На 26 февруари, на 70-годишна възраст, ни напусна Цветан Веселинов. Хората с любов го наричаха Меци, „синята“ публика с гордост го зовеше Синът на вятъра. За мен той ще си остане просто Бате Меци…
Този текст е в негова памет…
Той много обичаше децата. Имаше три собствени – дъщеря и двама сина – близнаците Веско и Любо. Имаше и трима внуци – момиче и две момчета, които са наши хокейни национали.
Самият Веселинов-старши отрасва в село Слатина, сега вече квартал на София. Със семейството му живеят бедно. Баща му гледа животни, майка му е домакиня.
Прякорът на Цветан е още от училище: „Още от дете ми викаха „Меци“ в махалата, в училището… Имаше един лаф “Цеци-меци, би звънеци”. И сигурно оттам е тръгнало.“
Първият треньор на Веселинов се казва Христо Найденов – Траянчето, един учител по физическо. „Видя ме на ученическо първенство и ме взе в Левски. Там до юношите изкарах под ръководството на Петко Николков – уникални хора и педагози. Шапка им свалям“, разказваше ми приживе крилото.
Дебютира за мъжете при Рудолф Витлачил срещу Ботев в Бургас.
„Отнесохме ги с 5:2, Гунди вкара 3 гола, аз – един. После ми тръгна много. Понеже титулярът по дясното крило Симо Николов – Мони Картофа беше наказан, Витлачил ми гласува доверие в два поредни мача на “Герена”. Спечелихме и двата, а аз вкарах по два гола. Оттам публиката буквално ме наложи като титуляр. Превърнах се в техен любимец и Витлачил нямаше къде да мърда. Егати и отбора бяхме – все великани, откъдето и да го погледнеш. Христо Илиев-Патрата, Теко Абаджиев, Бисер Михайлов, Сашо Костов, Гунди и Котето, Георги Георгиев-Дълга Мара, Златков от Перник… Играехме по модерната тогава система Дубълве ем WM (3-2-2-3). Мачкахме всички отбори. Имаше колеги от провинцията, молеха се: “Меци, бийте ни по-малко, бе. Не ни унижавайте”. Ех, бяха славни години…“
Цветан говореше с благоговение за Георги Аспарухов и Никола Котков. Ставаше на крака, докато разказваше за тях: „Да влезеш за пръв път в игра с “големите” и да си на една линия в нападението с Гунди – това беше огромно психическо напрежение и отговорност, но и голяма радост, защото Аспарухов, като човек, беше уникален. И днес помня как кротко и внимателно ме учеше, дори по време на мачовете на терена. Казваше, например: “Щом получа топката – няма да се подвеждаш по това накъде гледам и накъде тръгвам… Ти просто тичаш по крилото и чакаш пас – моя е грижата как ще го направя. После центрираш към дузпата…”
Бате Меци се разплакваше, когато разказваше за погребението на двете футболни легенди – Гунди и Котето.
„Баща ми работеше тогава като домакин на „Герена“. Знаеш ли, че тате е мил и обличал Гунди и Котков след катастрофата, ме попита той. – Министър Солаков му нарежда да го стори, беше му дал и една кола. Тате цяла нощ виси по “Пирогов”, в моргата. Беше се понесъл слух после, че в ковчезите е нямало нищо. Не е вярно, тате ги е ковал тия ковчези и е слагал моите приятели вътре. (Разплаква се). Питал съм го дали ги е разпознал. Вика ми: “Естествено, сине. Познах ги”.
Гунди бил озъбен, ръцете му били сгърчена, сякаш стиска волана. Личало си, че той е бил зад волана. Така го е заварила смъртта. Котето бил с разцепена и изгоряла глава. Седял на седалката до шофьора, нафтата го била заляла. Краката му обаче били цели. Бай Весо го различил само по русите косми по краката. Тате ги облякъл с офицерски униформи, нали бяха ги направили посмъртно майори, сложил една топка в ковчега“, завършва покъртителния си разказ бившият футболист.
