Александър Марков: Обявиха ме за продажник, а играх половин година със скъсана кръстна връзка
Заради Левски отказах 200 000 долара от турци
Александър Марков е роден на 17 август 1961 г. Юноша е на Локомотив Сф, играе още за Спартак Пл, Славия, Сливнишки герой, Левски, Белите орли Пл и американския Атланта Силвърбекс. Шампион на България (1993, 1994, 1995). Носител на Купата на страната (1992, 1993). Има 314 мача и 5 гола в „А“ група. Записва 23 мача в националния отбор. Участник на СП в Мексико през 1986 г.
– Г-н Марков, от 23 години живеете в САЩ. Далече ли сте от футбола?
– С футбол спрях отдавна да се занимавам. Когато дойдох тук, футболът не беше на високо ниво. Две години играх, отказах се на 40. Измени ми се животът коренно. Започнах да работя в централата на ЮПИЕС. Запознах се с президента на компанията. Той ми помогна, без да знам език. За два месеца влязох в системата и се справях по-добре от дългогодишни служители. 5 месеца по-късно ми викаха Мистър Компютър, помнех 4300 имена. Знаете, има такива кутийки в пощата, трябва да знаеш кое име за кой „бокс“ отговаря. И това го правиш по цял ден – 8 часа. Можех да кажа всичко – кой билдинг, кой етаж, кой номер…
Нямах нужда от компютър. След около 5 години ме избраха за служител на месеца. Поработих още година и напуснах. Бях достигнал тавана, който можеше да ми плащат за тази позиция. Станах водопроводчик. Смених професията тотално. Никога не съм съжалявал, че съм сменил толкова професии, защото научих много. Дотогава не можех да държа дори отверка, бях „вързан“ в ръцете. С приятели почнахме да оправяме водопроводи на къщи и да ги реновираме. Режат се стените, понеже не са бетон като у нас, отварят се, сменяват се тръби, всичко, бани…По същият начин се затваря после, замазва се, шкури се – всички процедури. Първите 5-6 месеца имаше работа. После обаче паднаха поръчките, закъсахме. Чудех се какво да правя.
Половин година изкарах без работа. Говерех английски, ама на „плажно ниво“. Реших да ставам шофьор на камион. И отидох на училище. Представяш ли си – на 55 години да седя на чин? Изкарах курса за шофьори и отидох при Митко Попов, започнах при него, той има транспортна компания. Помогна ми и борецът Енчо Тенев, той е от Ямбол, бронзов медалист от Световното първенство за младежи в Пхенян. След 6 месеца се преместих по-наблизо до Атланта. Посъбрах пари, купих си камион и започнах да бачкам за себе си. И така изкарах до декември 2021 г. Продадох си камиона ремаркето и си купих чисто нов камион. Сега работя като пътна помощ. Взимам коли от адреси, казва се толтрък тази дейност – плащат си и те взимат.
– Личи, че сте доволен от живота си…
– Виж, никога не съм се оплаквал. Като се прибера в България гледам футбол само ей така – от любопитство. Прибирал съм се 5 пъти максимум за 23 години. Не съм очарован. Гледам как всички живеят с хубавите и лошите неща. Гледам ги като през стъкло. Хич не ме вълнува това нещо. И ми е много добре. Защото не е лесно да те познават, от една страна си викаш: „Еее, аз съм известен“, това-онова. От друга страна обаче ти нямаш личен живот, братче. В Америка имам собствен живот. Тук никой не се интересува кой си, какъв си. И ми е много спокойно.
Помага ми и това, че имам закалка от футбола, от спорта. Който си е бил боклук, пак си остава боклук. Може да не ни е лесно, да се борим, но търсим начини за оцеляване. Спортът ти дава една основа и ти продължаваш да се бориш. Постоянно. На това ни е научил животът. Доста българи дойдоха тука, постоят година-две, стават и си заминават. Работил съм на три места тук, жена ми бачкаше на две, ако ти кажа, че е имало нощи, в които сме спали по 4 часа, сигурно няма да ми повярваш. По тъмно излизам, по тъмно се прибирам. Децата почти не ги виждах с месеци. Но това бежше цената, за да успеем, да продължим нататък.
Преминал съм през много неща. Сега като се сетя…Сега нищо не може да ме уплаши, където и да отида, с каквото и да се захвана. Само да съм здрав.
Не ми липсва футболът. Все още играя. Събираме се българи всяка събота в зала. Имаше аматьорска лига, станахме шампиони, вкарах победния гол на финала. Втори финал играхме, паднахме в последните минути. Преди това ритах в отбора на ЮПИЕС. 6 пъти станахме шампиони. Имам две операции – и на ръката, и на крака. Футболът вече не ми е толкова интересен. Гледам го като прочетена книга.
