Легендата Стоян Йорданов: С Гунди седяхме на един чин

Паметните му мачове са много. Като се започне от епичния сблъсък с Аякс в Амстердам през октомври 1973 година, когато спасява дузпа на Джони Реп и пази до 79-ата минута със счупена ръка, та се стигне до вечното дерби с “Левски” на 7 май 1976 година. В този двубой Стоян отново е блестящ и пак спасява дузпа – на Йордан Йорданов-Пиката. ЦСКА печели с 3:1 и ликува с титлата, а главната роля за успеха е на вратаря.

Стоян започва в ЦСКА, когато на вратата е уникалният Георги Найденов, а после става титуляр заедно с Йордан Филипов. Няма такъв случай в историята на българския футбол – един отбор да разполага с изключително качествени вратари, които да се борят със зъби и нокти за място в стартовия състав. И забележете – те стават неразделни приятели.

След края на феноменалната си кариера Стоян Йорданов е помощник-треньор, а в един мач даже и…старши треньор. Въпросният двубой е срещу “Левски” на 26 май 2002 година, а “червените” печелят с 1:0.

– Г-н Йорданов, честит юбилей! Как се чувствате на 70 години?

– Благодаря, вие сте един от малкото журналисти, които се сетиха за мен. Знаете ли от кое се почувствах засегнат? Единствено Сашо Манов ми се обади от ЦСКА да ми честити рождения ден. Единственият! Друг няма! При това Сашо беше по същото време в болница. Разбира се, звъннаха ми много приятели, много колеги, но никой от ЦСКА! Еми, стана ми малко болно, да ви призная. Все пак аз съм направил нещо за този клуб, нали така?

– Бяхте част от скаутското звено на ЦСКА…

– След завръщането ми от Саудитска Арабия бях решил да не се занимавам повече с футбол. Аспарух Никодимов обаче ме покани да се върна на “Армията”. Работих там горе-долу една година, но с идването на новото ръководство ни махнаха всички. Имаше вариант да помагам на Христо Стоичков през лятото, но не се получиха нещата. След оттеглянето на Стефан Генов и Петко Петков помолих Сашо Борисов да дойде да окаже помощ. След идването на Стойчо Младенов станах излишен и се оттеглих.

– Колко заплати имате да получавате?

– Девет. За девет месеца не съм взел нито една стотинка. Засега не съм предприел мерки. Направихме уж споразумение, според което Сашо Тодоров пое ангажимент да ни изплати нещо, но до този момент всичко остана само празни обещания. В продължение на толкова години съм се старал да работя за ЦСКА. Никога парите не са били на първо място за мен.

– Аспарух Никодимов дава доста остри и критични изявление по адрес на новото ръководство на клуба. Вас не съм ви чул да правите подобно нещо. Защо е така?

– Вижте, винаги съм се опитвал да бъда етичен, въпреки че легендата Манол Манолов казваше, че трябва да умееш да четеш между редовете. В редовете се появяват някакви такива гризания на гости или мишоци, или еди какво си. Аз не им обръщам внимание, защото това е манталитета на малкия човек. Всеки, според мен, трябва да им етика в отношенията си с хората, които са го изграждали като личност и състезател. Понеже съм бил вратар, зная, че когато един треньор не може да накара футболиста да играе както трябва, първо трябва да търси грешката у себе си. Заради това не обръщам внимание на подобни нападки чрез медиите. Явно за някои хора “морал” и “етика” са чужди думи.

– Докога ще “съскат змиите в Борисовата градина”, господин Йорданов?

– Чух подобни изказвания на Стойчо Младенов. Той призова легендите на клуба да млъкнат. Това си е негов проблем. Рано или късно съдбата си знае работата.

– Вие бяхте чат от неговия екип. Какви са си взаимоотношенията с Младенов?

