Стефан Колев е роден на 11 октомври 1966 г. Юноша е на „Левски“. В кариерата си е играл за „сините“, „Академик“ (Свищов), „Спартак“ (Варна), „Етър“ (Велико Търново), „Локомотив“ (Горна Оряховица), „Янтра“ (Габрово), ЦСКА, „Шумен“, „Славия“, „Литекс“, „Спартак“ (Плевен“ и „Уирвич“ (Панчарево). Колев е шампион на България с четири различни отбори – „Левски“ (1988), ЦСКА (1992), „Славия“ (1996), „Литекс“ (1998, 1999) – постижение, с което не може да се похвали нито един друг български футболист. Двукратен носител на Купата на България. Бил е треньор на „Спартак“ (Пл), „Спортист“ (Своге) и „Урвич“ (Панчарево). Работи в ДЮШ на „Славия“ и извежда юн.ст.възраст (родени 1990 г.) до шампионската титла. Работи и в ДЮШ на „Левски“. В момента е дежурен делегат и скаут към БФС за Северозападна България.
–Г-н Колев, как започнахте с футбола?
-Аз отрастнах в столичния кв. „Ботунец“. После се преместихме в „Младост“. Баща ми е играл футбол, но не е стигнал до професионално ниво. Така че аз закалката си я имах. На „Герена“ изкарах десетина години. Първият ми треньор там беше Цветан Веселинов – Меци. Дължа му много. Благодарен съм му и до ден-днешен. След старшата възраст ме взеха в дублиращия отбор и спечелихме шампионската титла. Спомням си, че в моя отбор беше и известният сега радиожурналист Томето Русев, халф играеше. Той беше даже и капитан на „Левски-Раковски“. Задено влязохме после в казармата. Него го пратиха да служи по границата – в Свиленград. След като се уволни Русев спря с футбола. Съотборници ми бяха от моя набор още Кирчо Вангелов, Сашо Милушев, Иван Гълъбов, Росен Крумов и др. Треньор при младежите ни беше Димитър Алексиев. Играехме мачовете си преди тези на представителния тим, на същия стадион. Събираха се по 5-6 000 души публика, имаше огромен интерес. Повече хора идваха, отколкото на мачовете сега по „А“ група.
–Зная, че до старша възраст сте играли не като защитник, а като ляво крило?
-Така е, прав сте. Точно преди да ме вземат войник трябваше да изиграем мач с кипърски тим. Гостите всъщност по план трябваше да срещнат мъжкия ни отбор, който обаче не можа да се събере. Много хора бяха извикани по националните отбори и затова така се получи. Наложи се ние – дубъла, да се изправяме срещу кипърците. Нямаше кой обаче да излезе като централен защитник. Стефан Аладжов ни водеше. Изправи ни всички в съблекалнята и, помня думите му и до ден-днешен, ми каза: „Стефчо, ще трябва да се пробваш.“ Опитах се аз да му обясня, че никога не съм играл на този пост и изобщо не знам за какво става въпрос. Аладжата обаче беше непреклонен. Паднахме с 0:1, но се представих на ниво. Бате Стефчо след мача беше доволен. Потупа ме по рамото: „Абе, ти защо не ми ми казал досега, че си толкова корав защитник?“ И от този момент заиграх като защитник, та до края на моята състезателна кариера. Смених всички постове отзад – централен бранител, ляв и десен бек, стопер…
–Откъде дойде прякорът ви „Кучето“?
-Просто бях много злобен, в добрия смисъл на думата, на терена. Захапех ли някой, нямаше пускане (смее се). Треньорите ми поверяха често персонални задачи. Най-често се грижех за най-опасния нападател на съперника.
–Имахте репутацията на доста твърд играч. Контузвали ли сте ваш съперник?
-Не. Никога това не се е случвало. Знаете, че ваши колеги понякога ме наричат „Доктор Менгеле“. Е, казвам ви, тогава направо се изнервям. Не харесвам това прозвище. Не зная защо така ми викат. Знам кой е нацисткият престъпник д-р Менгеле и колко народ е избил. Аз не съм убиец. Неприятно ми е, признавам. Ядосвам се, когато някъде видя, че пишат доктор Менгеле еди- какво си, а не ми слагат истинското име. Все едно нямам самоличност. Истината е, че никога не съм бил грубиян на терена. Да, влизах твърдо, мъжки, но никога с цел да контузя колега.
