На днешния ден Трайко Соколов щеше да навърши 70 години. Бившият национал и халф на Локомотив (Сф) си отиде от този свят преди повече от 2 години – на 5 юни 2019-а. В негова памет публикуваме това интервю…
Тодор Живков имаше членска карта №1 на “Локо” (Сф)
Трайко Соколов е роден на 9 септември 1951 г. Играл е за “Локомотив” (Сф), “Родопа” (Смолян), “Ботев” (Пд), “Миньор” (Пк) и “Хибърниънс” (Малта). Има 298 мача и 45 гола в “А” група (258 мача с 34 гола за “Локомотив”). Шампион на България през 1978, бронзов медалист през 1979 и финалист за Купата на Съветската армия през 1975 и 1977 г. Има 4 мача за “А” националния отбор. В евротурнирите има 12 мача и 1 гол. Бил е треньор на “Локомотив” (Сф), “Чардафон” (Габрово), “Флориана” (Малта). Беше футболен мениджър, работеше в агенцията на Лъчезар Танев. В последните години от живота си беше и делегат на БФС.
– Как стана футболист?
– Аз сам отидох на стадиона през 1965 г. Отраснах в Драз махала в района на Централна гара. Тогава игрището на “Локомотив” беше на Захарна фабрика. Първият ми треньор е бате Данко Роев, лека му пръст. Той е най-големият.
– Кой беше първият ти успех? Освен Йордан Стойков – Бумбо и Боко Димитров кои други футболисти бяха в юношеския тим?
– Освен тях мои съотборници бяха още Николай Костов – известен вратар на “Родопа” (Смолян), “Хасково” и други отбори, Здравко Данков – Бомбата, братя Христови, така наречените Фъркелите. Не станахме шампиони при юношите, загубихме на полуфинала от пловдивското “Локо”.
– Спомняш ли си дебюта при мъжете?
– Разбира се. На 18 години дебютирах с отбора на ЖСК “Славия” срещу “Чардафон – Орловец” (Габрово). Започнах като титуляр в средата на терана с Тодор Колев и Ивайло Георгиев. Паднахме с 1:2. Съставът мога и сега да ти го кажа. На вратата беше Мони Симеонов. В защита бяха Пецето Петров, Давидов, Шаламанов, Йонов. В атака играха Янчо Димитров, Боби Григоров и Стоян Коцев.
– Това кошмарно обединение през 1969 г. как се отрази на “Локомотив”?
– Трагично се отрази и на “Славия”, и на нас. Обединението се прие на нож от феновете и на двата отбора. Беше все едно да събереш огъня и водата. Специално от “Локомотив” 7-8 човека директно приключиха спортната си кариера като например две от големите фигури – Спиро Дебърски и Иван Деянов. Никола Котков отиде в “Левски-Спартак”, Пацев и много други спряха. Повечето играчи бяха слависти. В съблекалнята имаше напрежение, конфликти.
– Не е ли имало открито деление на локомотивци и слависти в новия тим на ЖСК “Славия”?
– Открити конфликти не е имало, но скандалите витаеха във въздуха. Имаше разделение. Показателна е и реакцията на нашата публика. Локомотивските фенове не идваха на мачовете ни в Овча купел. Викаха ни “Бели сажди”. Те, феновете ни се вдигнаха едва ли не на открит бунт срещу обединението. Писаха открито писмо от името на транспортните работници до тодор Живков. Знаеш ли, че той парадираше с това, че бил притежател на членска карта №1 на “Локомотив” (Сф)? Казаха ни, че бай Тошо е викал хората, взели решение за обединието и им се е накарал. Наредил им е: “Този хибрид да се разтури незабавно!”. Дали е истина или не е, не знам. Факт е, че няколко месеца по-късно се отделихме със “Славия”.
– Като войник обаче теб те пратиха в “Родопа” (Смолян).
