Кирил Василев е роден на 7 март 1967 г. Юноша е на „Хебър“ (Пз), за когото дебютира през 1985 г. За родния клуб има 208 мача и 65 гола.Той е голмайстор №1 на Хебър в “А“ група (13 попадения) и лидер във вечната ранглиста по участия – 58. Василев е играл още за“Хасково“, „Локомотив“ (Горна Оряховица), „Локомотив“ (Пд),“ Локомотив“ (Сф),“ Левски“ (Кюстендил). Записва и един мач в националния отбор на България. Днес легендарният нападател живее със семейството си в Барселона и работи в една от известните дискотеки в града. Кирил разкри съкровенни неща от живота и кариерата си. Ето я и неговата изповед:
–Г-н Василев, здравейте! Къде ви намирам?
-Здравейте! Живея със семейството си в Барселона. Вече 15-а година сме тук. Вече половин испанец се чувствам. След толкова време тук, привикнах към техния начин на живот. Тук е много по-спокойно, отколкото в България. Нямаме никакви притеснения.
–С какво се занимавате?
-Работя в едно нощно заведение. Фейс-контрол съм. И тук финансовата криза удари хората. Трудно е. Усеща се, но не е като в България, където има хора, които живеят още в ХIX век. Най-лошото е, че рибата мирише откъм главата. Започва се от гражданите. Те живея, те диктуват, те избират кой да ги управлява. Тотално трябва да се промени съдебната система у нас. Не се ли спазват законите, оттам нататък нищо няма значение. Медицинското обслужване и образованието са под всякаква критика. Закриха и спортните училища. Как да имаме здрава нация?
–Как се озовахте в Испания?
-Честно да ви кажа, стана спонтанно. Не съм имал немерение да емигрирам. Сестра ми имаше здравословни проблеми, дойдох да й помагам. Реших да пробвам, уж за малко и вече 13 години съм в Каталуня.
–Колко професии сменихте?
-В началото ми беше най-трудно. Не знаех грам испански език, пречеше езиковата бариера. В чужбина никой не те чака с отворени обятия. Българинът винаги е чужденец, и то от Източна Европа. За да го приемат, трябва да е два пъти по-добър от местните. Да спечели доверието и симпатиите им. Правех неща, които никога не съм правел дотогава. Не съм си и помислял, че ще се захващам с подобни професии, през които преминах. Но вижте, с всичко се свиква, въпрос на мотивация. Спортът много ми помогна.
–Имахте ли проблем след трансформацията от футболист и треньор до охрана?
-И до днес ми е тежко още (смее се). Цял живот съм се занимавал с футбол. Винаги сме били в едно семейство спортистите. Спортът ме изградил като човек. И да сменяш всичко това, в един момент да тръгнеш в съвсем различна посока…Психологически не мога да се настроя, че съм извън футбола. Единственото, което ми остава е, че поне гледам на живо прекрасен футбол. Ходим със синовете и на „Ноу Камп“, и на „Монжуик“. Иначе от дете съм фен на „Манчестър Юнайтед“. „Барса“ обаче е еталон в момента.
–Разкажете малко повече за вашето семейство…
-Женен съм от 29 години, имам двама прекрасни синове – Димитър – на 29 години и Марио – на 26 г. За жалост не ги влечеше спорта, занимават се със съвсем различни неща. Съпругата ми се казва Ваня. Имам и 2 сестри – Мария и Дора, които са по-големи от мен. Жена ми също работи и е козметичка. Сестра ми Дора е също в Барселона, а другата ми сестра, Мария е в Милано. По-малката ми сестра е бивша националка по академично гребане. Участвала е на три олимпиади.
–В приятелския ви кръг има ли българи?
-Не са много нашите сънародници тук – в Барселона. Повече българи има във Валенсия, Валядолид, Бургос и Палма де Майорка. Лично ние общуваме само с две-три семейства. Най-вече с това на най-големия треньор в гребането – Николай Здравков – Бизона.
–Поддържате ли форма?
-Да, може да се каже. Доскоро ритахме с приятели два пъти седмично, събираме се колеги и приятели. Вече го правя само в понеделник. Но пък почти всеки ден ходя на фитнес. Във всеки квартал има по две игрища, басейни, салони за фитнес, организират се и курсове по зумба денс, спортни танци и т.н. За всеки има по нещо.
–Как ви увлече навремето футболът?
