Ринус Микелс. Генерала на футбола
Да посочиш 50-те най-добри футболисти на всички времена? Това е лесно. Просто избираш Диего Марадона или Пеле и подреждаш списъка надолу. Но кои са 50-те най-добри треньори след Втората световна война – ето това е най-трудното предизвикателство. Без съмнение класацията по-долу е особено провокативна. Бяха взети съвети от чуждестранни колеги, а също от по-възрастни и по-добри, за да сме сигурни, че нито е твърде британска, нито твърде модерна. Някои имена, които звучаха непознато на автора на тези редове, се оказаха заслужаващи внимание. Като например Хенес Вайсвайлер. Опитите да се установят строги критерии бяха толкова трудни, колкото изборът между Клъф, Фъргюсън и Загало. Все пак не само сравняваме различни ери, но и съпоставяме клубни треньори срещу национални. Така идва въпросът кой е по-велик – работилите в един клуб като Бъзби и Пейсли или онези, които са постигали успехи из цяла Европа като Капело и Трапатони? Да се дават ли бонуси за треньорите, моделирали играта и дали нова идеи? В края на краищата да изберем победителя бе единственото лесно нещо в случая. Ако това упражнение доказва каквото и да било, то е, че Великобритания е произвела някои от най-великите треньори. В наши дни вече ги внасяме отвън.
50.Хенес Вайсвайлер. Благодарение на него „Борусия” (Мьонхенгладбах) е името, в което обичаме да заплитаме езици. Вайсвайлер не само превърна клуба в истинска сила, но вдъхнови цяла вълна немски треньори, включително Берти Фогтс и Гюнтер Нетцер.
49. Джеси Карвър. Едно „скудето” с „Ювентус” през 1950-а може да ви се стори бледа причина за включването му, но неговата кариера, белязана и от престои начело на Холандия и „Милуол”, бе на истински пионер. Известният футболен журналист Брайън Гленвил смята, че Карвър е човекът, който е показал на англичаните защо тренировките с топка са по-продуктивни от безцелното бягане. Трябва да сме му благодарни.
48. Албер Бато. Би трябвало да има поне един френски треньор в Топ 50 и познавачите избраха Бато пред Ги Ру. Защо? Заради спечелването на девет титли с „Реймс” и „Сент Етиен” между 1953 и 1970 г. А и два пъти изведе „Реймс” до финал за КЕШ.
47. Карлос Бианки. Петкратен победител в анкетата за №1 на Южна Америка и най-успешен треньор на „Бока Хуниорс”. Най-странното, е, че талантът му така и не блесна в Европа, където имаше неуспешни периоди във Франция, Испания и Италия.
46. Свен-Горан Ериксон. Неговото място в класацията не би било оспорено в Швеция, Португалия или Италия, тъй като стана шампион и на трите страни. От висотата на престоя си в „Манчестър Сити” едва ли ще скочи много нагоре.
45. Дон Реви. Някои английски фенове изобщо не биха го сложили, защото изостави националния отбор, но трябва да получи признание за стореното от него в „Лийдс”. Този тим доминираше в началото на 70-те с добър футбол и смъртоносна ефективност.
44. Карло Анчелоти. Сър Алекс Фъргюсън надделя над „Ювентус” на Анчелоти по пътя към триумфа си през 1999 г., но оттогава насам италианецът спечели два пъти Шампионската лига с „Милан”. Ако не бе чудото от Истанбул, щяха да са три.
43. Карлос Алберто Парейра. Вероятно е късметлия, че попада в класацията, тъй като тренира най-малко обичания бразилски отбор-шампион през 1994 г., а и провали кампанията за Мондиал`06. Но пък е трудно да пренебрегнеш човек, който е бил на пет световни първенства с четири различни страни.
42. Ото Рехагел. Прагматичният футбол на гърците на Евро`04 не би трябвало да ни заслепява до такава степен, че да не признаем изключителния успех за аутсайдер, стартирал при коефициент 100:1. По ирония на съдбата престоят му във „Вердер” бе запомнен с атрактивен футбол. Ето това се казва адаптивност.
41. Джордж Рейнър. Да сте чували някога за английския треньор, който изведе Швеция до финал на Мондиал`58? Рейнър посочи пътя към победата за шведите и на „Уембли”. Представете си колко сладък е бил този успех за човек, толкова пренебрегван в родината си, че дори бе уволнен от „Донкастър”.
40. Удо Латек. Често сполетяван от лош късмет, той спечели и много трофеи. Латек бе уволнен от „Байерн” само година, след като спечели КЕШ и трета поредна титла в Германия. Бе поканен отново през 1983 г. и пак спечели три пъти златото в Бундеслигата и изведе отбора до финал за КЕШ. Каква беше наградата му ли? Познайте.
