дарио Ското.
– След 77 мача и 7 гола, толкова успехи и хубави моменти, защо се разделихте със „Спортинг“?
– Изкарах три сезона в Хихон. Можех да остана, колкото си искам там, без да преувеличавам. Бях основна фигура. Мислех си, че нещата ще се развият по друг начин. Все пак бях натрупал и годинки, де, това не трябва да се забравя. Може би сгреших, че си наех нов мениджър, а се разделих с Пако Сантамария, който беше агент на Сираков. Оставих много приятели в града. Мой близък – Алехандро Менендес, израстна ми пред очите, беше юноша при нас. После стана треньор на дубъла на „Реал“ (Мадрид). Работил е със звезди като Мората, като Кайехон…Беше и в „Селта“, „Сантандер“, идвал ми е на гости и тук, в България. Четири поредни финала има за титлата при юношите, два спечели, два загуби, единият път начело на „Спортинг“ (Хихон), другият – с „Реал“. Отборите му демонстрират техничен, нападателен футбол.
– Какви бяха отношенията ви с ексцентричния президент на „Атлетико“ (Мадрид) Хесус Хил?
– Ааа, отлични. Страхотен човек, сърдечен, щедър, много директен и точен. Знае как да говори с всеки. Нямам впечатления да е бил скандален. Просто отговоряше по-остро на тези, които го нападаха. Беше и кмет на Марбея, когато аз играех за местния отбор (1993-1994). Бяхме приятели, мога да кажа. Даже Хесус искаше да ме вземе в „Атлетико“ (Мадрид), защото нямали такъв халф. В последния момент нещата не станаха. Хесус ми вика: „Айде, остани си в Марбея, да имаме и тук качествен резерв.“ Завиши ми и малко парите, останах доволен. Тимът не беше никак лош – Пръскало, Юрич, парагваецът Чапаро, аржентинецът Креспин, уругваецът Агире…Делата на Хил в Марбея движеше небезизвестния Хосе Мария дел Нидо, който по-късно стана шеф на „Севиля“.
– Сърдите ли се на Димитър Пенев, че не ви взе в Америка през 1994 г.?
– Не. Отношенията ни са нормални. Видяхте, че през 1998 г. работих под негово ръководство в ЦСКА, заедно постигнахме нелоши неща в евротурнирите. Няма за какво да спорим или да се сърдим. Всичко е моментно.
– Защо с „Овиедо“ не се получиха нещата?
– Там отидох с Радомир Антич, Бог да го прости. Бяхме много близки с него. Даже сме посрещали Нова година в неговия апартамент, и той ми е идвал на гости. От Радо научих доста за футбола, за тактиката. Той използваше това, което сега е модерно – прибиране в едната половина на терена, с постепенното превземане на пространство. Като им каже „Почвай“ и те стартират разиграване, преминават от другата страна.
В „Овиедо“ се бяха събрали и доста балканци – Йеркан, Просинечки, Йоканович, Янкович. Трябваше да сменя Роберт, който беше гласен за връщане след наем в „Реал“ (Мадрид). Добре, ама Антич пое „Атлетико“, Просинечки си остана в „Овиедо“. Радомир се съветваше с мен, мога да го кажа без никакви скрупули, преди всеки мач на „дюшекчиите“. Даже на мен ми ставаше неудобно, а той ми искаше мнението за играта на тима, за представянето на отделните линии и футболисти. Консултирал съм го. Първите нови попълнения, които взе на „Висенте Калдерон“ бяха вратарят Хосе Молина, Санти – централен защитник, от „Албасете“ и Милинко Пантич от гръцкия „Паниониос“. Викам му: „Вземи и Любо!“. Четвъртък-петък си говорим, във вторник следващата седмица Пенев вече беше подписал с „Атлетико“. Тимът спечели златен дубъл на края на сезона!
– Как след петте успешни години в испанското първенство се озовахте в „Красна поляна“?
