Легендарният треньор Иван Кючуков: Футболът ни върви към дъното

Иван Кючуков е роден на 1 февруари 1946 г. в Дупница. Играл е в „Марек“, „Ботев“ (Пд), „Локомотив“ (Пд) и „Асеновец“ (Асеновград). Има 266 мача и 27 гола в „А“. Шампион на България с „Ботев“ през 1967, вицешампион с „Локомотив“ през 1973 и бронзов медалист през 1974 г. Има 4 мача за „А“ националния отбор и 20 мача с 6 гола за олимпийския. Завършил е прочутата треньорска школа в град Кьолн (Германия). Един от първите треньори в страната, които получават лиценз “Про”. Бил е треньор на олимпийския отбор на България, водил е още „Асеновец“, „Димитровград“, Локомотив (Пд) (1994/95), „Левски“ (1995/96), „Ботев“ (като треньор и генерален мениджър), „Черноморец“ (Бс), „Марек“, „Нафтекс“ и „Черноморец“ (Балчик). Работил е и в Турция, където води „Кършияка“ (Измир), „Денизлиспор“ и „Алтай“. От 2011 година работи като преподавател в спортното училище в Чепеларе.

– Г-н Кючуков, здравейте! За съжаление българският футбол загуби едно от най-скъпите си чеда – Трифон Иванов. Какви са вашите спомени от съвместната работа с него?
-Жалко за това момче. От дъното на душата си съм развълнуван заради кончината на Трифон. Светла му памет! Поднасям искрените си съболезнования на близките му. Много спомени ме свързват с него. Аз му дадох път в олимпийския отбор, когато бях селекционер. Играхме една контрола в Румъния, която завърши 2:2. Датата е 22 август 1987 г., в Бакъу се проведе мачът. Трифон започна титуляр с №2 на фланелката. Двойката централни защитници бяха Пепи Хубчев от Осъм (Ловеч) и Запрян Раков от Тракия. Спомням си, че головете за нас вкараха Любо Пенев и Данчо Митев тогава. Още в дебюта си ми направи впечатление, че това момче е готово да изяде терена ако трябва. Още тогава си го имаше буйния нрав и мотивацията. Беше и малко своенравен, но това му помагаше. Газеше наред. Отличаваше се над повечето си връстници. Не случайно после стигна и до върховете на футбола.
–Слушаше ли Туньо треньорите си?
-Вижте, аз лично не съм имал проблеми с него. Всъщност това му бяха и първите стъпки в голямата игра, така да се каже. Препоръча ми го лично моят добър приятел Георги Василев. С него сме доста близки. Освен това бяхме и земляци – той е от Бобов дол, аз съм от Дупница родом, на 12 км разстояние. Като юноши играехме заедно. Между другото Гочето ме предупреди, когато му изпратих повиквателна: „Иване, имай си едно наум“. Понеже Туньо му е създавал проблеми в „Етър“. Нямаше как да не дам шанс на момчето.
–Вие наскоро отпразнувахте юбилей – навършихте 70 години. В момента сте учител в спортното училище в Чепеларе, нали?
-Да, така е. Чувствам се добре тук.
–Раждат ли се все още таланти в България?
-О, разбира се, разбира се. Системата обаче не им позволява да се развиват. В това е проблема. Изключително много съм разочарован от ситуацията в българския футбол. Тя е трагична. Много обиден се чувствам. Затова и сега съм отишъл горе, на спокойно място, където няма мръсотии и интриги. Занимавам се с деца, а това е най-хубавото. Да гледаш срещу теб детски грейнали очи – кажете ми, има ли нещо по-хубаво (вълнува се)? Нещата в цялата държава обаче са тотално сринати и тези дечица, за съжаление…(дълго мълчи). Не виждам перспектива, честно ви казвам. Десетки школи бяха затрити или други едва кретат. Мои колеги събират по 15-20 лева от децата и така хранят семействата си. Не е ли унизително? А БФС нищо не прави. Иначе обещават по конгреси…За Боби Михайлов изобщо не ми се говори. Познавам го отдавна, бил съм му треньор, ясно ми е какъв човек е. Преди 7 години бях начело на „Черноморец“ (Балчик).И там почнаха с големи обещания, кметът идва да ми се моли да помагам. Съгласих се, но ме излъгаха. Осъдих клуба, още си чакам заработените заплати. Какво ми помогна Боби Михайлов? С нищо!
