Николай Янкулов е един от най-дългогодишните администратори в българския професионален футбол. Роден е на 13 юни 1954 г. в гр.Сандански. Завършил УНСС. Работил е в “Спортист” (Кремиковци), “Локомотив” (Сф), “Септември” (Сф), “Славия” и Зоналния съвет на БФС. От няколко месеца е администратор на “Пирин” (Благоевград). Шампион на България и носител на Купата със “Славия” през 1996 г. Картотекирал е над 5000 футболисти, има повече от 1000 мача в “А” група в кариерата си и около 200 в “Б” група. Носител на “Златната значка” на БФС за особено големи заслуги към българския футбол. Почина на 8 април 2019 г.
В негова памет припомням това интервю…Почивай в мир, бачо Кольо…
Снимка: Стефан Дамянов
– Г-н Янкулов, тръгнахте си през януари 2015 г. по най-неприятния начин от “Локомотив” (Сф). Каква е истината за този случай?
– След толкова години работа бях набеден абсолютно незаслужено. Нямам никаква вина за случая “Ламжед Шехуди”. Над 40 души чужди играчи са минали през мен. Всичките документи аз съм ги оправял, не е имало никакви проблеми. Искам да поясня нещо. Когато един чужд футболист идва в България, трябва да получи работна виза. Разрешава им се да пребивават в страната 90 дни. И тъй като тукашните футболни началници бързат, искат да ги видят веднага на терена, не ги интересува какво става по-нататък. През тези три месеца обаче трябва да се реши един много важен проблем – виза “Д” се казва. Тя се издава за продължителен престой. В София няма посолство на Тунис и се наложи Шехуди да отиде до Белград. За да отиде там, се изисква специално разрешение от консулски отношения на Външното министерство. Направихме такова писмо, лично г-н Николай Гигов се ангажира да го придвижи. Но по една или друга причина това не стана.
Постоянно алармирах, че ще имаме големи проблеми с Шехуди. На никого не му пукаше, казваше ми се само: ”Не се притеснявай, няма страшно”. И на 13 януари Шехуди не можа да влезе в България, беше задържан на летището. Остана да спи една нощ в изолатора на аерогарата. Получи се конфузна ситуация. През нощта пристигнах по спешност от Сандански. Събрах всички оригинални документи и ги предадох на дежурния офицер, но това нещо трябваше да се извърши в Тунис. Защото най-лесно се издава виза “Д” в страната, от която е даденият футболист. Шехуди за три дни получи този документ и влезe спокойно в България.
Трябваше обаче да намерят изкупителна жертва и я откриха в мое лице. Гигов ме извика в офиса си и ми се накара. В продължение на три месеца буквално проглуших ушите на отговорните фактори в клуба за проблема с Шехуди, но никой не ми обърна внимание. Причина за уволнението ми стана неиздадената работна виза на Ламжед Шехуди. Нападателят не успя да се присъедини навреме към зимната подготовка на тима. Аз предупредих шефовете на тима Георги Марков и Кристиян Добрев още през декември, но двамата така и не взеха конкретни мерки, а това се оказа пагубно. Ламжед след края на есенния полусезон замина за Швейцария при приятелката си и отидоха на почивка по островите. Той си е извадил швейцарска виза, а не шенгенска. Отделно от това момчето ни прати свидетелство за съдимост с изтекъл срок на валидност. Какво повече да ви обяснявам? Проблемите не са един и два, но аз нямам грам вина.
– Тръгнахте си обиден…
– От 37 години съм във футбола. Това беше най-голямата обида, която ми е била нанасяна някога. В мен остана едно огромно огорчение от начина, по който ме освободиха. Така, след цели 27 години вярна служба в „Надежда“, се разделих с клуба. Обидата ми беше толкова силна, че не гледах нито един мач на отбора на стадиона или по телевизията. И си казах: “Докато Гигов е там, няма да стъпя на стадиона.” Сега чувам, че нови хора са поели клуба и идват с амбиции. Да видим дали ще ги осъществят. Аз оставих отбора на трето място в класирането, на което и финишира в крайна сметка.