39. Бил Никълсън. Спечели първия си мач начело на „Тотнъм” с 10:4 над „Евертън”, но малцина тогава знаеха, че това е началото на най-великия период в клубната история. Последва първият дубъл в историята на английския футбол през ХХ век (след войната), а също и КНК – първият евротрофей за английски клуб. Мартин Йол знае това доста добре и затова бордът на директорите на „шпорите” е толкова нетърпелив за връщането на славните години.
38. Сеп Хербергер. Пое бундестима, когато все още имаше свастика върху екипа си, но Хербергер е уважаван най-вече заради възстановяването на националния отбор след войната. Дори го изведе до световната титла през 1954 г. в мача, наречен „Чудото от Берн” срещу фаворита Унгария (3:2). „Ако не стреляш, няма как да вкараш гол”, е една от любимите му фрази, която все още е в обръщение.
37. Карл Рапан. Новаторите в играта трябва да бъдат почетени като този треньор на Швейцария, който изобрети системата с либеро. Първоначално тя е позната като „Веро” по името на състезателя Вероуильор, който бил сложен зад останалите защитници. След това била усъвършенствана от италианците до по-познатото катеначо. Сега сетихте ли се?
36. Луис ван Гаал. Дори Брайън Клъф няма вярата на Ван Гаал в собствените възможности и методи. Те му донесоха големи успехи в „Аякс”, където младите играчи изпълняваха указанията му, но пък успяха да ядосат цяла Каталуния при престоя му в „Барса”. Как ли са се смяли, когато той не успя да класира Холандия за Мондиал`02?
35. Сър Боби Робсън. Великият старец, който все още е толкова пристрастен към играта, колкото през 13-те си години в „Ипсуич”. Две дузпи му попречиха да изведе Англия до финала на Мондиал`90, дори немците нямаше да му завиждат, ако го бе сторил.
34. Хелмут Шьон. Под негово ръководство Германия стана втора на Мондиал`66, завърши трета на Мондиал`70, спечели титлата на Евро`72 и Мондиал`74, както и второто място на Евро`76. А това е повече, отколкото Англия е постигнала в цялата си история.
33. Рафаел Бенитес. Козята брадичка очевидно не му спечели нови почитатели, но впечатлил начело на „Валенсия”, испанецът се нуждае единствено от титла с „Ливърпул”, за да се изстреля нагоре в ранглистата. А и малко повече блясък в играта на тима му не би била излишна.
32. Валери Лобановски. Колосална фигура в съветския футбол заради хегемонията на „Динамо” (Киев) през 70-те и 80-те години. Безкомпромисен лидер, той изведе и СССР до финала на Евро`88.
31. Отмар Хицфелд. Гениален треньор, сблъсквал се много пъти с сър Алекс Фъргюсън. Немецът, роден в Швейцария, загуби доста от тях, най-забележително на финала за КЕШ на „Камп Ноу” през 1999 г. Той обаче има два успеха в Шампионската лига с различни отбори – „Борусия” (Д) и „Байерн”.
30. Карлос Билардо. Познат повече с прякора Ел Наригон (Големия стар нос – б.р.), той винаги е страдал от сравненията с другия аржентински селекционер, извел „гаучосите” до световната титла – Сезар Меноти. Билардо бе благословен да разполага с Марадона през 1986 г., но играчите му признават, че е бил съвършеният мотиватор, който не оставя нищо на случайността.
29. Гуус Хидинк. Не е особено добър при попълването на данъчните си декларации, но откакто изведе „Айндховен” до КЕШ през 1988 г., странната му кариера го превърна в един от най-добрите треньори от това поколение. Очевидно обича тима му да влиза в ролята на аутсайдер, както се случи с Австралия и Южна Корея.
28. Джовани Трапатони. Спечели седем титли в Серия „А” и една в Бундеслигата с „Байерн”, но никога не е бил смятан за най-великия италиански треньор. Познат и с няколко скандала в съблекалнята, най-вече с размяната на удари с Паоло ди Канио в „Ювентус”.
27. Еме Жаке. Да си спомним отново поговорката за онзи, който се смее последен. „Екип” – библията за френски спорт, атакува Жаке непрестанно преди Мондиал`98 и дори му поиска оставката. Неговият отговор бе да изведе „петлите” до славната победа над Бразилия (3:0) в Париж.
26. Нерео Роко. Два пъти спечели КЕШ с „Милан” през 60-те, той е сред най-известните привърженици на катеначото в Италия. За което, предполагам, не би трябвало да му благодарим.