– Не съжалявам за това, тъй като там натрупах опит. Там се събрахме все юноши на силни клубове – Варадинов, Ковачев, Гологанов, Тасев, Атанасов. През лятото на 1971 г. играхме контрола с “Ботев” (Пд). Харесаха ме. Привличането ми стана по интересен начин. От “Родопа” ни пуснаха отпуска, отидохме с приятелска компания в Несебър. Изненадващо получавам повиквателна: “Незабавно се явете в поделение 60020 в Пловдив”. Тръгнах с влака и директно при майор Никола Миланов – Чопъра, който после се превърна в легенда в ЦСКА. “Я си вземи багажчето, и отивай в Дома на армията. Там ще стоиш, докато аз не ти кажа”, ми нареди началникът. Стоях 10 дни сам в Пловдив, без една стотинка в джоба. Така почнах в “Ботев”. Чопъра беше стриктен, невероятен организатор. В АФД-то имаше още двама майори – Виден Апостолов и Динко Дерменджиев. Играх като титуляр целия сезон 1971/1972. След един мач срещу “Лъсков” (Ямбол) отидох при Чопъра да го моля да ме пусне отпуска. Той обаче се опъна: “ Не може”. Попитах го защо. “Казва се слушам”, сряза ме Миланов. От този момент в мен нещо се пречупи. По най-бързият начин се изнесох към София. Чопъра ми се сърдеше после години наред.
– Печелите с “канарчетата” Балканската купа. Разкажи нещо повече за тези финали с “Вардар” (Скопие)…
– Играеше се на разменено гостуване. Първата среща спечелихме с 5:0, на реванша обаче като ни насметоха – за нула време стана 4:0 за “Вардар”. В последната минута вратарят ни Карушков спря топката между краката си, иначе резултатът ставаше 5:0 и трябваше да играем продължения. Така станахме балкански шампиони. “Ботев” си беше силен тим с фигури като Михаил Карушков, Виден Апостолов, Иван Глухчев, Вангел Делев, Димитър Танков, Тумби, Чико, Георги Убинов-Графа, Добрин Ненов. Треньор ни беше Георги Чакъров. Бяха приятни и земни хора.
– Как те посрещнаха “старите пушки” в “Локомотив”?
– Първоначално бях резерва. Резултатите ни не бяха супер, но хората се радваха, че сме пак отделен отбор, а не придатък към “Славия”.
– Твърде бързо се разделяте с легенда като Георги Берков. Какво се случи всъщност?
– Ами просто на някои хора Берков не им беше вече удобен. Пречеше им да си правят, каквото искат и да го карат по-лежерно, и се наговориха да го махнат. Станаха едни срамни изпълнения, направиха на Берката постановка. “Етър” ни би с 6:0 насред София и на другия ден бате Гошо беше сменен. По онова време имаше едно популярно безакохолно “Етър”, което струваше 5 стотинки. Точно тогава излезе лафът, че в София “Етърът” се продава вече по 6 стотинки. Иначе Берков беше човек, достоен за уважение. Викаха му “Белия орел”. 13 години общо в кариерата си е бил начело на “Локомотив”. Няма друг с толкова дълъг стаж начело на тима.
– На кой треньор си задължен най-много?
– На Данко Роев. Васил Методиев също беше изключителен треньор. Той имаше едно особено качество – не държеше гарез. Носеше на майтап. Тъпотиите, които правехме, минаваха покрай ушите и очите му. За това имаше и такива големи успехи. Не крия, че някои даже пракаляваха. На един лагер в провинцията в стаята бяхме 4-5 души. Всеки пали по фас, плющиме карти, белотче нещо. Към 22,30 Методиев тръгна обиколка по стаите да следи за режима. Шпайдела само отвори вратата, а то нищо се не види. Цялото помещение потънало в цигарен дим. Шпайдела се взира в пушека, ама не може да различи момчетата кой кой е. Каза само: “Абе, отворете поне прозореца, че ще се задушите, бе”. Голям психолог беше. Не държеше герез, носеше на майтап. Намираше изход от всяка ситуация. Начко и по-старите футболисти измислиха един номер: слагаха кофа с вода над вратата. Шпайдела като тръгнеше на проверка, както отвори вратата, кофата – върху него. Но той не се сърдеше. Всички футболисти го обичахме.
– През есента на 1977 г. дебютираш в европейските турнири. Защо допуснахте този погром 1:6 от “Андерлехт” в турнира КНК, и то в София?