– Кога дойдохте в “Локомотив”?
– Доведе ме Костадин Стойчевски през 1983 г. Стоях в клуба до 1993 г. Вторият ми период в “Надежда” започна през 2001 г.
– Не си ли измиха ръцете с вас част от хората около Гигов?
– Може би е така. В интерес на истината аз съм довел част от тези хора в клуба, включително и моят наследник на поста Александър Александров. Той не познаваше никой там.
– Вярвали ли сте, че ще се стигне някога до тази ситуация?
– Гигов така грозно се отнесе с мен, че не ми се говори. Николай е човек, който много е дал на футбола. Сигурно е и взел. Напоследък проблемите, които има в бизнеса, му се отразяват. Много негови близки признават, че той е станал съвсем друг човек напоследък. Изнервен, избухлив. Не му се сърдя. Така е решил, така е постъпил. Вечни хора няма. Но ми е обиден начинът, по който се разделихме.
– Имате ли да взимате пари от бившия ви клуб?
– Няма човек, който да е напуснал “Локомотив” и да му е било изплатено всичко на 100 процента. Бях освободен на 24 януари, имам заповед, която ми беше връчена след 5 дни. За януари не са ми платили нито стотинка. Все още си чакам едни 10 заплати отпреди 3 години. Няма да съдя никого. Защо да го съдя, след като няма смисъл. Все пак се радвам, че съдбата ми помогна да не стана съучастник в това престъпление, което беше извършено над моя любим клуб. Иначе всеки мой ден щеше да бъде кошмар и само кошмар. Това беше една предизвестена смърт.
– Толкова големи ли бяха задълженията на клуба към НАП и различни физически лица, та се стигна до това изхвърляне на отбора в Югозападната “В” група?
– От няколко години ние се движим по ръба на пропастта по отношение на тези лицензи. Явно на хората, които се занимават с това нещо, вече им е писнало. Идва един момент, в който са казали : “Дотука!”.
– Защо държавата обаче се държи към някои други клубове като майка, а към вас и към ЦСКА като мащеха?
– Значи, има една много важна подробност. Трябва да се спазват сроковете. БФС дава като срок за лицензиране 31 март. До тази дата могат да се извършат всякакви упражнения – разсрочване, гаранции, ипотекиране на футболисти към банки и т.н. Но идва един момент, в който сроковете са изтекли. Доста мои колеги се заблуждават, че “Локото” и ЦСКА са извадени от елита по решение на Изпълкома на БФС. Те са извадени още на 23 май, когато не получават лиценз от Лицензионна комисия. Нормативните документи на съюза казват следното: отива се на вариант обжалване пред Апелативната комисия. Нито единият, нито другият клуб са направили нещо в този 7-дневен срок.
– Как си го обяснявате това бездействие?
– Сигурно са си мислили, че въпросът ще си го решат по някакъв друг начин – зад кулисите. Но от Апелативната комисия още в петък преди последния кръг от първенството казаха, че в понеделник ще обявят крайното решение. ЦСКА победи “Литекс”, а “Локо” надви “Ботев” в Коматево. Наистина в понеделник, след кръга, обявиха крайното решение. Сигурно го направиха тогава, за да няма ексцесии. И се започна едно ходене по мъките, чуха се и приказки, че Изпълкомът щял да реши проблема. Да, но Изпълкомът не е органът, който решава лицензионните въпроси. Апелативната комисия е последната инстанция в професионалния футбол и нейното решение е окончателно и не подлежи на обжалване. В аматьорския футбол последното решение го взима Зоналният съвет. Изпълкомът няма право да се намесва в подобни казуси, иначе имаме вмешателство. А евентуално вмешателство може да доведе до други негативни последствия, както намекна и Борислав Михайлов. БФС можеше да загуби реално своя лиценз.