– В три държави работих в щаба му. И в Гърция, и в Саудиетска Арабия, и в ЦСКА. Станахме шампиони два пъти – през 2003 и през 2008 г. Защо си развалихме отношенията ли? Това е дълга история. Не е необходимо да давам подробности. Бяхме приятели, съмишленици със Стойчо. С времето обаче проблемите се наслагват. Няма да забравя как ме покани да се присъединя към щаба му. Седях на кафето на “Армията”, когато изпрати Мето Томанов да говори с мен. Първо аз на тези момчета им бях в продължение на 5 години треньор. Бях напълно в течение за взаимоотношенията вътре в отбора, знаех кой с кого е приятел, и кой не. Първите ми думи пред Стойчо бяха, че съм съгласен да работим заедно, защото зная, че тримата са добри приятели и, че между тях няма да има дрязги и интриги. Конфликтът между Стойчо и двамата му помощници избухна по време на лятната ни подготовка в Германия. Ставаше въпрос за пари. Работихме за 1500 лева. Ради Здравков от наше име помоли Младенов да говори с боса Васил Божков, за да ни вдигнат заплатите с 200 лева. Стойчо обеща, но така си и остана. Обвиниха ги и двамата за създаването на напрежение в клуба и несполучл– само един от дейсващите футболисти, доста по-млади от Ради, имаше по-добър резултат! Така че, когато твърдиш, че той е редил само конусите и е раздавал потниците на тренировка, трябва да намериш доблест поне да се извиниш. Грозно е отношението на Стойчо и към Никодимов, един човек, който му е подал ръка. В ЦСКА при Младенов никога не е имало екип. Имаше само “Аз”. Първо лице, единствено число. Другите все едно не съществуват. Обаче щом има грешка не “Аз”, “Те” са виновни. Това е цялата работа. Защо ни изгони през лятото? Това беше първата му работа, щом се върна на “Армията”.

– Ще го поздравите ли Младенов, ако го видите на улицата?

– Какво отношение мога да имам към него? За мен този човек не съществува. Дори се опитвам да не споменавам повече неговото име. Не желая да се срещам с него. Разочарованието ми от този човек е огромно. Така че…

– Какво свърши скаутският ви отдел?

– Бяхме взели наш юноша – Тони Костадинов, направил отличен сезон в “Литекс”. Там бяха още Сашо Тунчев, един стопер от “Банско” – Войнов, на 22 години. За Менди – изтекоха ми очите да го гледам. Бяхме привлекли и едно момче от “Олдъм” – Осуалд. Имаше предпоставки този отбор да се развива в перспектива. Но дойде Младенов и каза: “Аут” на всички. И започнаха да идват Сидибе, Мидибе, Хауърд, Мауърд…И какво стана? Защо ги махнахме всички тези герои през зимата? Нали уж ставаха? Стойчо постоянно търси конфронтация. Аз и Христо Маринчев обиколихме Сърбия и Македония. Нямаше мач в България, който да не съм гледал. Ивко Чочев го взехме направо от игрището след контролата на младежите с Македония. Сега накара Грънчов да си тръгне обиден от ЦСКА. Ами кой изгони Христо Янев? Кой му каза: “Ела” и след един мач “Отивай си”. Кой?

– Не сте ли търсили среща с Тодоров и Томов?

– Знаете ли какво се случи? За последно видях Тодоров преди няколко месеца. Седяхме на кафето на “Армията” с Маринчев и Никодимов. Тодоров дойде и ни каза да дойдем пак след два дни. Дойдохме ние, чакахме го един час, но той ни подмина без даже “Добър ден да ни каже”. Мина покрай нас, все едно не съществуваме. Останахме долу, чакахме още час-два. На мен ми писна и се качихме горе в канцеларията му. На врататани посрещна Владко Рупов. Помолих го да каже на Сашо, че не може така да се държи с нас. След още 5 минути излезе самият Тодоров, обаче в едната ръка държеше на ухото си телефон, а с другата направи знак на Паро: “Дай ми някакъв номер, на който да ви потърся, когато имам нещо за вас”. В този момент направо ми причерня пред очите. Побеснях. Зарекох се да не стъпвам повече на “Армията”, докато е там това ръководство. Мисля да изпълня обещанието си.

– Не ви ли боли, че вратарите на ЦСКА са чужденци?

