Цветан Данов е роден на 27 юни 1959 г. Отрасва в монтанското село Долно Белотинци. Легендарен футболист на „Ботев“ (Враца), за който записва 186 мача и вкарва 63 гола в „А“ група. Ключова фигура е от т.нар. златно поколение на врачанския футбол от 80 – те години на миналия век. За този отбор играе и в „Б“ група. Бил е национал на България,има мачове и за олимпийския отбор. Шампион на България с ЦСКА през 1980 г. В кариерата си е играл още за „Монтана“ (тогава „Септемврийска слава“) , „Дунав“ (Русе), португалските „Фарензе“ и „Олянензе“, „Чавдар“ (Бяла Слатина), „Академик“ (Свищов), „Локомотив“ (Видин), „Локомотив“ (Мездра), „Победа“ (Мировяне) и „Искър“ (Нови Искър). В момента е извън футбола. Работи като охранител в частна фирма. С бате Цецо за кариерата, за хубавите времена и красивите голове, за приятелствата и предателствата, за победите и пораженията на и извън терена разговаря главният редактор на vitoshanews.com Милен Димитров. Това е първа част от интервюто…
–Г-н Данов, разкажете за първите ви стъпки във футбола…
– Роден съм и отраснах в монтанското село Долно Белотинци. Нямам изигран нито един мач за селския отбор. Това е парадокс. Заминах за Монтана, където учех в механотехникума. Там, в местния „Септемврийска слава“, започнах и с футбола и то след 8-и клас. Първият ми треньор беше бате Цанко Първанов, Бог да го прости. В продължение на 4 г. работих с него – от младша до старша възраст. От нашия набор до професионалния футбол стигнаха малко момчета: Косьо Николов, Тони Тодоров, Васко Михайлов, Панталей Заков…Взеха ме в мъжкия отбор на „Славата“. Треньор ни беше Васко Марков. За тима имам мачове преди и след казармата. По ирония на съдбата, като се прибрах за кратко през пролетта на 1981 г. пак ни водеше бате Васко.
– Кои бяха най-големите звезди на тима по това време?
– Вратар ни беше Цветан Тасев, център – нападател – Боян Гергов, после да не ги изброявам, като почнеш: Камен Каменов – Бараката, Стефан Найденов – Докторо, мир на праха му и на него…Петко Петков – Пелето, от Чипровци, (нисък, набит, техничар…Преди нас ходи и игра по Враца. Изпусна дузпа срещу „Левски“ и го ликвидираха, изгониха го), Георги Панчев – Панчето, Иван Ангелов…В „Славата“ взех и първата заплата, почувствах се и аз като голям мъж (смее се). Взех 110 лв. Водеха ни работници в завода за конфекция „Мир“ и оттам по ведомост получавахме по още толкова. Не бяха малко пари за онова време, признавам. Ееее, бяхме царе (смее се).
– Какво си купихте с първата заплата?
– Първо минах от цигари „Стюардеса“ на „БТ“. Понеже беше по-престижно…Купих си и едно радио.
– А кога си взехте първата лична кола?
– Е, доста по-далече във времето я купих. Чак през 1984-а, жигулка беше, и то на старо. Взех я с две премии от националния отбор. Един тираджия, наш познат от Бойчиновци, я беше взел от „Кореком“, чисто нова машинка…Само една година я беше карал, обаче получава контузия…Мой братовчед ми каза за тая оферта и така стана…
– Спомняте ли си дебюта за родния тим?
– Да, срещу „Волов“ (Шумен). Завършихме 3:2 (1977/1978). Дебютирах с гол, разписах се след меле в пеналта, дойде ми на сгода (смее се).
– Кои бяха вашите идоли във футбола?
– От дете съм привърженик на „Левски“. Но Гунди, не зная защо, винаги ми е убягвал. Възхищавах се на Иван Стоянов – Типеца, на Фифи Перото (Стефан Павлов – б.а.)… А що се отнася до чужденците – няма съмнение – Мишел Платини! Други не признавам!
– В семейството ви има ли други футболисти?