– Да, но доста хора се изненадаха от писмото от УЕФА…
– Това писмо идва в резултат на запитване до евроцентралата от страна на Николай Гигов и шефовете на ЦСКА. В него се поставя въпрос дали, след като са изтекли вече сроковете за изплащане, може да се направи компромис и погасяване. Отговорът от УЕФА е, че вече сме изпуснали всички срокове и връщане назад няма.
– Толкова сериозни ли бяха тези задължения към НАП на “Локомотив”?
– Говори се за над 1 милион лева, аз знам за друга цифра. Фактът е факт. Жалко и трагично е, че този славен клуб беше пратен на дъното. Вече сме, както казва Димитър Пенев, “там на село, при кравите”.
– Кой е най-големият виновник, за да се стигне дотук?
– Николай Гигов!
– Как ще коментирате сълзите в очите на играчите и треньорите по време т.нар. награждаване с бронзовите медали?
– Много тъжна ситуация. Може би последното, което трябваше да направи г-н Гигов като член на Изпълкома, беше да награди своя отбор. Или поне да изпрати служител от БФС.
– Как се спасяваше досега “Локото” от фалит и взимаше лиценз?
– Винаги сме стоели зад Гигов. Защитавали ли сме го пред фенове и пред всички. Правехме всичко възможно, спазвахме срокове. В продължение на 3 години “Локомотив” беше в състояние на будна кома. Няма какво да се лъжем. На 2-3 пъти имаше опасност да изпаднем по спортно-технически причини. Не мога да отрека заслугите и на Гигов за спасението, защото той оказваше влияние на съответните органи, има връзки навсякъде…
– Откъде започва вашият път във футбола?
– Аз бях футболист в детско-юношеската школа на “Локомотив” (Сф). През 1968 г. дойдох в столицата от Сандански. Тренирах при Трайчо Петков, Бог да го прости. После стана обединението между нас и “Славия”. По-талантливите момчета ги взеха в новосъздадения ЖСК “Славия”. Останалите започнахме да играем в зона “Витоша”. Игрището ни беше “Ернст Телман” – на мястото на сегашния стадион “Локомотив”. След казармата започнах работа към “Спортист” (Кремиковци) като физкултурен организатор. Бях и секретар в градския съвет на БСФС.
През 1983 г. започнах в “Локомотив” като завеждащ масовия футбол. Тогава имаше 44 заводски отбора, имаше средношколски първенства. През 1986 г. ме назначиха за администратор на клуба. На “Надежда” работих до 1993-а, когато ме поканиха в “Септември” (Сф) и влязохме в “Б” група. После отидох в “Славия” през 1995 г. и година по-късно станахме шампиони и носители на купата. При “белите” изкарах близо 4 г. Бях и секретар на Зоналния съвет – София. Отговарях за първенствата и турнирите в Югозападна България. Беше тежко време, командваха така наречените групировки. Беше много опасно. Гордея се, че съм се запазил. Не съм имал проблеми с никого. И сега като се срещнем с хора оттогава, се поздравяваме, уважава ме се.
– Коя беше най-инфарктната ситуация от онези времена?
– О, колкото щеш имаше такива. Обаждания, заплахи… Повечето босове на отбори ходеха с пистолети на кръста като каубои. Половината от тях вече са покойници за съжаление и не е хубаво да се говори. С дипломация, с точни приказки, с едно-друго съм излизал от положение.
– Не са ли ви предлагали подкупи?
– Предлагали са. И днес предлагат подкупи. Въпросът е дали можеш да устоиш на тях и какво зависи от теб. Дали ако веднъж се поддадеш, няма да го сториш отново. Като вземеш от един, трябва да вземеш и от другия. И ставаш зависим. Старал съм се да оставам чист. Даже веднъж се създаде следната ситуация – трябваше да накарам всички президенти на клубове да се подпишат в декларация дали някой от тях някога ми е предлагал подкуп. Един да беше казал “Да”, аз изгарях. Когато си на такова място, е доста ветровито и приказки има много. Съдиите обаче бяха по-често и от нас атакувани. Много трудно можеше да обясним на даден клубен бос, че нарядите се правят честно. Все си мислеха, че някои ги “клати”, грубо казано. Имаше от тях и разбрани хора, де.
