Легендата Борис Николов: Мой идол беше Гунди
Борис Николов е роден на 23 август 1947 г. Играл е във Велбъжд (Кюстендил), Пирински миньор (Брежани) и Пирин (Благоевград). Истинска легенда е на „орлетата“, на които остава верен през цялата си професионална кариера. В „А“ група има 214 мача и 40 гола. Николов е най-успешният треньор в историята на Пирин. Той е най-дълго време начело на отбора – от 1984 до 1992 и после още два сезона с прекъсване. Бил е треньор и на Беласица (Пч), Вихрен (Сандански), Добруджа (Дч), кипърския Неа Саламина, Пирин 1922, Велбъжд (Слокошница), както и в Гърция. Николов е един от доайените в треньроската професия у нас. Има 344 мача в „А“ група. В момента е главен мениджър в Септември (Симитли), а по-рано е бил треньор и директор на местната ДЮШ.
Тръгнах от село и стигнах до националния отбор
Моят път във футбола започна от Кюстендил, където учех в Икономическия техникум. Играех и в отбора ни на моето родно село Полето. В „Б“ окръжна група се подвизавахме, аз бях най-малкият в тима. Даже играех нередовен, защото учех на друга място – в Кюстендил, и трябваше да взема служебна бележка от тях. Заради това загубихме и няколко мача служебно. Примерно си спомням една среща с комшиите от Крупник. Те ме познаваха, все пак сме от съседни села, и подадоха контестация. Мой идол като дете беше Георги Аспарухов. Такъв център-нападател не сме имали. Мога да посоча още Петър Жеков, Петко Петков и Николай Йорданов. Иначе от чуждите се възхищавах на Йохан Кройф и Бари Хулскхоф. Великият Аякс! Не се знаеше кой е защитник, и кой нападател. Абе, тотален футбол. Невероятен отбор. После много харесвах Марко ван Бастен.
След Полето преминах в Пирински миньор (Брежани) – едно ниво по-нагоре. Там си изкарах и казармата. Беше нещо изключително за мен, защото тъкмо ме прибраха в поделението, и още на 4-ия ден ме изкараха, за да играя мач. Вечно ще бъда благодарен на хората от Брежани. Те ме спасиха от военна служба. Прекрасни две години изкарах там. Накрая на службата ме взеха в Пирин. Тренирах две седмици с отбора, но малко не ми обърнаха внимание. Ядосах се и се прибрах в Пирински миньор. Уволних се от армията, но се чувствах длъжен на приятелите от Брежани. Още един сезон изкарах там. Като ученици ни водеха на стаж в счетоводството на мината. Назначиха ме на щат в „Труд и отдих“. Трябва да ти кажа, че заплатите ни не бяха по-долу от тези в елита.
За мои първи треньори мога да посоча Благо Костурков от Брежани. Иван Томов ме покани в Благоевград. Човекът, който обаче промени нещата, който извърши истинска революция в Ботев и школата му, беше Спиро Дебърски. Той промени всичко – екипировката, разнообразните тренировки, осигуряваше ни и добро допълнително стимулиране. Бате Спиро въведе професионализма. След него имах удоволствието да работя с големия Георги Берков – един от най-добрите треньори в историята ни. Не мога да подмина и Никола Ковачев – Тулата, както и Васил Методиев – Шпайдела. Всички тези хора са от нашия край, знаеха местния манталитет. Серги Йоцов и Петър Аргиров – Пецето също са ми били треньори.
Изключително много съм благодарен и задължен на Методиев. Ние живеехме в един блок, бяхме почти 24 часа в денонощието заедно. Както се казва, само спяхме поотделно (смее се). Той ме взимаше с него дори и на срещите си в Партийния комитет, да видя как стават нещата, организация и т.н. Тренировките му бяха перфектни. Шпайдела идваше с две топки под мишница, гореше с футбола. Невероятно силен човек. Казваше ми: „Искаш ли нещо? Ето, питай, слушай, запомняй.“ Това му бяха напътствията към мен. Когато си тръгна от Благоевград ме посочи за свой наследник. Шефовете на клуба се вслушаха в неговото мнение. Бях тъкмо завършил ВИФ. Назначиха ме за старши треньор.
