O love j am not but love*
В следващата статия ще покажа един възможен алтернативен прочит и тълкуване на творческите мотиви и житейската съдба на четири знакови фигури в историята на английската и българската литература. Основният акцент ще бъде поставен върху връзките и разликите. Ще бъдат посочени някои основни сходства в участта на хората и техните творби през времето.
През 1818 г. съпругата на английския романтик Пърси Биш Шели – Мери, написва най-прочутото си произведение – „Франкенщайн или Новият Прометей.“ Само 2 години по-късно съпругът публикува пък своята поема „Освободеният Прометей“. И изведнъж, 72 г. по-късно, се появява „Сърце на сърцата“ (1892), още 6 след това и „Симфония на безнадежността“ (1898). Знакови творби, намерили място в „сагата“ „Епически песни.“ Случайно ли е?
Един български поет от Трявна, броени години след освобождението на родината си от петвековно иго, се интересува от английски колеги. Чете ги, разбира ги, интерпретира техни идеи. Интересен сюжет от историята на нашата литература, който не е намерил свой цялостен анализ и осмисляне.
Но нека най-напред да отговорим на въпроса: кои са Пърси Биш Шели и Мери Шели?
Драма по английски или как се „пръква“ „Франкенщайн“
Той е истинска легенда на романтизма. Един от титаните, наред с Джон Кийтс и Джордж Байрон. Пише знаменитите поеми „Адонис“ и „Освободеният Прометей“. Живее доста ексцентрично, изключително популярен е в цяла Европа. Може да се каже, че е идол на три поколения британски поети. Сред тях са Алфред Тенисън, Данте Росети, Чарлз Суинбърн, Уилям Бътлър Йейтс. Шели произхожда от богато семейство, но избира пътя на бунта. Изгонен от от университета заради „младежки лудории“, на 19 години е, когато избягва в Шотландия с 16-годишната Хариет Уестбрук и се жени за нея против волята на родителите й.
През юли 1814 г. поетът зарязва младата си съпруга и двете си деца и отново се спасява с бягство в друга държава, този път с две 16-годишни момичета – Мери Голдуин и доведената й сестра Клеър. Тримата прекосяват Франция пеша и стигат до Швейцария. Шест месеца по-късно, напълно разорени и без пукнато пени в джобовете, се връщат посрамени в Англия. През лятото на 1816 г. Пърси и Мери отново заминават за Швейцария, този път на гости на Байрон, който завързва любовна връзка с Клеър. Именно там младата писателка се захваща с романа „Франкенщайн“. През есента Пърси, бременната Клеър и Мери се връщат на Албиона.
И тогава започва поредица от трагични събития. Фани – полусестра на Мери, се самоубива. През декември бременната Хариет, изоставената съпруга на Шели, също слага край на живота си, като се удавя в „Хайд парк“ в Лондон. Децата им са дадени на приемни родители. На 30 декември 1816 Пърси и Мери сключват брак.
Родена като Мария, Тя винаги остава в сянка. Първо на своя доведен баща, после на своя прочут съпруг…Край нея любимците на музите обсъждат своите възвишени теми, любовни страдания, осенявания от божествени импровизации или потъват в бездънна печал. Тя тихо следва болния си съпруг, когато той с ужас гледа как „собствения му призрак се разхожда по терасата“. Прощава любовните му похождения, успокоява доведената си сестра Клер след раздялата й с Байрон, подминава даже флирта й с Шели и се грижи за дъщеря й Алегра.
Не липсват и конфликтни моменти, опит за инцес – сър Уилям Годуин се опитва да я изнасили като тийнейджър, и този инцидент оставя дълбоки следи в нейното съзнание. Момичето бяга в света на фантазията от кошмара на действителността, измисля си невероятни и страшни истории. Едва 17-годишна е, когато буквално я отвлича нейния „Дон Кихот“ Шели (така го нарича). Месеци по-късно на брега на Женевското езеро е в компанията на Байрон, който чете вдъхновено третата песен на „Чайлд Харолд“. Лордът артистично декламира стихове, „окъпани в цялата светлина и хармония на поезията“, и те увековечаваха божественото великолепие на небето и земята“. Кой да предположи, че над тази привидна идилия вече се прокрадват сенките на страха и мъката? Мери губи две от трите си деца. През 1818 г. синът Уил умира в Рим, а малката им дъщеря Клара месеци по-късно. От децата единствено оживява Пърси Флорънс, роден във Флоренция в края на 1819 г.