– Кой беше най-агресивен от тях?
– Юри Галев, лека му пръст, беше откровен мъж, но много трудно се работеше с него. В “Марек” имаше един Васил Бурановски – Пожарната, той е известен фен на ЦСКА. В Сандански беше Васко Владимиров – , пистолети, закани. Имаше един Джони (Георги Томов – б.р.) от Нови Искър. Беше набил веднъж рефера Ники Йорданов. Треснал му два шамара преди мача с “Вихрен” и съдията не иска да свири. Оцелях и в “Славия”, когато управляваше СИК.
– Много легенди се носят за онази титла на “белите” от 1996 г. Заслужена ли беше тя?
– Разбира се. Златото спечелиха футболистите и един голям треньор – Стоян Коцев, Бог да го прости! “Славия” успя да създаде отбор. Дойде и Наско Сираков, който вкара 16 гола. Съставът беше опитен, обигран – Здравков, Стефан Колев, Мариус Уруков, да не ги изброявам всичките. Съмнения около тази титла винаги ще има, но трябва да се видят и резултатите. Никой от останалите претенденти за титлата не успя да ни победи. Момчетата бяха и страшно мотивирани. Това е единственият отбор, в който премиите се даваха в съблекалнята веднага след мача.
По-голяма мотивация от това няма за българския футболист. Когато им обещаеш дадени пари, и им кажеш, че ще си го получат във вторник примерно, и не им ги дадеш, става страшно. Те започват вече да мрънкат, създава се лошо настроение. В “Славия” преди всеки разбор се показваше кутия от обувки, в която бяха наредени пачки с пари. И им се казва: “Момчета, това е ваше. Победете и ги взимайте”. Е, как да не се раздадеш после на терена.
– Имате много футболни приятелства. Кои можете да изтъкнете?
– В моята кариера съм работил с 26 старши треньори и двойно повече помощници. С 90 на сто от тях съм приятел. Мога да посоча Стефан Грозданов, Данко Роев, Трайчо Соколов, Начко Михайлов и семейството му, Георги Харалампиев, Панайотов и Христо Амбукели от “Септември”. Най-големият ми приятел във футбола е Коце Стойчевски. Малко хора знаят, че Алекс Колев от “Ботев” (Пд) му е племенник. Стойчевски беше генерален секретар на БФС по времето на Крум Василчев и Димитър Николов. Иначе е работил в ЦК на комсомола, завеждащ спортен отдел. Димитър Стефанов – Зоро и Йордан Събков също мога да посоча като мои близки хора.
– В дългогодишната си кариера имате доста интересни случаи. Разкажете за някои от тях…
– О, много са, ако ги подкарам всичките, няма да ни стигне времето (б.р. – смее се). Хванахме веднъж нередовен състезател в „Ботев” (Враца). Става въпрос за Григор Филипов, който вече не е между живите, за съжаление почина от множествена склероза твърде млад. Беше прекрасно момче, после дойде да играе и в „Локомотив”. Баща му е от Петрич, бивш хандбалист. Майка му беше медицинска сестра от Криводол. От 4-и клас отива да учи в Спортното училище в Самоков и заиграва в местния „Рилски спортист”.
Във Враца го картотекират като техен юноша с фалшив документ, а той няма нито минута за „Ботев” дотогава. На терена паднахме във Враца с 0:2 на 30 септември 1989 г. Димитър Ларгов беше делегат на мача, а Любе Спасов – главен съдия. По всички канони обаче трябваше БФС да присъди служебна победа за нас, но това не се случи. После разбрах каква е причината. Един бивш деятел на футбола, също покойник вече, и шеф на „Ботев” по онова време – Иван Личев, заплашил председателя на БФС, че ако ни дадат победата, ще гръмне атомната централа в Козлодуй. Може и на майтап да го е казал, де да знам, но явно хората от „Кърниградска” са взели насериозно неговите заплахи. По ирония на съдбата именно това се оказа фатално и „Локомотив” не можа да се класира за евротурнирите. Само една точка не ни достигна – две от тях пропуснахме във Враца.