– Завършвате кариерата си в Атланта Силвърбекс…
– Бях капитан на отбора. 2000 г. приключих. Ядосаха ме там, на тренировка един глупак щеше да ми счупи крака. Влизаше като ненормален. Обясних на треньора, че така не може. А след тренировката трябваше да пътуваме за мач. Побеснях, скарах се, станах и си заминах. После ме увещаваха да се върна. Казах им: „Не, край, аз приключих с футбола!“. От работа ходех да играя и тренирам. Половин година траеше сезонът, полупрофесионална лига. Бях изгощен физически и психически.
С Велко Йотов даже работехме заедно. Тренирахме деца. Тук не са изпълнителни, като бавачки бяхме на децата. Платят ти, ти ги занимаваш, едва ли не ги забавляваш, станеш и си тръгнеш. Да, де, ама на мен не ми е безразлично. На Велко също. Не ме устройва, че ще отбивам номера и ще получавам някакъв чек, да речем от 1000 долара на месец…Или правиш нещо, както трябва, или не го правиш. Изкарахме няколко месеца. Почнаха доста деца да се записват. Понеже имахме изисквания, някои от децата се оплакали на родители си, че едва ли не ги третираме строго. Децата не са виновни, а родителите. Те приемаха футбола като забавачница. Какво да искаш от децата? Мениджърът, един англичанин, ни привика. Викам му: „Това е начинът, ако искаме да направим нещо“. – „Да, ама те си плащат“. Така и не се разбрахме с човека.
След това Велко се хвана с мой колега от Атланта Силвърбекс и негов брат, африканци са, направиха школа. Йотов е на ниво технически директор.
Момчето е 9 г. по-малко от мен. Беше направил пари от това, че е играл навънка. Аз такива пари нямах спестени.
– Как е семейството ви?
– Децата ми вече са големи. Синът ми на 5 май завърши докторат в един от най-престижните колежи. Това е за въздушното пространство, занимава се със самолети, високи технологии. Той не помни почти нищо от България. На 18 юли се ожени за итало-американка.
Дъщеря ми беше на 10, когато емигрирахме. Тя завърши „криминъл виктъм“ адвокат. Работи в най-тежкия криминален съд в Джорджия.
– Вие как започнахте с футбола?
– Отраснах в кв. Илиянци. Къщата ни беше срещу игрището. Гледах като хлапе всички мачове на местния отбор Зенит, който участваше в селското и селското първенство. Оттогава харесвам много бат Боре Здравков – Пушката, който беше душата на клуба, такъв хъс, такова себераздаване. Той ми беше като пример как да гориш вътре в играта. Помня и Митко Младенов – Жъц, брат му Ицо, с Емо Адвоката бяхме големи приятели…Баща ми Петко, Бог да го прости, непрекъснато беше в тяхната компания. Викаха му Девятката, това беше и първият ми прякор. Тате работеше в Домостроителния комбинат като стъклар. Мама беше във „Вторични суровини“ до Илиянския форт.
Човекът, който може да се каже, че ме откри за футбола, е Жоро Петков – учител по физическо и литература в началното училище в кв. Требич. Всъщност аз сам се записах да тренирам в Локомотив Сф. Карах баща ми, той ми отказа. И не издържах един ден, хванах трамвая и отидох на стадиона. Обикалям, обикалям, не зная къде да се обадя. Гледам в една барака бате Коце Благоев и бай Иван обущаря – невероятен човек, черпят се вътре, обичаха да си пийват. „Къде бе, момче?“ – „Искам да играя футбол!“
Те ме гледат и не могат да повярват, разбираш ли. Все пак ми обясниха кога почва моята възраст тренировките. Още на първото занимание им събрах очите. Летях като изтребител напред-назад. Оттогава ме кръстиха Заека, бях дребосък, адски пъргав и неуморим. Бате Коце ме сложи да играя халф, по принуда станах по-късно бек. Направи ме и капитан на отбора. От нашия набор само аз стигнах до професионалните групи. Иначе големи таланти бяха Калаеца, Ромпето, Славчо, Яшо, Марчо, брат му Чапайката – все момчета, чиито имена не говорят сигурно нищо на широката публика, но имаха невероятни качества. Стойчо Стоев, Дудето дойдоха по-късно…В интерес на истината бях пред отказване броени месеци, преди да вляза в казармата. Смениха се няколко треньори и нито съм играл слабо, нито нищо, но почнаха да ме пренебрегват. Сигурно защото не бях физически мощен, дребен си останах. Викам му на баща ми: „Спирам, щото няма смисъл. Те дори и в групата не ме слагат. Защо да си губя времето?“. А тате ми отвърна: „Абе, ти тренирай, пък да видим можеш ли, не можеш ли.“ Взех, та го послушах и съдбата ми се усмихна. Година преди казармата един приятел – Янко, младежки национал, 1960 набор, го свалиха в нашия отбор. Обаче беше качил кила, това се случва винаги в казармата, не беше във форма. Ивайло Георгиев вече ни беше станал треньор. Отсвири Янко и ме пусна мен през второто полувреме в третия кръг на първенството. А аз съм като питбул – захапя ли, няма пускане. Пусна ме бате Иво на левия фланг и оттогава – близо 20 години само там играх.