-Започнах организирано да тренирам, след като ме поканиха в спортното училище в Пазарджик. Най-голямата глупост е закриването на спортните училища. Тогава имаше скаути, които обикаляха по спортните площадки, по училищата и привличаха децата. Няма никога да забравя покойния вече бай Ангел Узунов от село Ветрен дол. Той може да се каже, че е моят откривател. Не мога да подмина и останалите треньори, с които съм работил. Всеки от тях ми е помогнал, от всеки съм научил нещо като играч, и като личност. Започвам с Димитър Шаранков, продължавам с Иван Димитров, Трендафил Узунов, Димитър Милев, Тончо Проданов, Стефан Грозданов, Ангел Колев, Георги Димитров – Джеки, Джони Велинов, Коцето Латинов, Кольо Велков, Димитър Пенев… Трябва да спомена и класния ми ръководител – г-жа Солтериева.
–Кога ви изтеглиха в мъжкия тим на „Хебър“?
-Влязох в казармата, не бях в спортна школа. В продължение на една година си носех неволите на службата – наряди, караули, както си трябва. Другарят Проданов водеше мъжете, не ме беше забравил. Като гръм от ясно небе ми дойде новината, че ще мога да излизам от поделението и да тренирам с момчетата. Аз вече се бях отчаял, бях се примирил, че повече никога няма да играя сериозен футбол. Проданов ме върна в играта. През деня тренирах, вечер се прибирах в казармата. Няма да забравя дебютния си гол за „Хебър“. Играехме срещу „Димитровград“, които тъкмо бяха изпаднали в „Б“ група. Ние бяхме новаци. Влязох като резерва и в 87-ата минута вкарах единственото попадение за 1:0. Спомням си целият тим оттогава. Отдясно играеше Краси Узунов, отдясно – Кольо Райчев, в центъра на отбраната – Лазар Димитров, в средата също имаше уникални футболисти. Имах късмета да играя редом до Стефан Стефанов – Стьопата, който беше преминал през „Берое“ и ЦСКА. Беше страшен талант, но едно счупване на крака му пропиля кариерата. Притежаваше завидна техника и неуловими финтове. Тези финтове бяха негова запазена марка, личен почерк. И сега настръхвам, когато се сетя.
–В онези времена имаше йерархия и големи футболисти, нали?
-Не искам да обиждам днешните момчета, но те не са видели май нищо. Навремето във всеки тим имаше майстори, имаше и дисциплина. Ако не се съобразяваш със „старите кучета“, спукана ти е работата. По-големи мъжкари сякаш бяхме. Сега футболът е по-различен, някак повече се пазят днешните звезди. Тогава никой не се церемонеше с теб.
–Кой мач никога няма да забравите?
-Е, имаше един исторически двубой в Казичане през май 1989 г. С него и до ден-днешен се гордее всеки пазарджишки запалянко. Бихме като гости „Академик“ (Сф) с 3:1 и извоювахме промоция за елита пред 5 000 наши фенове. Вкарах два гола, третият беше дело на Радко Димитров, който после игра малко и в ЦСКА. По магистралата след мача беше един невероятен празник. Ама по онова време хората живееха с футбола. „Хебър“ беше религия.
–През 1989 г. с „Хебър“ дебютирахте в „А“ група. Какво си спомняте от този исторически сезон?
-Е, голяма еуфория беше за целия пазарджишки окръг. Стадион „Георги Бенковски“ се пълнеше до откат всеки път – по 25 000 души. Гордея се, че съм играл в един малък отбор, от 100-хиляден град. На мач обаче са идвали 20 процента от населението на Пазарджик. Представете си какво чудо е било! Завършихме на първо място в „Б“ група (23 победи, 6 равни, 9 загуби, 66:38 голова разлика) с 52 точки. Изпреварихме „Черноморец“ (Бс) 50, и „Осъм“ (Ловеч) 47. Димитър Милев се завърна от Тунис, под негово ръководство се върнахме във втория ешелон. А през сезона 1989/1990 започнахме със старши треньор Димитър Въгларов, а после го смени Милев. Първият ни мач беше на „Българска армия“. Да не изброявам кои фигури играеха в ЦСКА. Целият сектор „В“ беше пълен с наши привърженици. Започнахме силно и в 24-ата минута поведохме. Мисля, че Калин Пехливански откри резултата. Резане голямо беше от страна на рефера Юлиян Йосифов. Дузпа не ни дадоха ,гол ни отмениха…Вече второто полувреме, с лекото „рамо“, домакините обърнаха мача до 3:1. Третият им гол беше от стопроцентова засада.