Преди първото ни влизане в „А“ група ни водеше Виктор Андонов. Той започна сезона, но след няколко кръга поканиха Берков- олимпийски медалист от Мексико 1968-а, и той му стана помощник.
Трябва да ви кажа, че в онези времена имаше йерархия в отбора. По-младите слушаха по-старите играчи, уважаваха ги. Аз съм минал през всичките нива на футбола – от селските групи, през юношите, „В“ и „Б“ група, та до елита и до националния отбор. Видял съм и „две“ и „двеста“, както се казва. Когато дойдох в отбора, тогава се казваше още Ботев, съм гледал като идоли по-старите играчи, които заварих в отбора. Знаеш ли какво беше да си в една съблекалня с Виктор Андонов, със Станке Михайлов, лека им пръст, с Димитър Андреев-Макето, Наско Пецовски… Ицо Христов е вратарят. Беше от Бараково. То е на седем километра от Благоевград. Оттам идва прякорът му. Не беше кой знае колко висок за вратар – само 176 см, но беше с много дълги ръце. Бяха с опит и ни помагаха и ние да растем във футбола. Така се създаде и една основа за бъдещите ни успехи.
В „Б“ група вкарах 65 гола. В елита влязохме за първи път през 1973 г. Спечелихме убедително първото място с 50 точки – с 9 повече от втория Сливен. До мача с Марек нямаше поставена конкретна цел от ръководството. Но бихме в Дупница и почнахме да се издигаме. Отвори ни се шанс за промоция и го използвахме. В „А“ група влязохме по времето, когато Владо Сандев беше първи секретар на Окръжния комитет на Партията. Със заместника му Геров ни бяха големи фенове. Идваха да ни надъхват. харесваше футбола. Ама от Сандев по-запален нямаше. Глоби за нас не съществуваха. И да ни глобят, после ни опрощаваха.
Първият гол на Пирин води до голям скандал
Спомням си все едно е днес, дебютът ми в „А“ група. Загубихме в Габрово с 0:2 в първия кръг (5 август 1973 – б.а.). Вече във втория – на 12 август 1973 г., записахме историческия първи успех в елита – 2:1 със Славия. Именно аз вкарах първия гол за Пирин в елитната ни група. Беше доста интересно. Изключителен интерес, препълнен стадион, с новата трибуна. Даже имаше съмнение да не се получи някой инцидент…Дали ще издържи трибуната с многото публика. Добре че не беше направена тази железна ограда, иначе можеше да има и жертви. Бяха опънати едни милиционерски въжета. Всичко вървеше нормално, докато 15 минути преди края на мача някой от дървения сектор извика, че трибуната пада. Една пейка на долния ред се счупи. Някой извика умишлено: „Бягайте, пада трибуната“. След фалшивата тревога половината публика се озовава на терена. Усетих полъх от тая огромна маса от хора…Добре, че нямаше сериозни жертви. Май имаше само няколко ранени. Всичко се случи при резултат 2:0 за нас. Футболистите на Славия се стъписаха и дори питаха нахлулите на терена фенове: „Какво искате, нали водите?“ След подновяването на играта „белите“ намалиха на 2:1, не си спомням Боби Григоров или Желязков ни вкара гола…Но този мач се запомни с две неща: първият гол на Пирин в „А“ група и нахлуването на публиката.
През сезона първата ни поява в „А“ група си беше истинско явление. Тя беше съпътствана от неподправено въодушевление в региона. При домакинските ни срещи стадионът се пукаше по шевовете час и половина преди началото им. Като си спомня, направо настръхвам. Седмица преди мач ми се е налагало да купувам по 200 билета за хора от окръга. Направихме рекорд при първото ни гостуване на сините в София, когато близо 6000 зрители ни подкрепяха. Минимум още 1000 благоевградчани не успяха да влязат на стадиона. За онзи мач с Левски на 16 септември 1973 г. от шестия кръг на първенството още се разказват легенди. Имахме актив от 7 точки, колкото имат действащият шампион ЦСКА и неговият подгласник Локо (Пд). „60 000 на Герена” беше заглавието на другия ден във в. „Народен спорт”, а после от колеги научих, че треньорът на „сините“ Димитър Дойчинов старателно го изрязва и го залепва на дъската в съблекалнята, на която чертае на разборите.
