На днешния 5 юли един голям, един уникален български футболист щеше да навърши 75 години. Атанас Михайлов – за мен той си остана Ваятелят на мечтите и Човекът от улица „Съзнание“…На него са посветени и следващите редове…Първият текст написах часове, след като разбрах за кончината на Бате Начко. Със сълзи на очи и болка в сърцето.
ВАЯТЕЛЯТ НА МЕЧТИТЕ
Бате Начко – така го знаеха всички, независимо от възрастта, така се обръщаха към него. До края, до последните си дни, въпреки цялата си слава той си остана един безкрайно земен човек. У него нямаше омраза, гордост, предразсъдъци, сърцето му не бе отровено от завист и подлост.
Около година преди да почине отстраниха единия му бъбрек. Ходеше на химиотерапия. Последните месеци бяха кошмарни. Начко премина през ада. Страдаше, измъчваше се много, но нито веднъж не се оплака. Стискаше зъби, мълчеше и търпеше. А болестта го изяждаше отвътре, смъртта дебнеше на прага.
В последните три години от живота му бяхме неизменно заедно, поддържахме непрекъсната връзка, но повярвайте, никога не съм го чул да се оплаква. Стоически понасяше жестокостите на съдбата.
За човека Начко Михайлов може да се говори много. С него бе удоволствие да се общува. Разговорите се превръщаха в празник. Можеше с часове да говори за любимия футбол. Вълнуваха го и общочовешки теми, бе рядко интелигентен, духовно извисен човек. Вярваше в Бога, всяка неделя ходеше на църква, беше приятел с местния свещеник.
Четеше Библията, тя стоеше до леглото му. „Аз не знам дали има Бог, не знам как се нарича тази висша сила, която управлява съдбата ни, но вярвам в нея. Длъжен съм да живея праведно, да спазвам правилата, ми каза веднъж, когато го попитах вярва ли в Бог. – Ти бъди честен към себе си, в отношенията си към хората, пък Бог няма да те остави. Ей така, запали една свещичка в храма, тя ще огрее и душата ти.“ Начко беше мъдрец, сладкодумец и омайник. Често съм се чудил откъде извира силата, която притежаваше. Просто бе магнит за събеседниците, завладяваше с лекота хората.
Рядко допускаше някого твърде близо до себе си, но направеше ли го, човекът ставаше негов другар завинаги. Неповторим шегаджия със специфично чувство за хумор. Веднага ставаше душата на всяка компания. Не обичаше ласкателствата. „Като футболист съм получавал много хвалби. Аз обаче знам едно – потупат ли те по рамото, пази се от дископатия“, твърдеше легендата.
Човекът от улица „Съзнание“
Беше предан на футбола до такова безумие, че никога не взе нещо от страхотната си популярност, която му отваряше всички врати. Неземен футболист и рядко човечен приятел и баща. Знаеше го цяла Европа, а у нас го обичаха запалянковците на всички отбори. Не се приемаше за голяма звезда. „Имало е и по-големи футболисти от мене. А и какво значи звезда? Те са на небето. Нали всички сме хора на тоя свят, всички отиваме на едно и също място, независимо бедни ли сме, или богати, черни или бели, умни или глупави. Уважавай хората, за да ти се отвръща със същото“, повтаряше Бате Начко. Улицата, на която живееше в кв. „Орландовци“, се казва „Съзнание“. Каква ирония на съдбата!
Харизматична личност. Оригинален, неповторим, откровен и смел. Бе като магнит за масите. Помагаше му и рядък талант – обикновенните хора го приемаха за един от тях. Странно усещане -очакваш да видиш звездата, а срещу теб е един чаровник без капчица надуване и преструвка. Не се страхуваше да казва истината в очите. Винаги се бореше се срещу неправдата в живота и футбола. Възмущаваше се от лошите политици, от тежкото положение на народа. Страдаше от корупцията във футбола, с всички сили се опитваше да изгони навлеците от най-красивата игра. „Място за нефутболни хора няма. Няма да се оправим, докато не ги изхвърлим от там“, често ми повтаряше.