Цветан Веселинов е може би най-бързото крило на Европа за дълъг период от време. „Взимах 100 метра за по-малко от 11 секунди. На теста “Купър” ги късах всички. Нямаше кой да ме спре. А и си бях якичко момче. Бях неудържим. Баща ми отговаряше за охраната на стадиона. След един мач го питат: “Бай Весо, с какво храниш Меци, та търчи така, бе?” А той им отговаря сериозно: “Е, с какво, майка му беше варила днеска боб”. Зевзеците се скъсват от смях: “А, с фасул и леща, не може да е по-бързо от вятъра”. Веднъж станах шампион в Поморие на крос, на 100 метра, и на дълъг скок“, разказа ми легендата.
Спечелването на сребърния медал от Олимпиадата в Мексико през 1968 г. смяташе за най-голям успех в своята кариера. Включен е в последния момент групата за турнира. И то след един незабравим мач на “Герена” срещу “Ботев”. По-старите левскари си го спомнят. Сашо Костов тогава кара вратаря Карушков да лази по голлинията, мина го, и му вика: “Айде, ела де”. Шоу, смях по трибуните…Къде сега ще видиш такъв магьосник и чаровник като бате Сашо? На този мач е бил и Берков, и решава да го вземе за олимпиадата. „Изобщо не очаквах, че ще ме повикат. Нямах даже риза на гърба си, в последния момент ме заведоха на шивач, ушиха ми един панталон и заминах, признава бъдещият герой.
Полуфиналът срещу Мексико е цял епос: „Никога няма да забрява този ден – 22 октомври 1968 г. Стадион “Халиско” в Гуадалахара. Близо 100 000 мексиканци създаваха страшен шум, страховита атмосфера. Жеката и Начко се разписаха и поведохме с 2:0. После те ни натикаха буквално в нашата половина. Изравниха ни. Мене ме изритаха и бях пълен статист през второто полувреме. Бяхме като опълченците на Шипка. По едно време 22 души бяха в нашето поле, а само аз и вратарят на Мексико бяхме в тяхното. Домакините налитаха, топката се разхождаше по голлинията, но не влизаше и не влизаше. Помня, че даже Начко Михайлов се беше върнал да играе като десен бек.
Видя, че съм сам и ми “хвърли” убийствен пас от близо 40 метра. Сам се втурнах към вратата, ама почти на куц крак. Усетих, че двама защитници вече ме настигат и стрелях в отчаянието си. Топката се заби горе, в паяжината и остана там. 3:2 за България и вече бяхме на финала!
Такава гробовна тишина се възцари на стадиона, каквато едва ли има и в ада. 100 000 немеят по трибуните, не разбират какво става. След мача летим от Леон за Мексико сити. На аерогарата при чекирането на полета, шефът на летището (беше типичен мексиканец с големи мустаци) ме извика, прегърна ме и ми каза: “Ако знаех, че си толкова добър, нямаше да те пускам да влезеш в града.” Ние щяхме да станем и шампиони, ако не беше съдията Диего де Лео.
На финала на “Ацтека” срещнахме Унгария. Награбихме ги от началото. Вкарах страхотен гол с глава след пас на Ивайло Георгиев – 1:0 за нас! Начко ги развинти. Те започнаха да се движат като лунатици по терена и само повтаряха “Нем ту дом… нем ту дом…” Не разбират какво става. И тук се намеси съдията. Във вестника преди това бях чел изказване на техния десен бек Панчич. “Няма да имам никакви проблеми с Веселинов”. Викам си: “Така ли”. Аз по принцип противниците не ги гледах визуално, но тоя го набелязах от самото начало. Унгарецът ме пазаше от дистанция, аз получих една топка, а той се засили към мен. Само му подложих крак и той изхвърча като тапа на мистата. Съдията побърза да ме изгони. И кво стана? Прибрах се в съблекалнята, след малко гледам и Киро Ивков идва. “Кво бе, Кире?”- “Абе, изгони ме и мене”. След няма и пет минути, хоп, идва и Начко Михайлов. Псува, кълне, страшна работа. Аз мисля, че е свършило полувремето, а те и него го пратили по-рано под душа…Останахме с 8 души на терена. На почивката Георги Берков рева като малко дете: “Момчета, аман-заман, моля ви, излезте за второто полувреме. Дайте да довършим мача”, ни вика. Как и да е, доиграхме финала.
