Треньорът на Локо (Сф) Антон Велков: Намалете бройката на чужденците в първенството!

Антон Велков е роден на 15 юли 1968 г. в София. Играе за „Локомотив” (Сф), „Маринърс” (САЩ) – 1996 г., „Падерборн” (Германия) – 1997-2000 г. Носител на Купата на България през 1995 г. Бил е треньор в школата на „Локо” (Сф), на дубъла на „червено-черните”, помощник-треньор на първия тим при Стефан Грозданов. През 2003 г. извежда юношите старша възраст на тима до шампионската титла. От 2008 до 2010 г. води „Миньор” (Пк). После води последователно „Черноморец) (Бс), „Локо” (Сф), „Марек” (Дупница), „Ботев” (Пд), „Видима-Раковски” (Севлиево). Женен. Има 3 деца – Костадин, Николай, Магдали. От август отново е начело на любимото „Локо”, което обаче се подвизава в Софийската регионална група. За настоящето и бъдещето на „червено-черните”, за проблемите на треньорите у нас разговаряме с 47-годишния специалист. Естествено, не беше подмината и темата за националния отбор. За всичко, както и по други интересни теми чуйте изповедта на Антон Велков:
–Г-н Велков, записахте няколко поредни големи победи в първенството на Софийската регионална група – Север. Разгромихте „Изтребител” (Иваняне) с 13:0 и Надежда (Доброславци) с 14:1. След първите пет мача от новия сезон сте лидер с голова разлика 43:3. Доволен ли сте?
-Няма как да не бъда доволен от играта, от представянето и от старанието на моите футболисти. Естествено, давам си сметка, че останалите отбори с СРГ не са ни равностойни и заради това се получават такива огромни резултати. Ще трябва обаче да си сверяваме часовниците, като играем и с по-силни съперници. Ще търсим контрола с отбор от „В” и „Б” група в най-скоро време. На момчетата никак не им е лесно, държат се като професионалисти. Третират всеки ден, въпреки че някои от тях и работят. Това дали ще бием с по над 10:0 в мачовете не е толкова важно.
–Ако продължавате в същото темпо ще счупите доста рекорди. Ще гоните ли някакви цели от сорта на над 200 вкарани гола или най-малко допуснати такива?
-Не, не сме мислили въобще по този въпрос. В момента основната ни цел е да изкараме футболисти, които да се реализират и в по-горните групи. Засега бием с големи резултати, но не трябва да късаме връзка с реалността.
–Вие доскоро бяхте треньор в елита, сега сте начело на отбор от най-ниското ниво на футбола ни. Как ви се отразява този преход?
-Реалист съм. Зная, че във футбола трябва да си готов за всичко. Бързо се менят обстоятелствата. За мен „Локомотив” е бил винаги №1 като приоритет, без значение къде сме. Естествено, че имам по-големи амбиции, но човек трябва да се сблъска и с тази действителност на окръжната група. Може би така ще стана по-силен. На всички ни е тежко, че сме в това положение, но ще си извървим пътя с всички трудности. Уважение към всички съперници и щом трябва да минем от тук, ще го направим. В момента финансите изтичат повече към школата и изграждането на терени, а не за първия отбор. В него са момчета, които искат да се покажат и докажат, като едва тогава може да се говори за по-сериозни пари. В момента водеща е идеята и дано да успеем да се съхраним, дано да сме успели да уцелим момчета с характери, защото всичко е на честна дума при нас.
–Нямам съмнения, че „Локомотив” ще влезе във „В” група от догодина. Предполагам, че изкачването едно ниво нагоре предполага и нова, по-силна селекция?
-Абсолютно сте прав. Гледаме реално да оценяваме играчите, и това, което ни липсва. Нашият беше сформиран за кратки срокове, в момента страшно много ни помага това, че тренират редовно и качествено. Засега повече оглеждаме, отколкото да действаме по направление на селекцията. Но до края на сезона има още много време. Ние разглеждаме „Локомотив” като дългосрочен проект. Сами разбирате, че мястото на този славен клуб е в елита. Не е лесна задача обаче издръжката в професионалния футбол. Важното сега е подреждането на къщата – школата, терените, стадиона. Нещата стават съвсем мащабни и трябва много внимателно и полека да ги движим. Вижда се, че се влагат средства в клуба. Започнаха вече и ремонти.