–Кои бяха вашите идоли като дете?
-Навремето нямахме възможност да гледаме чак толкова мачове, както е сега. Не съм пропускал мач на „Герена“ и на „Васил Левски“, но да кажа, че съм имал кумири…не съм имал такива. Гледал съм „Реал“ (Мадрид) и „Милан“. Радвал им съм се. Харесвах много Гибона. Той живееше в „Ботунец“, познава ме от дете. Живеехме даже в един и същи апартамент. Две стаи бяха на неговото семейство, а други две – наши. Гибона започна да тренира футбол чак като се преместиха с техните до „Герена“. Дотогава този спорт не го вълнуваше чак толкова. Навремето аз знаех асолютно всички футболисти на „Левски“ – от вратаря до 22-ия човек. Сега, ако питате някой хлапак от „Герена“, едва ли ще може да ви изброи повече от 4-5 имена. Но какво да ви кажа – въпрос на поколения.
–Кога за първи път ви извикаха при мъжете?
-Това се случи през сезона 1985-1986, но не съм взел участие в официални мачове. През есента на 1986 г. ме изпратиха под наем в „Академик“ (Свищов). Нелош отбор беше събрал бате Петко Петков – легендата на „Берое“, който беше старши треньор тогава. Три месца работих с него. На полусезона го смени Златков от Перник, лека му пръст. Играех двойка в центъра на защитата с Евгени Маринов. Двамата бяхме най-малките в тима. Там бяха още Реджев, Стайков, Пейчев, Москов, Ванката Михайлов, Ботьо Ботев , Тошко Борисов, Емо Асенов…
–Спомняте ли си дебюта в „А“ група с „Академик“ (Свищов)?
-Да, разбира се, че го помня. На 18 октомври 1986 г. Загубихме у дома от „Тракия“ с 0:1. Играехме на стадиончето в студентското градче, а не на централният. Излязох като титуляр и до края на сезона останах такъв.
–Първият гол кога дойде?
-О, късно стана това. Аз не бях голаджия. Не ми беше това работата (смее се). Имаше кой да вкарва головете. Над 100 мача в елита записах, преди да се разпиша. Вече години по-късно в Ловеч вече ми даваха да бия дузпите.
–Защо изпаднахте през 1987 г.?Тогава 4 отбора завършвате с равни точки – по 21. Само заради по-лоша голова разлика с групата на „майсторите“ се разделяте вашият тим и „Димитровград“…
-Така се получи. По онова време имаше едно безумно правило – при резултат 0:0 да не се присъждат на отборите точки. А ние завършихме 0:0 с прекия конкурент „Димитровград“ и това ни изира лоша шега накрая на първенството. В последните два кръга се издънихме. В 29-ия паднахме в Плевен с 1:3, а накрая у дома не можахме да бием „Враца“, който не играеше за нищо, и срещата завърши 1:1. Изпадането не беше приятно.
-После се връщате на „Герена“ и веднага ставате шампион…
-Големият Васил Методиев – Шпайдела пожела да се върна. Винаги ще му бъда благодарен, че ми даде шанс. Заиграх в „Левски“, обаче за беля стана една тежка контузия по време на проява от зимната подготовка – „Казанлъшка пролет“, от която не можах месеци наред да се оправя. На финала на турнира се случи сакатлъкът – скъсани сухожилия, мускули… Това ми е и най-тежката контузия в дългата ми кариера. Три месеца тренирах с разкъсани връзки. В “Левски” мислеха, че нещо ги пунтирам, че лъжа за контузията. Шпайдела тогава беше всичко, треньор, доктор… Ходех си нормално, но като се затичах, изпитвах ужасни болки. Накрая сам реших да отида да се оперирам. Прекратиха ми договора, изненадах бях, защото Шпайдела ми каза, че не съм искал да играя за “Левски”. Това няма как да стане. Всичко обаче е останало в миналото, после ме приеха добре, когато се върнах като треньор в школата.