–В световния футбол треньори с вашия стаж, опит и години не са рядкост…Защо у нас обаче не залагат на старите майстори в занаята?
-Сам можете да си отговорите защо ни пренебрегват. Защото не скланяме глави, защото не сме удобни. Защото е объркано всичко. Много мога да говоря по тази тема, защото ми е болна. Да видим първо каква дейност развива Треньорската школа в момента. Да, гледам, че нещо се мъчат и правят за тези прословути лицензи. Обаче знаете ли каква е разликата, какво е усещането да получиш този документ в Германия, Италия, Испания? Няма нищо общо с това, което е тука. 2-3 събирания за по няколко дни, няколко тренировки и това е. Треньорската професия у нас девалвира, иначе раздават лицензи наляво и надясно. А в Кьолнската школа 10 месеца си ангажиран плътно. Няма мърдане – от 8 часа сутринта до 17 следобяд. Час по теория, час по практика. Преподаваха ни Геро Бизанц, Ерих Рутемьолер и др. Нека да не им изреждам имената, но всичките бяха светила в нашата професия. За пример ше ви кажа следното – нашият курс беше от 25 човека. По наредба трябваше да има „треньорски двойки“. Паднах се с Феликс Магат. Правехме по едно и също време тренировки, кондиция, техника. Нека да не звучи нескромно, но го превъзхождах, получих по-добри оценки. Знаете кой е Феликс и колко пъти стана шампион на Германия. Ако човек като мен, без значение дали се казва Иван или Драган, който е преминал през Кьолнската школа, остане на пазара, значи нещо не е наред. От нас, всичките българи, които бяхме в Германия, кой работи дълго време в чужбина? Какви успехи постигнахме с колегите? Специално в Германия Георги Василев достигна до финал за Купата със скромния „Унион“ (Берлин“. Държавата инвестира в нас тогава – в мен, Гочето, Павел Панов, Тишански, Божил Колев, Христо Бонев. Аз завърших октомври 1989 г. Учихме се там, а сега къде сме? Вместо някой да използва нашите знания, нашите качества…Някой от нас да е треньор в момента?
–Вие получихте шанс за пробив в чужбина, макар и в Турция…
-Да, аз съм доволен от престоя си там. Връщайки се от Германия, в продължение на 5 месеца стоя без работа. Благодарение на един мой приятел, изселник от Момчилград, лека му пръст, подписах с турския „Кършияка“ през 1991 г. Градът е разположен на един много красив полуостров, като подкова е. След това бях начело на „Денизли“, а след престоя в „Левски“ – през 1996 г, поех и „Алтай“. В „Кършияка“ взех Илия Вълов и Митко Младенов. Прекрасни спомени имам. След едно реми в Истанбул с „Бешикташ“, воден от англичанина Гордън Милн, (изравниха ни в последната минута, но играхме прекрасно), нашите фенове ни ускроиха кралско посрещане. На летището в Измир имаше сигурно над 2000 души. На дерби с „Галатасарай“ броячите на нашия стадион отчетоха 63 000 зрители, а по същото време грандовете играехе пред по-малко публика.
–Кой ви откри за футбола?
-За откривател трудно може да се каже. В Дупница нямаше школи, ритах само в училищния тим. Играл съм и баскетбол до ниво „Б“ група, между другото. Тренирах футбол после при Никола Шулев в „Марек“. Димитър Контев ме повика за първи път при мъжете. Бях 18-годишен, когато дебютирах в „А“ група срещу „Спартак“ (Пд). Спечелихме като гости с 2:1. През 1965 г. пък взех участие при една срамна загуба от „Ботев“ (Пд) с 0:9. Станах и юношески национал при Георги Пачеджиев – Чугуна и Серги Йоцов. Заговори се за мен. Пристигнаха оферти от пловдивския и софийския „Спартак“, но аз избрах „Ботев“. Тогава Георги Генов – Шивача, беше начело на „канарчетата“. През 1967 г. станахме шампиони под ръководството на Васил Спасов – Валяка. Голям отбор – Чико Дерменджиев, Тумби Попов, Виден Апостолов, Райко Стойнов – все национални състезатели бяха. Не се соъбразявахме с никого. Биехме наред и столичните грандове. „Левски“ ги ударихме с 2:1 насред София, а ЦСКА – с 3:1. Какво да говорим? Узаконихме титлата си след 1:1 със Славия в столицата. Появи се във в. „Старт“ една голяма снимка тогава „Ботев – шампион без уговорки“. Първенството беше много оспорвано – от първо до седмо място отборите се наредиха само на по точка разлика. И за друго се сещам от онова славно време – два часа преди мач хората пълнеха стадионите.