–Националният отбор пропуска за пореден път голямо първенство. Как ще коментирате последния мач с Хърватия в Загреб? Загубихме с 0:3 пред празен стадион, а според мен и играхме безобразно…
–Мисля, че кой знае какъв анализ не може да се направи на видяното, пък и няма смисъл. Ако вземем да направим една своеобразна дисекция, бих казал, че подобни мачове показват само едно – колко много грешки се допускат. Говоря най-вече в миналото. Колко време ще ни трябва, за да се върнем на верния път? Не зная. Да, паднахме тежко. Не можем обаче да обвиняваме един човек, един треньор, един играч. Има нещо, което не функционира при нас от години. Няма скоро да има такова качество на националния отбор, каквото взискателният български запалянко иска да вижда. Провалът в поредните квалификации подлежи на по-задълбочен анализ. Не приемам да се говорят приказки от сорта на: „Аз по-слаб национален отбор не съм виждал” и тем подобни. На играчите им липсваше и мотивация, без това ни най-малко да ги оправдава. Мачът на стадион „Максимир” е показател на несвършена работа в детско-юношеските школи. Той ясно показва и какво ни очаква в бъдеще. Не трябва да имаме кой знае какви очаквания. Това е реалността, колкото и да не ни се иска.
–Каква е вината на селекционера Ивайло Петев?
-Да, аз зная, че сега той може да се превърне в изкупителна жертва, защото така е най-лесно. Първи винаги го отнася треньорът. Сега и вашите колеги ще се нахвърлят онвово върху Петев. При всички положения, ако търсим виновника в лицето на един човек, ще сгрешим. Повтарям, че вината е колективна, проблемите са наслагвани години наред в нашия футбол. Трябва ясно да си дадем сметка къде бъркаме. Било в селекция, било в работа в школите и т.н. Аз мисля, че трябва да се бръкне по-надълбоко. Нека видим в какви условия и обстоятелства се изграждат тези играчи, а уж са бъдещо ни.
–Може би единственият светъл лъч засега е представянето на младежките национали под ръководството на друг локомотивец – Антони Здравков?
-Много ме радват победите на тези момчета. На първо място в групата сме. Едва ли не го представят някои хора като суперизненада. Аз не мисля така. В селекцията на Тони играят имена, разпознаваеми хора, които доста време играят редовно в клубовете си. Младежките национали са глътка въздух на фона на всичко останало. Ако бъде създадена здрава атмосфера около тези момчета за развитие, аз съм оптимист. Отново може да имаме силен национален тим. Ако това не стане, и те ще потънат в сивотата на днешния ден.
–Одобрявате ли Наредбата на правилото със задължителното участие на играч до 21 в стартовите състави на отборите от „А“ група?
–Да. Дотам ни докараха едва ли не насила да налагаме свои юноши. За мен е задължително и да се направи ревизия на чужденците в нашето първенство. Трябва да се наложи някакво ограничение, може би както беше в Англия – всеки легионер да бъде задължително национал на страната си. Бройката на чужденците в „А” група трябва да бъде редуцирана. Нямаме нужда от толкова иностранци. Така само спираме нашите деца. Някой може ли да ми обясни защо национални наши състезатели не мога да се доберат до място в отбора си заради многото легионери и биват запокитвани в дублиращите тимове? С какво това ни помага?
–Искам да ви върна в началото на вашия път във футбола. Кой ви откри за играта?
-Първият ми треньор е Иван Коцев – Братчика. После ни пое Пламен Атанасов. В дублиращият отбор ни водеше пак Коцев. Той ни посрещна, той ни изпрати към мъжкия футбол. Тогава нямаше такова текучество на тренььори и футболисти.
–От вашият набор някой друг успя ли да се реализира в профифутбола?
-Доста момчета от тях имаха качества. Едуард Тодоров, Марио Илиев, Юли Наков… Тогава се даваше шанс на талантите от школата. Казармата, която беше неизбежна, обаче ги отказа.
–Лесно ли се наложихте при мъжете на „Локомотив”?
