Къде е проблемът на менталните изроди?

„Монументален изрод“. Така нарече паметника на Самуил някой си доктор по философия Стефан Попов. И бе подкрепен от армия от интелектуалци. Във социална мрежа. Не зная кой е Стефан Попов, не ми е известен нито като скулптор, нито като архитект, нито като художник. Изглежда е свързан с фондация „Отворено общество“. Каква изненада.

Веднага армията от ФБ интелектуалци се хвърли да разсъждава, да коментира, да настоява, да обсъжда, дали статуята да мига с очи, дали да свети, дали да си върти главата и да казва „мама“.

В понеделник, на 8-ми юни в пространството между храма Св. София и паметника на Иван Вазов бе тържествено открит паметник на българския владетел, цар Самуил.

Средствата са събрани и предоставени от Фондация „Българска памет“ на д-р Милен Врабевски, скулптурата е дело на Александър Хайтов, фундамент, постамент, строително-монтажни работи, довършителни работи – Димитър Антов, каменоделец и общински съветник от ВМРО. Решението за поставянето на паметника беше взето от СОС миналата година след дълги перипетии, разтакавания, лакърдии, идиотски обяснения и прочее и прочее…

Изобщо въпросът за националната памет в градската среда в столицата е доста невралгичен, да не кажа травматичен.

Липсват няколко задължителни според мен монумента – например на основателя на българската държава на Балканите, Хан (ако щете Кан, не водя този спор) Аспарух, на владетеля завоювал Средец за България – Хан Крум Страшни. На Хан Тервел, защитил и спасил Европа от арабско-мюсюлманско нашествие, през 717 при Цариград, когото прочее католическата църква почита като светец. На свети Цар Борис I Покръстител, на Цар Симеон Велики, на Цар Борис III. И много други достойни български владетели.

Липсваше и паметник на Цар Самуил, велик български владетел, водил държавата в тежки и съдбоносни времена, споделил съдбата и мъката на народа си.

Още повече, Цар Самуил вероятно е роден в днешна София или в околностите и, защото баща му – комит Никола е управител на тази област. Защо да е там?

Ми просто е, ще го обясня на „столичаните в повече“, точно срещу паметника е разположена склуптурната група “Самуилови войни“.

Това прочее, не го знаеха и репортерите на националните телевизии, които от няколко дни се просветяват по темата. А „Св. София“ е най-старият храм в столицата, в чиито основи стоят спомени и паметни знаци от времената, когато бащата на Цар Самуил, комит Никола е бил областен управител на Средец.

За ролята, мястото, значението на цар Самуил в българската история няма да пиша тук. Който не я е научил в училище или от любознателност и родолюбие, няма да я научи и от този текст.

Друго привлече вниманието ми. А именно поредица от текстове, публикувани в „Дневник“, „КлубЗ“, вероятно и на други места, които осмиват, подиграват, хулят и отричат това начинание.

Така например Ивайло Дичев пише в „Дневник“ статия „София – европейска столица на кича“. Ето един цитат от нея :“ Статуята, разбира се, е тежък кич – някак представям си такива фигурки като сувенири по гарите на централна Европа.“ И още – „поражение“, „национален мазохизъм“, „глупост“ и прочее и прочее. Друг текст – „Йогата срещу Самуил“, Албена Бъчварова. Там четем – „нови опити да почешем националните си комплекси“. Авторката в изблик на доста странен хумор, гадае дали „Самуил не е първият йога инструктор на планетата“. Очевидно не е. Също толкова очевидно – „хуморът“ в случая е тъп и нелеп.

Ето го и основния, разбиващия аргумент срещу паметника –  „С какво точно благосъстоянието на гражданите на една столица става по-добро, ако се сдобият с импозантна бронзова фигура на воин в цял ръст на централно място в градската среда? Ще са по-горди и по-патриотично настроени?“

Философът Попов нарече паметника „монументален изрод“.

Направо кърти. Мозъчни клетки. По тяхната логика Брюксел, Париж, Виена, Берлин, Прага, Варшава са клети столици на кича, обект на присмех и символ на ретроградност с тези излишни и кичозни арки, паметници, пантеони на крале, войни, владетели и духовници. Направо смех, кич, ретроградност и комплексарщина.

Нещо друго се чудя. Какво има в главите на тез клети хорица, които по повод на всеки национален празник, на всяка национално важна дата, запрятат ръкави и леят патетични филипики, сълзи, сополи, други телесни течности.

Какво възпалява мозъчетата на тези „ментални изроди“, които на 24-ти май „разсъждават“ колко е „ретроградно“ и „путинско“ да се отбелязва кирилицата, които на 6-ти януари се „възмущават“ от мъжкото хоро в Тунджа, на 6-ти май обявяват „откритието“ си, че храбростта и доблестта са отживелици и не би трябвало да се възпитават като ценности.

Всъщност зная. „Менталните изроди“ се дразнят от всичко национално. От всичко българско. От всичко, което би могло дори да напомня за величаво и славно минало. Те се възпаляват винаги, когато наближат 3-ти март, 6-ти май, 24-ти май, 6-ти септември, 22-ри септември. Започват да подиграват. Да осмиват, да иронизират. Става им „патрЕотично“. Оплакват „KLETA MAIKA BALGARIA“ .

Всъщност, тях не им пречи толкова, това, че на статуята светят или не светят очите, дали намига или подскача. Пречи им, това, че се поставя паметник на Цар Самуил. И на Дичев и, на Попов, и на останалите „интелектуалци“. На “Отворено общество“. Тези хора не желаят нито в София, нито, където и да било из България да се поставят паметници и паметни знаци, свързани с националната история и достойнство.

Те са против всичко национално.

Менталните изроди често са отрочета на комунистическата номенклатура, днес яростни грантови хрантутници и трубадури.

Менталните изроди по правило са или членове на БКП, или са „специализирали“ в някой „социологически институт“ към АОНСУ, или най-малкото са завършили „висше“ нейде из СССР. Насила, разбира се.

Менталните изроди воюват с паметници. Налагат „ценностите“ си като се смятат за последна културна, художествена и политическа инстанция.

Но никога няма да ги чуете да обсъждат или коментират „паметника“ на американските летци, разрушили центъра на София и избили хиляди мирни граждани.

Мястото на паметника на Цар Самуил е точно там, където бе поставен. Да се надяваме, че това е едно добро начало.  Крайно време беше.