–С градския враг „Локомотив“ (Пд) ставате бронзов медалист и имате 4 успешни сезона. След толкова години можете ли да кажете повече локомотивец ли сте или повече ботевист?
-Много труден въпрос ми задавате. Повече сантименти имам към „Ботев“, защото съм бил шампион. Но пък с „Локото“ имам бронзов и сребърен медал. Може би единственият футболист от Пловдив с трите вида медали от нашето първенство.
–Участвал сте в много дербита на Пловдив. Кое е останало най-ярко в съзнанието ви?
-Всички мачове бяха решителни. След загуба не смееш да излизаш от квартирата. При победа пък се разхождаш като цар по улицата (смее се). Преди дерби цяла седмица се говореше само за това. След това пък половин година само този мач се обсъждаше в града. Стадионът се пукаше по шефовете от народ. Сега младите нищо не знаят. Съжалявам ги донякъде. Аз за себе си съм убеден, че онова е било по-хубавото време. Няма да забравя, бях играч на „Ботев, когато „Локото“ ни би на 29 август 1965 г. с 3:0 край Бирената фабрика след гол на Иван Кънчев и дубъл на Петър Колев. Къната беше вкарал два гола и година по-рано тук и после запалянковците от противника кръстиха стадиона „Кънчова поляна“. Няма как да не припомня и историческата ни победа (вече като локомотивец) със 7:3 на 8 септември 1974 г. Както левскарите и цесекарите си имаха закачки, така и ние си имахме.
–Кои бяха вашите любимци?
-Георги Аспарухов е №1. Имал съм невероятният шанс да го познавам. Изпитал съм това невероятно обаяние, което притежаваше този човек. Тогава имаше на кого да се възхищават децата, не е като сега – Стевето Божков, Кирчо Ракаров, Пижо Миланов, Иван Колев и Крум Янев, Патрата и Сашо Костов…Кой ли не…От чуждите футболисти имах уникалната възможност да наблюдавам на живо Диего Марадона. Това се случи по време на Световноното първенство в Мексико през 1986 г. С очите си видях какво значи футболен Бог. Шест мача съм изгледал негови наживо. Зная, че сега се води спор „Меси или Марадона“. Абсолютно а мен над всички е Марадона.
–Къде беше треньорският ви дебют?
-В „Асеновец“ през 1981 г. Завършил съм ВИХВХ (Пд), специалност „Технология на вината“. Много разбирам от вино ( смее се). След като спрях с футбола в продължение на няколко години работих по специалността си във винзавода.
– Колко пъти сте се срещали с „Хеброс“ (Харманли) и Христо Стоичков?
-Връщате ме към приятни моменти. Бяхме много добри приятели със Сава Савов, лека му пръст, който беше начело на „Хеброс“. Трябва да призная, че на „Димитровград“ хич не му вървеше срещу този отбор. Биеха ни, където ни хванат. Паднахме в Харманли след гол именно на Стоичков. След като се разписа Ицо се затича към мен и ми отправи обидни реплики. Аз и колегите ми понятие синямахме кой е този 18-годишен нахалник. Той беше абсолютно неизвестен по това време. Но пък си позволи да ме обижда. 3 години по-късно, когато го повикахме в националния отбор, Стоичков ми се извини: „Бате Иване, извинявай, не зная с кой акъл направих онази простотия“. Посмяхме се доста.
–Значи още тогава Камата беше серт на терена?
-Да. Обаче си е намерил явно майстора. Савата беше много строг, изобщо не си поплюваше с футболистите. Чувал съм, че Савов ги е карал да бягат след някоя загуба всичките 10 по 100 на площада в Харманли като наказание. Лично пред мен пък съм виждал по време на една контрола с „Хеброс“ как Савата му е бил шамари заради неспазване на дисциплината.