-Да ви кажа честно, по онова време всеки от старите пушки те респектираше, не те посрещаше с прегръдка и целувка. След като дойде демокрацията по-лесно интегрирахме тези „юношки бледи”. Някак си по-лесно стават нещата, а не е редно. Трябва да се пребориш със зъби и нокти за мястото си в отбора. За да спечелиш уважението на по-старите футболисти, трябва те да видят наистина нещо в теб. И тогава това беше мерилото – отиваш, работиш на 200 процента, за да могат да те погледнат, да ти научат името. Никой не ме е юркал, карал да чистя обувките или пера фланелката, но всички тях ме научиха да ги уважавам.
–От кого сте се учили навремето?
-Не съм искал на никого да подражавам. Всички се познавахме, този отбор беше сформиран много дълги години. Просто исках да бъда част от тях. Борил съм се в всички сили това нещо да се случи. Естествено, признавам, че съм имал късмета да играя с много силно поколение – 1965 набор. Да не ги изреждам – Павката Дочев, Митко Васев, Сашо Бончев, Кирчо Метков, който и сега ми е помощник, малко по-старите Ники Тодоров – Кайзера и Сашо Дудов…
–Кой ви взе в първия отбор?
-Апостол Чачевски. И до днес повтарям, че най-много съм задължен на трима треньори в моята състезателна кариера. Това са Чачевски, Пламен Атанасов и Христо Андонов.
–Спомняте ли си дебюта в „А” група?
-Разбира се, че си го спомням. Беше във Велико Търново. Аз започнах като титуляр срещу „Етър”. Паднахме с 1:5 на 2 март 1986 г. Спомням си, че поведохме с 1:0, но загубихме катастрофално. Тежко ми беше, даже плаках след мача…По-късно през този сезон стигнахме до финал за Купата на Съветската армия срещу ЦСКА. Отстъпихме с 0:2. з влязох като резерва на Кирил Кирилов през второто полувреме.
–Срещу кои нападатели ви е било най-трудно?
-Преди 20-30 години в „А” група имаше във всеки отбор големи футболисти. Изключително хитри, маневрени, бързи и трудни за пазене бяха Данчо Митев от „Берое” и Демир Демирев – Бебо от „Сливен”. Но бяха и мъжкари. Спомням си, че на един мач в Сливен треньорът ми беше дал персонална задача да пазя Бебо. Беше ми наредил да не се отделям от него. Аз толкова се бях нахъсал, че бях готов буквално да го изям с парцалите. Още в началото на мача, може би 2-3-минута, една топка отиде към Демирев и той се понесе по крилото. Аз с двата крака му влязох, направо на пистата го изхвърлих. Той падна жестоко. Помислих си, че съм го пребил. Бебо обаче се изправи, поотърси се малко и се върна на игрището. Каза ми само: „Внимавай, малкия”. Не ме е обиждал или налитал да ме бие. Обаче до края на мача нищо не направи. Завършихме 1:1. Бях му взел страха явно (смее се). Никога не съм излизал със страх на игрището. Не мога да кажа, че ми е било лесно и срещу Божидар Искренов, срещу Христо Стоичков. Големи футболисти…
–Кой мач винаги се откроява в съзнанието ви?
-Аз съм такъв човек, че не се впечатлявам дълго от хубавото или лошото. Има един мач, за който ужасно съжалявам – срещу „Динамо” (Тбилиси) за Купата на УЕФА през есента на 1987 г. В София бихме грузинците с 3:1, разписаха се Христо Златинов, Стойчо Стоев и Тодоров. Мислехме си, че сме ги отстранили вече, но там ни убиха – 0:3! Тогава имахме качествата и силите да ги отстраним, но просто се поогънахме. Публиката ни подтисна също – над 60 000 имаше на стадиона.
–Почти през целия ви престой в „Надежда” бяхте титуляр. Но именно през сезона, в който тимът взе последния си трофей – (Купата на България през 1995 г.) помня, че изпаднахте за кратко „извън борда”…
-Имаше такова нещо. Ради Здравков не ме пускаше редовно, но след погрома с 0:8 от „Левски” си промени отношението. Върна ме в титулярния състав и аз не излязох от него. Играх и на финала за Купата срещу „Ботев” (4:2).