– (Смее се). Историята беше много интересна. Излязоха някакви оферти за нови приключения в чужбина – от Кипър и от Китай ме искаха разни клубове… По принцип „Красна поляна“ си е моят район, живеех във високия блок, до пазара. Там бях комшия и с куп други левскари – Петлето Денчев, Пепи Петров, Войната, Пламен Николов, Пацо Цветков…Бях почнал преговори с „Анортозис“, имах и готов договор, но имаше неща за уточняване. Трябваше да поддържам форма, реших да тренирам на „Септември“. Питайте Стоил Георгиев, той е свидетел. Той ме закара на „Боровец“ при кипърците, не се разбрахме с „Анортозис“ в крайна сметка. Те пък си взеха египтянина Магди Толба от „Левски“ – не искали да се връщат „празни“. Та така, почвам си аз тренировки със „Септември“, а те последни в класирането – само с 5 точки, от 1 победа и 2 равни. Почнаха нещо да ме коткат: „Айде, бе, идвай при нас! Ела да помогнеш, пък после пак си ходи навънка“. Викам: „Как ще идвам? Дайте ми поне кола нещо…“ (Смее се). Те взеха вече да ме бъзикат: „Е сега чакаме на Тако Амбукели корабите да пристигнат. На пристанище в Гърция са“. Понеже той все така им разправял, като са забавели плащанията: „Момчета, корабите идват, пари ще има.“. Майтапим се с момчетата, убедих поне да ми направят застраховка. А съм на 3 седмици тренировки, не съм във форма. Предстоеше сблъсък с лидера в класирането „Миньор“ (Перник). Нареждат ми: „Ламя, готви се!“. Викам: „Абе, как така срещу първите? Дай друг мач. Не съм готов, ще ме разминават“. – „Не, не, играеш!“.
И наистина излязох на терена, и бихме „Миньор“ с 2:1 (14 октомври 1995 г. – б.а.). Започнах мача като халф, но през второто полувреме ни изгониха човек и трябваше да се върна последен в защита. Предстоеше ни гостуване в Горна Оряховица. Нашите ми разправяха, че там свирили съдиите редовно дузпа за домакините още до 15-ата минута. Обясних им как да подходят: „Няма да се доближавате на повече от 2 метра до тях, няма да ги пипате, пък да видим дали ще получат дузпа.“. Взехме точка – 1:1.
На следващата седмица дойде ред и на „Черно море“ – опукахме ги с 6:2. Отборчето ни не беше никак лошо, задружни бяхме всички. Победите се трупаха. Четох тогава интервю с Пламен Гетов. Питат го от кого го е страх в „Б“ група. „Не ме е страх от първите сега, а от тези, които се изкачват отдолу нагоре в класирането.“
Имахме и прекрасен треньор – Павката Панов, човек, когото страшно много уважавах. Плюс това и Тако почна да развръзва кесията. Завършихме първенството 1995/1996 на 10-о място. По едно време получих оферта от гръцкия „Кавала“, но се отдръпнах.
Изненадващо един ден ми звъни Гошо Славков – Бенкса. Каза ми да очаквам позвъняване от ЦСКА. Бях много учуден: „Как така ЦСКА?“. Та аз вече бях почти на 34 години! И наистина ми се обади Гошо Василев: „Така и така, идвай да помагаш.“. Била му пламнала главата, били му взели в последния момент Коцето Видолов турците от „Бурсаспор“…Помолих Гочето да ми даде малко време да си помисля. Беше много внезапно и набързо. А и знаех какви тежки тренировки провежда той, чудех се дали ще издържа на натоварванията. Все пак едно са мачовете в „Б“ група, друго е в елита, и то на „Армията“. Така той ми позволи да се подготвям на облекчен режим, не бях на физическото ниво на останалите. Заиграх в ЦСКА (12 мача и 1 гол – б.а.), станахме и шампиони, взехме и Купата на България. Даже и аз се учудих на физическата си издръжливост. След последния мач за сезона Василев ми благодари лично. Каза ми: „Браво! Ти си защити достойно името. Благодаря ти! Оттук нататък ти си решаваш дали ще си ходиш, или ще оставаш“.
– Не приеха ли като предателство левскарите преминаването ви в ЦСКА?