Те , и унгарците спряха да ни вкарват. Паднахме “само” с 1:4. Като се върнахме в София, нас, тримата изгонени, веднага ни наказаха. Другите от отбора ги направиха заслужили майстори на спорта, дадоха им “Орден на труда”, а нас – ни отсвириха. За сребърните медали ни дадоха премия по 1600 лева на човек. На летището нямаше един посрещач…Все едно бомба беше паднала. А все пак бяхме станали втори на олимпиада, мама му стара.
Сега, гледам от олимпиади се връщат разни спортисти, завършили осми, девети, десети – посрещат ги като царе. Като се върнахме, мама ми каза: “Зарадвах се, като те изгониха”. “Защо, бе, мамо?” А тя: “Защото те показа камерата отблизо и те видях, че си жив и здрав”. Е, напълниха ми се очите със сълзи, значи (разплаква се). Милата ми майчица…(мълчи дълго). Тъжното е и друго – вече никой не се сеща за нас. То и доста от нас починаха, за съжаление.“
Меци считаше, че онзи олимпийски отбор не е получил заслуженото признание, че тяхното поколение е забравено. Някои смятат, че тяхното постижение от 1968 г. е по-голямо от четвъртото място в света от онова вълшебно лято на 1994 г. в САЩ. Между другото, така смятат и почти всички от онзи славен тим на Берков.
„Категорично е така. Кажи ми кой друг наш футболен отбор е играл на финал? Никой! Да, това, което направиха момчетата в Америка и това, което сториха олимпийците пред 1956 г. във Финландия, е подвиг. Не го отричам, но нашето постижение е по-значимо. Няма какво да се лъжем. Това, че някой не го признават, си е техен проблем“, твърдеше Веселинов.
Крояхме планове с него. Щяхме да ходим при уговаряме Стефка Костадинова да почете героите от 68-ма. Ама това беше отдавна – още през 2013-а, когато се навършваха 55 години от подвига. Така и нищо не се осъществи. Според мен Меци си отиде от този свят огорчен. Дано не съм прав.
Той имаше и различно мнение за обединението от 1968-а.
„Трябва да се прави разлика между Левски и Спартак. Това са си два съвсем различни клуба. Аз съм си левскар. Не че имам нещо против моите колеги спартаклии като Бобата Жечев, Павел Панов, Милко Гайдарски, Жоро Цветков-Цупето и т.н. Някои се държат все едно едно не е имало такъв клуб като Спартак. Срам ли ги, какво? Ето Бобата – риташе като кон Гунди. Какъв левскар си, като си ритал Гунди? Едно от най-големите престъпления на комунистите бе, че ни обединиха със Спартак, пришиха ни към милицията“, съжаляваше Веселинов.
А това, което ми разказа за случилото се след историческия мач на 17 ноември 1968 г. – 7:2 над ЦСКА, ме накара да настръхна. „Феновете ни тогава обградиха паметника на Васил Левски и цяла нощ изкараха седнали там със запалени свещи. Това беше спонтанен протест срещу властта, срещу режима. Знаеш, че тогава станаха и събитията в Чехия, т.нар. “Пражка пролет” и навлизането на войските на СССР. Е, левскарите си имаха своята “Софийска есен”. Такова напрежение имаше, носеше се нещо във въздуха. Години след това част от нашата агитка скандираше: „Левски-Дубчек-Свобода!“.Дори и един милиционер да беше се намесил и да беше ударил някой от нашите запалянковци около паметника, щеше да стане страшно. Именно тогава на висшо държавно ниво решават да ни затрият като клуб, да убият нашата идентичност, обединявайки ни с отбора на милицията, обясняваше най-бързото крило в Европа. – Обидно беше да ни отнемат и клубната емблема. Сложиха ни някаква синя лопата. Това не беше нашата емблема. Да, гледал съм филма “Спартак”. Кърк Дъглас е голям юнак, но Левски си има емблема, бе.“
Ами историята как „сините“ запалянковци навремето са спряли трансфера му в ЦСКА знаете ли я?