Капацитетът на бъдещия „Георги Аспарухов” по онова време беше 45 000 зрители, но имаше много-много повече. По пистата даже бяха насядали хора – игла да хвърлиш, няма къде да падне. А се говореше, че е имало и 5-6 000 души отвънка. Смятай какво чудо е било. Такъв и толкова посетен мач сме играли още веднъж с Левски, само че в Пловдив, на стадион „Девети септември“ – четвъртфинал за Купата. Дойдоха наши запалянковци от целия окръг – с автобуси, с коли, с влака…нещо невероятно. На „Герена“ до 62-ата минута резултатът беше 0:0. Даже имаше и една ситуация в началото, в която Мечо Стоянов можеше да вкара. Обаче после – 4:0 за домакините с два гола на Васил Митков–Шопа в последните 5 минути. Накрая свалихме гарда и се получи този неприятен резултат.
Завършва кариерата си като метач
Като център-нападател започнах с Пирин, завърших като централен защитник –метач, или либеро (смее се). Общо 40 гола вкарах за „орлетата“ в елита, дълго време водех и във вечната ранглиста. После ме изпревариха Пепи Михтарски и Ники Петрунов. Не мога с абсолютна точност да преценя кой ми е най-скъпият и ценен гол. Веднага се сещам за един мач на „Овча купел“ със Славия, който го взехме с 1:0 (22 декември 1975 – б.а.). След центриране отляво се разписах с глава. Беше голям кеф за нашия тим. Към края на мача беше. Да биеш в София – това беше истинско събитие! Още повече, че помниш какви футболисти играеха за „белите“.
Какво наложи да се преквалифицирам ли? От нашата школа излязоха страшни таланти. Примерно един Иван Муларов – изключително бърз и пробивен нападател, Васко Попов…Навремето го нямаше и това движение на футболисти. Събитие си беше да преминеш от един отбор в друг.
Играехме едни и същи хора, познавахме и кътните си зъби. Христов на вратата, Пешката Петров и Ицо Бакалов – бекове, Данчо Самоковлийски и Данчо Попмихайлов –капитан, Митко Андреев, Борето Хаджиев – Шмайзера, той беше най-добър от нашето поколение – стигна до младежкия и „А“ националния тим, Николай Радлев – Киш, най-голямата ни звезда, Методи Стоянов – Мечо, и аз. Другарят Сандев често идваше при нас. Говорехме си. Тогава започнаха проблеми. Спомням си, че имаше такива в Якоруда. По отношение на селското стопанство и т.н. И те призовават отговорните другари на среща. Питат ги: „Искаме да знаем какво става с Пирин? Сандев, извади ни карти за мача“. Голяма почит и уважение имаше към нашия отбор. Що билети съм купувал за запалянковци, не мога да ти ги изброя.
Кой ме е ритал най-много ли? Честно казано, най-тежко ми е било да излизам на тренировка срещу нашите Пешката Петров и Бакалов. Особено Пепи беше голяма ренде. Неслучайно във в. „Народен спорт“ беше публикувана една карикатура, на която Пешо беше нарисуван с две секири вместо крака (смее се). Иначе от противниците са ме респектирали със здрави влизания Бобата Жечев от Левски и Димов от Спартак (Пл). С Видин Апостолов имам интересен случай в Благоевград. Бихме Тракия с 4:0, а аз с главата ги наказах. Видин се провикна: „Няма ли кой да му скочи на тоя?“. А аз така я нацеих топката, че буквално щеше да скъса мрежата. Вика му на Апостолов: „Ела, ела, ако ти стиска.“ Не ме беше страх да се бутам в шамарите.
Играх в дебюта на Марадона
Стигнах и до националния отбор. През 1979 г. селекционер беше Данко Роев, взе ни за турнето в Аржентина през април. Тогава бяхме трима играчи от Пирин – аз, Христо Христов и Боре Хаджиев. Ицо направи невероятен мач срещу домакините. Той и срещу Бразилия ми събра очите. Но на „Ривър Плейт“ спаси 2 – 3 невъзможни положения. Биха ни с 2:1, Христо Бонев вкара гола за България. Даниел Пасарела заби победния гол от дузпа. Аз не влязох, имах някакъв здравословен проблем. Диего Марадона дебютира за националния отбор. Спомням си, че след мача видях как едно цигане, дребно и къдраво тича, а около него се събрала цяла тълпа от запалянковци. Умират да го докоснат, да го пипнат. Хлапето се мушна по най-бързия начин в техния рейс, скри се. Оказа се, че това е самият Марадона. Откъде да знам, че после ще стане №1 в света?