–Как сторихте чудото с „Димитровград“ в началото на 80-те години на миналия век? Викаха ви „българския Нотингам“…
-Прав сте. Извършихме едно истинско чудо. За три години изминахме пътя от „В“ до „А” група. Това е нещо, което ми дава повод за гордост, но и оставя малко тъга у мен, защото не се приема. И аз не зная защо. За мен пък постиженията с „Димитровград“ бяха един трамплин, защото след влизането в „А“ група ми беше поверен олимпийският национален тим на България, а станах и помощник на Христо Младенов, лека му пръст, в „А“ тима. Това, нашето „асансьорно изкачване“, бе направено за първи път в българския футбол по един нормален начин. Когато поех тима, той беше вече трета година в трета дивизия. Аз наследих селекцията на Димитър Пенев. Той водеше „Димитровград“ преди мен. Димитровград бе осми по промишленост в България – със залежите в Маришкия басейн, с Химическия комбинат, с производството на полиестерна коприна. Веднага се върнахме в „Б“ група и то без уговорки, както често става. Завършихме втори в класирането на „Б“ групата с 57 точки, три повече от третия „Локомотив“ (Горна Оряховица), 6 повече от четвъртия „Миньор“ (Перник) – бихме ги два пъти, и с една по-малко от първия – бургаския „Черноморец“ – разменихме си по една победа. Покойният ви колега Асен Виденов, добър мой приятел, написа тогава статия със заглавие „Трима са много, двама са малко“.
–Кои бяха звездите на отбора?
-Е, прекрасни момчета бяха всичките (вълнува се). Помните ли бившият национал и централен защитник на „Славия“ Иван Илиев?.Той си е местен, от Димитровград. Помогна ми много. Не мога да подмина и Ангел Калбуров – Берти. Той е от Сливен, но дойде заради жена си, която е от Димитровград. Дечо Павлов ни беше вратар. Централната двойка защитници бе Илиев и Георги Кацарски, който е баща на фолкпевицата Гергана. Като бекове играеха Стефан Методиев – Стьопата, и Николай Николов. Георги Кутянов беше плеймейкър. Много съм горд, че дадох шанс на Христо Колев-Бащата. Той е един от най-големите таланти не само в „Локо“ (Пд), но и в родния футбол. Бяха го пратили войник в поделението в Любимец. Измъкнахме го оттам. Предо това го пускаха като ляв защитник, но аз го изтеглих в средата на терена, където му беше силата всъщност. Когато го гледах, ми настръхваха косите направо, защото правеше невероятни неща с топката. При нас проби и 17-годишния Дончо Донев. Той беше едното ни крило, а Иван Трайков, беше другото.
–Спомняте ли си коридата, която ни устроиха ирландците на 14 октомври 1987 г. в европейската квалификация в Дъблин?
-Как мога да го забравя? Това е един от най-кошмарните мачове в кариерата ми. Домакините търсеха победата с най-брутални средства. То беше нещо страшно! Ейре ни беше пряк конкурент за първото място в групата. Тук, в София, ги бихме с 2:1 след дузпа на Лъчо Танев в 81-ата минута. Беше трудно изпитание, но го издържахме. После отнесохме доста закани. Бяхме готови за битка, но това, което последва в Дъблин, надмина и най-лошите ни очаквания. Титулярният ни вратар Михайлов не се качи в самолета. Дали се изплаши, дали имаше контузия, не зная. Наложи се Антонио Ананиев да пази. В 55-ата минута ирландците го контузиха. То беше битка, с лакти, с ритници…Влезе Илия Вълов, обаче и той пострада много тежко. При един плонж хвана топката, но играч на домакините го изрита право в главата! Илия изпадна в комоцио, свести се няколко минути по-късно и като истински мъжкар довърши мача. После на прегледа в София обаче се оказа, че има спукване на черепа! Животът му беше в опасност. Кошмарен мач.
–Датата 11 ноември 1987 г. ще остане завинаги една от най-черните в историята на нашия футбол…
-Да, така е. Загубихме злощастно от Шотландия с 0:1 и отпаднахме от Европейското първенство във ФРГ. Никога няма да забравя тази черна вечер и за мен и за всички колеги от щаба, и за всички момчета от тима. За първи път щяхме да се класираме за финали на Европейско първенство и напрежението беше невероятно. И аз не зная защо се случи тази трагедия…Уж бяхме направили всичко необходимо, за да не се стига до там, но…
–Защо се провалихме?
