Днес на 82-годишна възраст си отиде един от най-големите в историята на българския футбол – Добромир Жечев. В негова памет публикувам това интервю, което взех през ноември 2012 г. То е част от Том 1 книгата „Футболната слава на България“, която отдавна е изчерпан тираж.
Почивай в мир, бате Боба…
Добромир Жечев е роден на 12 ноември 1942 г. в София. Играе в “Спартак” (Сф) от 1959 до 1968 г. (216 мача и 7 гола) и в “Левски” от 1969/пр. до 1975 г. (153 мача и 13 гола). Шампион на България е през 1970 и 1974 г. Носител на купата на страната през 1968, 1970 и 1971 г. Има 369 мача и 20 гола в „А“ група. Има 14 мача и 3 гола в евротурнирите. Записва 73 мача и 2 гола в националния отбор, като 9 пъти е негов капитан. Дебютира на 16 юни 1961 г. при победата с 2:0 над Финландия в Хелзинки. Последният му мач е на 1 юни 1974 г. срещу Англия в София (0:1). Жечев е единственият български футболисти, участник на 4 световни първенства. Европейски шампион за юноши през 1959 г. Треньорската му кариера в началото преминава през гръцките “Арис” (Солун), “Янина” и “Понти” (Верия). Помощник-треньор е на националния отбор, а веднъж е начело на тима заедно с Цветан Илчев, Янко Динков и Йончо Арсов – на 6 юни 1979 г. при загубата с 0:3 от Англия в София. По-късно е треньор на “Левски” (1981 – 1983 и през 1988-1989), “Хасково”, “Беласица”, “Локомотив” (Горна Оряховица), “Дунав”, “Ботев” (Враца), “Академик” (Свищов), а също и на отбори в Кипър, Саудитска Арабия и Алжир.
-Къде сте отраснали, кой ви откри за футбола?
-Живеехме в района до НДК, т.нар. Перловец. Нормално беше да се насоча към футбола, тъй като ритахме в махалата от сутрин до вечер. Освен това двамата ми братя бяха спортисти – единият беше вратар на националния отбор по водна топка, другият пък тренираше в “Спартак”. Именно той ме заведе за първи път на стадиона да тренирам. Започнах през 1955 г. при бате Константин Костов – Керто. Той беше истинска легенда, откривател е на много млади таланти. Керто беше изключително трудолюбив. С точна преценка за качествата на всеки футболист и правилен подход към него. Винаги е имал добро отношение към мен. Явно е усещал, че може да излезе нещо от мен. Учех се от по-опитните в центъра на защитата Асен Панайотов – Цекето и Тони Китов. От ЦСКА дойдоха Крум Янев – Палакмана и Гацо Стоянов. Бяхме силен отбор, обаче тъкмо бяхме изпаднали от “А” група.
-Спомняте ли си дебюта при мъжете?
-Разбира се. Беше през май 1959-а. Бях 16-годишно хлапе, когато заиграх в “Б” група. Взеха ме после в юношеския национален отбор. Станахме европейски шампиони. На финала бихме Италия с 1:0 с гол на Тони Кръстев. В тима ни имаше невероятни футболисти като Митата Якимов, Жоро Соколов, Никола Цанев, Пешо Величков, Кольо Котков и др. Треньорите Коце Георгиев и Кръстю Чакъров не ме пуснаха в игра, нямаше как да се доредя. Със “Спартак” се върнахме в “А” група. През есента на 1959-а дебютирах и в елита в мач срещу “Локо (Сф) при 1:1. Треньор вече ни беше Александър Попов – Врабчо. Той също е много интересна личност. Беше голям особняк, малко странен и изтъкнат картоиграч. Идваше на тренировка с мегафон и ни викаше по него, за да го чуваме по-добре. Тогава заради моя приятел бате Керто стана семеен скандал. Костов пое “Шумен” и ме покани и мен. Майка ми нямаше нищо против за трансфера, защото тя е родом от този град. Добре, ама братята ми и вуйчо ми се опънаха категорично. Отказаха да ме пуснат и така си останах в “Спартак”.