Имам и горчив спомен в края на кариерата си. Това беше един от онези мигове, в които съм се чувствал пренебрегван. Стигнахме финал за Купата на Съветската армия през 1980 г. В течение на сезона обаче Васко Попов се контузи на мач в Бургас и аз трябваше отново да се върна на старата позиция като център-нападател. За нашия отбор беше голяма чест да излезем на „Васил Левски“ в спор за трофея срещу Тракия. Очаквах да изляза титуляр, но за съжаление в последния момент треньорът Серги Йоцов ме извади от състава. Вместо мен излезе Димитър Тасев – едно сърцато момче, играеше и като халфче и като бранител. На него не му се сърдя, защото няма причина. В съблекалнята влезе и секретарят на окръжния комитет на партията, който остана като гръмнат, когато ме видя, че оставам отвън. Попита ме:“ „Абе, ти що не играеш?“. Какво да му отговоря? Треньорско решение. Побеснях, хвърлих екипа и отидох да гледам мача на трибуните с Иван Муларов – викаха му Алдо Моро. И двамата ни отсвириха незнайно защо. Много обидно ми беше. Защо ме пренебрегнаха? Какво съм направил? А преди мача говорих с другаря Йоцов. Казах му: Пусни ме. Кога друг път ще ме се открие друга възможност да играя финал.“ Той не ме послуша…Както и да е.
На метри от мен седеше военният аташе на СССР Гиви Орджоникидзе, който по традиция връчваше купата на победителя от финала. Тракия спечели с 1:0 с гол на Митко Аргиров в 43-ата минута. Ако бях излязъл титуляр, не зная дали щяхме да се представим по-добре, но аз не заслужавах такова отношение. А между другото – ние бяхме разузнали отлично съперника. Само месец по-рано бяхме играли с тях в Пловдив в мач от 22-ия кръг на първенството. 4 дни преди финала паднахме от ЦСКА в София с 0:3. Отидохме на лагер после. Серги Йоцов ми търсеше и моето мнение за Тракия, питаше ме как да ги бием. Казах му, че ако пусне същият състав от мача на „Армията“ може да се справим и да грабнем купата. Той уж се съгласи с мен, после обаче не знам какво му стана и кой му повлия, но ме извади от състава. А аз и вратарят Христов бяхме най-опитните в този пирински тим. Не забравяйте все пак, че той е бил начело и на Тракия в миналото…Съмненията в мен остават. Години по-късно Серги Йоцов ми се извини за своето решение. „Сбърках“, призна ми той. Каза ми, че и други хора са му се намесили в последния момент. Живеехме в един вход с него. Срам го беше да ме погледне. Той вече не е между живите. В мен и до днес остава една горчилка…Но пък бате Серги в по-късни години ми помогна да отида на работа в Кипър – в Неа Саламина. Може би се е чувствал гузен, не знам…
Очната ставка на норвежката
Бях вече помощник треньор на Методиев в Пирин, когато стана случая с изнасилването на „Златни пясъци“. Започнахме колебливо първенството. В първия кръг загубихме от Славия с 0:1 в София, а след това бихме Етър 2:0 в Благоевград. На 4 септември 1982 г. отборът отлетя със самолета за Варна, където по програма играхме срещу ЖСК Спартак. Бяхме настанени в хотел „Шипка“ в Златни пясъци. След мача, който загубихме с 0:4, останахме в курорта.Треньорът на Спартак Иван Вуцов канеше Методиев цяла вечер да дойде в неговата стая в „Интернационал“. На гости. Васко обаче просто не пожела да отиде. Във фоайето видях въпросната дама, която после се оплака, че била изнасилена. Седеше на бара, но честно да ти кажа, не правеше кой знае какво впечатление. И си спомням до ден-днешен, че гледахме сериала „На всеки километър“. Бяхме казали на футболистите да си лягат след филма. И нищо. Нямаше никакви признаци за проблеми. Минахме на проверка из стаите. Стойчев тогава получи някакво вирусно