– Не, не. Други вече бяха станали времената. „Червената“ публика също ме прие много добре. Не съм имал проблеми и с левскарите.
– Участвали сте в много вечни дербита и от двете страни на барикадата, така да се каже. Имате 14 мача за първенство (9 за „Левски“, 5 за ЦСКА), 5 за Купата на България (3 „Левски“, 2 ЦСКА) и 1 за Купата на съветската армия – общо 20. Кои са най-скъпите ви спомени от тези сблъсъци между „сини“ и „червени“?
– О, много са. Имало е и неприятни моменти – като два пъти загуби по 0:5 (веднъж с „Левски“, веднъж – с ЦСКА). Като футболист на „Левски“ са ми повече победите. Най – щастлив съм бил след онзи знаменит обрат от 0:2 до 3:2 за нас (6 март 1988 г. – б.а.). ЦСКА ни поведе след бързи два гола на Любо Пенев (6-дузпа) и Емо Костадинов (8). Пепи Петров (18) намали – 1:2, аз изравни (27) – 2:2, и попадох на Наско за третия (29) – 3:2! Разменихме си 5 гола само за половин час! Това ми остана скъп спомен. С червената фланелка пък важна беше победата ни от 4 май 1997 г. с 2:0 (Ивайло Андонов 68-дузпа, 85), с която узаконихме шампионската си титла. Също така не мога да подмина и успеха във финала за Купата от 28 май 1997 г. с 3:1 в страхотен дъжд. Тогава качих топката от корнер на главата на Стефан Лулчев за 1:0. Петьо Жабов пък го изведох сам срещу вратаря Иванков за 2:0…Имаше и хубави работи…
Що се отнася до загуби с по 0:5…Когато Ицо ни вкара 4-те гола (1 октомври 1989 – б.а.) ние излязохме съсипани психически от поражението в Антверпен. То беше броени дни по-рано. Особено тежко им беше на младоците в „Левски“. Но и вижте какво – ЦСКА разполагаше с великолепен отбор, атомно нападение, а ние нямахме защита кажи-речи. Разсипаха ни на контри.
– А с ЦСКА защо паднахте 0:5 на финала за Купата на страната (13 май 1998 г. – б.а.)? Вие излязохте като фаворити, мачът беше в навечерието на 50-годишния юбилей на вашия клуб, в състава ви бяха легенди като Трифон Иванов, Емо Костадинов, само Стоичков не пожела да играе…
– Е, да, ама тогава мачът се разви нелогично. Ударихме 2-3 греди, нямахме грам късмет в онзи ден, ако си спомняте. Даже аз накрая си вкарах автогол. Абе, не искам да си спомням за този финал.
– Покрай вас израстнаха последните истински наши футболни звезди, „трите коня, които теглеха каляската“ – Димитър Бербатов, Мартин Петров и Стилиян Петров…
– Какво мога да кажа за тях, след като всичко е казано и изписано? Прекрасни момчета, големи футболисти! Само поклон пред това, което са направили за българския футбол. Те бяха отдадени на играта, имаха воля, трудеха се и се наложиха млади и то в силен отбор. И слушаха, и се учеха от нас, по-старите играчи. Опитните футболисти са богатство за младите, защото като ги подкпепят, все едно са в ролята на треньори. Отвън има треньор, и на терена имаш треньор, който да ти подсказва верните решения. Даже е имало моменти, когато съм им подвиквал. А и да не забравяме ролята на Гочето Василев, който ги привлече, и особено на Димитър Пенев, който ги наложи. Конкретно аз винаги съм помагал на младите футболисти, стига, разбира се, те да искат да се учат и да вървят нагоре в кариерата.