– О, да, баща ми играеше, ама беше бек. Нищо общо с мен като техника. От другата рода, на майка ми, пък хептен никой нямаше – все бяха овчари, кравари, такива работи…На мама родата са били едри земевладелци, ама след Девети септември 1944 г. всичко им взимат. Татко беше водопроводчик, мама работеше в завода за консерви в Бойчиновци. Баща ми идваше на моите мачове, но мама…Тя, миличката, веднъж отиде на стадиона и после беше много разстроена…Много псували, било пълно с простаци, не било там място за нея (смее се). Оплаква ми се: „И тия те псуват на майка…“ Питам я: „Добре, а ти кво правиш там? Някой да те е викал“. И тя повече не стъпи на мой мач.
– Как се озовахте в полезрението на големите отбори?
– Напълно случайно ( смее се). Бях войник в село Мировяне, Софийско. Поделението беше към ВВС (военно-въздушните сили). Карах си службата в поделението, наряди, караули си давах като стой та гледай…от време на време ме пускаха да играя за местния „Победа“, в селската група. Мачовете ни бяха във вторник и петък. За мен почна да се говори насам-натам. Хората ме знаеха вече. След една година качих нивото – взеха ме в отбора на Нови Искър, в „А“ окръжната група, пак ритахме в петък, а през уикенда ме пускаха да се прибирам при нашите на село. Треньор ни беше легендата Мишо Гьонин – знаете го, бивш национал, втори на Олимпиадата в Мексико през 1968 г., бивш нападател на „Левски“, столичния „Спартак“ и „Монтана“…Земляк ми беше – от с. Боровци. През първия сезон – есента на 1979 г., вкарах 25 гола, макар че играех като халф. Ама виж, братче, аз си правех каквото искам с тях (със защитниците – б.а.). Борехме се със „Спортист“ (Кремиковци) за първото място в групата, за да стигнем до квалификации за влизане в Зоните. Някой от нашите привърженици казал на Димитър Пенев за мен, нали той си е оттука…Стратега дойде и ме гледа в 2-3 мача. Спомням си, че играхме в Герман, бихме…На другия ден Пенев ме изтегли в армейската школа „Чавдар“. Така се озовах дефакто в ЦСКА. Паро Никодимов ме привлече при „армейците“. В гранда изкарах половин година – до лятото на 1980 г. Станахме и шампиони.
– Какво беше чувството да играете редом до такива големи футболисти?
– (Въздиша). Е, само като влезеш в съблекалнята и…Какво да ти разправям…Верно е, че съм левскар, ама ги познавах всичките. Няма да забравя първата ми среща…Влизам в съблекалнята и гледам най-отпред Цоньо (Василев – б.а.), Бог да го прости…Отдясно ми сочи: „Малък, тука няма да седаш, тука е заето.“ Пристига Геле Рангелов, той пръв, и аз до него, после Цоньо, Зафето и той беше. Отсреща – Спас (Джевизов – б.а.), Цецо Йончев, Ваньо Методиев…Абе, страшилище малко, ама…Поне бяха пичове всичките…Никой не се държеше надменно, или пък нещо да ни юрка нас – новобранците…Дойдох на „Армията“ заедно с Васко Симов и Попето от Благоевград…А аз очаквах съвсем различно отношение, понеже си знам какво е при нас – в Монтана. Там беше завист, беше гонка…Но всеки гледа да си пази хлебеца, разбирам ги…Даже за купони за храна са ставали разправии…Един купон беше 3 лв. Вечеряхме в „Монти“-то.
Свърши тренировката и гледаме – а, за нас, юношките, не останали купони. Кое, щое е, разпитахме…Домакинът на клуба ги раздаваше. Иван Ангелов – Парчето, нашият стопер, почина и той за съжаление, се оказа, че ни ги взимал. Оправда се: „Ей, аз имам две деца, трябва да си ги храня. Малките могат да минат и без 3 лв.“ не беше прав Парчето. Тази история стигна до шефовете и се оправиха нещата. Та ви казвам, че по по-малките отбори е по-лошо.
В ЦСКА никога не е имало такива работи. Даже си спомням, Паро ни подгони за килограми, а Цоньо ме научи как се свалят кила.
– Как става това?
– Ами с алкохол и неспане. Това е рецептата. Хвана ме бате Цоньо една нощ да ме разведе из София. Вечеряхме и тръгнахме. Къде ме е водил сега не мога да кажа. Оттам, от този нощен тур, се прибрахме до тях, за да се изкъпем и преоблечем, и направо на тренировка – в 9:00 часа. И аз бях свалил 3 кг! Като се качих на кантара и до мене Цоньо ми подвикна: „Ей, новобранка, видя ли как се свалят кила?“. Смяхме се доста с него. Прекрасен човек и голям футболист!