– Кога ви повикаха за първи път при мъжете?
– Там пак имаше разни изгъзици. Иначе Апостол Чачевски ме презентира в първия отбор на Локото. На една зимна подготовка в Слънчев бряг. Там, човеко, такива тренировки не бях виждал…Тренирах адски яко, като се върнех от занимание, се просвах в леглото и заспивах. Закъснях веднъж за вечеря, а бях с бат Бумбо в стая. И така се стреснах, щото новобранец, а се дъниш…И оттогава не съм допускал такава изцепка. Помолих бат Дана: „Ей, ако видиш, че заспивам, събуди ме…“ Спечелих си уважението на „старите кучета“, де. Взеха ме в групата и за първия мач срещу Щутгарт. Първото ми излизане в чужбина. Всички бяха много учудени от решението на Чачевски. Човекът ми даде стимул, де. Тренирах с мъжете, но не ме пускаха в официалните мачове.Влязох войник, решиха, че ще ме пращат в Смолян. И отивам да се обигравам в Родопа. Там никой не знаеше кой съм, що съм. Тренирах, ама никой не правеше стъпки за картотека и т.н. Треньор май ни беше Илия Илиев, не си спомням. Запознах се с две страхотни момчета от школата на Тракия Пд – Иван Говедаров и Иван Овчаров. Спяхме в една стая. Вальо Дамянов много ми помогна тогава, той буквално ме спаси. Носи ме като турист раница. Прибра ме в своя апартамент. Много му благодаря, никога няма да забравя какво направи той за мен. Аз се отчаях, реших да се връщам в София. По-добре да спя в казармата, отколкото в Смолян.
– Помните ли дебюта си в „А“ група?
– Да, срещу Сливен като гости. Започнах като титуляр, с №6. Паднахме с 0:2 (4-и кръг, 12 септември 1981 г. – б.а.). Почти нищо ни си спомням от самата среща, щото като си на тая възраст, не знаеш на кой свят си. Шашнат, едно друго. Но по-късно се наложих в състава, взех участие в почти всички мачове по пътя към спечелването на Купата на съветската армия през този сезон. Помня като днес победния финал в Плевен срещу Локо Пд. Взех първия медал в кариерата си, станах и майстор на спорта“ (смее се). „Заслужил майстор“ станах през 1986 г. заради класирането за Световното първенство в Мексико. Но ни книжка видях, ни нищо. Бях изпаднал в немилост тогава…
– Защо се стигна до там?
– Защото бях подписал договор с Левски. И началниците на Локомотив ми спряха състезателните права. През зимата на 1984 г. се случи. 9 месеца не играх футбол. Заплашваха ме, пращаха ме на разпит в Министерски съвет, заедно с Вуцата (Иван Вуцов – б.а.). Той ми вика: „Аз повече от това не мога да направя. Все пак тези хора управляват държавата“. Беше откровен човекът. Почнаха да ме коткат, това-онова. Събков (Йордан – тогава един от шефовете в Локомотив – б.а.) почна да ме убеждава да се връщам. Той беше кукла на конци. Казах им: „Абе, дайте ми поне един апартамент, де. Не искам нищо друго. Ваш юноша съм – играя в юношеския, младежкия, олимпийския, мъжкия национален отбор. Идват хора отвънка, давате им всичко. На мен едно жилище не щете да ми дадете.“ Заведоха ме във „Връбница“, влязох в един апартамент, братко, то избушен, дупки в панелите…Нямаш си на представа. И им обявих, че ще подпиша договор, но само за 1 г. Не, опънаха се, искат за 3 г.