25. Теле Сантана. Неуспехът в кампанията за Мондиал`82 с Бразилия едва не доведе до линчуването му. Но какъв само бе този провал! Жизнерадостният футбол на „селесао” от онези дни все още помни повече, отколкото титлата от 94-а.
24. Сър Алф Рамзи. Орисан да бъде още известно време единственият треньор, извел Англия до световната титла, Рамзи брилянтно използва ресурсите, с които разполагаше през 66-а. А и имаше куража да се довери на инстиктите си и да „пропусне” Джими Грийвс. Натрупа доста горчилка в последните си години, но това не е изненадващо от безсрамните ръце на хората във Футболната асоциация.
23. Енцо Беардзот. Бразилия трябваше да спечели Мондиал`82, но вместо това титлата грабна Италия на Беардзот. При това го направи, като отхвърли дефанзивните тактики, които характеризираха дълго време футбола в тази страна.
22. Сезар Луис Меноти. Ел Флако (Мършавия) си спечели репутацията на свободомислещ човек, но това, което го прати в историята, бе успехът на Аржентина на собствена земя на Мондиал`78. Беше последван от фиаско, особено в „Барселона”.
21. Фабио Капело. Изглеждащият като сержант италианец бе уволнен от „Реал” (М) през лятото, след като бе спечелил титлата в драматичен финал. Стилът обаче никога не е бил негов приоритет. Това бе победата. Неговият „Милан” не загуби в 58 поредни мача в Серия „А”, което доста време бе световен рекорд.
20. Франц Бекенбауер. Кратки престои в „Байерн” и „Марсилия” не говорят за клубна кариера, но да стигнеш с Германия до два финала на световни първенства – загуби от Аржентина с 2:3 през 1986 г. и взе реванш 4 години по-късно (1:0), предполага, че Кайзера знае едно-две неща за треньорството.
19. Висенте дел Боске. Дълги години изглеждаше, че той е обречен на нискоразредни роли, но един ден пое „Реал” (М) и го изведе до най-успешния му период в съвременната история. Тих, скромен, приличащ доста на Пейсли, той превърна „галактикос” в колектив. Шефовете му показаха благодарността си за това, като го … уволниха след две КЕШ.
18. Луис Фелипе Сколари. Бразилският национален тим, който той наследи през 2001 г., се бореше за класиране на Мондиал 2002. Кампанията приключи с титла. Големия Фил показа класа и на клубно, и на национално ниво. Не е чудно, че Английската асоциация го искаше.
17. Марчело Липи. „Толкова добре изглеждащо копеле, той ни накара да се чувстваме като Бела Лугоши”, каза веднъж Алекс Фъргюсън за италианеца. Неговата харизма и треньорски интелект бе в основата на успехите на „Ювентус” и на „скуадра адзура” на Мондиал`06. (Бела Лугози е унгарски актьор, известен най-вече с ролята си на Граф Дракула на Бродуей – б.р.)
16. Жозе Моуриньо. Наистина невероятен тактик и мотиватор, а и непораснало момче. Има гласове, че трофеите с „Порто”, „Челси”, „Интер“ и „Реал“ (Мадрид) не бива да се надценяват. За да стигне още по-високо в класацията, трябва само да покаже, че се радва на красивата игра поне наполовина, колкото се наслаждава от собствената си кариера.
15. Йохан Кройф. Треньорът с най-дълъг и най-успешен престой в историята на „Барселона” си направи бай-пас меду четирите титли и КЕШ, които спечели в началото на 90-те. Жалко, че се отказа от професията толкова рано, но все още има голямо влияние в клубната политика на каталунците.
14. Марио Загало. Нает малко преди старта на Мондиал`70, работата му бе да намери място в състава за Пеле, Жерсон, Тостао, Жаирзиньо и Ривелиньо. Вероятно това не е толкова лесно, колкото звучи, но той го направи майсторски, като моделира един от най-великите отбори за всички времена. За съжаление не използва опита си, за да види, че Роналдо не е в състояние да играе на финала на Мондиал`98.
13. Хеленио Херера. С его, голямо колкото „Сан Сиро”, синът на испанци, роден в Аржентина и с френски паспорт, хвърля огромна сянка върху европейския футбол през 60-те. Изключителен мотиватор и привърженик на строгата дисциплина, Херера наложи катеначото в своите отбори и постигна най-големите си успехи с „Интер” (Милано), спечелвайки два пъти КЕШ. Можеше и да е по-нагоре, но още витаят съмнения за корупция в някои мачове.
12. Джок Стейн. „Джок, ти си безсмъртен”, каза Шенкли на своя голям приятел в съблекалнята след триумфа на финала за КЕШ през 1967 г. – първи за британски тим. При това той го стори с една банда местни футболисти от Глазгоу. Щеше ли той да успее извън Шотландия? Вероятно, но това е трудно да се каже от висотата на 45-те му дни в „Лийдс”.