– С червената фланелка ставате шампион през 1980-а, но записвате само 2 мача…
– Е, така беше, ама то как да пробиеш в такъв голям отбор?! Нямаха слабо звено, как да изместиш някои от тези звезди от титулярното място. Невъзможно беше. Помня дебюта за ЦСКА – 13 април 1980 г.
Срещу „Сливен“ в София (1:0, 22-и кръг). Започнах като титуляр, ударих греда – малшанс…Гостите уж се водеха малко „наш“ отбор – „армейски“, ама си беше бая трудно. Добре, че Спас я вкара, та бихме. Вторият ми мач беше срещу „Пирин“ на 23 април 1980 г. в Благоевград (1:1, 24-и кръг). Изравнихме с гол на Кольо Христов.
– Следващата спирка в кариерата ви е „Дунав“ (Русе)…
– Да, така е. През този сезон няколко човека в ЦСКА записахме доста малко мачове – Димитър Алексиев (3), Динко Димитров (3), Методи Томанов (5), Димитър Димитров (4), Васко Симов (9), Васко Тинчев (9). Важното е, че станахме шампиони. След края на първенството на мен и на Христо Топалов ни предложиха да преминев в „Дунав“. Съгласихме се, заедно с нас заминаха и Кольо Христов, който фактически ме покани в Русе, и бат Дана (Йордан Филипов – б.а.). На нашите места в ЦСКА взеха Майкъла (Георги Илиев – б.а.), Ружди Керимов, Кольо Велков, Котето Арсов (Тошко Арсов – б.а.)…
– Нека кажем няколко думи и за престоя край Дунава…
– Насо Цанов (Атанас Цанов – б.а.) беше старши треньор на „Дунав“. Мои съотборници бяха отлични футболисти, но не постигнахме нищо особено. Просто…абе, да си го признаем – грабна ни животът. Русе си е прекрасен град, пълен с млади хора, нощни заведения, кина, театри…Аз там играх само една есен – на 1980-а. Не вървяхме добре като класиране в Северната „Б“ група, тимът завърши първенството с с цели 17 загуби…Гледах да ми мине по-бързо службата, признавам си…След като се уволних от казармата, се върнах в Михайловград (Монтана – б.а.). Играх пролетния полусезон. И след това, през лятото на 1981-а, преминах в „Ботев“ (Враца). Там изкарах и най-силните сезони в кариерата си.
– Спомняте ли си първия гол в „Ботев“?
– Разбира се, в дебюта ми се разписах – срещу „Берое“ (22 август 1981г. – б.а.). Много добре помня какво се случи. На разбора Цането (Никола Цанев – б.а.) ми вика: „Събличай се! Почваш титуляр“. А по принцип с №8 играеше Вени Тошков. Бате Кольо почна да обяснява на Вени: „Сега, пускам Цецо да го види публиката. Тебе те знаем.“. Бихме с 2:1, аз отбелязах първото попадение още в 7-ата минута. Опънах мрежата с шут от близо 30 метра. Само 4 минути по-късно Митко Ефремов покачи на 2:0. Страшен мач изиграх! На мен по принцип винаги ми е вървяло в дебютите.
– Веднага ли се наложихте като титуляр?
– Не, след дебюта си с гол останах резерва. Играеха старите бойци – бан Вена, Тошко Митов, Малджански, Петков, Ефремов…Ние бяхме новобранци – на по 21-22 години. (Данов вкарва общо 4 гола в “А“ група в дебютния си сезон – срещу „Берое“ – 2:1, „Етър“ – 2:3, „Академик“ Сф – 2:1, „Черно море“ – 1:3, б.а.). Никола Цанев, легендата на ЦСКА, беше старши. С бат Кольо изкарахме подготовка на Белоградчик, работихме само 3 месеца. Цанев въведе новаторски методи – разрешаваше ни да пием и по чаша вино по време на подготвителния процес, бира на вечеря, въведе съвременни неща, и сигурно това му „изяде и главата“. Освободиха го след 6-ия кръг, след 0:0 у дома с „Беласица“…А иначе тръгнахме с 2 поредни победи – „Берое“ (2:1), „Академик“ Сф (1:0), паднахме от „Хасково“ (0:3), „Черно море“ (1:3, вкъщи) и от „Локо“ Сф (0:2). Треньорът опитваше и психологически хватки. Отиваме в Хасково, разхождаме се по терена на „Димитър Канев“… Цанев се наведе по едно време и ни показа четирилистна детелина. „Я, момчета, вижте какво си намерих. Детелината ни е на късмет. Значи серията продължава.“. Серията ни обаче не продължи, отнесохме „тройка“ (смее се).