-В националния отбор сте повикан едва 19-годишен….
-Да, дебютирах при треньорското дуо Георги Пачеджиев – Чугуна и Кръстю Чакъров в световната квалификация срещу Финландия в Хелзинки (2:0). Цял живот съм играл защитник – метач. На този пост и дебютирах с националната фланелка в двойка с Иван Димитров. Имам 73 мача за националния отбор. Ако беше в днешно време, щяха да са над 100. Тези 73 срещи съм ги изиграл в рамките на 13-14 години. Тогава имаше по четири отбора в квалификациите, а сега са по 6-7. А когато чуех химна, тръпки ме побиваха! Мисля, че се справях достойно и изпълних дълга си към родината, щом ме викаха всички треньори до края на кариерата ми. На мен разчитаха и Бела Волентик, и следващите – Стоян Орманджиев, Рудолф Витлачил, Стефан Божков, Васил Спасов и Христо Младенов. Мен винаги ме слагаха да пазя най-опасния играч на противника. Смених куп партньори – от Димитров и Манол Манолов, през Иван Вуцов и Димитър Пенев. Най-добър тандем направихме обаче, и в “Левски” и в националния тим, с Кирил Ивков. Въпреки че бях защитник, вкарах и доста голове – 19 в А” група, 2 за националите, 3 гола имам и в евротурнирите. Два пъти елиминирахме и ЦСКА след мои попадения. Мачовете бяха в Благоевград и Пловдив и никога няма да ги забравя.
-Вие сте единственият български футболист, участвал на 4 световни първенства. Какво си спомняте от първия ни исторически мондиал – в Чили през 1962 г?
-Бяхме настанени в едно миньорско градче – Ранкагуа. Направи ни впечатление страшната мизерия, в която живееха местните. Честа гледка бяха автобуси и коли без врати и прозорци. Беднотия до шия. Жилищата на хората бяха като в гето. Казахме си: “А, имало и по-лошо от нашето”. Иначе за мачовете няма какво толкова да разказвам. Почнахме със загуба срещу Аржентина (0:1) на 30 май 1962 г. Те имаха един бързак – Факундо, който ни заши гола. Още в 4-ата минута с външен – право горе в паяжината! Кръстю Чакъров не разбираше много от футбол. Каза: “Понеже имаше въздушно течение и заради това стана голът”. Същият на почивката в следващия двубой с Унгария, когато маджарите ни размазваха по всички параграфи и вече водеха с 4:0, Чаръков пак се изцепи в съблекалнята: “Момчета, няма страшно, ще изравните”. Накрая паднахме с 1:6. Мене ме пуснаха чак в третия мач с Англия (0:0). Играх ляв бек и пазих дясното им крило Дъглас. В центъра на защитата излязоха Иван Димитров и Димитър Костов – Рашко. Англичаните бяха със звезди като Боби Чарлтън, Боби Мур, Флауърс, Джими Грийвс. Накрая можехме и да грабнем победата, обаче Сашо Костов изпусна чист гол две минути преди края на празна врата.
