Проф. Андрей Пантев: Родината е като майка – когато е болна, не я напускаме
Валентина ПЕТКОВА, вестник „Труд“
– Проф. Пантев, бихте ли дали примери за героизъм в нашата история? Какви са днешните измерения на това понятие и може ли да бъде наречен герой полицаят, който уби бежанец недалеч от българо-турската граница?
– Моите представи за български героизъм са подвизите ни при Шипка, Сливница, Одрин и Тутракан. Не от рикошети. Военнолюбието в нашата история е преекспонирано. Не като освободителен акт, а като слава. В крайна сметка сме воювали само 7 години, а сме съзидали много повече държавни и трайни институции. Има благородни войни. Но никога красиви.
– Ако сравните няколкото вълни бежанци по нашите земи с днешната, какъв паралел бихте направил за отношението на българските управници и на народа към хората, които идват от други земи?
– Иноверци рядко сме приемали. Но това не означава, че те не са човеци! Нашата прочута толерантност от миналото нещо издиша. Нека напомня, че клетите български бежанци, прокудени след войните, не бяха толкова радушно приети от майката Отечество. При арменците беше повече поетично състрадание, отколкото битова подкрепа. Нали са „изпити и бледи в порутен бордей“. Емигрантите може и да са заплаха спрямо европейската хомогенност, но спящо дете, което се носи на рамо под дъжда, още не е опасност за великата Европа. Доколкото зная, страшните терористи пътуват със самолет и виза. Нали правото на движение на хора и идеи бяха основополагащ принцип на новия световен ред. Нали след краха на комунизма всичко тръгва по мед и масло? Най-загадъчното е, че малцина вайкащи се от този хаос казват кой сътвори такава библейска каша.
– Споделяте ли притесненията на онези, които предупреждават, че християнска Европа е застрашена от наплива на хора с друго вероизповедание и култура?
– Вероятно има такава тенденция, която не е ново явление. Но чак пък да е напаст… Не може да има равнозначни изводи за сходни акции. Значителни части от Европа тогава са обект на опустошителни нашествия. От Гибралтар и Галиполи до Сицилия и Маджарско. Европейците да не би да са отишли с мисионерски сладолед в Азия, Африка и Америка. Апокалиптичните предсказания за рухването на Европа поради „новите варвари“ и „емигрантската чума“ будят аналогичен скепсис. Да не забравяме колко дълго време нас също са ни наричали варвари. Търсим си врагове и причини за безсилие. Европа може и да срещне изпитания, но не поради тези гости. Помните ли как ни убеждаваха, че разполагането на ПРО системите в Източна Европа ще ни пазят от иранската въздушна заплаха. Никой тогава не избухна в смях от тази логика! Един доайен на журналистите по възраст и в друга специфична функция съобщи, че с участието ни във войната в Ирак най-после след векове влизаме в цивилизования свят! А Афганистан нали отдавна е освободен от руснаците и талибаните? Защо бягат от вносната демокрация. Може би пак ще повярваме днес в подобни внушения? Които по-сетне да будят смях! Е, пак ще се направим, че нямаме нищо общо с тези работи. Както за всичко останало преди. Много е лесно да посочиш какво е било грешка преди! А сега?
– Дни след 1 ноемви – Деня на българските будители, в Софийския университет ще има избор на нов ректор. Какво е останало от някогашния национален дух и стремеж към образование и книжовност в Алма Матер?
– Да те будят не е приятно преживяване дори и когато е метафора. Събуждания има разни. Началото на нацистката пропаганда започва с младежкия повик „Германийо, събуди се“!. Отбелязваме друго будителство. А аз отдавна не съм в университетските дела, за да отправям преценки. Но и когато съм бил съпричастен с тях, ме е удивлявало защо при всякакви обсъждания какво ли не се дискутира освен един основен въпрос -кой и какъв е като преподавател в клас и аудитория – това е по-важно от всички бюджетно-стопански теми. Когато можеш, тогава искаш. Защо едни аудитории са пълни, а други не съвсем. Виждаме важни изказвания от познавачи, които даже не са влизали там. Дилемата учен или мениджър остава. За мен учен не може да разбира от бюджети, обществени поръчки, кому да даде да стопанисва парното и каква будка да бъде допусната в кампуса. В моите представи него го лъже бакалинът, жена му знае само каква му е заплатата, не е толкова предприемчив в личните собствености и притежания, безразличен е към постове и длъжности. Живее в собствен, различен, свят. Това не означава, че следва да бъде така. Но двете качества трудно се съчетават.