Тогава Стоян Орманджиев, човекът, който ми създаде най-големи ядове и какви ли не идиотщини, се запъна. Заплашиха родителите ми, че ще ги уволнят от работа, ако не ми въздействат да си променя решението. А мен щели да ме пращат в Белене. Ама аз и досега съм си такъв див, правя си каквото сам си реша и си отстоявам достойнството. И им заявих: „Ако трябва ще ходя да лепя плочки, но няма да се върна в Локомотив!“. Като се развика тоя Иван Шпатов (тогава шеф на БФС – б.а.), тоя боклук: „Кой си ти, бе? За какъв се мислиш? Жив ще те заровя в земята“. Такава гад не съм виждал. И ме изгониха като мръсно коте от Министерски съвет.
– Как поддържахте форма докато ви изтече наказанието?
– Тренирах скришно с Левски. На „Герена“ се готвех заедно с друга „черна овца“ – Гошо Йорданов. И Ламята беше наказан, той пък от ЦСКА и Сливен. Даже оставах да спя в неговия апартамент. Бяхме неразделни. Криехме се като партизани от проверяващите, когато дойдеха на стадиона. Потренирвах, ама нищо сериозно.
Милен Горанов ме покани в Спартак Варна. „Ела – вика, – ще направя всичко възможно да играеш при нас“. Тренирах 2 седмици със „соколите“, бяха ме настанили в Шведския хотел. Обаче Милен дойде и ми каза: „Работата е по-дебела, отколкото очаквах. Няма да се получат нещата.“ И аз се прибрах в столицата. Обади ми се после бат Божо (Божил Колев, който е треньор на Черно море – б.а.): „Искаш ли да помагаш?“. Даже съм сниман на календар с Черно море. Уж да станат нещата, ама пак се провали трансферът.
Когато нашите се класираха за Мондиала в Мексико, се събраха да се почерпят в бара на „Родина“. Отидох да ги видя. Заговорихме се с Пламен Гетов. Той ми предложи да премина в Спартак Плевен. Единственото ми условие беше да ме запишат в учителския институт. Гошо Василев беше треньор на Спартак. Подписахме, разбрахме се. И в един момент – баам, Гошо пое Етър във Велико Търново. Така или иначе отидох в Плевен. Картотекираха ме през август 1985 г., едно-друго и ново 20: БФС ми спря правата седмица преди старта на първенството! В крайна сметка ми разрешиха да играя за Спартак, но с едно условие: да не преминавам в софийски клуб в следващите 3 г. Мале, пощурях…И в картотеката ми това е записано. Лично съм го видял с очите си. Но останах в един прекрасен град, не съжалявам за нищо. Плевен е вторият ми роден дом, искарах най-силните си футболни години. Там намерих и любовта на живота ми – Ирена.
– Как се запознахте с нея?
– Случайно. На един купон в „Младост“ се запознах с едно гадже, акробатка, тренираше в Левски. Толкова и го виждах, защото постоянно бяхме по лагери. Продължи около година връзката ни. Та тя ме запозна с Ирена. Двете са приятелки, помоли ме да предам много поздрави. Отиваме в залата по акробатика, там си взимахме заплатите, на същия етаж, тренират едни момиченца. Поогледах се, викам си: „Ще да е това маце“. Предадох й поздрави от софиянката. И оттам стана връзката. Логично се и оженихме. Ирена беше националка. Готвеше се за световно първенство. Три дни преди да замине отборът скъса мускул на ходилото. И с това й приключи кариерата. Отидох си само да я взема в „Дианабад“, и й викам: „Ти си дотук със спорта.“
– Тя идваше ли на вашите мачове?
– О, да, какво говориш? Моята жена беше много запалена по мачове. Но никога не ми е давала съвети. Нищо не знаеше в началото за футбола, после се понаучи и заедно коментирахме впоследствие. В час е в играта.
– Гледам ви статистиката – съотношението на мачове и голове. Вие не сте от често бележещите защитници…
– Да, прав си, имам само 5 гола, но за това си има обяснение. Винаги наставленията в отборите, където съм бил, са били да спазвам стриктно зоната и тактиката. Това те ограничава да отиваш напред и да взимаш инициативата. Ти ми припомни, че дебютният ми гол съм го вкарал срещу Беласица (2:1, 7 кръг, 1 октомври 1983 г – б.а). Но виж, аз си правех самоинициативи. Доста голове съм вкарал с шутове от далеч. Гледал съм бате Начо (Михайлов – б.а.), лека му пръст как бие фаулове, каква позиция заема, по какъв начин слага крака, как спира топката. На тренировки съм се опитвал да го надиграя. Е, не ставаше. Този човек имаше страхотен демараж. На дистанция 5-10 метра нямаше кой да го бие. Да не говорим, че имаше невероятна техника, виждане върху играта и т.н. Също и от Венци Арсов съм се учил, той играеше ляв халф пред мен. Едно време никой не те е учил на тия работи. Каквото ти разбереш, ок. Може да имаш нещо вродено, но трябва сам да го развиеш. Аз можех и по-напред да отида и да се развия, но никой не ми е давал съвети.