-За следващите световни квалификации обаче ви забравя селекционерът Рудолф Витлачил…
-Така беше. Сетиха се за мен чак преди Епопеята във Флоренция. След намесата на председателя на БФФ Недялко Донски за баража срещу Белгия Витлачил извика цели 9 нови футболисти! В сравнение с поражението ни в Брюксел в тима останаха само Гунди и Борето Гаганелов. Във Флоренция бяха и съпругите ни. На трибуните присъстваше големият певец Адамо, за да подкрепя белгийците. Любопитна случка стана в самолета на път за Италия. Известният илюзионист Мистър Сенко, който летеше с нашата делегация, написа на бележка резултата 2:1 и го сложи в плик. Когато го попитахме какво прави, магът отговори: „Ще биете с 2:1“. Така и стана. И до днес си спомням головете на Гунди, пасовете на Ването Колев, играта на Митата Якимов. Голяма битка беше! Изключителен, епохален мач! Играхме като българи. Честно и достойно. Най-тежко беше накрая. Вкарахме си автогол, а останахме и с 10 души, защото съдията изгони Ването. Белгийците налитаха като бесни, но издържахме…
-Още в първия мач на световното в Англия през 1966 г. ви слагат да пазите Пеле…
-Какво да ти кажа, изобщо не ме беше страх. Безспорно това е най-добрият нападател, срещу когото съм играл. Най-много ме учуди играта му без топка. Той имаше всичко – дрибъл, удар, игра с глава. Владееше обаче едно лъжливо движение встрани, една крачка, след което светкавично стартира на 10-15 метра в другата посока. Това е много изненадващо за защитника. И аз, ако се хвана на финта му, той веднага се освобождава и е готов да получи топката. И всъщност вече бях лице в лице с него и трябваше да внимавам да не ме излъже с дрибъла си. Веднъж ме завъртя, даже обувката ми падна и аз продължих да играя бос. Е, той ни вкара гол, но от фаул. Пеле го би така, че топката тупна някъде в малкото наказателно поле, точно пред вратаря ни Жоро Найденов. Тупна пред него и го прескочи. Вторият гол беше пак от фаул, само че на Гаринча. Той пък я би с външен фалц в горния ъгъл. Спомням си, че по едно време Гаринча почна да се подиграва с нас, лъжеше нещо Ването Колев. Якимов обаче му взе топката и почна да го върти. Направи го за смях. На бразилеца направо свят му се зави от финовете на Митата. Публиката изпопада. Якимов беше голям футболист. При 0:2 аз направих един слалом с топката. Гунди беше свободен вдясно, ама, не че се полакомих, но просто нямах опит като нападател и се опитах от малък ъгъл да бия. Шутът излезе в аут. Трябваше да подам на Георги и ставаше 2:1. И искам веднъж завинаги да се изчисти едно петно от името ми, че аз съм контузил Пеле. Него португалецът Мораиш буквално го ликвидира. Така го нарита, че той после едва ходеше.
-Считан сте навремето обаче за един от най-твърдите защитници. Дори са викали “Трета хирургия” на триото от “Спартак” Китов-Жечев-Гайдарски.
-Никога не съм играл преднамерено грубо. Това са несериозни приказки. Агресивно в борба за първа топка – да! Най-доволен съм бил, когато “моят човек” не е успял да отбележи гол. Преди мач си казвах: Кой, тоя ли? Ще го изям!
-После, на световното, падаме и от Португалия (0:3) и от Унгария (1:3). Пак пазите двете звезди – Еузебио и Флориан Алберт. Кой от двамата беше по-опасен?
-Еузебио не притежаваше техниката на Пеле, обаче беше много мощен, с невероятен демараж, с хубав, плътен удар. Алберт пък беше елегантен, техничен, голаджия. Неслучайно Гунди признаваше, че именно унгарецът е любимият му футболист. Между другото, с нас имаше и много “куки”, които следяха някой от нас да не избяга в капиталистическа Англия. В хотела ни някакви свещеници донесоха библии и ни ги раздадоха. Ченгетата обаче се намесиха, събраха ни библиите и ги изхвърлиха.
-С коя друга победа се гордеете с екипа на България?