–Имате едно участие във вечното дерби със синята фланелка, но не си го спомняте сигурно с добро…
-Да, така е. На 23 август 1987 г. завършихме 2:2. Тогава трябваше да пазя Христо Стоичков. „Червените“ поведоха в 24-ата минута с гол на Лъчо Танв. 12 минути по-късно Шпайдела ме смени с Гиби Искренов. Сигурно ме смениха, защото преди това получих жълт картон и с презумцията да не ме изгонят, а и изоставахме в резултата, трябваше да наваксваме. Именно Божидар ни донесе точката, след като се разписа за 2:2, а губехме с 0:2. Аз през този сезон се появих в игра в 6 мача за първенство и в по едни за купата и в евротурнирите. Станахме шампиони. Това ми е първата от четирите титли на България.
-Чувствате ли обида, че не ви оцениха подобаващо в родния клуб?
-Не, няма такова нещо. Животът е едно училище. Всички се учим от грешките си. Ако трябва да бъда честен, по това време много трудно бих могъл да се наложа в „Левски“. Почти цялата защита играеше в националните отбори – Пешко Петров, Краси Коев, Пламен Николов и Ники Илиев.
–Споменахте Стоичков. Той ли е бил най-неприятният ви съперник на терена, най-неудобният?
-Не бих казал. Да, Ицо е страхотен нападател, повратлив, бърз и труден за пазене. Вижте, никога не съм се притеснявал срещу кого излизам, всичко зависи от това с каква нагласа си ти самият.
–Как се озовахте в„Спартак“ (Вн) през есента на 1988-а?
-Аз видях, че нямам шанс на „Герена“. Откри се възможност да премина при „соколите“ и приех. „Спартак“ беше доста стабилен тим под ръководството на Благой Калфов. Много добри футболисти имаше. Започнахме силно сезона – с 2:2 срещу „Славия“ в София. Бихме и „Левски“ като гости с 1:0 на 1 октомври. Помня, че мачът се проведе на стадион „Раковски“ тогава. Димитър Трендафилов вкара победното попадение. Ние по принцип по-силно играехме като гости, у дома ни беше по-трудничко.
–Добре се представяте в морската ни столица, но защо преминахте през пролетта в „Етър“?
-Нещо не можахме да се доразберем с шефовете на „Спартак“. Те искаха да остана, да преподпиша за още две години, но условията, които ми предлогаха, не ме устройваха. Тръгнах си и започнах да се ослушвам за други оферти. Моят приятел Калин Банков играеше във Велико Търново. Той ме препоръча на Гочето Василев. Калин ми се обади и така преминах в „Етър“. Изкарах една година при „виолетовите“.
–Следващата спирка в кариерата ви е „Локомотив“ (ГО), вечният враг на „Етър“…
-Покани ме Кирил Рабчев, който беше поел „железничарите“. Местните запалянковци не обичат много великотърновци, но ме приеха добре. Не зная защо е тази вражда, разстоянието между двата стадиона е само 10 км. Регионалното дерби е нещо като „Левски“ и ЦСКА. По това време живеех в старата столица и пътувах всеки ден за тренировки или мачове. Не са ми правили никакви проблеми феновете. Жоро Василев пък след успешния сезон с „Локото“ искаше да се върна във Велико Търново, но аз не приех. Тъкмо бяха станали шампиони. Реших да сменя атмосферата и отидох в Габрово.
–На стадион „Димитър Дюлгеров“ по ваше време първите си стъпки в профифутбола прави и една бъдеща легенда – Ивайло Йорданов. Как вие, по-опитните футболисти, посрещнахте един никому неизвестен хлапак от Самоков?
-Да ви кажа, още тогава си личеше, че в това момче има „хляб“. Иво дойде със самочувствиу, много спокоен и уверен в качествата си беше. Него го доведе нашият вратар Тодор Арсов, който е самоковчанин. Даже си спомням думите му при представянето на „новобранеца“: „Виж го, бате Киро. Ако прецениш, че става, да го оставим.“ Рабчев видя нещо в него и го остави. Йорданов влизаше по-рядко в игра през първия сезон в „Локомотив“. Кирчо Рабчев го пускаше в последните 10-15 минути. Но имаше и обективни причини за това. Иво не беше тренирал от доста време, липсваше му игрова практика, защото си беше изкарал истинска сурова казарма, някъде по границата. Той качествата си ги имаше, просто му трябваха мачове. В продължение на близо 2 години не беше пипал топка. Вече през втория сезон нааправи уникално представяне, стана голмайстор на България, премина и в португалския гранд „Спортинг“ (Лиабон). Всички му се радвахме. Страхотно момче, футболист и колега. А аз в Горна Оряховица имах и други интересни съотборници като Асен Велинов – Асенси, братя Левент и Цанко Гавазови, Ангел Минчев, Митко Балабанов. Приятели сме и до ден-днешен с тях. Бате Асенси примерно вдигаше публиката. Имаше навик да бие от центъра, притежаваше много точен и тежък шут и често изненадваше вратарите. Не обичаше да тича много-много, но пък пасът му беше убийствен. Можеше да те намери и с вързани очи, както се казва.
