Стефан Софиянски: Спешно ни е нужна нова конституция

Стефан Софиянски е роден на 7 ноември 1951 г. През 1974 г. завършва статистика във ВИИ „Карл Маркс“. През следващите години е служител в Министерството на съобщенията и информацията (1974-1975), а след това работи в Центъра по електронизация на строителството и строителната индустрия (1975-1991). При правителството на Филип Димитров Софиянски е председател на Комитета по пощи и далекосъобщения (1991-1993). През 1993 г. става заместник-председател на СДС и през ноември 1995 г. е избран за кмет на София. От 12 февруари до 21 май 1997 г. е начело на служебно правителство, назначено от президента Петър Стоянов. През 1999 г. е преизбран за кмет на столицата. Непосредствено преди президентските избори през 2001 г. Стефан Софиянски напуска СДС и застава начело на основаната от него партия Съюз на свободните демократи. Като кандидат на ССД той получава трети мандат като кмет на София през 2003 г. На парламентарните избори през 2005 г. ССД участва в коалицията Български народен съюз, заедно с БЗНС – Народен съюз на Анастасия Мозер и ВМРО-БНД на Красимир Каракачанов. Коалицията печели 13 места в състава на 40-то народно събрание. Софиянски е избран за депутат и за съпредседател на парламентарната група. През 2006 г. Софиянски е сред избраните от парламента за наблюдатели в Европейския парламент и от 1 януари 2007, след като България става член на ЕС става временен депутат в него до първите избори за български евродепутати през май 2007 г.

На 12 февруари се навършват 20 години от деня, в който Софиянски стана министър-председател на България и оглави служебното правителство. Един от основателите на СДС даде интервю пред vitoshanews.bg.

–Г-н Софиянски, на 12 февруари се навършиха 20 години от деня, в който поехте поста на премиер и застъпи вашето служебно правителство. Какво си спомняте от онези студени и изпълнени с толкова събития дни?
-Януарските събития до отказването на мандата от страна на БСП, особено за нощта, когато беше атакуван парламентът, ми навяват само тежки спомени. Не искам повече да се повтарят. Беше изключително силно противопоставяне. Аз прекарах почти едно денонощие на площад “Александър Невски“. Там бяха застанали българи против българи. От цялата страна бяха повикани полицейски подразделения. Витаеше във въздуха изключително напрежение. Слава богу, нещата не ескалираха до сериозни сблъсъци. Оттам нататък вече, когато трябваше да настъпи промяната, Независимо от тежката икономическа криза, висока инфлация – над 200 процента, аз вече виждах, че изход има и бях зареден с оптимизъм. Вярно е, че у обществото го нямаше това настроение. Даже си спомням и социологическите проучвания, според които хората ме одобряваха като избор. Но пък ми даваха 20-30 процента шанс да успея. Екипът ми беше изключително силен. Тогава може би за първи път, независимо, че бях и досега съм си от СДС и една от водещите фигури там, ние не работихме политически. Моят кабинет беше професионално подбран.  Бяхме се събрали единомишленици. Стъпка по стъпка, ден по ден, тръгнахме да променяме нещата. Много се работеше, почти дененощно, но се работеше с изключително настроение. Някак си това се предаде и на обществото. Спомняте си после с какъв ентусиазъм хората ни подкрепиха на изборите. Постигнахме категорична победа. България тръгна в друго русло, така да се каже. Е, имаше и някои протести против членството ни в НАТО примерно. Даже някои от големите радетели и уж „десни“ политици крещяха тогава под прозорците ми. Говоря за хора от левия спектър. В един дебат Татяна Дончева ми каза: „Внимавайте какво говорите! Ние ще сме на власт, когато България влезе в НАТО.“ Това стана и факт малко по-късно.
–Страната не беше ли изправена през януари 1997 г. на ръба на гражданската война?
-Не мога да кажа дали е било така. Надявам се да не сме били на ръба, защото това е критичен момент за всяка държава. Но на ръба на хиперинфлацията България беше изправена. Хората щяха за изгубят парите си. Обезценяването вървеше катастрофално, доларът беше стигнал ниво от 3 000 лева. Нямаше зърно, държавният резерв беше изчерпан. Трудна беше ситуацията. Когато напусках Министерски съвет, инфлацията вече беше овладяна. Оставихме долара на 1 500 лева. Водеше се професионално принципен спор и аз си позволих да наложа решението. Става въпрос дали да се привържем към немската марка или към долара. Аз настоях за първото. Ходихме с външния министър Стоян Сталев до Германия, проведохме редица важни срещи там. Получихме подкрепа. Като гледам сега нивото на долара се радвам, че преди 20 години направихме една точна прогноза за развитието на валутата и сме запазили стабилността на лева. Аз знаех, че марката ще бъде в основата на бъдещото евро. Много по-лесно щеше да стане за нас преходът към новата европейска валута.