– Формално ли отбелязваме 1 ноември, обявен за официален празник, или не всичко е загубено – все още има хора, за които знанието и духовността са сред най-важните за един народ?
– Будителският празник се появи при много скверни за България времена. След Първата световна война нашето опиянение се изроди в безпомощно отчаяние. Тогава не прославените генерали, мъдрите политици и забогателите доставчици са опората на нашето спасение. Докато политиците се впуснаха в саморазправа кой е виновен, други напомниха, че освен храбри войни ние сме и хора на книгата. „Духовност“ няма дефиниция, защото това състояние повече се усеща, а не се декларира. Но често имитирането на духовност и култура е повече пагубно, отколкото тяхното отсъствие. Когато тези фактори са истински, те не могат да не окажат влияние на обществото. За духовност понякога се говори формално или когато я нямаш. Образованието я носи като морален престиж и тази традиция още не е погубена.
– Липсата на вдъхновители и будители, на лидери, които да поведат нацията, не е ли особено осезателна днес? Или времената на бързите технологии и модерна комуникация налагат други модели за подражение?
– Не виждате ли, че отчаяно се ровим за благородници, случки на милосърдие и доброта в ежедневието си. Това е израз на емоционален глад. Понякога си ги измисляме, преувеличаваме. Иначе четем ефектни романчета – кой кого ще убива. Това е подходящо за гари, автобуси и летища. Онзи, готиният дедектив, с пистолет в ръка, поразява нашето въображение повече от описанието на красив залез или есенен дъжд. Въпрос на предпочитание. Откъде да се вземат тези вдъхновители. Първо никой не ги знае, второ, изкуствено ни натрапват други мними спасители. Новоизникналият интерес към миналото – от модата през 60-те г., летните кина, военната служба, да оставим другите завръщания, е не само любопитство към миналото. Той е показател на нарастващо леко отегчение от настоящото. Сега пък и омразният „Кльон“ – символ на тоталитаризма, стана потребен за нашата сигурност. Защото го правят другаде. Ами да не го бяхме разрушавали? А.Тойнби пише, че „внедряването на чужди модели в неподходяща социална среда може да има гибелни последствия за самата модернизация“. Би следвало да сме повече селективни към „внасянето“ на всякакви добродетели.
– Имаме ли основание да упрекваме днешните студенти, че им липсва идеализъм и вдъхновение, че са твърде прагматични и търсят реализация, водени от амбиция преди всичко за по-високи заплати?
– Идеализмът трудно се свързва с пазарната икономика. Звездите не искат хонорар, защото светят. Както учителят, така и професорът, не може да възстанови изцяло някогашното си обаяние. Нищо укорително, за тангото трябват двама. Това,че няма емблематични професори днес или са много малко, не означава, че те не са значими. Просто съотношението е друго. В нашия факултет враждувахме понякога помежду си, но всички бяхме личности. Не поради кой знае каква надареност, но поради симпатиите на студентите. Те правят името на професора!
Упреците ме удивляват. Ами нали тези, които са подготвени така, сме ги произвели ние. На кого тогава се гневим? Но има други упреци, които са основателни. Цялата обществена психоза е наситена с парите като индикатор на успех, ум и смисъл. Едва ли не поощряваме всички младежи да поемат за чужбина за повече пари. Но Родината е като майката. Когато тя е болна, вие не я напускате! Не можем да укоряваме тези хора, че се потапят в друг свят, но понякога патриархалният разговор със съседа през балкона за нас е повече стойностен, отколкото светски приеми където и да е другаде по света.
Когато едно общество е болно, то е слабо навсякъде. В Хартум и Сенегал няма престижни университети. Непознатите социални контрасти у нас се отразяват и в образованието. Първата гордост на всеки родител е да съобщи, че детето му учи в чужбина. Защо не при нас? А който се ражда беден, умира глупав.
Нашият гост:
Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско.
Завършва история в СУ “Св. Кл. Охридски“.
От 1982 до 1984 г. преподава балканска история в САЩ.
От 1984 г. е доктор на науките. Специализира в Англия и в САЩ.
През 1985 г. става професор в Историческия факултет на СУ.
Депутат в 39-ото, 40-ото и 41-вото НС от гражданската квота на Коалиция за България.
Има над 300 публикации и около 40 книги. През 2002 г. получава награда “Голям Платонов Нобел на века” на Световната академия “Платон”.