– Боли ме, разбира се. Не можеш да имаш Томаш Черни, Райс Мболи и Стоян Колев, а да пратиш вратарят на младежкия национален отбор Анатоли Господинов да го блъскат в Бистрица. Ами нали това момче пропилява цяла година от кариерата си. Нали Мболи и Боби Галчев бяха обвинени за загубата от “Лудогорец” преди 1,5 години? Защо сега станаха важни? Има и друго нещо. В ЦСКА и “Левски” друго освен първото място не се брои. Никой не търпи да пропускаш 1-2 години. Затова, ако имаш поне капка достойнство, би трябвало да си свалиш каскета и сам да си тръгнеш. За жалост това не стана. Миналата година пропиляхме 8 точки преднина. Сега обаче нали дойде един нов много добър треньор на вратарите – португалец, отново дружка на Стойчо. Предполагам, че този човек ще направи успешни нашите вратари. Томаш имаше и хубави мачове. Добър рефлекс има. Допуска обаче грешки, които са явни. Това са недобрите му намеси след центрирания и слабата му игра с крака. Липсва му и добра комуникация с защитниците. Един вратар трябва да е като кукловод, да дърпа конците, напътства защитниците кратко и трайно. Отстъпва и във въздушните двубои. Ако имах власт да решавам, щях да оставя Томаш, щях да гласувам доверие на Стоян Колев и щях да работя целенасочено върху изграждането на Господинов.

– Вие сте юноша на “Локомотив” (Сф). Как се насочихте към футбола?

– Учех в техникума по дървообравотване и районът ми се падаше в обсега на “Локото”. Тръгнах една година по-рано на училище. Когато завърших средното си образование, имах право да играя още един сезон при юношите. При мъжете не пробих. Там бяха Цветан Лалов и едно момче, което после стана вратар на хандбалния отбор. След един мач на старото игрище на “Локомотив” до Телефонния завод в Захарна фабрика дойдоха и ме взеха от ЦСКА. Бате Митко Миланов през 1961 година правеше първия юношески състав на ЦСКА. Фактически влязох в казармата едва 17-годишен. На 18 години дебютирах за мъжкия отбор през май 1963 г. в Димитровград. Бихме домакините от “Химик” с 4:1. Първоначално бях резерва на бате Жоро Найденов и на Пепи Петров. Най-голяма роля в кариерата ми изигра фактът, че имаше игрище със сгурия точно на мястото, където сега се прави новото за юношите. А съблекалнята на мъжете бе, където сега е ресторантът. И с часове можех да гледам как се готви Георги Найденов Как подхожда към топката. Опитвах се да попия всеки един негов жест. Иначе първият ми треньор е Тодор Конов – Бакиш. Разкошен човек беше. Той ме запали по футбола. Комшия ми беше един негов познат. Един ден, съвсем случайно си говорят за мен. Конов споделил, че се радва, че е видял на тренировката едно талантливо хлапе. Моят познат му казва: “Ама ти знаеш ли, че той ми е комшия?”. След два дни дойде вкъщи, разговаря с родителите ми. Имаше обаче един проблем. Прибирах се от училище с автобуса. Вратите не се отваряха автоматично. Бях се облегнал на вратата. Мой съученик вижда свое гадже да върви по тротоара, отваря вратата и аз се строполявам насред улицата. От рейса – долу, бам. Счупих ключица, добре че не ме прегази някоя кола. Заради този инцидент в продължение на два-три месеца се наложи да играя като нападател в “Локомотив”. Конов обаче ми нареди: “Не, ти – там”. И така станаха нещата.

– Какви качества трябва да притежава добрият вратар? Не трябва ли да бъде малко луд?

– Да, хората сигурно си мислят, че нормален вратар няма (смее се). Първото и основно нещо обаче е трудолюбието, второто е отговорността, и третото е да умее да поема абсолютно всички негативи. Задължително условие е и да е със силна психика. Да не ти пука, така да се каже. Няма вратар, който да не е имал лоши мигове, който да не е допускал грешки. Не че нападателите не грешат. За жалост обаче нашите гафове най-много лъсват. Такава ни е орисията. Когато на мен ми се отбележи гол процентите варират от 1 до 100. Важното е вратарят да не допуска голове, които да са над 50 процента негова грешка. В ЦСКА имам 241 мача в продължение на 15 години.

Според изследване на Международната федерация по футболна история и статистика съм на 15-о място при вратарите за минути без допуснат гол. Имам 99 “сухи мрежи”. Само един мач не ми достигна да ги закръгля на 100.

– “Сухата” серия кога приключи?