Скоро Мери остава и вдовица. Пърси се удавя при инцидент. На 8 юли 1822 г., по-малко от месец преди да навърши 30, Шели тръгва по море с шхуната си „Дон Жуан“ от Ливорно до Леричи. Корабът, построен специално за него в Генуа, попада на изненадваща буря и потъва. На борда освен Пърси има още двама пътници – всички загиват. Тялото на прочутия поет е изхвърлено на брега и кремирано на плажа край Виареджо. Сърцето му е извадено от погребалната клада и се пази от Мери Шели до смъртта й. Останките от тялото са погребани в протестанското гробище в Рим.
По това време писателката е едва 24-годишна. Очакват я дълги сезони на самота и недоимък.
Но до мрачните време има още време. Все още сме в романтичното лято на 1817-а…Младата жена се включва в едно интересно интелектуално предизвикателство. Байрон предлага всеки от тяхната компания да напише разказ за призраци. Самият лорд сътворява мрачна история, която става част от поемата „Мазепа“. Секретарят му Полидори се упражнява върху една страхотия за дама, наказана да крепи върху раменете си оголен череп вместо глава, защото надничала през ключалката, за да гледа нещо, „твърде непристойно и непозволено“. Пърси опитва със спомени от своята младост.
Мери измисля история, „която да възбужда тайнствените страхове на нашата природа, от която да побиват студени тръпки, да кара читателя да не смее да погледне зад гърба си, да смразява кръвта му, да ускорява ударите на сърцето.“ И на света се появява романът „Франкенщайн“.
Българската следа
Поемата „Сърце на сърцата“ е публикувана за пръв път в сп. „Мисъл“, г.I, 1892, с.779, с дата „1 август 1892“. Тази нравствено-философска творба е поетическа разработка на последния ден от живота, както и на смъртта и погребението на Пърси Биш Шели (1792 – 1822).
Какво е насочило вниманието на Пенчо към авантюриста от Англия?
За Славейков умението да притежаваш идеал е знак на изкуството да живееш – живот в царството на духа, а човекът, който Живее, това е културният герой, фигура в която са фокусирани сюжетите на всички философски поеми.
За Шели от „Сърце на сърцата“ идеалът означава любов към хората, всеотдайност и грижа за тяхното просветление. Героичното в тази творба е внушено под влияние на християнската представа за героизъм. Пърси напомня апостолите, които проповядват идеята за всеобща любов с пълна отдаденост на своята мисия. Страшната морска буря идва, за да изгради романтически паралелизъм със значимостта на неговата велика задача и с безграничната сила на неговия харектер. Шели умира като пророк – в един от поривите на своето неудържимо призвание.
Да се върнем за момент към прехода от романтизъм към модернизъм. Според един от най-добрите теоретици на модернизма Ханс Роберт Яус около категорията модерен като естетическо проявление има три знаменателни случая, категорично определяни като преход между епохи. От една страна, става дума за естетическата революция на границата между немската класика и романтика, случила се около 1800 г. От друга страна, около 1850 г. със своята теория на преходно красивото Шарл Бодлер поставя началото на втора фаза, определяна чрез естетиката на modernite. И от трета страна става дума за прехода към ярко огласения модернизъм, случил се около 1912 г. в кръга от творци около Аполинер.