–Вашият кабинет беше съставен на 99 процента от мъже. Единствената дама беше Даниела Бобева, министър на търговията и външноикономическите връзки. Защо? Времето ли го изискваше?
-Сега като се връщам назад в годините не си спомням да сме спрягали друга дама, освен Даниела. Но не че такива са били времената, ами просто така реших. Получих и откази, когато съставят екипа си. За министър на културата президента Петър Стоянов бяхме поканили Светлин Русев, който знаете, че е с леви убеждения. Накрая се спряхме и на прочутия диригент Емил Табаков. Имаше и други предложения.
–Кой пост беше най-дискутиран?
-Доста спорове имаше около финансовия министър. Изборът беше тежък. Аз почти се бях отказал. Обадих се на приятелите от СДС. Спомням си, че денят беше събота. Обявих, че аз не приемат кабинета, конструиран по този начин. Успокоих се, викам си: „Какво от това? Достатъчно работа си имам и в кметсвото, че още ядове да си навличам.“ Отидох в планината, покарах ски. Още в понеделник рано сутринта се чухме с хората от СДС и се разбрахме да се спрем на кандидатурата на Светослав Гаврийски. Той беше моят избор. Иначе  преди това ми предложиха Красимир Ангарски. Държах на Гаврийски, защото той познаваше много добре министерството. Самият Ангарски се присъедини към правителството на по-късен етап. Негова до голяма степен е и заслугата финализирането на Валутния борд. Ние решението вече го бяхме взели, но техническата част я изнесе Красимир.
–Кредитът от Международната банка за развитие ли беше друг спорен епизод?
-Отпуснаха ни 1 милиард долара. Когато влязохме беше около 300 милиона заема. Как се развиха събитията? Успяхме да продадем завода в Девня, което беше една от най-успешните приватизации. Това е най-големият содов завод в България и Европа за синтетично производство на калцинирана сода с номинален капацитет от 1,5 милиона тона годишно. Получихме 160 милиона долара по сделката. След това получихме 40 милиона долара за циментовия завод.  Представете си колко коректно са били извършени тези две сделки, за да не възбудят спорове и напрежение.  Взехме и транш от 650 милиона от Международния валутен фонд (МВФ), когато решихме за Валутния борд.  По този начин в хазната постъпиха близо 1 милиард долара. Така стабилизирахме курса на лева.
–Спомням си, че вкарахте в България влакови композиции с полска пшеница и френско брашно…Налагаше се да теглите и хуманитарни заеми…
-Да, точно така беше. Положителна роля за излизане от кризата изиграха Румен Христов като министър на земеделието и Петър Стоянов. Договориха се с полския президент Александър Квашниевски за спешен внос на зърно за България, тъй като страната беше изправена пред реална зърнена криза.  Не можехме да плащаме кеш, а направихме стокова сделка. Дойде моментът на превоза. До такава степен бяхме притеснени, че едва намерихме пари за транспорта. Но самото влизане на пшеницата в страната успокои духовете.
–Цената на хляба беше достигнала неподозирани висоти…
-Друг от много тежките спорове от онова време беше свързан с МВФ и работата по подписването на споразумението. Имаше две условия, от които ние не отстъпихме нито на крачка. Бяхме на ръба. Първото условие беше да се фалира тогавашната банка „Биохим“, която беше в изключително тежко състояние, а беше държавна банка. Беше нещо като сега историята с КТБ. Другото условие беше  да се либерализира цената на хляба. И за двете условия не отстъпихме. По отношение на „Биохим“ аз настоявах от тези 650 милиона, които получихме от МВФ, да отделим около 20 милиона, за да стабилизираме банката. Намерихме компромисно решение. Те оттеглиха условията си, но не разрешиха да ползваме от този наличен ресурс.  Ние мобилизирахме вътрешен такъв. Намеси се Булбанк. Тя също беше 100 процента държавна. Положителна роля тук изигра Чавдар Кънчев. Моят аргумент да запазим „Биохим“ беше, че започа леко и бавно да се възстановява крехкото доверие на народа към банковата система. По време на Жан-Виденовата есен фалираха осем банки, хората загубиха спестяванията си. Редица държавни предприятия изгоряха. Две от тези банки бяха в списъка, в който първостепенните разпоредители на бюджета трябваше да си държат парите. Срявнявам ситуацията със сега и сравнението изобщо не е в полза на настоящите управляващи. Три правителства носят вина за случилото се с КТБ. А можеха спокойно да сторят това, което ние направихме през 1997 г. Държавата да интервенира в КТБ. Когато тя фалира, беше третата по големина у нас. Това беше една груба грешка и аз не се притеснявам да назова виновниците . Това са правителствата на Пламен Орешарски, на Георги Близнашки и на Бойко Борисов. Те като че ли просто се бяха разбрали. Имам подозрения, че имаше пълно разбирателство помежду им. Тогава бяхме в предизборна кампания, говоря за КТБ, а никой не пое никакъв ангажимент да спаси банката. Твърдя, че банката можеше да бъде спасена. Правилен беше ходът на Иван Искров да я затвори. Така даде възможност да се санира КТБ, но това не се направи. Просто политическите сили, имам предвид ГЕРБ, БСП и ДПС, се бяха разбрали. Категоричен съм. Ако си спомняте, тази тема беше табу по време на изборите, а е чувствителна за обществото. А никой не атакува никого.