Голямата болка
Най-голямата му и любов и болка беше Локомотив…Можеше да играе в най- големите отбори в света, но до сетния си дъх остана верен на любимия си, на единствения си клуб.
Животът му бе непрекъсната поредица от бляскави победи. Бе художник на терена, артист в живота. Спечели безброй мачове, но загуби най-тежкият – със смъртта.
Навремето се чувахме през ден по работа (в продължение на 2 г. бе специален коментатор на в. „Телеграф“ – б.а.), но повече, за да си говорим. Разговорът, общуването за него бяха жизненоважни, не можеше без хора. Никога обаче не долових нотки на отчаяние у него. „Никога не допускай криза на духа. Допуснеш ли той да страда, свършено е с теб“, бе една от максимите му. Водеше непосилна битка с коварната болест. Имаше проблеми с пикочния мехур и с черния дроб, дишаше трудно.
Така и не успях да го видя преживе за последно и да си взема сбогом…
Много често съм се питал защо той, който проявяваше истинска човечност към всеки страдащ, страда толкова много, защо готините хора умират млади. Казват, че Господ ги прибирал, защото ги обича. Не знам дали това е истина. Не знам дали има живот след смъртта.
Начко много страдаше по Гунди и Котков, наричаше ги „Моите братя“. Събра се пак с тях, Бате Начко, и май пак играете този пусти футбол в небесния отбор. И тримата сега ни гледате отгоре.
Древните римляни казват, че световната слава отминава бързо. И най-големите герои в историята, влезли в епопеята на незабравимите, един ден минават в кохортата на забравените. Ти обаче завинаги ще останеш жив в нашите сърца. Защото легендите не умират!
София, 01.10.2006 г.
СПОМЕНИ И ФАКТИ от ЖИВОТА НА ЕДНА ЛЕГЕНДА
Братът Христо разказва…
За футболните подвизи на Начко Михайлов са изписани стотици страници, казано е почти всичко. В негова памет бих искал да някои слабо познати или неизвестни моменти от биографията му. Разказа ми ги брат му Христо преди време…За съжаление и той вече е покойник…
Като деца постоянно ритат с брат си в мазето на семейната къща. През 1961 г. влизат в новия си дом на ул. „Съзнание“ в кв. „Орландовци“. Баща им бай Мишо кара двете момчета да ритат и с двата крака. Христо е бил по-силен с левия, а Начко – с десния. После става обратното. В първите си години в организирания футбол бъдещета звезда не знае какво е да подава. Пълен егоист е на терена. Останалите момчета му се сърдят, но търпят капризите му. Често се случва да отнема топката от свой съотборник и да почва да лъже.
Първият му прякор
Първият прякор на бъдещия легендарен футболист е Телефончето. Причината за това прозвище така и не е била напълно ясна. Според една от версиите малчуганът бил редовен зрител на махленските мачлета между батковците от квартала. Имал навика да гони изританите топки извън терена, връщал ги после на вратаря. Заради бързата му реакция почнали да му викат “Айде, Телефонче, страшен си”…и така си останало.
Бай Мишо работи дълги години в кланица към “Родопа”. После постъпва във фабрика за глюкоза. На работниците ръководството на завода отпуска по закон определено количество от произведения калоричен продукт. Михайлов-старши редовно носи на синовете си буркани с глюкоза. Захранен от нея и от млякото на домашната крава, малкият футболист се чувства непобедим. Благодарение на вродените си качества и на своебразния допинг Начко придобива невероятна издръжливост. Младежът може да изиграе без умора три мача само за един ден.
Любимец на учителката по литература
През смях Христо разказваше пред мен за премеждията в училище на бъдещата голяма футболна звезда, за. “двойките” по милост в механотехникума, за да не повтаря годината…“Случвало се е 3-4 дни от седмицата да не ходи на училище заради многото мачове – играеше е за четири отбора. Всички учители го обичаха, ако беше казал: “Пишете ми шестици!”, щяха да му ги пишат. Класната му Бояджиева, учителка по литература, го обожаваше направо, спомняше си Ицо.