–Деликатен въпрос е за това, че по време на първия етап от т.нар. ера „Гигов” президентът си имаше свои любимци. Изсипваше чували с пари пред почти всеки новодошъл. В същото време вие, рожбите на клуба, оставахте на опашката, така да се каже. Получавахте най-ниски заплати…
-Това никога не ми е влияело. Който може да печели, да печели. Не съм гледал в канчето на колегите. Единственото, за което съжалявам от времето на управление на Николай Гигов, е че нищо не бе направено като подобрение на базата. Виж тъжната гледка, която представлява в момента стадиона ни и се запитай къде са парите, похарчени за всичките тези години. Поне да бяха отишли за школата, за децата. Това е най-важното, а не кой какви пари е взимал навремето. Лошо е, че са похарчени толкова много пари, а сега няма и следа от тях.
–Нека да поговорим малко и за участието ви на Световното първенство за играчи до 20 години в Чили през 1987 г.
-Е, велики моменти. Нямам думи просто…Вълнувам се дори и сега, след толкова години. Спомням си, че преди турнира бяхме на тримесечен лагер като подготовка със селекционера Христо Андонов – Пелето, Бог да го прости! Бяхме страхотен отбор, пълен с класни футболисти. Всички от тях направиха после успешни кариери, играха и в чужбина…В предварителната група бихме САЩ с 1:0 и Саудитска Арабия с 2:0. Головете вкараха Димитър Трендафилов, Иво Славчев и Радко Калайджиев. Капитан ни беше Илиян Киряков. Паднахме обаче от ФРГ с 0:3 и финиширахме втори в групата. На четвъртфинала отстъпихме с 0:2 във Валпарайсо на ГДР. Абсолютно съм убеден, че можехме да постигнем нещо повече от това шесто място, на което завършихме. Нещата опираха до това да бием ГДР в решителния мач. Най-голямата звезда на немците беше Матиас Замер. Аз играх срещу него. Загубата в тази среща ни извади от финалната четворка. Бяхме не само равностойни, но в по-голямата част от мача имахме надмощие. Пропуснахме доста чисти положения и накрая съжалявахме. За две поредни световни първенства се класирахме тогава – 1985 (с Борис Ангелов) в СССР, и през 1987 г. Сами си направете сметка колко силни поколения сме имали.
–Само въпрос и проблем поколенчески ли е, че вече толкова дълго време нямаме никакви успехи при юношите, младежите, а от 2004 г. и при мъжете?
-Тежък разговор. Не мога да отговоря с едно изречение. Факт е, че сегашните млади футболисти май не зная изобщо какво значи да имаш огромен респект пред треньора, даже да те е страх от него. Да трябва да се доказваш всеки ден. Сега вече нещата дотолкова се размиха, че ако някой не може да спре топката, му е виновен треньорът. Учили са ме да бъда самокритичен, да имам реална самооценка. Никога не ми е минавало през акъла, че треньорът ми е направил някаква грешка и да си позволявам да го критикувам или сърдя. Достатъчно ми е било, че ме е пуснал да играя. Оттам – нататък си е моя работа.
–За престоя ви в Америка малко се знае…
-Да, така, но защото беше и малко (смее се). Играх във „Вирджиния Маринърс” (САЩ) през 1996 г. Тогава футболът в Щатите беше на по-различно ниво, не беше създадена още Мейджър лигата. Попаднах на едно място, изключително приятно. В тима ни не играеха никакви известни чужденци. Такива липсваха и в първенството. Абе, с две думи, не беше нещо особено нивото. Играх само пет месеца в „Маринърс” и реших да се връщам. Само си губех времето там. На мен много повече ми хареса в третодивизионния немски „Падерборн”. Това за мен беше Мястото. Играх там от 1997 до 2000 г. Там заварих Павката Дочев. Отидох заедно с Веселин Геров, после при нас дойде и Явор Вълчинов. Беше нещо невероятно! Докоснах се до истинския професионализъм.
–Кога решихте да станете треньор?
-Това не стана изведнъж. Насочи ме към тази професия Ради Здравков. Бях вече към края на кариерата си. В края на една зимна подготовка Ради ми предложа да стана играещ помощник-треньор. Стори същото и с Митко Васев. Но после човек си избира пътя сам.
–Не е ли прекалено голямо напрежението в тази професия?
-О, да, прекалено е. Все пак трябва да има и някакво удоволетворение. Обаче в нашия футбол винаги се създава истерия, че не е за разправяне. Нашата професия е „виновен”, така да се каже. Все ни обираме калая. Аз си имам и радостни, и тъжни моменти.