–Нека се върнем към случилото се през 1997 г. Как се разбрахте с МВФ относно цената на хляба?
-Ами, разбрахме се. Даже се сещам за един леко комичен елемент от преговорите. Казах на госпожа Ан Макгърк, че либерализацията императивно няма да стане. Ще регулираме цената на хляба, защото нямаме пшеница, но когато се стабилизира малко пазара. Казах й  българската поговорка „Никой не е по-висок от хляба“. Тя не ме разбра. Наложи се дълго да й обяснявам значението на тази поговорка. Накрая Макгърк вдигна бялото знаме и каза: „Хайде, правете каквото знаете“. Страх ме беше от поява на спекуланти. Трудно беше и с бензина. Трябваше да се направи решителната стъпка, за да мога да го върна. Гориво нямаше, буквално нямаше. Първото нещо беше да спрем незаконния трафик за бивша Югославия. После качихме близо 2,4 пъти цената на бензина – от 43 стотинки на 1 лев. Консултирах се, ходих до „Нефтохим“ – държавно предприятие, доведено до фалит. Взехме го със страх това решение. За мое успокоение и до известна степен изненада,  обществото го прие.
-През април 1997 г. ОДС спечели убедително парламентарните избори, коалицията постигна абсолютно мнозинство в Народното събрание. Защо не останахте начело на новото правителство?
-Има си логика в политиката. Победилата политическа сила си определя правителството. Аз и досега обичам да казвам, че тогава си взех платен отпуск от кметството, за да работя като премиер. Точно така и беше. Признавам ви сега, че в нито един момент през главата не ми е минавала мисълта, да оставам. Категорично! Поел съм ангажимент, изпълнил съм го. Смятам, че оценката за свършеното от нас, е положителна.
–Имаше версия, че сте влезли още тогава в спор с Иван Костов. Първата ви „схватка“ е била, когато ви блокираха намерението за приемане методика за изчисление цените на газа. Газовото лоби ли ви спря?
-Имахме различия, безспорно е така. Бях подписал предварителна спогодба с Русия, която беше много изгодна за нас. След това беше спряна, не зная по какви причини, не съм и питал.  За да успокоя доставките и да направя нещо перспективно използвах позициите си. Имахме добри отношения с Москва. Беше ми уредена среща с премиера Виктор Черномирдин. Отидох в руската столица за два дни. Подписахме споразумение за транзитиране на руския газ за Турция по сухопътна линия. Фиксирахме количеството газ, т.е. до определено ниво транзитът се плащаше. Примерно 650 милиона кубика задължително се плаща. Ако доставят повече има доплащане. Ако влезе по-малко обаче имаше определена цена. Разбира се, имаше компромис за руската страна, те трябваше да изпълняват. От нас беше инвеститорската част. С една дума-постигнахме баланса. И до ден-днеше смятам, че ако този газопровод беше изграден той щеше да бъде изключително полезен за България. Тогава ние щяхме да доставяме гориво на турците, а сега, за съжаление, нещата отиват на там ние да получаваме от комшиите. Турция поставя плюс това едно много тежко условие: тя не транзитира газ, тя купува на границата. И когато газопроводът минава през Турция не Русия ще определя цената на газта, а турците. Защото тя я купува на общата им граница. Това за нас е доста рисково.
–Жива ли е още синята идея, г-н Софиянски?