Струва ми се, че за П. П. Славейков проектът на модерността, който следва, е проникнат от духа на английските романтици от първата половина на XIX в. Следва техният пример. Живо го интересуват теми като смъртта на твореца, призванието на гения, важен е заветът „Изгори, за да светиш“. Тялото умира – поетът завещава сърцето си на хората. Но колко интересно и показателно – само 6 години след „Сърце на сърцата“ на бял свят се появява една странна философска поема – „Симфония на безнадежността“. Отлетял е обаче вече духът на лорд Байрон, изтлели са и всички надежди. Прометей е прикован върху планината, митът за героя е погледнат от друг ъгъл. Струва ми се, че митологичната фигура символизира прикования човешки дух. Ключовият проблем за личността и съдбата е решен по еднакъв начин. Романтически разбран, Прометей е парадигматичен образ на бунтаря богоборец. Смисълът на неговия живот е в непокорството, в непримиримостта към проявите на авторитарната власт, в отрицанието на институциите, които поддържат несправедливия ред. С Прометей навлиза темата за доброволно понесеното страдание. Съдбата не е само сляпа случайност, връхлетяла личността. Според Славейков тя по-скоро се „произвежда“ от характера и поведението на героя. Прометей върши културен подвиг културен като този на П.П. в името на хората.
Чрез големи, сложни жанрови форми, но и през камерни такива, а и през субективно-личното, се казват вечните истини. Ставаме свидетели на една филигранна игра на сенките. Финалите докъде отвеждат? До края на Живота и до края на Пътя. Поетът разсъждава за Универсума, обсъжда вечна смислова кооридинатна система.
Балканът – не закрилник, а вече разгледан като топос, натоварен отрицателно, той е затвор, каторга. У Славейков Балканът е с друга ценността натовареност. Не е само пазител, но е и спомен. Интересува го народната съдба. „Балкан“ е мислен в контекста на „Кървава песен“.
– Прикованият Прометей = на П.П. С. – прикован от болестта. Той се изживява като един нов Прометей. Прикован е обаче не към скала, а към недъгавото си тяло.
Нека припомним и един трагичен епизод от биографията на нашия велик поет. В мразовития януарски ден на 1884 г. Пенчо не се чувства добре, вдига висока температура, обаче излиза на леда и дълго се пързаля. Привечер, премалял от умора, сяда да си почине върху леда, унася го и го прибират вкъщи премръзнал. Инцидентът преобразява целия му живот. След тежко тригодишно боледуване оцелява, но с цената на парализа: учи се отново да ходи, да движи ръцете си, да мърда пръсти…През следващите две десетилетия ще обиколи най-добрите клиники и най-големите светила на тогавашната медицина в Европа. „Къпаха ме, разпъваха ме, гориха ме, бесиха ме, та какво ли не са ме правили!“, разказва самият той. Във Виена например го лекуват „революционно“, като пускат през тялото му силен ток – толкова силен, че започва да трепери и не престава след този момент.
Нали така – с ток, „съживяват“ и чудовището от „Франкенщайн“?
Тук е мястото да споделя и някои свои наблюдения върху романа и влиянието му върху Славейков.Тук можем само да гадаем къде за първи път е прочел книгата поетът от Трявна и доколко познава „Франкенщайн“? Голяма част от литературата от 20-те години на ХIХ в. е обсебена от идеите на катастрофичността, на хорора. Този „първи роман на ужаса“ е публикуван през 1818 г. Бързо става широко популярен из цяла Европа и САЩ. По всяка вероятност Славейков стига до него през немски превод. Дълбоко е потресен от прочетеното. Нали и него/неговото сакато тяло се опитват женевските лекари да съживят/изправят на крака като чудовището от романа.
А мъките на прикования Поет-Прометей продължават.
„Специалистите“ му поставят забележително разнообразие от диагнози: тиф, детски паралич, парализа на гръбначния стълб, мускулна атрофия, възпаление на малкия мозък, дори фобия към движения в духа на изгряващата психоанализа.
Поетът ще умре на 46-годишна възраст, но от инфаркт, а лекарят, пристигнал от Комо, няма да констатира видими органични изменения.
Болестта обаче, каквато и да е била, има дълбоки последствия. На първо място тя събира две много различни души в едно – при това измъчено и непълноценно – тяло. Първата е на веселото, жизнерадостно и буйно момче. Другата е тази, която е склонна да възприеме философията на самотата и модерното отчуждение. Това, което свързва двете души, парадоксално, е болното тяло: в „болно тяло – здрав дух“, ще напише безмилостно критикът Йордан Маринополски.
И отново се появява двуделността Сърце – чудовище без сърце!