„Някои разправяха, че Цола Драгойчева ми помогнала тогава. Е, не е баба Цола. Чичо му на моя приятел Стефан Аладжов беше заместник-министър на пощите и далекосъобщенията. Казали му, че ще ме взимат войник и той ме върна буквално от поделението. Министърът имаше секретен телефон, чрез който имаше връзка с всяко поделение. Мен на 2 май 1967 г. посред нощ буквално ме отвлякоха от вкъщи. Натовариха ме в една джипка и поех към Шумен. Ще ме правят танкист. За един ден бях командир на танк.
Генерал Аладжов звъни в казармата и нарежда: “Лицето Веселинов да се издири и върне в София”. Спах една нощ на гарата в Горна Оряховица и с влака ме прибраха на 5 май, както си бях с униформата. Тогава станаха всенародни протести, нашите фенове ме спасиха от ЦСКА. Всички предприятия на гара “Искър” спряха да работят в знак на протест. Комунягите се видяха в чудо, редеше Меци и продължаваше през сълзи.
-Когато влакът ни пристигна на гара София ми бяха устроили невероятно посрещане. Слизам, както съм си с униформата, влакът спря, аз тръгнах по релсите. Гледам – страшна тълпа от хора се е събрала. Чудя се, кого ли чакат. По едно време чувам в тъмното: “Ето го, ето го.” Подхванаха ме и ме понесоха на ръце. (Разплаква се). Такова нещо не се забравя. И сега шапка им свалям на тези хора.“
А знаете ли как лидерът на левскарската агитка се хвърля с тялото си пред колата на Първия човек в държавата?
„Най-големият запалянко, така да се каже шефът на “синята” агитка беше Сашо Моряка. Той знаеш ли какво направи? Нещо нечувано и невиждано – причаква колата на Тодор Живков, спира я насред “Оборище”. Личната охрана на бай Тошо са двама служители от УБО с винаги заредени автомати. Те имали заповед да стрелят на месо срещу всеки, който спре Живков. После ми разказваха какво е станало, пояснява Веселинов. – Сашо Моряка спира колата, в ръката си държи писмо. “Другарю Живков, докога ще ни взимат най-добрите футболисти”, директно пита бившия Първи.
Бай Тошо отвръща: “Защо, бе, момче, какво е станало?”. Сашо му обяснява: “Така и така…” Бай Тошо обещава да разгледа случая и си тръгва по живо, по здраво. През цялото време охранителите седят като гръмнати. Никога досега не им се е случвало подобно нещо. Вместо да застрелят Моряка, той стана герой. После го бяха издирили и го спукват от бой в ареста. Този Сашо Моряка беше голяма работа. Организираше феновете ни за гостуванията в провинцията. Винаги намираше най-модерните рейсове “Мерцедеси”, правеше т.нар. “Сини влакове”. Идваха по 1000 души на всеки мач.“
Той е бил предаван няколко пъти в живота си, но ето и кое считаше за най-голямото предателство: „Това, че ме изхвърлиха от футбола на 28 години. Бях в разцвета на силите си.
Само аз нямах връзки, не съм бил протеже на никого. Никога няма да забравя как ни изхвърлиха като кучета. Иван Вуцов имаше най-голяма вина. Беше и треньор и шеф тогава. Не мога да му простя. Всички от отбора отидоха на море през лятото, а аз се качих на Цигов чарк. Ядях само планинска пъстърва, дишах чист въздух. Като се събрахме на първа тренировка, нямам спиране. Васил Спасов-Валяка, след тренировката ми каза: “Отиди на “Софийска комуна”, викат те”. Отивам аз, а там само ми съобщиха, че ме уволняват. И знаеш ли кое е гадното? Че не ме пуснаха да отида никъде. Понеже съм бил капитан от Държавна сигурност, нямал съм право да излагам честта на пагона и да работя за друг клуб, освен за Левски-Спартак.