-Да, убеден съм в това. Виждате, че и колегите отдясно се мъчат да наложат реформи, да излезем от статуквото.  Моите колеги от Съюза на свободните демократи (ССД) работим за една националконсервативна идеология, за ново държавно устройство. Това минава през изработването и приемането на нова конституция. Готови сме с проекта. За България това ще бъде изключително модерен модел на управление, който обаче се връща и прави реплика на силните години на страната. Затова казвам националконсерватизъм. Насочваме поглед към епохата след Освобождението, когато са се формирали институциите, към Търновската конституция. Има доста радикални промени. Частично са залегнали резултатите от референдума. Той показа, че е необходимо ново държавно устройство. Системата за депутатите ще е смесена, но не се предвижда намаляване на броя на депутатите. Ще се избира се регионален управител, главен прокурор, както и избира отговорник са сигурността. Ще се променят и паричните потоци. Търсим едно поделяне на властта, не ни трябва еднолично управление. Ако мога грубо да обобщя: Президентът поема националната сигурност – вътрешна и външна, правителството отговаря за стопанските и хуманитарните министерства, както и социалната политика, а местното самоуправление, което има две нива в новия проект, шест области и общини, в което областните управители се избират пряко от народа,  и поемат цялото администриране на процесите. По този начин се разпределят функциите. Дава се възможност за по-динамично развитие на страната. Всичко това вече е готово, разписано и в настоящата предизборна кампания, ще бъде публикувано.  Конституцията трябва да стане задължителен предмет в училище. Всеки българин трябва да я знае.

–Нарекоха вашият кратък мандат „управление с човешко лице“. Защо обаче се разпадна СДС?Иван Костов ли носи основната вина?
-Аз не искам да персонифицирам. Може би процесите ни разделиха с Иван, пък и с други колеги. Сигурно и аз имам вина, че СДС не е в тази кондиция, в която беше тогава. И в други страни от бившия комунистически блок се случи същото. Има едно обяснение. Практически ние изгоряхме в този прословут преход, но го осъществихме. Какво е преходът? Преходът е смяна на една обществено-икономическа система с друга. Ние бяхме член на СИВ и Варшавския договор, когато през 1991 г. беше приета настоящата конституция. Под наш натиск падна скандалния член Първи. Сега сме член на НАТО и ЕС. Ние сменихме коренно цялата система. Това е безспорен факт. Друг основен белег на прехода беше смяната на собствеността. Това е основно в едно общество. Преди 10 Ноември 1989 г. имахме 90 процента държавна собственост, сега е обратното. Възстановихме една неправда, извършена след Втората световна война, имам предвид национализацията, и върнахме  земята на хората. Само още не сме направили зърнения картел като форма на държавна помощ за земеделието. Имаше и тютюнев картел преди Девети септември 1944 г. Кой знае, дано един ден и това да се случи. Направиха се много грешки по време на този прословут преход – ликвидационните съвети, с приватизацията и т.н. В момента, в който изстрадахме цялото нещо, се появи втората вълна комунисти  в лицето на ГЕРБ най-вече.  Това бяха комунисти, които не успяха в първия етап да се преборят, комунисти, които през 1997 г. бяха от другата страна на барикадата и си държаха партийния билет в джоба. Те дойдоха, казаха: „Отвратителен е този преход. Ние сме десните!“. Това лицемерие и целият този популизъм отнеха сериозното от лицето на СДС. И сега всъщност СДС живурка покрай псевдодесницата, която се оглавява от Бойко Борисов. Той е един човек с определени комунистически убеждения. Не се притеснявам да го кажа, защото то му личи на всяка крачка, дори по начина на говорене. Това е разликата между дясното и лявото. Лявото съм АЗ, АЗ и пак АЗ, централизация, държавна  намеса във всяка сфера. Да не говорим за държавния рекет в доста случаи, както беше и при комунизма. А Дясното – това сме НИЕ, това е ОБЩЕСТВОТО. Виждате ли разликата?
–Защо позволихме да ни упрявляват отново наследниците на онези партийни фамилии, които диктуваха всичко и по време на социализма? Не сте ли на мнение, че преди ни командваха „партизаните“, после дойдоха техните синове, а сега ни яхат техните внуци?
-Да, така е. Аз дадох моето обяснение.
–Когато гледате случващото се в Румъния е изпитвате ли носталгия по дните, когато „Цариградско шосе“ се изпълваше с 250 000  възторжени българи и се вееха хиляди сини и оранжеви знамена?
