Нека този път не говорим за БФС.
Не за съдиите.
Не за терените.
Не за парите.
Не за родителите.
И не за това, че „нямаме талант“.
Днес ще говорим за българския треньор.
И ще го направим директно.
Защото ако продължаваме да си затваряме очите, след още 10 години пак ще питаме:
„Защо България няма футболисти?“
А отговорът ще стои пред нас всеки ден – на тренировъчния терен.
НЕ ВСЕКИ, КОЙТО ДЪРЖИ СВИРКА, Е ТРЕНЬОР
Нека не се лъжем.
В България има страхотни треньори.
Има хора, които четат, учат, пътуват, гледат тренировки, анализират, инвестират собствени пари и всяка година се опитват да станат по-добри.
Но има и другата страна.
Треньори, които са спрели да учат преди години.
Треньори, които работят по методика от времето, когато футболът е бил съвсем различна игра.
Треньори, които вярват повече на собственото си самочувствие, отколкото на доказателствата.
И най-страшното:
треньори, които не подозират, че са спрели да се развиват.
Това е огромният проблем.
Защото човек, който не знае, че не знае, е много по-труден за развитие от човек, който признава:
„Не знам. Ще потърся. Ще се науча.“
„АЗ 20 ГОДИНИ СЪМ ВЪВ ФУТБОЛА“
Тази реплика сме я чували всички.
Но 20 години във футбола не означават автоматично 20 години професионално развитие.
Ако една година правиш едно и също и след това го повтаряш още 19 пъти, това не са 20 години опит.
Това е една година опит, повторена 20 пъти!
Футболът се променя.
Науката се променя.
Методиката се променя.
Натоварването се променя.
Разбирането за развитието на детето се променя.
GPS, видеоанализът, спортната наука, психологията, храненето, възстановяването – всичко това вече е част от професионалния футбол.
А ние понякога още спорим дали детето трябва да прави 20 обиколки около терена, защото „така сме тренирали и ние“.
Да.
Но тогава футболът е бил друг.
И децата са били други.
НАЙ-ГОЛЯМАТА ЖЕРТВА Е ДЕТЕТО
Това е мястото, където вече няма право на компромис.
Защото когато възрастен треньор не иска да се развива, той губи собственото си развитие.
Когато треньорът не се развива, детето губи години.
А в детско-юношеския футбол тези години не могат да бъдат върнати.
13 години.
14 години.
15 години.
Това не са просто цифри.
Това са прозорци за развитие.
Една година неправилно натоварване.
Една година без достатъчно качествена индивидуална работа.
Една година, в която детето основно слуша треньора вместо да се учи да взема решения.
Една година, в която физически по-развитото дете играе постоянно, а по-късно съзряващото стои на пейката.
И после на 18 години някой казва:
„Това момче просто няма талант.“
Не.
Може би просто никога не сме му дали правилната среда.
В БЪЛГАРИЯ ПЕЧЕЛИМ МАЧА, НО ГУБИМ ФУТБОЛИСТА
Това е една от най-болезнените истини.
В юношеския футбол резултатът често е цар.
Победа с 3:0?
Треньорът е добър.
Победа с 5:0?
Страхотен треньор.
Загуба?
„Нищо не разбира.“
И така постепенно треньорът започва да работи за резултата, а не за развитието.
Избира най-ранно съзрелите.
Избира най-силните.
Избира най-бързите.
Дава повече минути на тези, които му гарантират победата.
И какво става с останалите?
Изчезват.
Едно по едно.
Момчета, които на 13 години не са били най-добрите.
Но на 17 можеха да станат.
Само че на 15 вече са отказали.
Защото никой не им е дал време.
Никой не им е обяснил.
Никой не е повярвал.
ИМАМЕ ТАЛАНТ. НЯМАМЕ ДОСТАТЪЧНО ДОБРА СРЕДА.
Това е друга удобна лъжа:
„В България няма талант.“
Напротив.
България има деца.
Има талантливи деца.
Има деца, които могат да тичат.
Да мислят.
Да се състезават.
Да учат.
Проблемът е какво се случва с тях след това.
Представете си едно талантливо дете.
На 12 години.
Има техника.
Има скорост.
Има желание.
Има характер.
И тогава го поставяме в среда, в която:
треньорът почти не получава обратна връзка;
няма достатъчно специалисти;
няма достатъчно качествена индивидуална работа;
няма системен мониторинг;
няма достатъчно видеоанализ;
няма достатъчно добра инфраструктура;
а развитието се измерва основно с резултата от мача.
След пет години детето не е станало професионалист.
И ние казваме:
„Нямаше достатъчно талант.“
Не е задължително.
Може би системата не е успяла да развие потенциала му.
А ТРЕНЬОРЪТ КОЙ ГО ОЦЕНЯВА?
Това е въпросът, който трябва да започнем да задаваме.