И вижте как се развива животът му след футбола..Пет години работи в ДЮШ, а после…
“След това ме оставиха на улицата – с 3 деца и безработна жена. Добре, че беше един голям левскар и мой приятел – Христо Христов. Бившо боксьорче, беше шеф в хотел “Балкан”, сега е “Шератон”. Назначиха ме там на работа като барман, после бачках и в “Парк хотел Москва”, в бар “Хавана”. Върнах се през 1987 г. във футбола като треньор на Сбейтла (Тунис). Изкарах 2 сезона там, вкарах отбора в елитната група. Върнах се в София. Държах едно заведение в Южния парк.
Исках да го направя клуб на ветераните на Левски. Помагах си с издръжката. Взеха ми и него. Бях и на гурбет в Америка. Спечелих зелена карта. Първо живях във Флорида, в Сейнт Питърсбърг – градът беше пълен с руски емигранти. После опитах късмета си и Чикаго. Работих какво ли не – шофьор, барман…даже чинии съм мил. Всякаква черна работа бачках. Сега съм шофьор в института по “Металознание”. Парите ми стигат, колкото да не умрем от глад.“
Цветан беше дълбоко чувствителен човек, състрадателен и отзивчив. Така съм го запомнил. Няма да забравя как ми се обади, след като разбра за онази измислена анкета „Левски Вековенъ“ за 11-те най-заслужили ЖИВИ играчи на отбора. Меци беше възмутен до дъното на душата си:
„Какво е това безумие? Каква е тая измислена, фалшива анкета? Кой я прави? По какви критерий се определят най-добрите в историята на Левски?
Каква е тази простотия да се делят различните поколения, да ни разделят на живи с умрели? Как е възможно в Топ 11 да ги няма Аспарухов и Жоро Соколов? И какво сега? Май месец на тържествата ще се изтъпянат всякакви, а най-големите няма да са там, нали. Отсега ви казвам, че ако Гунди не го сложат, аз се отказвам от Левски! Напишете го с големи букви! При всички случаи ще има продължение тази история. Няма да оставя нещата така.“
Веселинов възропта и срещу това, че куп ЖИВИ прочути футболисти не са намерили място сред “призьорите”. “Как може Гонзо да е №1? Изпреварва Наско Сираков, който е най-добър голмайстор за всички времена, коментира легендарното крило. – Не става въпрос за сърдене, обаче това минава всякакви граници вече. Не искам да се ядосам и да си развалям празника. Не искам да се караме, но както е тръгнало, вместо празненства ще бъде пълна тъга. Как сме опънали жилите целият народ е достатъчна само една искра и всичко ще пламне. Дано не се стигне чак дотам, обаче тази срамна работа с тази фалшива анкета трябва да се разследва до край.”
Такъв си беше, бате Меци – не можеше да търпиш несправедливостите. И не си мълчеше на никого. Така съм те запомнил. Такъв искам да останеш и в съзнанието ми.
И като се замисля – колко големи футболисти загубихме в толкова кратък срок – само през последните 2-3 години…Сякаш някаква черна прокоба мори славното ни футболно войнство…Или пък просто те не пожелаха да останат при нас, с нашите „страсти и неволи“? Кой да ти каже?
Не един, два отбора могат да си направят горе – на небето, и да играят този пуст, този любим техен ФУТБОЛ… Но те завинаги остават в нашите сърца. И в Пантеона на БЕЗСМЪРТНИТЕ. ЗАВИНАГИ.
Милен ДИМИТРОВ, обикновен човек от стадиона
*Снимката е от книгата „Синът на вятъра“, автор Румен Пайташев