Та след ремито с петричани Цането го махнаха. И после дойде Христо Младенов. Бяхме тръгнали към изпадане, но оцеляхме в крайна сметка. Завършихме 14-и с 22 точки (7 победи, 8 равни, 15 загуби, гол. разлика 23:41). Младенов ни спаси. Спечелихме квалификацията за оставане срещу „Шумен“, който пък беше завършил втори в Северната „Б“ група. Ние бяхме 14-и в „А“ група. Такъв беше регламентът на първенството – два мача на разменено гостуване. У дома бихме с „едно на мъка“ (1:0) с гол на Кольо Христов, а в Шумен издрапахме до 1:2 на реванша. Спасихме се на магия, с гол повече на чужд терен. Домакините ни вкараха единия гол от фаул. Мани, ами аз бях на стената при тоя фаул и топката се удари в мен и опъна мрежата. Главен съдия беше Йордан Жежов. Тръгна да пише в бележника си „автогол“. Награбих го: „Абе, какъв автогол, нали утре ще ме обесят насред центъра на Враца. Аман-заман, пиши гола на някой от Шумен.“ Примолих се на Жежов и той ме разбра. Добре, че Павони (Емил Василев – б.а.) вкара скъпоценното попадение за нас, та натежа после и се спасихме. Той влезе на моето място. Емката после стана кмет на село Паволче. Голям приятел и симпатяга. Добре, че останахме в групата, че иначе ставаше страшно.
– Какво имате предвид?
– О, някои шефове, най-вече секретарят на ОК на БКП – Враца и други отговорни другари като кмета Ангел Вушков искаха да ни пращат като миньори в Странджа – Сакар. Трябваше там да изграждаме „Републиката на младостта“. Министерски съвет беше приел някакво 22-о постановление „за ускорено развитие през осмата петилетка“. Искаха да заселват обезлюдените райони по южната граница с Турция…Та Вушков ни плашеше, а иначе нищо не разбираше от футбол. Пълни дивотии колко искаш…
– Наистина ли?
– Да, така ни плашеха. „Ако изпаднете – отивате в Странджа-Сакар. Там търсят хора като вас.“.
– Какви са впечатленията ви от Христо Младенов?
– Много добър специалист. Футболът му беше ясен на него. Наблягаше доста на техника и на тактика, жонглирахме по един час… Винаги ще му бъда благодарен на Гуцката (така му викахме). Години по-късно Младенов ме уреди да играя в Португалия. Шефовете на „Ботев“ обаче не го долюбваха много – много, защото беше либерален като треньор. Харесваха си повече Панев, понеже ни „вадеше душата“. Бай Илия ни викаше: „Вижте, момчета, аз на друго не мога да ви науча, но мога да ви науча да тичате. Другото си го можете.“. Признаваше си човекът какво умее, от футболни тактики не отбираше.
– Вие не успяхте да се засечете на терена с вратаря – легенда на „Ботев“ – Румен Йотов. Но пък знаете съдбата му след футбола. Вярно ли е, че той е убит?
– Да, категорично! Беше страхотен вратар и добър приятел, но се забърка в началото на 90-те години с разни „мутренски“ истории. Засъжаление си отиде твърде млад от този свят (мълчи дълго).
– Най-силният ви сезон във Враца 1984/1985 ли е?
– Разбира се! Финиширахме първенството на шесто място (13 победи, 3 равни,14 загуби, гол. разлика 48:42) с 29 точки. Даже тогава трябваше да станем четвърти, но „Славия“ ни подхлъзна. В последния, 30-и кръг, гостувахме на „Овча купел“. Водехме с 2:1 до 72-ата минута. Жужо (Андрей Желязков – б.а.) тъкмо се беше прибрал от холандския „Фейенорд“. Беше резерва, пуснаха го и ни вкара 2 гола. Паднахме с 2:3!