-Много пъти съм си задавал този тежък въпрос. Получи се някакво необяснимо подценяване на ситуацията и съперника. А беше недопустимо това точно в този отговорен мач. Реми ни устройваше, а когато излезеш с такава настройка на терена, въпреки предупрежденията на Христо Младенов, често губиш. Получи се една грешка в 87-ата минута, Ицо Стоичков направи един глупав фаул. Нашите спряха да играят. Обаче съдията Хелмут Кол от Австрия даде авантаж, вместо да спре играта и да покаже картон. Шотландецът Гари Маккей взе топката и прониза Боби Михайлов за 0:1. Тогава отново се върна на мода лафът „Власите се давят на края на Дунава“. Нашите конкуренти от Ейре бяха отписали всичко. Техният селекционер Джеки Чарлтън даже беше отишъл на риболов по време на нашия мач в София, защото не очакваше да стане чудо. Жалко, вместо радост се получи трагедия. Настроението в съблекалнята беше траурно. Само мога да кажа, че Наско Сираков и Божидар Искренов се държаха неадекватно. Биеха си главите в плочките на банята и плачеха. Едвам ги успокоихме. Питаха се: „Какво стана, какво се получи?“.
–Веднага след мача ли си подадохте оставките?
-На пресконференцията Младенов заяви, че поема цялата вина за загубата и се оттегля от поста. Една достойна постъпка. Доста обиди отнесохме от ръководството. Даже помня, че ни караха да върнем премиите, които бяхме взели за предишните победи в евроквалификациите.
–Не смятате ли, че години по-късно пък съдбата ни върна с лихвите за тези драми с епохалните победи на „Парк де Пренс“ срещу Франция и на „Левски“ срещу „Глазгоу Рейнджърс“?
-Има такова нещо. Съдбата си знае работата.
–Как дойде поканата от Томас Лафчис през 1995 г.? Бързо ли се съгласихте да поемете закъсалия финансово „Левски“?
-Дай боже всекиму да работи с такъв екип, какъвто имах аз тогава на „Герена“. Не искам да подмина никого от колегите. Такава беше ситуацията, че наистина „Левски“ имаше финансови и кадрови проблеми. Отборът беше разпродаден тотално. От титулярите, които бяха ставали две години поред шампиони под ръководството на Георги Василев, бяха останали 4-5 човека. Вратарят Пламен Николов, десният бек Еми Кременлиев, който още зимата го продадохме в гръцкия „Олимпиакос“ и Вальо Дъртилов. Нямаше ги вече Даниел Боримиров, Гошо Гинчев, Цанко Цветанов, Наско Сираков, Златко Янков…Събирахме от къде ли не играчи. Никой не очакваше от нас кой знае какво. Нямаше как обаче да откажа поканата на Лафчис. А за титлата на „Славия“ какво да говоря. Те, хората си спомнят какво се случи тогава. На всеки домакински мач идваха по над 10 000 души. На полусезона водехме с 3 точки пред „Нефтохимик“ и с 5 от „Локомотив“ (Сф) и „Славия“. Отлична, комфортна преднина, нали? Обаче накрая „Славия“ се окичи със златните медали. Много срамно и жалко е, че по този начин, „белите“ ни изпревариха.Тогава СИК беше в силата си. Затваряха футбиисти и съдии по коли, по багажници…Наско Сираков също много им помогна. Не казвам, че бяхме кой знае колко добри футболисти събрали, обаче и от тях не мога да посоча някакви Марадоновци. Не бяха и съвсем безобидни. В защита се сещам, че бяха Мариус Уруков, Стефан Колев…Не бяха от най-коректните, нали? Наско Киров движеше напред. Само за тези слависти се сещам.
–А вас лично заплашвали ли са ви мутри?
-Не, обаче ми разбиха колата. Не успяха да я откраднат, но ми взеха дипломатическо куфарче с документация. Беше много неприятен момент.
–Помня какво търпение проявихте в отношението си към Мариян Христов. Много го навикваха феновете, но той се отпуши в 8-ия кръг и се превърна в голямата фигура на „сините“.
-Така беше. Той вкара двата гола при победата ни в Шумен с 2:0. Играта му се отпуши и се превърна в големия Мариян Христов, когото всички познаваме. Иначе преди това огромното напрежение тегнеше върху него. Но аз нямаше как да му дам шанс. Щеше да бъде престъпление към огромната му дарба. Но пък забравяте и Христо Йовов. Кой го знаеше до тогава? Обаче ето – слагаш си главата в торбата и залагаш на таланти като тях двамата. Това е пътят към успеха. Да не би да сме търсили скъпоплатени ментета от чужбина? Удоволетворението, което чувстваш обаче, трябва да ви кажа, че е огромно, защото си дал път на един големи футболисти.
–Девизът на „Левски“ през онзи сезон 1995/1996 беше „Сами срещу всички”. Поход срещу корупцията дори направи Лафчис...