–Виждам една интересна снимка, на която сте с фланелки с надпис на гърдите „Гулденбург“…
-Е, да. Немската пивоварна искаше да ни става спонсор по едно време. Искарахме подготовка в Хамбург и оттам стана връзката. Иначе фирмата беше популярна и заради сериала „Наследството на Гулденбургови“, което вървеше тогава по телевизията. Имахме и тренировъчни анцузи на една сладоледена къща – „Ланглезе“ (смее се).
-Няма да забравя как обърнахте „Левски“, и то на „Герена“ на 25 октомври. Аз също присъствах на мача…
-Тогава влязох в игра четвърт час преди края. „Сините“ водеха с 1:0 с гол на Михтарски. Георги Гаджев – бащата на Владко Гаджев, изравни. Имах щастието да вкарам победното попадение. С шут от над 25 м. Прострелях вратаря Митко Попов за 1:2. Беше сензацията на кръга тази наша победа.
–Зная, че сте запален фен на „Левски“, но редовно ги наказвате…
-Така е, от дете съм „син“. Но само един отбор ми е на сърцето – „Хебър“. Вторият ми дом е Хасково. Така се е случвало обаче, че най-много ми е вървяло именно срещу „Хебър“ и „Левски“. Почти винаги съм им вкарвал. Моят идол е Георги Аспарухов. Иначе от чужденците харесвах бразилеца Зико. Мечтата ми беше да играя в „Левски“. Бях на крачка да я реализирам. За съжаление, по моя вина се разминах с нея.
-Какво се случи?
-Започнах лятна подготовка със „сините“ през 1992 г. Тръгнах добре, вкарвах доста голове в контролите в Португалия. Течеше смяна на поколенията на „Герена“. Бяха останали малко футболисти от предния сезон, домакинът Божо и вечният шофьор Дафо. Предстоеше ни мач срещу „Фенербахче“, но преди заминаването за Истанбул ме обраха на „Магурата“. Цялата ми екипировка, документация, всичко отиде по дяволите. Просто пердето ми падна. Не можех да оценя правилно ситуацията, прибързах. Казах си: „О, аз в София не мога да живея. Това не е моето място“ и се завърнах в Пазарджик. Сам си задрасках пътя към „Герена“.
–„Хебър“ изпадна след един скандален мач с „Локо“ (Пд) на „Лаута“ в последния кръг…
-Не ми се говори направо за този случай. Никога няма да забравя. Свиреше подполковникът от Бургас Димитър Димитров. Ряза ни яко. Но това е нормално. Голямата риба изяжда по-малката. Биха ни с гол на Чоната (Стефан Драганов – б.а.). Аз получих червен картон. Общо два пъти съм гонен от терена. Вторият път беше при дебюта ми за „Хасково“ на стадион „Димитър Канев“ срещу „Арда“ (Кърджали). Бях поизнервен заради едно влизане. Репликирах съдията. Бях изнервен и от това, че предната седмица беше починала майка ми. Сигурно и това е оказало влияние. Навремето бях доста див и буен. Често не сдържах нервите си на терена. Сега е моментът да се извиня, ако съм обидил някой. Времето лети, остава приятелството.
–При вас се получи уникална ситуация през 1992 г. – в рамките на една седмица изпаднахте от “А” група с “Хебър”, и в същото време влязохте в елита с “Хасково”.
-Да, това беше прецедент. Президент на „Хасково“ беше Йордан Кичеков – голям мъж. Използва една “вратичка” в правилника, която позволяваше да се картотекират футболисти и преди последния кръг от сезона. Предстоеше гостуване на пряк конкурент – “Академик” (Свищов). Взеха ме мен, Ники Митов, Гаджев и Станчо Герджиков от “Слънчев бряг”. Наричаха ни „наемниците“. Равен ни стигаше. Направихме 1:1. В началото не отдавах голямо значение на това гостуване, чак минути преди мача си дадох сметка какво ни предстои. Открих резултата в 83-ата минута, след като откраднах топката от последния в отбраната на „студентите“ Георги Митрев, и от около 22-23 метра опънах мрежата за 0:1. Признавам, че стана малко случайно. Имах за цел само да изритам топката към вратата, за да печеля време. Стрелях, без да гледам накъде. Тя пък взе, че влезе (смее се). В последната минута Симеон Кръстев изравни.