– Иначе през въпросния сезон 84/85 записвате исторически победи над софийските грандове…
– Така беше. Бихме ЦСКА с 3:0, „Славия“ – с 4:1, разгромихме „Миньор“ (Перник) с 8:1…У дома бяхме безмилостни – само „Тракия“ (0:2) ни би на „Христо Ботев“…Ние пък „канарчета“ ги дръннахме насред Пловдив.
– Разкажете какво си спомняте от гръмовния успех над „армейците“ с класическото 3:0 на 9 юни 1985 г.
– Голям мач! Целият отбор игра без грешка, без грешка ви казвам! Аз вкарах третия гол. Любопитно е, че малко по-рано аз поисках смяна, и докато резервата загряваше до тъчлинията, ми падна една топка и така…Те, цесекарите дойдоха нафукани във Враца. През есенния полусезон ни бяха треснали с 6:0 на „Народна армия“ и сигурно си мислеха, че и сега ще им бъде лесно. Говореше се, че ще им „лягаме“, че нямало за какво да играем…Нищо подобно!
Насметохме ги още от 1-ата минута. А ЦСКА се гласеше да става шампион. Направихме „Левски“ шампион. Емо Маринов, Бог да го прости, вкара първите два гола. Аз се разписах някъде към 70-ата минута. Спомням си, че на загрявката Джеки (Георги Димитров, капитан на ЦСКА – б.а.) се контузи. И като видяхме това, си казахме: „Айде, почваме ги!“. Понеже знаехме, че без Джеки отзад гостите са „гола вода“.
– Играли ли сте в уреден мач?
– (Замисля се). Играл съм, кой не е играл? Спасихме „Пирин“ от изпадане през сезона 1985/1986. В последния кръг завършихме у дома 1:1. Аз този мач всъщност не го броя, той беше друг. Ще ти кажа защо. Той беше без значение за нас, от голямо значение за „Пирин“. Но нещата бяха договорени на „високо“ ниво“ (сочи нагоре). Нищо не зависеше от нас – футболистите. (Наистина – след това реми в ХХХ кръг „Пирин“ завършва първенството с 21 точки и оцелява. Спасява се и „Спартак“ Пл (21), след като побеждава в пряк сблъсък конкурента „Черно море“ с 1:0 – б.а.).
– Така стигаме и до може би най-великата победа в историята на врачанския футбол – 6:3 (11 декември 1985 г.).
– Мачът беше от пролетния полусезон – 16-и кръг, три кръга бяха изтеглени по-рано да се играят заради предстоящия Мондиал в Мексико. Помня, че играхме в адски студ, заледен терен, на „Герена“ имаше малко хора по трибуните. Как бихме ли? Ами просто така тръгна мача. „Сините“ ни поведоха, Руси Гочев вкара още в 6-ата минута. Викам си: „Айде, тия ни почнаха…Няма мърдане…“. Признавам си, ние в София по принцип ги отписвахме мачовете. Както и ще да играем, падаме. И сега почнахме с гол „от съблекалнята“. Добре, ама Емо (Маринов – б.а.) изравни, айде после – дузпа, вкарах я – 1:2. С почването на второто полувреме Мишо Вълчев изравни – 2:2. Ние организирахме десети минути по-късно светкавична контраатака. Илийката Войнов ми подаде и аз я вкарах – 2:3. Самият той се разписа също – 2:4. Тръгна му играта и на Емил – бам – гол, бам – гол и 2:6. Ето така ги бихме левскарите – на контраатаки. После говореха, че нашите са се снимали след края на мача пред таблото с резултата 3:6, но аз не съм бил свидетел. Ние с Войнов се бяхме вече прибрали в съблекалнята, защото ни смениха. Мен ме замени Роско от Своге (Росен Съботинов – б.а.), а на мястото на Бебето (Войнов – б.а.) влезе Борето Страшимиров.
– Как отпразнувахте триумфа на „Герена“?
– А, как? Не е имало никакви еуфории, купони и такива работи. А и знаеш ли какво стана 3 дни по-късно? Паднахме от “Славия“ вкъщи с 1:2. Бием на „Герена“, а губим от „белите“. Вдигнаха ни се малко носовете. Викаме си: „Бихме „Левски“, сега ще смачкаме и „Славия“. Нали се сещащ как е? И не само това, ами ядохме бая бой и във Варна на 22 декември. „Черно море“ ни опука 7:0.
Снимки: vitoshanews.com
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ…
Вкарах хеттрик, а баща ми ме пита: „Абе, ти игра ли днеска?“