-В кампанията за Евро 1968 изиграхме страхотни мачове. Първо бихме Швеция с 2:0 и 3:0, после дойде ред и на нашите стари познайници от Португалия. Преди мача в София стадион “Васил Левски” беше препълнен час преди началото. Слизаме от рейса и като чухме екзалтираните скандирания “Победа, победа, ние пеем само за победа”, косите ни настръхнаха. Чико Дерменджиев вкара красив гол и спечелихме с 1:0. Много бяхме впечатлили португалците. Спомням си, че в един техен вестник се появи заглавие: “Това не бе мач, а войната във Виетнам!”. След триумфа се събрахме на банкет в хотел “Балкан” заедно с приятелките и съпругите си. Тогава чух и най-големият комплимент към мен в живота ми. Шефът на федерацията Недялко Донски стана и каза: “Нека първият тост тази вечер да бъде за един железен войник, за Бобата Жечев, който показа какво значи български дух”. Цялата зала избухна в аплодисменти. Очите ми се напълниха със сълзи. За награда ни разрешиха да вземем жените и за реванша в Лисабон. Това ни беше премията. Там също се държахме достойно и завършихме 0:0. Отсранихме португалците и се изправихме срещу Италия.
-Сбъркана ли беше подготовката за Мондиала в Мексико?
-Категорично – да. Караха ни да тичаме в едни балони на Белмекен…Да, надморското равнище беше същото като това, което ни чакаше в Мексико, но температурите бяха различни. Там през май месец падна сняг. Руснаци дойдоха на подготовка и като видяха снега, избягаха. Треньорите не ни даваха да пием вода. Имаше и разни доктори около отбора, уж големи специалисти, които само даваха акъл. Бяха ни разделили – “едните ще ядете само супа, другите няма да пиете вода”. На световното просто не можехме да се движим. Бяхме без сили. Преди старта на турнира играхме контрола с местен отбор. Еми, те ни счупиха от тичане. Ние стояхме на едно място. Някои казват, че сме имали най-силният отбор в историята и сме били готови за подвизи. Не зная дали е така, но подготовката ни беше тотално объркана. Фатален за нас в Мексико се оказа още първият мач срещу Перу. През януари бяхме вече играли контрола срещу тях. Направи ни впечатление един мургав дребосък – Сотил. Ние обаче му викахме Стоил. Той беше нещо като Меси – пъргавелка, не можеш да му вземеш топката. На световното обаче те ни изненадаха – Сотил го оставиха резерва. На почивката “ново 20” – смениха дясното крило и пуснаха Стоил в средата на терена. Тотално ни объркаха. Не знаехме кого да пазим. Крах, провал…От немците паднахме с 2:5, остана да играем само с Мароко. Почна срещата, Васко Митков – Шопа, центрира от крилото, Гунди пропусна топката и аз със шпагат вкарах – 1:0. Това ми е и най-ценният гол в кариерата. Малко по-късно обаче мароканците изравниха и така отново пропуснахме да вземем първа победа на световно първенство.
-За следващият Мондиал в Германия отначало сте извън сметките, но после ви призовават на пожар…
-Много се обидих тогава на треньорите. По спешност ме извикаха да спасявам положението и то в най-тежките срещи – със Северна Ирландия и с Португалия. С ирландците играхме в Шефилд (Англия), защото тъкмо Ирландската републиканска армия беше извършила пореден атентат и ФИФА не разреши да летим до Белфаст. И знаеш ли какво посрещане ни устроиха? Всички местни вестници бяха пълни със закани: “Отмъщение за Бест”, “Джорджи чака реванш” и тем подобни. А то цябата дандания в медиите беше, защото от София Христо Бонев и Джордж Бест, който си беше изключителен футболист, имаха закачка. Доколкото знам, в една ситуация Зума го беше ударил по задника и