– Беше прекратена на един мач в Габрово на 30 май 1971 г. Голът падна от дузпа. Беше някъде около 26-ата минута. Имаха едно ляво крило – Васил Тачев, и той я би. Паднахме с 1:2. Закачих топката с върха на пръстите, но не можах да я спася.

– Имате и серия от три последователни спасени дузпи…

– Да, и то само в рамките на 20-ина дни. Първо беше мачът на 3 октомври със “Сваровски Вакер” (1:0) за КЕШ в Инсбрук, когато хванах удара на Бройер. След това се прибрахме в България и на 6 октомври хнанах дузпа на Андрей Желязков от “Славия” и спечелихме с 2:1. И накрая дойде мачът с “Аякс” (0:1) на 24 октомври, когато отразих удара на Джони Реп. Едва ли има подобна серия в света. Три официални мача, три спасени дузпи.

– Кои бяха вашите идоли? На кого се възхищавахте?

– Над всички поставям Жоро Найденов. Той е най-добрият ни вратар за всички времена. Много харесвах стила на Симеон Симеонов, на Данчо Филипов, Здравко Здравков. А иначе като еталон имам Сеп Майер. Един човек, който всява респект. Аз даже имах щастието да си разменя ръкавиците с него след мача с “Байерн” (2:1) на 20 март 1974 г. Когато си сложих ръкавиците, които той ми подари те ми бяха големи. Толкова беше голяма неговата лапа. Нещо страхотно. Харесвах и Беара, Дино Дзоф, Лев Яшин – Черния паяк.

-С Георги Аспарухов какви ви бяха отношенията?

– За Гунди никога не трябва да се говори в минало време. Обичах го. Израстнахме заедно, от един квартал сме. С него седях на един чин в 4-о училище. Тръгвах оттука по “Братя Пешеви” нагоре, минавах покрай Аспарухови. По цял ден футбол играехме, докато започне учебния процес. С Георги тренирахме в “Академик”. Ритахме 2-3 месеца в залата на “Аксаков”. После той отиде в “Левски”, а аз в “Локомотив”. Докрая на живота му запазихме отлични отношения.

– Каква е истината за полуфиналните сблъсъци с “Интер” за КЕШ през 1967 г.? Вярно ли е, че вашите шефове са изтъргували домакинството в третия мача за един нов автобус?

– Чел съм много легенди. Истината ще ви я кажа сега. Вярно, взехме чистак нов рейс “Барейрос”. Мога да започна малко от по-далеч. Преди това гостувахме на полския “Гурник” (Забже). Първият мач ги бихме 4:0. Трябваше да играраем в Хожув, но заради лошото време, заваля дъжд, за да не разваляме терена, решиха да излезем на техния. Домакините обещаха да създадат всички услови, които обаче не изпълниха. Свободен вход, пълен стадион, без трева. Полели го, а той замръзнал. Един студ, пързалка. Играхме хокей. А нямахме и железни бутони. Опукаха ни с 0:3. През второто полувреме им дадоха и дузпа, която обаче звездата им Пол пропусна. Усетих ъгъла, той се опита да смени посококата в последния момент, но би в аут. И понеже бяхме с един Ан-23, помолихме шефовете да отидем до Будапеща, за да гледаме мача на “Интер” с “Вашаш” на “Непщадион”. Едва ни намериха места на последния ред и видяхме истински нагледен урок. “Нерадзурите” биха с 2:0. И на другия ден на аерогарата се срещаме с италианците! И те излизат, и ние. Гледаш Сандро Мацола, Факети, Луис Суарес, тоя, оня…Те с костюми, вратовръзки, ние – кой с каквото има, с анцузи, с грейки. Свили сме се като бедни роднини. Прибираме се в София и чуваме по радиото жребия. Излизаме срещу тях! В Милано напр– 1:1, въпреки че почти през цялото време играхме с 10 души. Изгониха Кирчо Райков. Цането изравни от фаул, Факети изравни. Джачинто едва стигна до топката след едно центриране, и с върха на обувката си я вкара. В София отново направихме 1:1. Факети този път вкара с глава. Тогава Николай Радлев – Киш, изравни. Още в съблекалнята, веднага след мача, Добри Джуров го произведе старшина! Нека ви разкажа и какво стана на третият мач. Първо трябваше да бъде в Грац, на границата между Италия и Австрия. След това се премести в Берлин, те не се съгласиха. И накрая опряхме до Болоня. Понеже пролетарски град, еди какво си…Нямахме притеснения. Автобус имаше. Но той бе от приходите, които се разделиха между двата отбора. Трябваше всичко да е фифти-фифти. Обаче след това разбрахме, че техният шеф Морати изкупил всички билети и след това пуснал половината, за да ни прецака. Заради тази шашма играхме на фактически полупразен стадион. Нямахме никаква подкрепа. Иначе в Болоня пропуснахме две-три чисти положения, но нямахме човек, – 10 години този красавец ни вози из България.