11. Ариго Саки. Продавач на обувки на млади години, той изгради един от най-великите отбори в „Милан”, и то с революционна тактика. С Барези най-отзад и Ван Бастен пред противниковата врата, Саки използва рационално атлетизма на Рийкард и Гулит в мощна преса.
10. Хосеп Гуардиола е новото треньорско гуру. Водил два от грандовете в европейския футбол – „Барселона“ и „Байерн“. Още в дебютния си сезон с Барселона печели требъл – титла, купа и Шампионска лига. Следват още 2 титли, 1 купа, 3 Суперкупи на Испания, още една Шампионска лига, Суперкупа на УЕФА и 2 титли от Световното клубно първенство. С Байерн печели 2 пъти шампионската титла, веднъж Купата на Германия, 2 пъти Суперкупа на УЕФА и 2 пъти Световното клубно първенство. Хвален и критикуван за стила „тики-така“, който изповядват отборите му. Няма клуб, който да не го е пожелал през последните 10 години.
9. Мигел Муньос. В „Реал” (М) той наследи голям отбор и вероятно нямаше какво толкова да прави край тъчлинията при наличието на Пушкаш, Ди Стефано и останалите, които разгромиха „Айнтрахт” (Фр) със 7:3 на финала за КЕШ в края на първия му сезон. Муньос обаче спечели още девет титли и още един КЕШ през 1966 г.
8. Бела Гутман. Жозе Моуриньо сам се нарича Специалния, но този брилянтен и нагъл унгарец е първият, който издигна треньорския пост в култ. Един от пионерите на атакуващата схема 4-2-4, той имаше огромен успех в „Бенфика”. След като привлече Еузебио, Гутман стигна и до две КЕШ в началото на 60-те. „Третият сезон е фатален”, каза той, макар че рядко се застояваше толкова, за да разбере.
7. Брайън Клъф. Без съмнение той щеше да се постави начело на ранглистата, а и подвизите му са наистина изключителни. Направи „Дарби Каунти” шампион и изведе „Нотингам” до №1 в Европа. Жалко е, че не получи шанс да развие таланта си с Англия, но пък тогава можеше да се провали, както направи в „Лийдс”.
6. Боб Пейсли. Все още единственият треньор, който има в колекцията си три златни медала от КЕШ, макар че несправедливо не получи рицарско звание. Скромният син на миньор от Дърам никога не се постави пред звездните си покупки Далглиш, Хансен, Сунес и Ръш. „Имайте предвид, че не винаги сме били на върха – каза той веднъж. – Една година завършихме втори”.
5. Бил Шенкли. Основател на друга футболна институция, Шенкли със сигурност щеше да сподели последвалия успех на „Ливърпул” в Европа, ако не се бе оттеглил толкова рано. Трудно е да се повярва, че Боб Пейсли и Джо Фейгън щяха да постигнат всичко това без неговото наследство.
4.Сър Алекс Фъргюсън. След като разби грандовете в Шотландия, той сътвори модерно чудовище в „Манчестър Юн”, при това с отбор с блясък и приключенски дух. Футболен гигант, в чието CV още има огромна липса – втора КЕШ. Когато стори това, може и да влезе в Топ 3.
3. Ернст Хапел. Мъж на кратките изречения, но с много трофеи. Австриецът бе шампион в четири различни страни (Холандия, Белгия, Германия и Австрия). Изведе Холандия до финала на Мондиал`78, но това, което е най-впечатляващо в кариерата му, са спечелените КЕШ с „Фейенорд” и „Хамбургер”. При него нивото винаги бе високо. Дори Клъф би завидял на визитката му.
2. Сър Мат Бъзби. Ако изграждането на клуб се оценява високо, то трудно ще подминем човека, който пое „Манчестър Юн” през 1946 г., когато „Олд Трафорд” бе разрушен от бомбадировките. След това се изправи пред най-трудната задача от всички – да се вдигне на крака, след като изгуби почти целия си отбор и за малко да изгуби и собствения си живот при самолетната катастрофа край Мюнхен. Фърги спечели повече трофеи, но заслужаваше ли някой повече от него триумфа на финала за КЕШ през 1968 г?
1. Ринус Микелс. Холандецът, който почина през 2005 г., бе избран за №1 на ХХ век в класацията на ФИФА, направена през 1999 г. Поне веднъж тази организация да разбира от това, което прави. Изобретател на тоталния футбол, Микелс спечели КЕШ с „Аякс”, титлата в Испания с „Барселона” и Евро`88 с Холандия. Той трябваше да спечели и Мондиал`74.