после оня го гони до тяхното наказателно поле и го беше спънал за дузпа. Треснахме ги с 3:0, а Бест не игра в Шефилд. Та така беше – опитваха се да ни изплашат, обаче ние се държахме като мъже. Не трепнахме дори и за минута. Като ни заритаха…А ирландците едни говеда, братче…Даже Киро Миланов, който беше як като бик, по двама-трима му се хвърляха на гърба и падаше. Както и да е – издържахме и 0:0. Седмица по-късно отиваме в Лисабон и 2:2! Много силно играха тогава Зума и Гошо Денев – Кучето. Така се класирахме за Мондиала. Преди заминаването получих възпаление на миома. Прочутият хирург и фен на “Локо” (Сф) проф. Георги „Джо“ Златарски, който беше голям фен на “Локо” (Сф), предложи да ме оперират и аз се съгласих. Известно време не тренирах и ръководството на отбора го използва като повод, за да пуснат вместо мен Димитър Пенев, който тогава не беше във форма. Шефове на делегацията за световното бяха Митко Колев (виден цесекар), Стоян Орманджиев и Георги Димитров – Червения. И там знаеш ли какво стана? Бре, първи мач – не ме пускат. Изпуснахме Швеция – 0:0. А това си беше решаващ мач. В нашият щаб радост, веселие. В рейса на връщане имаше музика и смях. Треньорите Стоян Орманджиев и Христо Младенов бяха доволни, защото това било успех. Борис Велчев, който беше вторият човек в държавата по това време, е с нас на лагера. Пита ме: “Жечев, какво става?”. Отвръщам му: “Нищо”. Велчев събра незабавно треньорския щаб и ги смъмри. На другата сутрин срещаме омърлушения Младенов, който само повтаря: “Провал, провал”. Ние немеем. Та нали същият човек часове по-рано беше определил ремито като успех. Бре, втори мач, този с Уругвай (1:1) – аз пак съм отвън. При 1:0 за нас ме пратиха да загрявам, за да вляза и да пазим резултата. Оставаха 15 минути до края. В 87-ата, точно да стане смяната и уругвайците изравниха, а аз нямаше смисъл да влизам.
-За какви премии играехте навремето?
-В “Спартак” премиите бяха по 30 лева, с удръжките оставаха 27. След това си качиха на 80 лева, чисти 72. За класирането на световните в Чили и в Англия взехме по 100 долара. За победата над Белгия във Флоренция – пак по 100 долара. После парите скочиха малко. За Мексико ‘70 и за ФРГ ‘74 ни дадоха по 1000 долара. В “Левски” най-много съм взимал, когато спечелихме дубъла – 1700 лева.
-Работил сте с много треньори. Какъв беше Любомир Ангелов – Старото?
-Истинска легенда е той. Остроумен, душата на компанията. Изключителен човек. След загуба, нали сме офицери, ни караше да маршируваме по пистата на стадион “Раковски”. “Строй се, наляво ходом-марш”, “На дясно ходом – марш”. Нямаше шест-пет при него. Потресоха ме две случки от миналото му на футболист. С националния отбор играят с Турция на стадион “Митхат паша” през есента на 1932 г. и на почивката падат с 0:1. Старото запял стария химн “Шуми Марица”. Нашите обърнали мача и грабнали победата с 3:2 с гол на бате Любо. Малцината българи по трибуните и 11 на терена пеели и плачели със сълзи на радост. (Вълнува се). Вторият е свързан с Балканската купа, която националите печелят в Белград през същата тази 1932 г. На връщане слизат на Централна гара и минават пеша като на парад през центъра с купата в ръце под бурните аплодисменти на десетки хиляди столичани. Балконите и къщите са обкичени със знамена. Хората хвърлят цветя по футболистите, крещят “Ура”, накрая понасят героите на ръце. Тези случки никога няма да ги забравя и винаги ще уважавам паметта на Любо Ангелов – Старото.
-С Рудолф Витлачил обаче отношенията ви са обтегнати. Защо?