– Участник сте в най-емблематичното дерби с “Левски” – това от 17 ноември 1968 г., когато “сините” ви разгромяват със 7:2. Връщате ли се често към този кошмарен мач?

– Честно да ви кажа, аз нищо не помня от двубоя. Просто получих комоцио и всичко, което се е случило след изравнителния гол на “Левски” ми е като мъгла. Жеката откри. След това пуснаха една дълга топка към ъгъла на наказателното поле. Излязох напред и я овладях. Тогава Аспарухов, без да иска, ме изрита отзад в главата. Гунди нямаше вина, просто такава беше ситуацията. От този момент почти нищо не си спомням. Доиграх с тежко комоцио. Данчо Филипов обаче бе с операция на ръката, а пък резервата ми Станчо Бончев се изплаши и отказа да ме смени. Просто отказа на треньора Стоян Орманджиев. Аз ща, не ща, трябваше да изкарам целия мач. Имаше затъмнения, прояснявания, едно такова никакво състояние. Ти не си адекватен, ти не знаеш къде се намираш. Като в мъгла си спомням, че като свърши мача, някак си се добрах до съпругата ми, която ме чакаше пред стадиона. Оттам айде към “Пирогов”. Лекарите ми казаха, че съм бил луд да играя с такава контузия. Ама идвала глава да пати.

– Как ви счупиха ръката в Амстердам на 24 октомври 1973 г?

– “Аякс” изповядваше тотален футбол. Нападателите им ставаха защитници, а защитниците – нападатели. Дори техните централни бранители Бланкенбург и Бари Хулскоф налитаха към моята врата. Подвикнах на Жеката: “Покрий го”. А той: “Не мога, в момента пазя Кройф”. В Амстердам, в първата среща загубихме след гол на Кайзер от 100-процентова засада. В 39-ата минута съдията подари на домакините и дузпа. Хванах удара на Джони Реп. 10 минути преди края Мулдер ми счупи ръката. Теренът беше мокър, дъжд, суграшица. В момента, в който улових топката, Мулдер ми налетя. Изрита ме с всичка сила. Смени ме Филипов. В клиниката ме шинираха. Нападателят на “Аякс” излезе свестен човек. Преди реванша дойде специално вкъщи, на мен ми поднесе извинения, а на жена ми връчи букет красиви цветя.

– Други тежки контузии имали ли сте?

– Потрошен съм целият (смее се). Няма да забравя една подготовка в село Костандово. Точно в последния ден от лагера нашите ръководители се разбраха да играем контрола с сборна формация от местни футболисти. Отиваме, играеме, скачам аз за висока топка. При приземяването, точно стъпвам техният централен нападател, който беше над 100 кила мъж, ми стъпи върху глезена. Целият ми глезен се обърна, виждах бутоните. Възстановяването ми отне 4 месеца.

– С Йордан Филипов направихте страхотен дует в продължение на дълги години…

– Историята е много интересна. Бях останал сам. Ама съвсем сам. Григорий Пинайчев вече беше си тръгнал, бяха освободили бате Жоро. Петър Петров бе в Перник. Треньор стана Стоян Орманджиев с помощник бате Кольо Ковачев. Данчо, бог да го прости, също беше в “Локомотив”. След мен вървеше в юношите. Той е две години по-малък. И играем за купата с “Локомотив”. Победихме с 1:0, а резерва ми бе юноша. И на следващия ден гледах случайно мач на “Спартак” (Пд) по телевизията. И Данчо пази. Току-що го бяха взели войник в Чешнегирово. Като се прибрах, казах на треньорите. И веднага го взеха. На реванша за купата дойде Орманджиев на полувремето и ми каза, че трябва да го пусне, за да го картотекираме. Ние от 1965 до 1976 година бяхме неразделни. Перфектни отношения имахме. Почти всеки ден оставахме след тренировките. Днес на единия му се тренира повече, утре на другия. Без завист, без нищо. Жалко, че си отиде толкова рано. Нямаше треньори на вратарите. Сами си правехме всичко.