-Ами не беше ли така? Съдии, БФС – всички бяха срещу нас. Вижте, с великолепни впечатления съм от работата си с Томас. Отношенията ни продължават да бъдат изключително коректни и на приятелско ниво. Никога не ми се е месил в работата или да ми е давал съвети. Няма такова нещо. Само с уважение мога да говоря сега за Лафчис.
–Искам да ви върна и към прекъснатият финал за Купата на България срещу „Славия“. Ако зависеше от вас, щяхте ли да напуснете терена? Преди два месеца се създаде същият прецедент отново на мач на „Левски“ – този път с „Литекс“…
-Може би не, може би щях да изчакам още малко. Но пък то всичко беше предопределено. Беше адски грозно, защото съдията Митко Митрев буквално се подигра с нас. Аз бях наказан за този мач специално. Санкцията беше заради реакцията ми срещу рефера Веско Богданов на дербито с ЦСКА (0:1). Тогава, ако си спомняте, хвърлиха жива змия върху съдията. Седях на трибуните срещу „Славия“. На Томето (Лафчис – б.р.) му прекипя от съдийските безобразия на терена и се обърна към мен. Аз му отвърнах: Както си прецениш“. И той реши да извади отбора. Може би аз нямаше да постъпя по този начин, признавам си, но бях на 50-60 метра далеч. Гледах отгоре гаврата на Митко Митрев. Той не ни даде две чисти дузпи. Мариян Христов го тръшкаха и го газеха, но свирка нямаше. Вместо това ни спря две-три атаки по най-вулгарния начин. Какво трябваше да направим? Да стоим безучастни ли?
–Победата над ЦСКА с 4:2 след 0:2, ли е най-сладката ви, докато бяхте начело на „Левски“?
-Да, определено е така. Това е един от мачовете, който няма да забравя до края на живота ми. Радостта ни беше изключителна. Не мога да не посоча в тази връзка и победата ни над „Динамо“ в Букурещ с 1:0. Георги Иванов – Геша вкара единственото попадение директно от корнер. Кажете ми, колко от сегашните ни национали могат да направят нещо подобно?
–Не мога да не ви попитам защо в онзи момент точно „Нефтохимик“ се превърна в черна котка за „Левски“?
-Първо, бургазлии си бяха направили добра селекция. Второ, начело на клуба беше известен комбинатор като Христо Порточанов. Той беше измислил един невидян дотогава трик – пускаше хората безплатно на стадиона. Имаше тогава една купа на ПФЛ. „Нафтата“ ни биха с 2:0, отидохме в Бургас предимно с резервни състезатели, но тогава аз видях с очите си колко тази публика подкрепяше любимия отбор. Стичаха се на тълпи хората към „Лазур“, бяха наистина 12-и играч. Порточанов беше един от първите „колоси“, тръгнали да правят тази „закачка“ с купуването на мачове и на съдии. През същия сезон „Нефтохимик“ ни би в София за първенство с гол в последната минута с 2:1, а в Бургас ни смазаха с 5:1. Край морето видях едно безобразно съдийство на Атанас Узунов. По-късно аз разбрах, че Наско е имал по-тесни отношения с Порточанов. И „закачки“ и т.н. И беше нещо брутално, само и само, за да ни победят. Не искам да се оправдавам обаче. Това бяха много тънки моменти, за които си давам сметка впоследствие, когато емоциите вече са отминали. Като си правя равносметка. През онзи сезон в пет мача ни свири Веско Богданов. Всичко беше предварително програмирано и ние в тези пет мача бяхме все ощетените.
–Ситуацията в днешния футбол как ще я коментирате?
-От това по-зле какво може да бъде?Ако ви кажа, че имам карта за ложите на стадионите „Ботев“ и „Локомотив“, но не съм стъпил на мач вече не зная колко време. За какво да отида? Какво да гледам? След като се правят ненормални неща, така ще е. Безобразия се правят от кого ли не. Къде го има това – еди кой си решава кой да е президент, а друг – кой да изпада и кой да се спасява? Защо изхвърлиха ЦСКА и „Локо“ (Сф), а сега и „Литекс“ изритаха. Аз не мога да разбера какво се случва. Като в безтегловност съм. Най-лошото е, че тези хора, които управляват БФС, не се и опитват да мислят за доброто на футбола. Техните действия не се подават на каквато и да било нормална квалификация.

Милен ДИМИТРОВ