Още един нередовен състезател хванах – небезизвестния Иво Димов от „Спартак” (Варна). „Соколите” ни биха в „Надежда” с 2:1, но взехме мача служебно с 4:0. Димов беше наказан за 4 срещи и трябваше да играе в петата. Обаче Николай Ишков, който беше президент на „Спартак”, пропуснал да плати глобата. Вписали Иво в тимовия лист за мача с нас, а нямаше право да играе. Усетих това и сигнализирах. Взехме трите точки. Още един любопитен случай имам в моята практика и се гордея с него. В „Локото” играеше един германец – Щефан Карл. Беше играл и финал за Купата на УЕФА с „Борусия” (Дортмунд) през 1993 г. и т.н…въобще – известно име. При нас игра през есента на 2001 г.
След есенния дял обаче защитникът си стегна багажа и заплаши, че ще съди клуба за неизплатени суми по договора. Искаше 60 000 долара. Аз обаче направих нещо, с което се гордея. Имахме записи от Гранична полиция кога е напуснал България – още ноември месец. Къде е бил след 29 януари Щефан Карл? Той е напуснал пределите на страната и въобще не се е връщал. Не се е явявал на работа. Съгласно Кодекса на труда, след като не се е явявал на работното си място, той може да се счита за дисциплинарно уволнен. „Локомотив” спечели делото по вина на футболиста. Друг подобен случай аз поне не зная. Така спестих на клуба 60 000 долара
– Спомням си и един уникален случай със закъснялата линейка на мача с „Локомотив” (Пд)… Каква е истината за скандала, разразил се на 30 май 1992 г. в последния кръг от първенството?
– Случката наистина е интересна. Ние не играехме за нищо, не бяхме заплашени и от изпадане. Гостите обаче се нуждаеха от задължителна победа, за да грабнат бронзовите медали. Току-що на „Локо” (Пловдив) президент им беше станал Николай Гигов. Водеха люта битка с „Ботев” (Пд) и „Етър”. Петър Петров отговаряше тогава за линейките в нашия клуб.
Наше разследване показа какво се е случило. Старша сестра Стоева в „Бърза помощ”, мъжът и Стоев беше треньор в школата на „Академик” (Сф), ми разказа, че е дошъл някакъв мой колега, и й е казал, че мачът се измества с половин час по-късно. Този мой „колега” работеше за Гигов и за „Локо” (Пд). Манол Спиров се казва това лице. Цялата работа беше, да стане това забавяне, за да се изчакат резултатите от другите мачове от кръга. „Смърфовете” си взеха мача с 3:0 и играха няколко месеца по-късно с „Лацио” в турнира на УЕФА.
– Вие бяхте част от тима, постигнал 8 мача без загуба в Европа, начело със Стефан Грозданов. През 2007 г. бяхте на прага да извършите истински подвиг – да отстраните френския „Рен” след загуба с 1:3 в София. Легенди се носят за героя от реванша, вкарал двата гола – Саша Антунович-Цоко. Вярно ли е, че сърбинът е играл в този мач с чужди обувки, защото е загубил своите?
– (Смее се) Е, не е точно така. Вярно е, че той до последно си търсеше обувки, защото негови бяха доста скъсани. Пробвахме да обуе тези на вратаря Румен Тинков, но те не му станаха. Наложи се да предприема план „Б”. Закърпихме ги оттук-оттам и така с тях излезе и заби два гола на французите. Цоко е емблематична фигура, чуваме се редовно. Наскоро ми се похвали, че вече е станал 142 кила.
Милен ДИМИТРОВ
май 2015 г.