–Как протече купонът след триумфа?
-Жалко, че аз не можах да остана на банкета по простата причина, че ми съобщиха по телефона нещо много неприятно. Трябваше по най-бързия начин да се прибера в Пазарджик.
–Ангел Колев, който водеше „Академик“ (Св) явно не ви се сърдеше, след като малко по-късно ви привлече в „Локо“ (Сф)…
Много уважавам бат Геле. Предстоят в „Надежда“ обаче не съм го запомнил с добро. Най-вече, защото в клуба течеха някакви подмолни води. Страшно лошо впечатление ми направи, че хората от управата на клуба все деляха нещо. Имаше разцепление, две ръководства. Аз така и не успях да разбера кое е легитимното. Отиваш, подписваш договор. Водеше се уж, че Барбуков ни е спонсор. В същото време пък Апостол Чачевски съдеше клуба. Това неминуемо се отразяваше и на нас, играчите. Отделно от това играех на непривичен пост – зад нападателя.
–В Горна Оряховица как се развиха нещата…
-Така се случваше, че и в „Локо“ (Сф), а и в Горна Оряховица, привличаха Тодор Праматаров и съответно – Вальо Игнатов, които са типични център-нападатели. Налагаше аз да бъда изтеглян назад. Няма да забравя как след един мач с „Левски“ (0:0) си говорехме дълго с Пламен Гетов. Попита ме: „Какво става, бе? Какво сте пили?“ (Смее се дълго). С Пацо сме приятели до ден-днешен. Той ме наричаше Терминатора. Гошо Гаджев пък ми викаше „Кики ван Бастен“.
–В Хасково изкарахте едни от най-хубавите години в кариерата си…
-Така е. Играх там 5-6 г. Имахме силен тим, който заслужаваше да се изкачи в елита, но все нещо малко не ни достигаше. Можеш на два пъти да стана и голмайстор на групата. Единият път помогнах на Владо Андонов – Тапата. Давах му да бие всички дузпи. Владо спечели надпреварата, ако не се лъжа с 20 попадения.
–Във „Велбъжд“ как се оказахте?
-Малко странно станаха нещата. След провала в „Локо“ (Сф) се заговори за тотална разпродажба на отбора. Бях в неизвестност. Събирахме се с колеги на по кола и кафе в бинго „Глория Палас“ на „Мария Луиза“. Управител беше Стойне Манолов. Някой ми подхвърли, че съм щял да ходя в Кюстендил. Останах като гръмнат. Нямах си и понятие дори къде се намира Кюстендил. Обади ми се в един слънчев ден обаче Гошо Димитров. Джеки тъкмо беше поел „Велбъжд“. Поговорихме си, покани ме. Дърпах се отначало, но Джеки се оказа настоятелен. Запалих колата и отскочих до Кюстендил. Бях един от първите на стадиона. После дойдоха Иво Киров, Цецо Дерменджиев, Тони Здравков – все футболисти от класа. „Левски“ беше доста добре осигурен финансово, нищо не ни липсваше. Само за 5 минути се разбрахме за личните ми условия. Изкарах една чудесна година там. Започнах ударно. В първата среща разбихме „Рилски спортист“ с Мишо Вълчев с 6:0. Това ме е единственият хеттрик само с левия крак. По принцип съм десничар. Във втория мач обаче именно този ляв крак пострада жестоко. Играехме с „Чирпан“. Лошо влизане ми направи Малката Ламя – братът на Гошо Йорданов. Чесъна му викаха. Кръстни връзки и т.н. – всичко отиде на кино. З мое щастие операцията протече успешно. В Кюстендил намерих много добри специалисти. И двамата рехабилитатори – легендарните Наката и Даката, се грижеха за мен като за малко дете. Възстановяване, минерални води. За три месеца ме върнаха на терена. Бях като чисто нов после. Това ми е най-тежката контузия. Доста преди това имах и едно счупване на носа. Иван Говедаров ме удари.
–Имал ли сте оферти от чужбина?