Футболистът е оценяван постоянно.
GPS.
Видео.
Тестове.
Статистика.
Скаути.
Мачове.
Треньорски оценки.
А треньорът?
Кой анализира него?
Колко ефективна е тренировката му?
Колко време говори?
Колко време децата реално тренират?
Колко решения вземат?
Каква е интензивността?
Колко индивидуална обратна връзка получават?
Колко често използва игрови ситуации?
Как реагира на грешките?
Как развива самостоятелността?
Какво се променя във футболиста след шест месеца работа с него?
Това трябва да стане нормално.
Не като наказание.
Като професионализъм.
НАУКАТА НЕ Е ВРАГ НА ТРЕНЬОРА
И тук ще кажа нещо много важно.
Не е нужно всеки треньор да бъде учен.
Но всеки добър треньор трябва да има научна култура.
Да може да различава доказателство от мнение.
Да разбира какво е метаанализ.
Да знае кога едно изследване има слаб дизайн.
Да не превръща всяка нова мода в методика.
И едновременно с това да не казва:
„Това са глупости, аз 25 години съм треньор.“
Точно това е проблемът.
Науката не трябва да замени треньорския опит.
Тя трябва да направи този опит по-интелигентен.
И СЕГА – НАЙ-БОЛЕЗНЕНАТА ЧАСТ
Има български треньори, които ще прочетат това и ще кажат:
„Този нищо не разбира.“
Други ще кажат:
„Ние нямаме условия.“
Трети:
„В чужбина имат пари.“
Четвърти:
„Децата са други.“
И знаете ли какво?
Част от тези аргументи са абсолютно верни.
Условията в България не са тези в Англия, Германия, Испания или Белгия.
Но това не може да бъде вечният ни щит.
Защото дори когато няма пари, можеш да учиш.
Можеш да гледаш.
Можеш да анализираш.
Можеш да задаваш въпроси.
Можеш да променяш упражненията.
Можеш да работиш по-добре.
Можеш да спреш да унижаваш детето след грешка.
Можеш да му дадеш възможност да вземе решение.
Можеш да му обясниш защо.
Можеш да признаеш:
„Тук аз сгреших.“
Това не струва пари.
Това струва характер.
ДОБРИЯТ ТРЕНЬОР НЕ СЕ СТРАХУВА ДА КАЖЕ „НЕ ЗНАМ“
Това трябва да стане култура.
„Не знам.“
„Ще проверя.“
„Ще прочета.“
„Ще говоря с кондиционния треньор.“
„Ще попитам физиотерапевта.“
„Ще анализирам видеото.“
„Може би греша.“
Това не прави треньора слаб.
Прави го професионалист.
Слаб е този, който трябва постоянно да доказва, че знае всичко.
ИМАМЕ НУЖДА ОТ НОВ ТИП БЪЛГАРСКИ ТРЕНЬОР
Треньор, който не се определя от свирката около врата.
Не от екипа.
Не от това колко години е във футбола.
Не от това колко купи има при децата.
А от това колко добре развива хора и футболисти.
Треньор, който разбира футбола.
Но разбира и детето.
Разбира биологията.
Разбира натоварването.
Разбира психологията.
Разбира педагогиката.
Разбира данните.
Разбира видеото.
И най-вече разбира, че футболистът не е негово притежание.
Той е човек, който му е поверен за развитие.
ЗАТОВА ЩЕ ГО КАЖА СЪВСЕМ ДИРЕКТНО
Българският футбол няма да бъде спасен само с нов президент на БФС.
Няма да бъде спасен само с нови терени.
Няма да бъде спасен само с повече пари.
Няма да бъде спасен с още една стратегия, написана на хартия.
И няма да бъде спасен с поредната презентация за „развитие на детско-юношеския футбол“.
Ще бъде променен на тренировъчния терен.
От треньора.
От неговите знания.
От неговата работа.
От неговото отношение.
От способността му да се развива.
И от смелостта му да приеме, че светът е продължил напред.
Ако искаме футболисти, които да мислят по-бързо, първо трябва да имаме треньори, които мислят по-добре.
Ако искаме футболисти, които да се развиват постоянно, първо трябва да имаме треньори, които не спират да се развиват.
И ако искаме един ден да видим повече български деца в големите европейски първенства, трябва да спрем да питаме:
„Къде са талантите?“
И да започнем да питаме:
„Какво направихме ние с талантите, които имахме?“
Защото може би най-голямата трагедия на българския футбол не е, че нямаме достатъчно талант.
Може би трагедията е, че твърде често не успяваме да го развием.
И ако това ни боли, добре.
Защото промяната обикновено започва точно там, където вече не можем да търпим старото.
Време е българският треньор да спре да се пита дали е достатъчно добър.
И да започне всеки ден да доказва пред себе си, че може да бъде по-добър.
Дени ГИНЕВ