Мракът на космическия безкрай е завладял съзнанието на твореца, подобен мотив откриваме и в Яворовия „Химн на човека“. Конструирането на творческия Аз преминава и през изживяване на мрака – в душата и във външния свят.
– Душата – затворник на тялото
– Сакато тяло, тленно – безсмъртна душа
– Огън в мъртво тяло
Това са образи и идеи от „Франкенщайн“, заинтригували Пенчо. Ставаме свидетели на алегорично представяне на човешката съдба. У Славейков механизмите на овладяването на страданието, философското страдание, се трансформират в творческа експлозия. Себедоказването става чрез болката. Много са демоните, които ни измъчват. Интересен ракурс може да се търси и с диаболичния роман при Светослав Минков, с готическия роман – от англичаните чак до американеца Едгар Алън По.
Да търси човека и в звяра – основна идея на П.П., ето още една връзка на разсъждение около романа на Мери Шели.
Чудовището – Квазимодо, но без неговата Есмералда (Звяра без Красавицата). Заслужава си в тази връзка да се направи едно изследване и на чудовищата в световната литература.
А и вижте името на доктор Виктор – уж Победител, който е обречен на вечна битка с преследващото го чудовище.
Двете Марии и техните „спасители“
Могат да се открият и доста паралели между съдбата на английското семейство Шели и българското Славейкови (макар строго погледнато Белчева и Пенчо да не са сключвали официално брак). Двете музи/вдъхновения на гениалните поети и даже са адашки – Мери (Мария) Шели (1797 – 1851) и Мара (Мария) Белчева (1868 – 1937).
И двете надживяват мъжете си – англичанката умира през 1851 г., българката – 1937-а.
И двамата мъже са обсебени от месианистични идеи. Произведенията и на двете дами са инспирирани и вдъхновени от техните по-силни половинки.
Шели пише историческите романи Valperga (1823) a и Perkin Warbeck (1830), апокалиптичният роман The Last Man (1826), и нейните последни два романа Lodore (1835) и Falkner (1837), както и пътеписът Rambles in Germany and Italy (1844). Белчева превежда Ницше („Тъй рече Заратустра“, 1915 г.) и Гертхарт Хаупман („Потъналата камбана“). Публикува стихове от 1907 г. Редактор е на „Избрани съчинения“ от Славейков през 1923 г.
Кривата на привидностите може да бъде продължена още. И Пърси и Пенчо намират смъртта си в/край водата, съответно край бреговете на Лигурия и езерото Комо.
Кръст (ев) слага начало и край на кръга „Мисъл“
Сякаш за да сложим символично кръст на кръга „Мисъл“, основна част от който е П.П., нека припомним и още един тъжен факт, а именно трагичната участ на всички участници.
Пенчо Петков Славейков (П.П.С.) умира 46-годишен след кратко заболяване – 28 май 1912 г. (в Брунате, Италия). Пейо Тотев Крачолов – Яворов ( П. Т. К. Я.) се самоубива 36-годишен – на 29 октомври 1914 г.
Петко Юрданов Тодоров (П. Ю. Т.) – умира от инфракт на 14 февруари 1916 г. (в Женева, Швейцария), едва 37-годишен.
Между другото – имената и на тримата започват с буквата „П“!
И завършваме с доктор Кръстю Кръстев – гуруто на кръга „Мисъл“. Той си отива от този свят на 15 април 1915 г., на 52 г. Лечителят, лекуващ патологията, но накрая сякаш символично турящ й Кръст (ев) със своята смърт!
Така си отива едно болно общество на „мъртвите“ поети, опитващо се/станало жертва на прекалено бързото си желание/ да стане модерно.
Милен ДИМИТРОВ
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
- Шели, П. Б. „Избрана лирика“, София, 1984.
2. „Готически романи“, София, 1986.
3. Славейков, П.П. „Избрани творби“, София, 1985.
4. Кирова, М. „Българска литература – от Освобождението до Първата световна война, София, 2018.
5. Авторски колектив. „Краят на модерността“, Варна, 2003.
6. „1907“, София, 2008.
*О, любов, аз не съм нищо друго, освен любов.
Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4
