Стотици големи фигури, бивши колеги от терена и в живота, общественици и почитатели – това беше последната публика в последния спектакъл на Александър Костов…
Чаровникът на българския футбол, по-скоро Чаровното момче на футбола (защото по дух той си остана вечно млад), си отиде от този свят под оглушителните аплодисменти – така, както беше и когато някога вдигаше с виртуозните си изпълнения десетки хиляди хора по стадионите.
Голямото ляво крило на Левски, вечният зевзек загуби мача със смъртта в понеделник, 15 април след неуспешна операция. Не издържа…Спря да бие голямото добро, голямото синьо сърце…Отиде си един от последните мускетари от романтичните времена на нашия футбол, когато най-важни не бяха парите, а честта, достойнството, верността към публика и клуб.
Останаха живи малцина от великото поколение. Сред опечалените, дошли да се простят бяха Димитър Пенев и Димитър Якимов, Красимир Борисов, Наско Сираков, Емо Спасов, Даниел Боримиров, Пламен Николов, бившият кмет на София Стефан Софиянски, бившият президент на Левски Тодор Батков. Добромир Жечев,Петър Петров, Стефан Павлов-Фифи, Георги Цветков – Цупето и много други бивши играчи на 26-кратните шампиони също изпратиха Костов в последния му път.
Сашо Костов! Как ще го запомним и може ли да се забрави изобщо такъв човек, такава неординерна личност?
Легендарният футболист е роден на 2 март 1938 г. Играе 15 години (от 1956 до 1971 г.) само със синята фланелка. Сменя я единствено като войник в Пловдив с Ботев и ЦСКА (1 мач). Има 417 мача за Левски и 97 гола.
Три пъти е шампион на България (1965, 1968, 1970), шест пъти е носител на Купата на Съветската армия (1956, 1957, 1959, 1967, 1971).
След края на кариерата си е помощник на Васил Спасов – Валяка, Димитър Дойчинов и Иван Вуцов в Левски. Бил е треньор в Хасково и за пръв път вкарва отбора в „А“ група през 1980 т. После е треньор в Кипър, Тунис и Индонезия. До последния си ден беше селекционер в ДЮШ на Левски.
Това са само сухите факти от един достойно извървян жизнен път. Зад него остава най-важното – любовта на хората.
Публиката го боготворeше не само заради невериятния му талант, но и неговия характер, за номерата и шегите му по терена.
Неизчерпаем източник на безброй истории, забавни случки, притежаваше безкраен запас от свеж хумор – Сашо Костов!
Лично според мен обаче зад тази весела фасада се криеше един много чувствителен и раним човек. Под маската на веселяка личеше и тъгата.
Ще го запомня като винаги спретнат, елегантен, галантен към дамите, учтив при общуването дори с непознати. Кодошлия и подигравчия, но никога не се буташе в центъра на вниманието. Просто имаше такава харизма, че в каквато и компания да се появеше, привличаше погледите към себе си. Зодия „Риби“ – дълбока вода беше.
Нека ви разказа и за последната ни среща…
На 5 април (петък) по обяд минахме с колегата Христо Йорданов от „Софийски вестник“ през емблематичното за всички левскари заведение „Дървеното“ – ресторант на метри от „Герена“. Почерпихме се с бате Сашо и Фифи Перото (Стефан Павлов – също бивш голям играч на „сините“ – б.а.) по чаша бяло вино. Имах повод да почерпя. И отново – смях, закачки…На съседната маса седнаха двама младежи. Едното момче (Васко Петров, набор 1994, юноша на Левски, треньор Петър Петров – Чори – б.а.) се оказа познат на легендата. Другото…Другото беше подложено на словесен „обстрел“ от Костов. Първият въпрос към него беше: „Колко „деветки“ има от 1 до 100?“. После бате Сашо извади от джоба си монета от левче и я скри като фокусник между пръстите си. Бях свидетел – ей така изчезна. Младежът не можа да разгадае как става номерът. Костов предизвика истински фурор, когато постави монетата на челото си и я задържа така в продължение на близо 3 минути. Ръкопляскахме му всички, дори и сервитьорите в заведението. Но си му знаехме номерата.
Но това съвсем не беше всичко. „Виж сега, ти си влюбен, а твоята мадама също те обича. Предстои ти пътуване в чужбина, имаш сериозно предложение за работа, но любовта към момичето те кара да се колебаеш. Не се спирай! Тръгвай“, говореше бате Сашо. Момчето остана като гръмнато.
Ето какъв човек беше Сашо Костов! Никога не знаеш от кой ръкав какъв коз ще извади. Дарбата да „познава“, да „гадае“ я наследява от майка си.
„Ние бяхме пет деца – три сестри и двама братя. Аз бях най-малкият – изтърсакът. Брат ми и едната сестра починаха. Отраснах на “Опълченска” – там ни беше къщата. Даже ходих преди 3-4 години да я видя отново. После се преместихме на “Заимов”, срещу банята, под наем. Като отидох войник, нашите ги преместиха отново – този път до Западен парк. Тежък беше животът в онези години. Беднотия, мизерия.
Баща ми беше комисар в общината, за прехраната разчитахме най-вече на мама Надежда. Трудно беше да се изгледат 5 деца. Чакахме с нетърпение някой да дойде при мама, за да му гледа. Тя познаваше много, гледаше на восък, цяла София я знаеше коя е. Често съм присъствал на нейни срещи. Хората често си тръгваха разплакани, защото им познаваше много. След като станах футболист, и почнах да взимам заплати и премии, носих всичко събрано вкъщи.“
Навремето го попитах Сашо дали майка му е познала как ще се развие животът му. Гърлото му се стегна, просълзи се. Но ми отговори:
„Да, мама почти всичко позна. Ожених се по любов за една балерина. Мама ми рече: “Ти с тази жена няма да живееш”. Така и стана, защото аз не можах да вляза в тяхното амплоа, в техния начин на живот. Как да стане – футболист и балет?! Тя, първата ми съпруга, влезе в операта благодарение на мен. Директорът, Бошнаков се казваше, беше голям левскар и в червата.
Моята, и на Теко Абаджиев жена му, влязоха благодарение на него. А иначе имаше много по-класни балерини от тях, но заради “Левски”…После, при развода вика: “Ако не беше ти, щеше да бъде некой друг”.“
Разделихме се така с бате Сашо – с приятелско ръкостискане и да дойде на премиерата на дебютната ми книга. Е, не било писано…
В понеделник, в 7:30 часа сутринта ме събудиха звън на телефона. Вдигам. Отсреща двама приятели – Жоро Фризьора (юноша на Левски и добър певец и коафьор) и Стефан Василев (администратор в ДЮШ). „Ало, Милене, бате Сашо Костов е починал.“ Краката ми се подкосиха, причерня ми пред очите. 15 април…
На тази дата преди 19 години загубих баща си, а сега и приятеля Сашо Костов…
Бате Сашо си отиде по достоен начин – като НАЙ-ГОЛЕМИТЕ!
Така си отиват – взимат си „Сбогом“ с публиката, само най-великите АРТИСТИ – на терена и на сцената. Затова и Той беше изпратен Така – защото е Сашо Костов!
Милен ДИМИТРОВ
Снимки и видео: Станчо ШУКЕРОВ