-Виж какво, той, чехът си беше особен характер. Дразнеше ме, че постоянно повтаряше, щом нещо не му хареса, изразът “Българска работа”. Е, това ме изкарваше от равновесие. По време на световното първенство в Англия в хотела ни, по време на обяда, веднъж пристигна наш оркестър. Свиреха “Мила Родино”. Витлачил изгони музикантите с думите “Стига с тези глупости”. Това не му го простих. Другарят Рудолф беше педант за дребни неща. Така например ни гонеше като диверсанти, защото спим с потници, а не с пижами. Пълни тъпотии! След Мондиала дадох интервю във в. “Поглед”, в което казах, че ще се класираме за европейските финали дори и без другаря Витлачил. Някой доносник му го съобщил веднага и оттогава ме намрази. Махна се от националния, обаче след време дойде треньор на “Левски – Спартак”. Почна да се ебава с мене – не ме пускаше да играя. Понеже с Гунди бяхме комшии, в един блок живеехме, се е случвало Витлачил да дойде да го вика на лагер преди мач от първенството. Чувам го, върви по коридора и умишлено, за да ме дразни, вика силно на неговия развален български: “Аз повече няма каза бъгарска работа”. Добре, ама в отбора почнаха проблеми с контузии. Гошо Тодоров – Топето, имаше травма, на Кирил Ивков му счупиха крака в Плевен и Витлачил клекна. Нямаше къде да ходи и от немай къде опря до мен. И пак станах титуляр. На мен тогава ми беше писнало да търкам пейката. Бях готов да си тръгвам, но Ангел Солаков ме спря.
-Вече със “синия” екип играете основна роля при елиминирането на “Университатя” (Клуж) през 1972 г.
-В първата среща паднахме с 1:4. В Клуж непрекъснато ни обиждаха, викаха ни цигани… На реванша си отмъстихме, бихме ги с 5:1 след продължения, а аз вкарах втория гол. По-интересно обаче беше във втория кръг, когато “Динамо” (Берлин) ни би с 3:0 там. На “Герена” треньорът ни Димитър Дойчинов ме пусна като централен нападател и вкарах двата гола. Поведохме с 2:0 и бяхме на път да докараме нещата до продължения. Васко Митков – Шопа, обаче пропусна дузпа и така отпаднахме. Последният ми мач в Европа беше на 18 септември 1974-а срещу унгарския “Дожа Уйпещ”. Бяхме станали шампиони, имахме големи амбиции, феновете ни посрещнаха с оптимизъм жребия. Даже по това време имаше такъв призив: “Идва Дожа – дайте ножа”. Обаче се оказа, че сме си направили криви сметки и още в София унгарците ни сразиха с 3:0. Няма да забравя и гостуването на “Гурник” в Полша през 1970 г. На стадиона в Хожув беше ад: киша, кал, дъжд, 90 000 пияни миньори с лампи на каските си! Като ревнаха на стадиона, не можехме да се чуем на игрището. Даже преди мача нападнаха група наши фенове. Отпаднахме нещастно на четвъртфинал заради по-малко отбелязани голове на чужд терен.
-Какъв чин имахте преди обединението с Левски през 1969-а?
-Стигнах до чин майор. Всички имахме карти от Държавна сигурност, но никога не съм парадирал с нея. Четох едно изказване на Паро Никодимов, с което не съм съгласен, в което той твърди, че левскарите с гордост сме си показвали книжките от ДС, че сме били привилегировани от властта и т.н. Нека той да не говори много, защото всички си спомняме как ЦСКА отиваше на разходка за мачовете с “Черно море”, “Сливен” и “Ботев” (Пд). Уважавам го Паро, бил съм го и като играч, и като треньор, няма право да говори такива неща. Ще му припомня как ни изпревариха през 1982 г. с една точка и станаха шампиони.
-Начело на “Левски” обаче отново сте втори и през сезона 1982/1983. Защо загубихте титлата тогава?
-„Спартак” (Варна) ни направиха капан през зимата на 1982-а в 14-ия кръг. Треньор им беше Людмил Горанов, бивш вратар на “Спартак” и до тогава мой приятел. Разбрахме се с него мачът ни във Варна да завърши наравно – хем ние да се предпазим от контузии, хем и те да вземат една точка. Иначе ние бяхме класи над тях. Щяхме да ги отнесем с лекота. Предстоеше ни след 4 дни дерби с ЦСКА и трябваше да се пазим от травми и картони. В съблекалнята казах на момчетата да не се напрягат, мачът е равен. Добре, ама гледам, че домакините се хвърлят като за световно. Биха ни с 2:1 и ЦСКА стана шампион. Изиграха ни по най-долният начин. До края на живота си няма да простя на Людмил Горанов предателството. И до стената за разстрел да ме изправят няма да му проговоря!