– Класата на новите звезди си пролича в евробитките през есента на 1998 г. срещу „Белшина“, „Молде“, „Сервет“…
– Да, така е. Може би най-тежко в тези първи три кръга на турнира ни беше в Норвегия. „Молде“ ни озориха – яки, блъскачи, трудни условия. Но като им стъпиж мъжката, като задържиш топката, като я пуснеш по земята, започнеш да я разиграваш и ги вадиш от ритъм. Срещу „Сервет“ пък си пролича и тактическия гений на Пената. Пусна ме ляв бек на реванша (29 септември 1998 г., 1:0 за ЦСКА – б.а.). Титулярът ни на този пост – Вальо Найденов, беше наказан. Трябваше да играе Сашо Томаш. И аз му подхвърлих на треньора: “По-добре аз да се нагърбя с тая работа. Сигурен съм, че ще се правя.“. „Сервет“ имаха бърз нападател отдясно – Карлос Варела. Даже и да стане нещо, няма да се гипсирам. Младо момче да сложиш в толкова важен мач – рисковано е. И така стигнахме с консенсус с треньорското ръководство. И в общи линии се справих със задачата. След 64-ата минута ме смени Томаш, но при резултат 1:0, когато си спокоен, видял си как върви мача, самочувствието ти идва отвънка. А не нещо да сбъркаш и после да не знаеш къде се наамираш, публиката да те награби и т.н. Това можеше да се окаже фатално.
– Имахте ли шанс в следващия кръг от турнира срещу гранда „Атлетико“ (Мадрид), воден от митичния Ариго Саки?
– Ами можеше, то си беше станало, но…Мартин Петров не знам какво се забави, уплаши ли се, взеха му топката, а можеше да отиграе по-добре положението и да открие резултата. Няма да забравя как Саки излезе на тъчлинията и се развика на своите. Това беше много важен момент от мача. Ако бяхме повели, инициативата идваше в нас, щеше да бъде изгонен и техният вратар Педро Регеро. Второ, което е, гостите разполагаха с много стойностен отбор – Кико Нарваес, бразилецът Жуниньо, Югович, Хуан Верон…Какво да говорим. Въпреки това се представихме добре. Мои колеги от отбраната позволиха на Кико да си разиграва „коня, така да се каже, правеше си каквото си иска. Понеже му имаха огромен респект, го оставяха. А когато излезеш на терена няма идоли, няма страхопочитание. Трябва да не ти пука, да си спокоен. И не трябва да се отказваш. Тренираш, тренираш, подобряваш и гледаш нещо да направиш. Допустимо е да играеш слабо, но да имаш страх – това не го признавам във футбола.
– Вие винаги сте правили впечатление на психически устойчив футболист, изключително спокоен…Някога измъчвали ли са ви притеснения преди важен мач?
– Не, никога, никога. Особено пък с натрупването на годинките ми беше все по-лесно. Може би съм имал и късмета да играя или да гледам от еталони в това отношение. Един от тях беше Садъков. Спокойствието е най-важно на терена, независимо къде си и как си. Разиграването и отиграването е едно и също навсякъде. Но пък съм имал и колеги, които буквално се шашкаха преди напечено дерби, вярно е това. Просто си сменяха боята. Но си е и въпрос на индивидуална психика. Не може всички да сме еднакви.
– Кой е най-красивият гол в кариерата ви?
– Е, няма как да го забравя…Със задна ножица, извън пеналта, и то на скорост, което е много трудно. При това с гръб към вратата…Трудно става това и рядко. Някой ако ми каже, че ще правя ножици, ще му се изсмея. Не съм по тези изпълнения. Пак имахме доста контузени, наказани, но мачът (28-и кръг, 16 май 1987 г. – б.а.) трябваше да го вземем на всяка цена. Спечелихме с 2:0, другият гол също беше мой. По принцип срещу „белите“ ми вървеше. Имало и случаи и по два фаула на мач да им забия. Приятен, удобен съперник.
Милен ДИМИТРОВ
ЧЕТЕТЕ ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ ИНТЕРВЮТО В СПИСАНИЕ „СПРИНТ“ – за началото във футбола, за „Сливен“, за наказанието, за „Левски“, уникални спомени за Диего Марадона, полуфиналите за Купата на краля със „Спортинг“ (Хихон), головете срещу „Реал“ и „Барселона“, офертата от Белия балет, майсторството на фаула и още много, много интересни случки от живота на Ламята!