-Разбира се, че изпитвам носталгия. Но преди всичко по годините, на които бях тогава (смее се). Но знаете ли, аз съм от хората, които са по принцип оптимисти. Жадувам за една мощна икономически България. Това искам аз, а то не става с протести. Получава се само с много работа.  Искам да видя едно общество, което е увлечено от националното си самочувствие и от пословичното си трудолюбие, което да настига Чехия, Полша и Унгария, т.нар. Вишеградска четворка. А от тези вече 10 г., в които сме член на ЕС, ние се отдалечаваме от тях.  Това е трагедията и нещастието. Ние, десните, ние СДС, успяхме да доведем България от този преход. От 1 януари 2007 г. до ден-днешен обаче ни управляват само комунисти. А те бяха твърдо против това. Вижте колко закъсняваме с усвояването на еропейските фондове, вижте какви скандали избухват. Строим най-скъпите магистрали в Европа, но пък най-бавно.
–Как ще коментирате предизборните обещания на ГЕРБ относно заплатите и пенсиите?
-Политиката по доходите е нещо много по-сериозно от празните приказки на тези хора. Доходите трябва да се качват, през 1997 г. го направихме. Имаше радикално повишение. Помните, че пенсиите на хората бяха стигнали срамните 5-6 долара. Един дефицит няма да бъде опасен в този момент. Напротив, смятам, че той трябва да е по-висок, реализира се в рамките на разумното. Трябва да вдигнем пенсии и заплати, за да повишим и потреблението, въпросът е да можеш и да знаеш как да го направиш. Все още има шанс това да стане, но не съм убеден, че управленският потенциал на ГЕРБ и БСП ще им стигне. При тях няма логика, няма идеология. Вижте най-вече левицата. Ами, голяма част от тях са хората от 1997 г., които крещяха срещу ЕС и НАТО. ГЕРБ от 7 години е на власт. Е, къде дрема ти през цялото това време, та не вдигна заплатите на народа? Защо усвояват две години по-късно еврофондовете? Защо си на 24-о място в Европа по усвояване на тези фондове? А в същото време си последен по стандарт на живот. Ами, ти трябва да си лидер по усвояване.  Трупат се едни заеми, които не е ясно как ще се връщат и как ще се отразят утре на икономиката. България стигна нивото на задлъжнялост, което имаше през 1997-а., дори го и надмина.
–В продължение на три мандата бяхте кмет на София. Кой е най-големият проблем на столицата в момента?
-Един от сериозните проблеми си остава този с битовите отпадъци. Не е ефиктивно решението със завода, макар че е много скъп. Трафикът също мъчи много София. Градът е планиран по друг начин, за много по-малко население е проектиран. Централната градска част трудно може да се развие като пътна инфраструктура. Максимално бързо трябва да се направят 2-3 връзки и един бърз път. Единият от Централна гара до Сточна гара. Трябва да се изгради скоростна магистрала над Канала, която да облекчи транзитния трафик по посока Калотина. Представете си, че от Сточна гара се качваш над Канала на нов булевард и слизаш чак при Захарна фабрика. Важно е и евентуален тунел или подобно съоръжение над Южния парк, който да изведе трафика към околовръстното шосе.
–В геостратегически план притеснява ли ви това, което се случва в Америка?
-Не. Аз бях за Доналд Тръмп на президентските избори. По-скоро ме притеснява неговата решителност за усилване икономиката на САЩ. Страхувам се, че не сме достатъчно добре подготвени да я посрещнем като конкуренция.
–Светът не върви ли към Трета световна война?
-Не,не. В моя живот аз не мога да си представя какво значи да вземеш оръжие и да убиеш човек. Такова нещо е извън моето съзнание. По никакъ начин не мога да си го представя.  Все ми се струва, че повечето хора на Земята са разумни и няма да се стигне до там.
–Малко хора знаят, че вашият вуйчо Петър Габровски е един от спасителите на българските евреи…
-Той всъщност е вуйчо на майка ми. Брат е на баба ми. Малко е противоречиво това, което се говори и пише за него. Някой го обвиняват, други го защитават…Бил е министър на вътрешните работи в правителството на Богдан Филов. Участник е в Първата световна война. Политик и общественик. Ние уважаваме това, което е направил. Разстрелян е от Народния съд. Майка ми често ми разказваше за него. На един обяд у дядо ми се връща Габровски. Много е разтревожен, умислен. Дядо ми го пита: „Абе, Петре, какво правите с евреите? Защо така?“. Петър му отговорил: „Стефане, сега изглежда, че ще ги преследваме, но това е единственият начин, разбери, повярвай ми, да ги спасим. „. От друга страна знаете, че го обвиняват Габровски за звездите, за гоненията, но от негова гледна точка, поне семейната история така разказва, и то от първо лице, той е искал да ги спаси.
Милен ДИМИТРОВ