– Няма да забравя финалите на републиканското средношколско първенство. Играха в Горна Оряховица. Фаворит беше пловдивската политехническа гимназия. В решителната среща софиянци трябваше да спечелят със 7 гола разлика, за да грабнат титлата. Директорът на нашите Петър Панов – Петела (бивш играч на Локо Сф и Академик Сф) вече се е отчаял. Начко обаче му каза: “Шефе, тръгвам”. Два пъти я взема топката и сам едва ли не би противника. Страшно техничен беше. Тръгва от своята врата и мести – от ляв на десен, на коляно, на рамо, на глава…до центъра. Ляга по гръб на центъра на терена, става и почва обратно към вратата. Страшилище! Как няма да спечели?“.
Тимът на ТМТ е един от най-силните в републиката в продължение на поне две десетилетия – от 60-те до 70-те години на миналия век. Тамошните твърди училищни скамейки са покълнали доста родни спортни таланти. Достатъчно е да се изброят само имената на Павел Панов, Николай Радлев-Киш, и Начко Михайлов. Още десетки момчета оставят славна диря в аналите на нашия футбол. През 1965 г. ТМТ се окичва със златните медали в първенството за средношколци. Софиянци финишират с равни точки във финалната група с тима на Политехническата гимназия “Васил Коларов” (Пд) – по 5 точки. На трето и четвърто място остават ТЕТ “Ломоносов” (ГО) и ССТ (Добрич). В допълнителния мач воденият от Начко тим побеждава с 2:0 и титлата отива на адрес бул. “Ал. Стамболийски”.
Съставът на шампионите: П. Топчев, Ас.Тончев, Н.Радлев, Крумов, Бл. Ковачев, Огн. Колев, Г.Василев, Вл. Нешев, Ат.Михайлов, Л.Кръстев, Ат. Атанасов, Д.Манасиев, Сл. Стоянов, Л. Стойчев. Преподавател – П.Панов. Директор-Кр. Драгнев.
Бащата на Атанас има навик да ходи почти на всеки домакински мач на Локомотив. Мишо обаче винаги сяда не в официалната ложа, при големците и при близките на футболистите, а обикновено зад някоя от вратите. Прави го, за да понесе по-лесно или по-скоро, за да не чува ругатните, които отнася от противниковите фенове собственият му син.
Бай Мишо бил много серт човек, кибритлия, не трае много-много на никого. Понеже веднъж е имал сериозна разправия с групичка невъздържани запалянковци, които през целия мач обиждали Михайлов-младши, си имал “обица” на ухото”. Синът винаги му осигурява билети на най-хубавите места, Мишо обаче си знае само едно: “Аз отивам зад вратата.”
Малко хора знаят, че Начко е бил пред трансфер в ЦСКА. И то два пъти.
„Няма да забравя датата, като днес я помня: 8 септември 1965 г. вечерта.
Обущарят на ЦСКА ни беше комшия. После разбрахме, че именно той препоръчва брат ми, тогава все още изгряващ талант, на “армейците”. Крум Милев, при когото между другото дебютира при мъжете на Локомотив, дойде вкъщи с една сива волга, заедно с шефа на футбола на „Армията“ Микулаш. Качиха се в хола. Брат ми ги посрещна. Седнаха. Казаха му направо: “Начко, ти знаеш ли, че брат ти е пред казарма? Искаш ли да го пратим на по-хубаво място? Тогава ела в ЦСКА.” Брат ми им отказа. Тръгнаха си като попарени, защото не очакваха отказ.
15 дни по-късно ме изпратиха да служа на границата – най-тежката казарма, разказва Христо. – Имаше и втора „атака“. Вторият път дойде да го увещава Манол Манолов – Симулията. Той отново отказа.“
Атанас Михайлов в “Локомотив” сезон по сезон
1964/1965 – 1 мач
1965/1966 – 22 мача, 7 гола
1966/1967 – 13 мача, 3 гола. Начко е голмайстор №1 на отбора за КСА с 4 попадения. На 21 юни 1967 г. с негов гол е спечелен с 1:0 реванша от полуфиналите на европейското железничарско първенство срещу ГДР в Лайпциг.
1967/1968 – 28 мача, 13 гола. Никола Котков е втори голмайстор на републиката с 28 попадения. Спечелени са бронзовите медали в първенството. Загубен е финалът в ЕЖП от “Рапид” (Букурещ) след 1:3, 1:0.