– Кои бяха вашите идоли?
– Йохан Кройф и Диего Марадона. Начко Михайлов ми беше кумир. Много харесвах и Румен Горанов. Той оставаше често след тренировки Начко да му бие фаулове. Често двамата връзваха и басове. Румен беше уникален – правеше неща, които другите вратари не правеха. До ден-днеше не съм виждал вратар, който с ръка да подава топката, все едно я рита с крак. Хвърли я на центъра, и то точно на съотборник. Боко Димитров също ме впечатляваше, Бумбо, Гошо Бонев… Виж, старите футболисти ни посрещнаха навремето добре, никой не ни е притискал, обиждал…но пък и ние питаехме нужното уважение към тях и си знаехме мястото.
Иначе детската ми мечта беше да играя в Левски. Баща ми беше голям левскар и ме водеше на всеки домакински мач. Даже веднъж ме прати да поднеса цветя на Гунди. Бях си обещал един ден да облека синята фланелка. Никога няма да забравя, че съм тръгнал от Локомотив, както и кой ми е помогнал. Обичан отбор е от мен.
– Как се озовахте в Славия през 1988 г.?
– Пламен Тачев ми помогна. Влязохме в контакт с Христо Младенов, лека му пръст. Уредиха ми апартамент. Тръгнахме перфектно в подготовката, но в първенството се заредиха загуби. Стана смяна на треньорското ръководство. Андрей Желязков беше играещ помощник-треньор с Чавдар Цветков. Разместиха се пластовете. Мина една година. Към втората настъпи смяна и в отбора, взеха се нови футболисти. Боби Григоров стана президент на клуба. Всичко вървеше много добре. Бяхме на две крачки от шампионската титла, и то след толкова дълга пауза. 5-6 кръга преди края на шампионата обаче се скапа атмосферата в съблекалнята. Боби Григ се захапа с треньора Пепи Миладинов, започнаха интригите. Аз бях капитан, започна да ме натиска да тръгвам срещу треньора, да правя какви ли не глупости…Аз му казах, че не мога да правя такива неща. Григоров ми се тросна: „Щом не си с мен, значи се против мен.“ Оттам вече се чудеше как да вербува двама-трима, които да му ходят по гайдата. На тия, да не им казвам имената, шефът им купи даже коли. Мен се опита да ме изгони. Не ми даваше да влизам даже на стадиона, камо ли пък да тренирам.
– Не мога да повярвам…
– Не можеш, ама е истина. Аз ти го казвам! А какви оргии, пиянски изцепки се правеха в заведението до стадиона…Боби е луд, та луд. Луд човек и силен вятър никой не може да ги спре. Отидох на Арбитражна комисия и тя присъди, че оставам в Славия. Но пък не нямат право да взимат никой, понеже заемам мястото. Патова ситуация се получи. Казах си: „Абе, аз мога още да играя. Защо да спирам и да ми плащат?“. Тренирах самостоятелно в Западния парк. Взимах жена ми за компания. Отидох при Боби Григ да се разберем като мъже. Викам му: „Дай да се разделим като хора. Даваш ми да си купя ведомствения апартамент, в който живеех, и аз си тръгвам.“ Той ми постави като условие да напиша донос – че са ме карали да продавам мачове и т.н. Е, как да напиша нещо, което не е вярно. Цяла нощ не сме спали с жена ми. Умувахме какво да направи. Дойде ми гениалната идея да помоля брат й да напише и подпише такова изявление. Занесох го при Боби, а той ми разписа за жилището.
– Защо се стигна до тежките поражения на два пъти с по 0:5 от сръбския Партизан в турнира за Купата на УЕФА (септември 1988 г.)?
– Просто отборът ни не беше качествен тогава. Конкретни спомени от двата мача не пазя.