-Имал съм, да. Все нещо обаче ставаше в последния момент и се проваляха нещата. Още по комунистическо време ме искаха едни португалци, но пък не ме пуснаха, защото нямах навършени години. Ходих на проби и много ме харесаха в „Легия“ (Варшава), бях и на крачка от френския Тулон през 1992 г. Точно преди да подпиша с французите, ги хванаха за неплатени данъци и им забраниха да купуват футболисти. После преговарях с „Аустрия“ (Виена), но се появи един мениджър, който ме подведе. Иван Вуцов ме канеше в „Арис“ (Солун). Там пък друго ми попречи да осъществя трансфера. Понеже баба ми е гъркиня, семейството й е от Драма, шефовете на „Арис“ искаха да си сменя гражданството. Отказах им, за нищо на света не бих се отказал от българския паспорт. Към залеза на кариерата си получих оферти от турския „Кайзериспор“ и от Китай.
–Имахте и кратък „флирт“ с националния отбор…
-Интересното при мен е, че съм единственият играч, повикан от втора дивизия. Тъкмо бяхме изпаднали от „А“ група с „Хебър“. Всъщност имам само един официален мач с националната фланелка – срещу Турция, на 21 август 1990 г. в Стара Загора. Играх целият мач и завършихме 0:0.
–Кой е най-красивият ви гол?
-Няма красиви или грозни голове. Всички си ги обичам. Може би бих посочил този срещу „Ботев“ (Враца) на 20 август 1989 г. Донесох първата победа (2:1) на „Хебър“ в елита. Направих един впечатляващ рейд от центъра на терена.
–Бяхте един от най-добре играещите с глава нападатели. Колко попадения сте отбелязал по този начин?
-Не мога да ви кажа точно колко са. Такива признания към получавал от доста колеги и специалсти. Могат само да ме радват. Вярно е, че често стрелях с глава, имах висок отскок. Това е, защото се опитвах да приличам поне малко на Гунди.
–Колко пъти сте пропускали дузпа?
-Аз по принцип не бях дузпаджия. Не неволя на съдбата чак в „Хасково“ започнах да изпълнявам дузпите. Даже останах учуден, че чак на 13-а се провалих от „бялата точка“. Няма как да забравя обаче една фатална пропусната от мен дузпа. Стана ми малко неприятно. С „Хасково“ приемахме „Локо“ (Пд). Тогава имаше интерес към мен от „смърфовете“. Искаха да им помогна за следващия сезон. „Хасково“ нямаха нищо против. Така се случи, че при 1:1 се наложи да изпълня дузпа. За мен едно добро изпълнение се получи, но вратарят я отрази. Пропилях я. Още в ответната атака гостите ни вкараха гол и паднахме с 1:2. Веднага се появиха приказки, че нарочно съм бил във вратаря. Понеже нали след един месец отивам в „Локото“…Наложи се да се оправдавам. По-късно по ирония на съдбата отново мачът беше „Хасково“ – „Локо“ (Пд). Вече бях станал играещ помощник-треньор. Горях от амбиция, за да се докажа. Вкарах гол, спечелихме мача с 3:1. Изтрих петното.
–Кой защитник ви е затруднявал най-много?
-Митко Младенов от „Ботев“ (Пд). Най-неуспешно обаче съм играл срещу „Дунав“ (Русе). Бяха ми „криви“, така да се каже. Абонати ми бяха „Черно море“.
–В колко уредени мачове сте участвали?
-Предпочитам да не отговоря на този въпрос. Вижте, по онав време за пари трудно може да се говори. Повечето са били интереси, разни комбинации, за да може даден отбор да се спаси, друг да влезе или да стане шампион. Беше и много опасно. Преди Десети ноември да си позволиш да вземеш подкуп…Не дай си боже полицията да те хване. Значи да си зачеркнеш всичко. Животът ти си отива.
–Вярно ли е, че никога не давате прогнози?
-Да, вярно е.
–Защо?
-Така е от 1991 г. Доста любопитно започна сезонът след нашето завръщане в „А“ група. В първите три кръга завършихме все по 1:1 срещу „Локо“ (ГО), „Локо“ (Сф) и „Славия“. Аз вкарах и трите попадения. Вестниците вече пишеха за мен, търсеха ме за интервюта. В навечерието на 4-я кръг ваш колега от весник „Спорт“ ми се обади и ме помоли да дам своите прогнози за предстоящите срещи. От 8 мача познах само два като краен изход. За нашия двубой у дома с „Локо“ (Пд) бях дал прогноза, че ще бием с 3:0. Получи се точно обратното – гостите ни опукаха с 3:0. Страхотно представяне тогава направи Коце Видолов. Заби ни два гола. После много ме бъзикаха в Пазарджик мои приятели. Оттогава се зарекох никога повече да не давам прогнози.
Милен ДИМИТРОВ