–Здравословни проблеми създадохте ли си покрай треньорството?
-Е, винаги я има тази опасност. За мой късмет жена ми работи в здравен център и ме проверява редовно. За момента добре функционирам (смее се). Не са ми се отразили чак толкова проблемите.
–Приятно впечатление прави, че локомотивската треньорска школа е на мода, така да се каже в „А” група. Примерите с Васев, Никола Спасов, Стойчо Стоев са показателни.
-Аз това съм го казал много отдавна. Ако се върнете назад в историята ще видите, че цяла плеяда от най-големите имена в историята на нашия футбол са рожби или преминали през „Локомотив”. Да започнем от Крум Милев – Чичето, Стоян Орманджиев, Георги Берков, Васил Методиев и т.н. Нека не забравяме и Димитър Пенев. Той също е локомотивец. Не зная. Поличба ли е, какво е, но явно от клуба излизат качествени треньори.
–Вие сте в ръководството на Асоциацията на футболните треньори в България…
–Създаването на Асоцията беше задължително, належащо. Трябва всички колеги да разберат, че ни трябва тази организация, в която да членуваме не заради членския внос, а за да се чувстваме защитени. Никой не си прави илюзии, че този път ще бъде лесен и без препятствия. Опитваме се да приобжим възможно повече колеги. Колкото повече бъдем, толкова по-сериозно ще гледат на нас клубовете и БФС. В края на месеца ни предстои участие на годишния симпозиум на Международната асоциация на треньорите (AEFCA), който ще се проведе от 26 до 29 октомври в руския град Сочи. Там ще бъдат представени най-новите тенденции в треньорската професия на всички нива и ще бъдат разисквани проблемите на професията в Европа. АФТБ предвижда среща-семинар със своите членове, на който да бъдат предадени знанията, получени на предстоящата международна среща.
–Само мога да ви поздравя, че с вашите усилия, на АФТБ беше сложен край на порочната практика да се назначават по клубовете т.нар.”лицензоносители”. Тези хора само проформа се водеха треньори и седяха на пейката, а друг редеше състава…
-Прав сте. Изпълнителният директор на ЦСКА Сашо Тодоров ще остане в историята с тази крилата реплика за „лицензоносителите”. Водихме страхотна борба, в която съдействие ни оказа и БФС. Извършиха се проверки по клубовете, те продължават и сега. Слагаме край на нарушаването на правилата.
–Не е ли странно, че доста от най-титулуваните ваши колеги са извън играта, така да се каже. Визирам Георги Василев, Павел Панов, Иван Кючуков, Иван Вутов, та дори отиваме и до по-младите, от вашето поколение – Вили Вуцов, Милен Радуканов…
-При нас това са временни явления. Който има куража и търпението, и избира на база на това какво е постигнал, както и в кои клубове би могъл да работи, винаги си намира пристан. Това са нормални неща в нашата професия. Има и друго нещо все пак. Един доказан специалист би трябвало да има строги изисквания – освен към себе си, на първо място, също така и към евентуалните си работодатели. Мисля, че търпението в такива случаи е най-добрият съветник.
–Възрастта порок ли е в треньорската професия? В световен план виждаме как хора на преклонна възраст като Алекс Фъргюсън вършат отлично своята работа. Един Дик Адвокаат (68 г.) например доскоро беше начело на „Съндърланд” от Висшата лига…
-Вижте, не бива да отричаме колеги заради това, че са по-възрастни. Опитът е нещо безценно. Ако кажем, че не сме научили нищо от тях, значи ще сбъркаме. Всяка възраст в треньорството си има своите предимства. Примерите, които дадохте със Сър Алекс и с Малкия генерал са показателни.
–Доволен ли сте от това, че вашите синове тръгнаха по вашите стъпки?
-Да си призна, по-скоро – не съм доволен. Ако са разумни момчета и виждат накъде вървят нещата, е по-добре да спират с футбола отрано. По-добре да залагат на образование или на нещо друго. В момента не мисля, че футболните терени са привлекателно място. Ето сега Коко се върна от Германия и ми помага в „Локомотив”, но си търси съвсем различен път от футбола. И аз го уважавам това нещо.

Милен ДИМИТРОВ