-Зная за една любопитна история с тогавашните ви съотборници Йордан Петров и Георги Джонджоров. Двамата емигрират в Канада с вашата лична кола…
-О, да, уникални перипетии бяха. Данчо, който е юноша на „Локо“ (Сф) и Жоро, ме помолиха да им дам автомобила, който току-що си бях закупил, за да отидат до София. Обясниха ми, че имат някаква лична работа да си свършат. Нито за миг не съм допускал, че в главите им се въртят мисли да емигрират в чужбина. Не бяха казали на абсолютно никой от нас какво планират. Знаете какви бяха времената в социалистическа България тогава. Ако избягаш, те считат едва ли не за враг на народа. Както и да е. Петров и Джонджоров потеглиха към столицата веднага след една тренировка. В продължение на два дни нямаше нито вест, нито кост от тях. Започнах да се притеснявам, а и не знаех къде ми е колата. Това беше първият ми личен автомобил – една лада 1500. Много й се радвах. Тъкмо бях изкарал курсовете за шофьор. Посреднощ ме намериха моите доскорошни съотборници. Бяха вече долетели в Монреал, оттам ми се обадиха. Само ми казаха да отида да си прибера колата от еди коя си улица в София. По-късно Данчо продължи кариерата си в перуанското първенство. За последно чух от друг приятел, че работил в едно местно казино в Лима.
–Заслужаваше ли си приключинието с„Янтра“ (Габрово) на следващата година?
-Не съжалявам за нищо. В Габрово ме покани Митко Алексиев. Там се събрахме с моя приятел Вили Вуцов. Той е кръстник на едното ми дете, а съпругата му – на другото. От деца сме заедно. С него и Кирчо Вангелов живеехме врата до врата в „Младост“. Много сме близки и досега. Условията бяха много добри. Сега се чудвам и ми е неприятно като гледам настоящето на габровския клуб. През 1991 г. имаше перипетии около оставането ни в елита. През първия полусезон бяхме предпоследни само с 11 точки, но направихме изключително силна пролет и се спасихме. Решителен беше мачът в последния кръг срещу „Дунав“ (Русе), който взехме с 3:1. Имаше огромен интерес от местната общественост към отбора, стадионът се пълнеше час преди мача. По улиците те спират хората, прегръщат те, радват ти се. Бяха много запалени.
–Как се озовахте през лятото на 1991 г. на „Армията“?
-Беше изненада за мен, да ви кажа честно. Странно ми беше, защото съм си левскарче от малък. Според мен постъпих правилно, че приех поканата. Не съм се чувствал предател. Навремето хората не правеха такива драми, каквито има сега. След като един отбор е победил, значи е по-добър. Сега се чудя защо всяка агуба се приема едва ли не като трагедия. Не трябва да стават ексцесии по трибуните заради глупости.
Бате Стоян Йорданов ме беше гледал в няколко мача, обсъдили са с Аспарух Никодимов и така станаха нещата. Същия сезон станахме шампиони. Имаше страхотни футболисти – Трифон Иванов, Йордан Лечков, Лъчо Танев, Безински, Киро Метков, Ивайло Андонов, Джони Велинов, Павката Дочев. Имаше силен колектив, а и треньорът беше много класен. Ние отстранихме “Парма” за Купата на УЕФА. Играх само в първия мач, получих контузия. Скъсах вътрешна връзка и …край. Пропуснах реванша, не играх три месеца. Върнах се за началото на зимната подготовка, но тогава се смениха треньорите. На мястото на Аспарух Никодимов, от който съм с отлични впечатления, дойде Цецо Йончев и ми каза, че няма да разчита на мен.
–Стигаме и до чудото с „Шумен“ и чувалите с пари от Гриша Топалов – Шогуна.