– През 1990 г. Славия изненадващо за мнозина беше елиминаран от посредствен отбор като Омония (Никозия)…
– Е, тогава пак имаше простотии. Опитаха се да изкарат, че съм продал реванша в Кипър. А не пуснаха жена ми да се качи в самолета. Правеха ми курт-капани. Да, играх слабо в Никозия, паднахме с 2:4 след продължения. Аз съм чист пред съвестта си. Фаталният гол в последната минута стана след нещастен рикошет. Имаше центриране, някой изби топката, тя падна в наказателното поле, аз я изритах, а бяхме нагъсто, обаче кипърецът беше толкова близо, че нямаше как да не го удари. Топката се отби от гърба или рамото му и попадна в краката на техен нападател, който прониза от 2-3 метра Ивко Ганчев. Просто малшанс…Нямаше как да реагирам, опитах се да изчистя напред, но…
– Някогашният ви съотборник от Славия Сашо Начев почина преди броени дни…
– Да, разбрах, и съжалявам. Лека му пръст на адаша. Бяхме съседи навремето. Живееше етаж под мен.
– Как преминахте в четвъртодивизионния Сливнишки герой през 1991-а?
– Бях останал без отбор. Тичах в парка. Видях случайно на улицата Асен Милушев, който беше станал треньор в Сливница. Предложи ми да им помогна. Съгласих се. После един страхотен човек – Иван Стамболийски, ни стана спонсор. Компания като „Пепси“ наля пари в клуба. Всичко беше на европейско ниво, ти казвам, от-до – едни екипи, едни условия, направо ми взе акъла. Направихме силна селекция, взехме куп звезди, играли и в „А“ група: Хари Казаков, Киро Нецов, Пепи Божков, Мето Томанов, Вальо Захариев, Сашо Милушев…Премиите и заплатите, които взимахме, в Левски можеха само да ги сънуват.
Изкарахме и подготовка две седмици на Вършец, още толкова в Ямбол. Ама здрави тренировки правехме. И никой не мрънкаше. Когато приключи сезона хората от Героя ми дадоха толкова пари, колкото не съм получавал по време на целия си престой в Левски. И то на ръка. Няма договори, няма нищо. Само на мъжка дума.
Зимата на 1992 г. беше, когато ми се обади Жужо да ме кани в Левски. Хванах влака от Ямбол, където бяхме още на лагер, и потеглих към София. Симо, човекът, който беше „дясната ръка“ на спонсора Стамболийски се разплака, и ми каза само: „Сашка, това ти е било мечтата. Отивай, но не ми се иска да ходиш.“
В Левски ми предложиха 2000 лева заплата и нищо повече. И ме взимаха просто да попълня групата. Гласяха ме са трета резерва. Помолих за една нощ за размисъл. На следващия ден изтичаше срока за картотекиране на новите играчи в „А“ група. Желязков ми вика: „Ще ти се обадя в 9 часа да ми кажеш какво ти е решението.“
Прибирам се вкъщи. Не бях вкарал парите от Сливнишки герой в банката. Държах ги в един сак. Изсипах ги на масата. И казах на жена ми: „Виж това. Трябва да избера между парите или Левски“. Тя ме остави сам да реша. Можехме да си оправим живота, така е. Обаче парите не са всичко, те не могат да те направят щастлив. Аз съм ти целенасочен – поставям си цели, имал съм си мечти, и почти всичко съм постигнал.
– Съжалявате ли за това решение?
– Не, никога не съжалявам за нищо. Просто това съм аз. За какво да съжалявам. Винаги, когато една врата се затваря, друга се отваря.
– И така започна „синята приказка“ за вас…
– Трябваше на следващия ден да отидем на лагер в Банкя. Но се оказа, че няма ток, няма и парно. Върнахме се по домовете. Предстоеше ни важен първи мач срещу Ботев Пд (22 февруари 1992 г. – б.а). Треньорът Иван Вутов изобщо не ме предвиждаше в състава. Добре, ама изведнъж титулярът Стоян Пумпалов се разболя. И се чудят какво да правят, тюхкат се и се маят. Питаха ме дали съм подтотвен. В крайна сметка заложиха на мен. И като захапах – нямаше пускане. Ама трябва да си готов, за да не изпуснеш мига. А аз бях готов. Бихме „канарчетата“ с 2:1.
– Бързо се превърнахте в любимец на „синята“ публика…
– А тя е доста капризна, както знаеш. Аз се влагах докрай, защото Левски е отборът на моите мечти. Парите не ме интересуваха. Изживяванията на терена нямат цена. Аз отказах 200 000 долара, за да остана при „сините“ за 12 000 долара. Турският Денизлиспор ми ги предлагаше, а аз държах правата си. Въпрос на виждане, на разбиране, на живот. Можех и в Кипър да отида, ама отидох в САЩ.