– Каква беше причината да се разделите с ЦСКА само на 34 години? Не сте бил стар, защото вратарите са като виното – стават по-добри с годините…

– Така е. Съгласен съм напълно с това твърдение. Обявиха ме за излишен, след като се скарах с един от началниците. Отреагирах остро на негово изказване и това ми изяде главата. За назидание ми забраниха да играя последните 6 мача от първеството. Всичко стана заради наша загуба в Станкето (Дупница – б.р.) на 30 април 1977 г. “Марек” ни би с 2:1, като 10 минути преди края Иван Петров ми вкара гол с глава. На другия ден ни четоха конско. Аз отвърнах на обидите и фактически това беше краят на моята кариера в ЦСКА. На моето място пускаха Иван Камарашев. Щом свърши сезона поисках да отида в някой от софийските отбори, но ме командироваха първо в “Сливен”. На следващата година ме размениха с Георги Велинов от “Черно море”. На 39 години окачих бутонките на пирона именно във Варна.

– Като треньор в екипа на Никодимов изградихте почти непобедим отбор в началото на 80-те години на миналия век. Каква беше тайната на успехите ви?

– Основното е работа, работа, работа. Понеже ние нямахме фитнес зали и подобни глезотийки, на самия терен редяхме пособията и правихме трета тренировка. Ние сме имали сезони, в които нито един наш футболист не е имал скъсан мускул, разтежение или подобна контузия. Това беше в основата на този т.нар. тренировъчно-учебен процес. Даже борците ни се чудеха на системата. Водехме подготовка в Тетевен, наравно с тях. Старши треньорът на националния отбор дойде при нас и каза: “Абе, момчета, какво правите с тези хора? Вие ще ги убиете. Такова нещо не съм виждал”. Ето, виждате ли – не казвам, че ние тримата с Паро и с Пената сме били велики. Просто резултатите доказаха, че нашата система е правилната. Заради това успяхме да изградим един от най-силните отбори в историята на ЦСКА. За 5 години покорихме всички върхове и у нас, и в Европа.

– Как се стигна до втората ви раздяла с ЦСКА през 1983 г.?

– Има една подробност, която голяма част от обществеността не я знае. Фатален се оказа мачът ни със “Спортинг” (Лисабон). Отидохме на подготовка в Петрич. Кольо Миланов – Чопъра, беше началник на футбола в ЦСКА. Разбрахме от наши източници, че той е изпратил човек, който да преговаря с Апостол Чачевски да се върне от Гърция и да поеме отбора ни. И всичко това стана точно в момент, в който бяхме тотален хегемон у нас. Станахме шампиони и носители на купата на страна три пъти подред. Независимо от интригите продължихме работата си. Предстояха ни сблъсъци за КЕШ срещу “Спортинг”. На мача в София Жордао контузи Гошо Димитров, на негово място пуснахме Янчо Богомилов. От 2:0 за нас, стана 2:2. Изравниха ни с един гол от центъра, за който вина носи и Джони Велинов. В Лисабон завършихме 0:0 и отпаднахме. Вратар на домакините беше един унгарец – Месарош. Ружди Керимов и Ради Здравков (греда) пропуснаха чисти положения. Ружди вместо само да подложи крак, завъртя главата и топката премина ей на толкова от вратата. Накрая Ради отне една топка и тръгна, Месарош стои на линията на вратарското поле и не мърда. Джевизов тича отдясно. Ради шутира, топката се отби от гредата. Отпаднахме. Обаче преди първия мач началник на хотела беше негов приятел. Направи нов хотел в спортното училище. А ние по традиция трябваше да отидем на лагер на “Червено знаме”. Чопъра обаче се опъна. Казваше, че вечерно време момчетата ходели насам-натам, не пазили режим, нямали време да почиват. Настоя да отседнем в новия хотел. Отидохме с Паро, проверихме го. Обаче – то току-що завършено, мирише на боя, както се казва. Отказахме да се настаним там. Кольо Миланов така и не можа хда ни прости това нещо.Веднага щом се прибрахме от Лисабон, ни освободиха. По-рано Чопъра беше махнал и Пената от екипа. Митко така и не можа да прости на Никодимов своето уволнение, въпреки че Паро нямаше никава вина. Интриганти скараха двамата добри приятели. Сега те си говорят, но допреди сума ти години не можеха да се гледат. Миланов я сътвори тая интрига. Чопъра беше такъв човек, че ако ти не правиш това, което той нарежда, ти си свършен. Това е истината.