1968 – есен. 13 мача, 3 гола.
1969 – пролет. ЖСК “Славия” – 10 мача, 2 гола.
1969/1970, ЖСК – 18 мача, 5 гола. Спечелени са бронзовите медали.
1970/1971, ЖСК – 15 мача, 7 гола.
19711972 – 32 мача, 14 гола. Възроденият „Локомотив“ стига до полуфинал за КСА, където губи от ЦСКА с 0:1.
1972/1973 – 27 мача, 19 гола.
1973/1974 – 27 мача, 12 гола. Финал ЕЖП. Загубана на финала от “Локо” (Москва) след 4:1 и 0:3.
1974/1975 – 18 мача, 7 гола. Финал за КСА срещу “Славия” (2:3).
1975/1976 – 10 мача, 4 гола.
1976/1977 – 26 мача, 8 гола. Финал за КСА срещу “Левски” (1:2).
1977/1978 – 27 мача, 11 гола. Шампиони.
1978/1979 – 25 мача, 12 гола.
1979/1980 – 16 мача, 7 гола. Четвъртфинал за Купата на УЕФА. Става Футболист №1 на България за 1980 г.
1980/1981 – 21 мача, 11 гола.
Атанас Михайлов поема като старши треньор “Локо” (Сф) през лятото на 1988 г. Под негово ръководство тимът финишира осми в “А” група. Балансът е 12 победи, 4 равни и 14 загуба, голова разлика 36:34.
В “Надежда” са привлечени Георги Христов – Чапай от Ловеч, Красимир Наков от “Дунав” (Русе), Владко Шаламанов (“Тунджа”, Ямбол), Георги Илиев (“Славия”). По-слабо е представянето през есента, когато са записани само 5 победи и 2 равни, головата разлика е 17:20.
В отделните срещи представянето е следното:
ЦСКА – 2:4, 0:1, “Левски” – 0:2, 1:3, “Етър” – 1:3, 0:1, “Тракия” – 0:1, 2:1, “Берое” – 3:3, 2:0, “Дунав” – 1:0, 1:2, “Черно море” – 0:0, 4:0, “Пирин” – 0:2, 2:0, “Сливен” – 0:2, 2:0, “Славия” – 1:3, 3:1, “Локо” (ГО) – 2:0, 0:0, “Ботев” (Враца) – 2:1, 1:0, “Локо” (Пд) – 2:0, 1:2, “Спартак” (Вн) – 3:0, 0:0, “Миньор” (Пк) – 0:1, 0:1.
Съставът е следният:
Николай Тодоров – 29 мача, 3 гола, Владко Шаламанов – 28, 4, Красимир Наков – 28, 4, Павел Дочев – 27, Георги Христов – 27, 2, Александър Дудов – 26, Владимир Лалов – 25, Кирил метков – 25, 3, Димитър Васев – 24, Гошо Петков – 23, 10, Пламен Николов – 19, Стойчо Стоев – 19, 3, Антони Здравков – 18, 2, Антон Велков – 14,1, Борис Манолков – 13, Христо Златинов – 10, Александър Бончев – 8, 2, Огнян миланов – 8, Георги Илиев – Майкъла – 7, 2, Марио Илиев – 2.
Купа на България: със “Спартак” (Пд) – 0:2, 6:2, “Миньор” (Пк) – 1:1, 2:0, “Вихрен” – 2:0, 3:0. С “Тракия” в осминафинал 0:1.
Голмайстори в турнира: 4 – Метков, 3 – Шаламанов, 2 – Петков и Тодоров, 1 – Наков, Здравков и автогол.
Купа на Съветската армия: с “Левски” 4:1, “Черноморец” (Бургас) с 4:3 (с дузпи, в ред.вр. и прод. 0:0), с “Марица-изток” (Раднево) 1:2 на полуфинала.
За Балканската купа са записани следните резултати: “Университатя” (Крайова) – 2:0, 0:1, “Раднички” (Ниш) 3:4 у дома и 1:2.
Милен ДИМИТРОВ
Видео: Венелин ЙОРДАНОВ