разстройство. Всички си бяха легнали. Може би момчетата са били афектирани и от това, че ни биха с 0:4. И се стигна до тази ситуация – неприятна за тях и за техните семейства. За съжаление ни събудиха на сутринта – към 6 часа, с Методиев и ни стана ясно. Не знам какво се получи точно. Уж тези от Спартак (Вн) бяха някакви шефове на полицията, не ни помогнаха. Дори едно от момчетата го свалиха от самолета. Нищо не предвещаваще такава развръзка. Закусихме. Рейсът на Спартак ни закара до летището. Канехме се вече да излетим, и дойде една полицейска кола. Свалиха един от играчите. Да си кажел цялата истина. Норвежката я бяха извикали на очна ставка, ама тя нещо се беше объркала. Посочи даже и Митко Димитров – Катеричката, който беше нов в нашия отбор. Вика: „И тоя беше“, което не е вярно. Набедиха го момчето без причина. Той е от Якоруда, а сега май е някъде на гурбет по Италия. Норвежката Росалида набеди и Камачо, който лежеше с 40 градуса температура. Аз се прибрах с останалите. Шпайдела си остана във Варна. После се разбра, че Иван Вуцов е раздухал историята. Той беше треньор на Спартак (Варна) и те се плашеха да не изпаднат. Ние се оказахме изкупителна жертва. Лошо беше и за футбола в Благоевград, защото загубихме най-силните си единици. Предстоеше ни мач с Локо (Сф), а нямахме хора. По спешност взехме седем души от другия градски тим Пирински Академик. Бихме Локото с 1:0, но накрая на сезона изпаднахме в „Б“ група.
Най-щастлив като треньор съм се чувствал, когато се върнахме в елита. Получи се едно огромно израстване в отбора. Надграждахме от година на година. Дори през 1989-1990 бяхме и втори в класирането, но външни фактори ни попречиха. Останахме шести в крайна сметка.
Как Кръжанов наказа Левски
При завръщането ни сред майсторите поднесохме куп изненади. А трябваше да градя отбора отначало. Заложих намлади момчета, най-опитният беше Петър Цветков – на Иван Цветков баща му, който беше на 29 г. Всички бяха местни, възпитаници на нашия интернат. Някои изпратихме на стаж в Сандански, в Гоце Делчев. Там натрупаха опит, придобиха самочувствие. Показвахме атакуващ футбол, силна средна линия. Вратарят Мирослав Митев, защитникът Росен Пашов, таранът Ники Петрунов…Михтарски и още няколко души влязоха в юношеския и младежкия национален отбор. Заложих този път не толкова на ръстови, а на бързи и технични футболисти – Ласков, Динев, Гочев…Такива дребни, но вредни халфчета, които създаваха доста ядове на противника. Пепи Михтарски наложих, макар че Методиев му беше дал дебют, Румен Стойчев – Камачо…Абе, много таланти от родната школа. На 24 март 1985 г. направихме малко чудо – победихме Левски на „Герена“ с 1:0. Тошко Кръжанов вкара гола. Макар че беше нисичък, отиде да скача при едно центриране и реализира. После го викаха на събрание на партийната школа. Питаха го другарите: „Как бе, Тошко, вкара гола.“ – „Абе, не знам. Отидох, скочих и я намерих…“, отвърна Кръжанов. Шефът му отвърна само: „Браво, Тошко!“ (смее се). На „Герена“ победих моя учител и ментор в треньорството Васил Методиев. Две години съм му бил помощник. Приятели сме, но…Ние и есента можехме да бием „сините“, ама…Поведохме с гол на Камачо. Шест минути преди края реферът Кирил Харизанов от Пловдив даде измислена дузпа срещу нас и гостите изравниха. После го наказаха от БФС, но резултатът остана 1:1. Накрая на Пирин връчиха бронзовите медали. Заради наказанието над Левски и ЦСКА. Награждаването в София премина скромно. Не мисля, че столичните грандове заслужаваха това гадно отношение. Левски си заслужи шампионската титла, а ЦСКА сребърните медали.
Милен ДИМИТРОВ