– Разкажете как Христо Стоичков се размина с “Дунав” (Русе)?

– Бяхме треньори в Русе. Отборът беше по това време в “Б” група. Отидохме с притеснение, защото заварихме една нездрава обстановка. Още във втория кръг “Шумен” ни опука с 3:1 насред Русе. За гостите играха Георги Тодоров, който после стана треньор на “Левски”, Цоньо Василев и Ивайло Киров, абе – въобще бяха си отбор. Ние бяхме все отбор юнаци. Пазеше ни Стою Стефанов от “Славия”, Мони Велинов, Кирчо Любомиров, Никола Владов, Юри Николов, Никола Спасов…Свърши мачът – ужас. Ние с Парето крачиме по брега на Дунава, тъжни…Чудим се какво да правим. Отидохме при първия секретар на Градския комитет на БКП. Обявихме му на другаря Петров: “Девет души са аут, взимаме младоци”. Взехме Диян Ангелов, Драго Енчев, Пепи Войнов, Краси Наков, Миро Миронов. Любчо Желев. Петров вика: “Ама ние ще изпаднем”. Вместо това ние влязохме в “А” група. С децата, дето се вика, завършихме втори и играхме баражи за влизане в елита. Турнирът на надеждите се проведе в Плевен. Отиваме ние, гледаме там и Боби Станков, който вече беше станал шеф на футбола в ЦСКА. Сядаме на лаф моабет. Гледаме един, втори, трети мач на “Хеброс” (Харманли). Христо Стоичков се открояваше над останалите. Контрол върху топката, дрибъл, комбинативен, абе имаше всичко необходимо за голям футбол. Никодимов ме изпрати да взема молба от Ицо за постъпване в “Дунав”. Отивам аз, той ми разписа, даде си картотеката и ги занесох на Паро. На другия ден обаче майка му кака Пенка пристигна и почна: “Ама къде ще ходи детето в Русе, я го оставете в Харманли, нека да се учи…Русе е много далече, по-добре да остане в Харманли.” Така щял да бъде по-близо до вкъщи. Никодимов я попита: “Искате ли момчето да играе футбол? Ето ви бележката”. И това беше. Така Христо си остана в Харманли. Понеже бяхме всички под пагон, на мен ми наредиха да се върна на “Армията” като помощник на Манол Манолов. На 4 април 1984 г. пристигна една телеграма, която ми нареждаше: “Явете се веднага в София!”. Отборът на ЦСКА обаче не вървеше добре. Бате Симо не познаваше добре обстановката, тъй като се беше се прибрал след 6-годишен гурбет в Гърция. Помолих го само да ми даде една служебна кола и ще му докарам две момчета, които ще ни решат проблемите. Буквално от улицата върнах Пламен Марков. Той беше отишъл да записва студентка своята съпруга. Срещнах го на улицата и след дълги кандърми той се нави да се върне. Това излезе добър ход и за него, и за ЦСКА. Пламен вкара един – подписвай”. Той подписа и така се оказа футболист на ЦСКА. Трябваше да побързаме, защото в същото време и “Ботев” (Пд) искаха да го отмъкнат. Наложи се да отида до Харманли. Там в къщата на един приятел – Къци Марков, се видях с Ицо. Оставихме го за мача и след два-три дни пристигна в София. Тогавашният началник на “Ботев” Виден Апостолов и треньорът Сава Савов ми се разсърдиха. Не ми говориха близо година, защото им отмъкнах Камата изпод носа. Ицо винаги го е признавал. Казвал е: “Стоян Йорданов е човекът, който ме докара на “Армията”.