-Какво точно се случи във Варна?
-Оставихме в София титулярите Боби Михайлов и Пламен Николов. Пуснах на вратата 17-годишния дебютант Валентин Захариев. Бях спокоен и не повярвах на моя помощник Киро Ивков, който твърдеше, че могат да ни прекарат. Дори след като домакините ни поведоха с 2:0 с голове на Казаков и Найденов не се притесних, защото си мислех, че ще докараме нещата поне до 2:2. Добре, ама те почнаха още по-злобно да ни натискат. Вътре на терена играчите се питаха какво става. Чак накрая Гибона центрира остро и Асен Михайлов си заби автогол, но за повече нямаше време. Аз направо побеснях. Изпотроших им съблекалнята. Ритах врати и прозорци, даже си контузих палеца и после не можаах да водя тренировките за мача с ЦСКА. Скочих и на Людмил Горанов. Някакъв полковник и двама милиционери ме сграбчиха и ме поведоха към една джипка. Искаха да ме арестуват. Аз обаче им казах да ме оставят на мира, за да не си имат работа с министъра Димитър Стоянов. Пуснаха ме, но моите играчи се разбиха. Вместо да бием ЦСКА, завършихме 0:0.
-Вие сте участник в много вечни дербита като играч. Коя победа ви е най-скъпа?
-Тази от 12 ноември 1973 г. В деня на мача чествах рожден ден. Цоньо Василев си вкара автогол. Меци Веселинов го блокира и Цоньо върна неразчетено към Данчо Филипов и 1:0 за нас! А цесекарите тъкмо 5 дни по-рано бяха били великия “Аякс” с 2:0 и излязоха с огромно самочувствие. После направих банкет в Ловния парк. Иначе като треньор най-сладките ми победи над вечния враг са две – 4:0 на финала за Купата на България на 16 юни 1982 г., и 3:0 на 8 май 1983 г.
-Вие сте човекът, който наложи едно от най-силните поколения в историята на “Левски” – това на Искренов, Сираков, Михайлов, Илиев, Велев и другите. Как се решихте на този риск – да заложите на толкова неопитни играчи?
-Винаги ме е дразнело, когато на един треньор му се лепне етикет “Откривател на еди кой си талант”. Или “Той наложи еди кой си”. Няма такова нещо, бе, хора! Налага се човек, който няма качества, ама ти го буташ, ли буташ. Тези момчета – и Гибона, и Наско и Боби, и Ники Илиев, и Кокала си дойдоха научени. Талантът няма как да го задушиш, да го скриеш. Те си бяха големи футболисти. Аз само им дадох шанс, ударих им едно рамо, дето се вика. Боби Михайлов например, измести от титулярното място един голям вратар, какъвто беше Владо Делчев. Предния сезон Владо беше избран за №1 на своя пост в “А” група! Как да го пренебрегнеш? Обаче Делчев се издъни на един мач срещу “Спартак” (Плевен). Пламен Гетов му вкара 2 гола от центъра…Оставих Владо в следващия двубой на пейката и пуснах Боби. Той пък взе, че завърши няколко мача без допуснат гол. Така синът на Бисер Михайлов се наложи в “Левски”. Без протекции и налагане пробиха и всичките други таланти. Знаете ли, че в първите му мачове феновете освиркваха Наско Сираков. Коментираха: “Е, този борец ли ще играе?”. Да, обаче Наско си беше роден талант и страхотен футболист. Гордея се, че дадох път към големия футбол на всички тези момчета.
България ражда футболисти.
Ноември 2012 г.
*Цялото интервю четете в книгата „Футболната слава на България“
Милен ДИМИТРОВ