– Отсраняването на Глазгоу Рейнджърс в турнира КЕШ е един епохален успех. Но как приехте детинските грешки, които направи украинският вратар Олег Моргун в първия мач (2:3, 15 септември 1992 г. – б.а.)?
– Слушай, винаги има грешки. Това е една игра. Всеки прави гафове. Хората отиват на големи крайности. Никой не излиза да загуби. Никой не е упреквал в съблекалнята Моргун. В Глазгоу ме извикаха за допингконтрол, заедно с Олег. Аз бях истинска машина, а малките отзад, понеже не можеха да ме стигнат, винаги мрънкаха: „Ей, спри, бе старец! Ти нещо взимаш“ – „Да, взимам. Допингът ми е в главата.“. И като ме извикаха допингченгетата, малките ме бъзикат: „Е, сега вече те хванаха.“ (смее се). Какъв допинг?! Но атмосферата беше невероятна в онези години. Бяхме много задружни. Празнувахме победите винаги по заведенията, семейно.
– Сашо Бончев ми е казвал, че е обиден на Георги Василев, защото му обещава да е титуляр в Шотландия…
– Какво значи обещал? С адаша бяхме в една стая. Добър футболист, но му липсваше хъс, характер. А там трябва да си куче. Стойчо Стоев също беше мек. Някой като ги натисне, и ги пречупва.
– Кой е най-силният ви мач в евротурнирите?
– А, какво значи най-добър? Винаги съм се раздавал на 100 процента и да си върша работата. Но може би най-скъпа ми е победата над Глазгоу Рейнджърс с 2:1 в реванша.
– Възможно ли беше да отстраните Вердер Бремен и да станете първият български отбор, влязъл в Шампионската лига?
– Напълно беше възможно. Но гол отдалеч на Марио Баслер ни разплака.
– Защо се стигна до резила с отпадането от скромния словенски Олимпия Любляна през лятото на 1994 г.?
– Честно си признавам, че в първия мач (2:3) бях много зле. Не знам защо, нямам обяснение защо бях толкова пренапрегнат. Тогава пак се опитаха да ме обвиняват в разни истории. В Левски винаги се търси под вола теле. Ние нямаме право да играем слабо. Но пък и ние сме хора, бе. Аз нито съм Марадона, нито Меси. Има такива мачове. Играя слабо, но не съм продал мача. Така и след нещастното поражение в София от Аалст през 1995-а. Хвърлиха върху мен причината за загубата. Престанаха после дори в групата да ме слагат. На реванша не ме взеха. Да, вкарах си автогол, но…
По-рано Пламен Гетов отиде в Шумен и не ме взеха за гостуването. Било ги страх да не продам мача, понеже с Пацо сме приятели. Да видиш каква параноя, какви идиотщини…Да не говорим, че картинката се повтори и след 1:5 от Нефтохимик в Бургас (24 февруари 1996 г. – б.а.). Влязох в съблекалнята, нося им видеокасетката от мача. „Как може да ме обвините за това?“ Аз съм човек, който казва директно истината в очите. Дали ти харесва, или не, си е твой проблем. Отидох при треньора Иван Кючуков да го питам какъв е проблемът. Той ми отвърна: „Проблемът е у Желязков. Каза, че са купили футболисти за много пари, те не оправдават доверието и трябва да се продадат.“
– Какво е мнението ви за Андрей Желязков?
– Аз съм му помагал толкова много на този човек. Но той такива големи ножове ми е забивал в гърба, че ти е бедна фантазията. Набеждаваше ме за продажник. Гонеше го постоянно параноя – все някой да не го предаде, да го „пробие“…Да не говорим, че не ми платиха парите…35 000 долара са това. Но ме накараха да подписвам нов договор. Лично Томас Лафчис ме натискаше. Е, разбрахме се, парафите сложихме. Обаче този договор не се изпълни. Правил съм такива жестове, които никой освен Наско Сираков, който лични средства е вадил, не е правил за Левски. Заклевал се – всичките пари, които ми даваха, ги връщах, за да оперира ръководството с тях. Взимах пари, за да живея. Аз съм от хората, които не обичат преди мач в отбора да има напрежение. Защото това те сковава, разбираш ли.
– Имахте ли ваши специални ритуали преди мач?
– Да. Сядах сам, концентрирах се, „прожектирах“ си предстоящия двубой пред очите, 5-минути нищо не ме интересува, правя си своеобразна медитация. За да изляза освободен психически да играя. Ако не си ОК, то действа и на мускулатурата.
– Такава параноя сякаш обхваща и нашите ръководители по време на Световното първенство в Мексико през 1986 г.