-От Шумен съм с най-добри впечатления. Златни времена бяха. След като ми казаха, че няма да остана в ЦСКА, през пролетта на 1993-а отидох в “Шумен”. Няма такъв човек като Шогуна, казвам го най-чистосърдечно. Толкова обичаше спорта, помагаше на хандбала, на баскетбола. Помня, че на полусезона бяхме на пето или шесто място в “Б” група. Влязохме в “А” група и още същия сезон – 1993/94 се класирахме на четвърто място. До последно се борехме с “Ботев” за бронзовите медали. Те не играха в Европа заради наказание, а ние срещнахме “Анортозис”. Аз обаче не участвах в тези мачове, защото след края на сезона приех офертата на “Славия”.
–Носят се и досега легенди за премиите, които ви е давал Шогуна…
-Договаряхме премиите мач за мач. Спомням си, че най-високите премии бяха за победата ни над ЦСКА с 2:1. Тогава ни раздадоха по 1500 долара, 1800 лева, имаше и още бонуси. На всеки мач на “Шумен” тогава имаше по 18 хиляди души, трибуните се пръскаха.Отвънка скари, кебапчета, лееше се бира, празник цареше в града. За всеки мач бяха уредили безплатни автобуси за гостуванията. И един фен да имаше, рейсът пали и тръгва.
–Можете да направите съпоставка между тогавашните кредитни милионери, с които сте работили във управляваните от тях футболни клубове и между сегашните босове. Кога беше по-добре?
-О, тогава, категорично. Всичко беше на ниво. Тези хора си държаха на думата. Кажеха ли, обещаеха ли нещо, изпълняваха го. Много точни, много.
–Със„Славия“ станахте изненадващо шампиони през 1996 г. И до днес се разказва за футболисти, возени в багажници, за да спечелите титлата с помощта на СИК?
-Пълни глупости. Нека един да излезе и да го каже! Няма никой, нали? Много хора не искаха “Славия” да стане шампион, не ни взимаха насериозно. Ние, футболистите, както и бате Кано, сами си спечелихме първото място.Вижте, те винаги така говорят недоброжелатели. По същия начин говореха и за „Локо“ (Пд) през 2004 г., и за „Лудогорец“, и и за кой ли не още…Но никой нищо не доказва, а шампионът си е шампион.
–С „белия“ отбор имате и едно незабравимо турне в Бразилия. Вие играхте срещу националния им отбор под името „България“. Бяхте облечени и с екипите на нашия национален тим.
-Уникално изживяване! Домакините ни биха с 2:0, водеше ги легендата Марио Загало. На вратата им беше Дида. След мача си размених фланелката с играча им с №9, не си спомням как се казваше. Екипът още си го пазя.
–Какво си спомняте от контролата срещу „Реал“ (Мадрид) през пролетта на 1996 г?
-Също скъп спомен за мен. Испанците поеха всички разходи за път и по престоя ни. Отлетяхме със специален чартърен полет. Срещата се проведе на 14 май в град Логроньо. В състава на „Реал“ бяха звезди като вратаря Пако Буйо, Мигел Мичел, Чендо, Мануел Санчис и Раул Гонзалес. „Славия“ загуби само с 0:1, а голът пада още в първата минута. Аз се подхлъзнах и топката попадна в Гомес, който реализира. Играхме добре. Ако не се лъжа Кирчо Качаманов уцели и гредата. През второто полувреме Здравко Здравков пък спаси дузпа, изпълнена от Мичел.
Разминава се по неясни причини със САЩ ‘94
Темата „национален отбор“ е е от най-приятните за коравия бивш защитник. Той обяснява причините това да е така: „Вярно е, че не ми се говори за националния отбор. По една или друга причина нямам мачове за националите, освен няколко неофициални. На крачка бях от участие на Световното в САЩ през 1994 г., но…Какво се случи тогава ли? Намирах се в пика на кариерата си. През същия сезон ме избраха за „Кавалер на звездите“. Сочеха ме за защитник №1 на първенството. Пената (Димитър Пенев – б.р.) уж ми казваше: „Стефане, готви се. Наблюдавам те. Ще разчитам на теб“. И накрая обаче нищо не се получи. Не заминах за Америка. Нямам никаква представа защо не ме взе Пенев. Но, както и да е. Моля ви да не го коментираме. Изминало е вече доста време, така че няма смисъл.“
Милен ДИМИТРОВ