– Да, за съжаление така се получи. Чувствахме се като в концлагер. Сгрешена методика на тренировки, на натоварвания. Безумно напрежение – защото ти каквото си направил, направил си до този момент. Белгийците и уругвайците, с които бяхме настанени в един и същ хотел, ни се чудеха. Те разпускаха след мач край басейна, и то със съпругите и приятелките си…Ние тропаме с бутоните всеки ден на тренировка, че някой пък се е случвало и по два пъти. Но въпреки тъпотиите, които се случиха, ние пак направихме добро представяне. А имахме и страхотен отбор в интерес на истината.
Можехме и по-далеч да стигнем, стига да бяхме възстановени добре. Аз се върнах с 5 кг надолу. Губиш форма, губиш всичко с тази загуба на тегло. Да не говорим, че играх с тежка контузия – обърнат глезен. Ама това никой не го знае, нали. Нямах право на инжекции и на хапчета. Само с лед и с лепещ бинт. Тренирах и играех. Като се върнах, не можех да стъпя. Падам, понеже не ме държи глезенът. И тогава вече отидох на лечение. Имаше и интриги в нашия лагер в Мексико.
– Какво имате предвид?
– След загубата от Аржентина с 0:2, аз сбърках за първия гол, вярно е, пак ме извадиха от групата, заедно с Гибона. И ми връчиха билет за предстоящия двубой с домакините с думите: „Отивай да си търсиш място на стадиона“. Писна ми от гадното отношение. Съвсем сериозно се замислях да емигрирам. На отиване кацнахме в Далас и само една врата ме делеше от свободата. Но се замислих какво ли ще сторят на близките ми в България. На връщане имаше междинно кацане във ФРГ. Ослушвах се като гърмян заек дали да избягам.
– Какво е чувството да играеш срещу Марадона?
– Това трябва да го изпиташ сам. Няма описание. Той имаше някакво излъчване, което никой го няма. Винаги сърдечен, усмихнат, харизматичен…
– Отидохте си обиден от Левски…
– (Мълчи дълго. Пуши). Ще ти кажа само едно нещо: Молех проф. Димитър Шойлев и д-р Михаил Илиев да ми направят атроскоп, защото имах проблеми с коляното. Мъчеха ме страхотни болки. Нито можех да тренирам, нито да играя мачове. Илиев ме режеше: „А, мускулче, това е нещо банално…“Бам, една инжекция. Да, ама не. И така 6 месеца играх. Проблемите не спираха. Вдигнах ръце накрая и поисках да ме пратят за операция в Белгия при прочутия проф. Мартенс, който оперира Ван Бастен и Гулит. Уредиха ме виза. И знаеш ли какво се оказа след прегледа? Играл съм със скъсана странична връзка, скъсан менискус. Само помисли как и с какви болки съм играл половин година. По време на операцията, доста тежка, изпаднах и в кома. Доктор Чавдар Нинов е моят спасител, той ми спаси живота. Мъжът на известната гимнастичка Бианка Панова асистира на операцията. Дадоха ми между 9 и 12 месеца за възстановяване. Тогава много ми помогна и д-р Петър Нинов. Много съм му благодарен. По-късно стана и кръстник на сина ми.
После д-р Илиев излезе със статия срещу мен. Ама гадна статия.
Изкара ме лъжец. Ей, буквално полудях от обида. Боби Михайлов отиде в Белгия и той да си прави операция. Помолих го да ми донесе цветна снимка от медицинския ми картон в болницата на Мартенс. Там много ясно си личеше какво е било състоянието на крака ми преди и след операцията. Боби ми донесе снимката. С нея отидох право при Илиев. Щях да го убия. Тогава Желязков го спаси.
Продължиха мръсотиите на Илиев. Пак направи изявление: „Сашо Марков е умрял за футбола.“ Така обаче още повече ме амбицира.
Заявих му: „Ти освен да ми слагаш лепенки, по никакъв начин няма да се занимаваш оттук нататък с мен. Аз ще си възстановя крака, аз ще се готвя както си знам.“ Милене, на края на третия месец влязох да играя в мач за Купата в Русе, в сняг до коляно. На третия месец!
– Колко червени картони имате в кариерата си?
– Мисля, че са 4. Всичките са за сбивания.
– Кой е най-красивият ви гол?
– Вкарах го на родния Локомотив. Играех в Левски, разписах се след асистенция на Илиан Илиев. И от радост направих задно салто. Беше осминафинал-реванш за Купата на България. В първата среща бяхме спечелили в „Надежда“ с 3:1, а в ответния мач завършихме 1:1.
Милен ДИМИТРОВ