– Мачът с “Андерлехт” беше кошмарен. Разпраха ни с 1:6 насред “Васил Левски”! А уж играта беше равностойна, да кажеш, че са ни смазали – няма токаве нощо. Обаме ние се скъсахме да пропускаме. Аз и Начко Михайлов профукахме две дузпи. Първата изпълни Начко, който рядко пропускаше – улучи гредата! После дойде и моят ред. Бих слабо, вратарят уцели ъгъла и изби топката. Ван дер Елст май ни вкара 4 гола, на гостите им тръгна играта. След резила ни събраха целият отбор да даваме обяснения в кафенето на Централна гара. Генерал Митрев – шефът на секцията, ни попита: “Добре де, сега кво праиме?”. Ние мълчим. “Андерлехт” беше горчив хап. Този мач обаче ни направи шампиони през 1978 г. Белгийците ни дадоха урок как трябва да се играе футбол. Ние негласно решихме да прилагаме същата тактика – стабилна защита, безкомпромисна полузащита, преса и контраатака. През следващите 2-3 години играхме над 50 мача точно по този начин и за това постигнахме тези големи успехи. Цяло геройство беше някой да ни вкара повече от 1 гол. Всички признават, че тогава “Локото” имаше най-силната халфова линия в историята си – Ангел Колев, Ради Здравков, Венци Арсов и Соколов.
– Кой беше решителният миг в това скъпо за вас първенство 1977/1978, след който вече видяхте титлата на хоризонта?
– В Свищов срещу “Академик” в 29-ия кръг. Бихме с 2:1 и остана само дербито с “Левски”. На полусезона се събрахме и си казахме: “Айде, стъпваме здраво. Имаме всички шансове”.
– Беше ли уреден мачът с “Левски” 3:3 през 1978 г.?
– Ще ти кажа истината. Много се опитват да кажат, че сме купили мача, че бил уговорен. Знам истината от първо лице. Обстоятелствата бяха точка за точка, гол за гол с ЦСКА. Левскарите сами решават заради случката от предната година на финала, че е по-добре “Локомотив” да стане шампион, отколкото вечният им враг. Домакинът на “сините” ден преди мача влиза в съблекалнята и им казва: “Ако вие утре направите Чорбата шампион, паля екипировката в склада и си заминавам!”. И така те решават да ни помогнат на нас.
– Какви премии получихте за титлата?
– Премиите бяха регламентирани. За победа от първенството взимаш 80 лева, а за международните – по 120-140. За златните медали ни дадоха по 1200 лева. Събраха ни горе в паркхотела, имаше официална част с участието на Иван Славков – Батето. Пиене, ядене, дами, бутилки 30-годишни, сещаш се. Абе, сериозна работа. Даже Янчо Таков дойде със счупен крак. Минаха се няколко дни и ни викат: “Еми, момчета, браво че сте станали шампиони, но ще ви удържим по 400 лева за банкета”.
– После отстранявате “Одензе” в турнира за КЕШ, но “Кьолн” ви спира…
– Реваншът беше на немска земя. След мача стана ясно, че играчите на съперника са събирали помежду си по 200 марки. Искали са да ни ги дадат на нас в знак на уважение за това, че сме играли коректно и мъжки. Да, ама нашите ръководители с възмущение отказват подаръка. Обаче ние много не ги ебавахме началниците. Шеф на “Локо” (Сф) беше Йордан Събков. Ние сме на турне във Франция. Пътуваме в спален вагон. Спряхме на гарата в Будапеща. Имаше някакво забавяне и умирахме от скука. Накачулихме се по прозорците да зяпаме мацките. Събков и той с нас. По едно време гледаме, че по перона се задава една страшна мацка – тяло, фейс, абе – всичко. Събков не се сдържа: “Леле, майко, какви цици”. А мацката се озъби срещу нас: “Абе, що не ти еба майката”. Оказа се, че била българка. По онова време много често пътувахме с влак за визитите в чужбина, нали беше безплатно. Случваше се да правим и дълги преходи. Така веднъж сме се натоварили пак във влака. Ама сме се заредили с храна и зарзават за 2 дни. Кой донесъл чесън, кой боб, кой люти чушки, отворили сме едни буркани. Представи си да пътуваш два дни в едно купе, в което сме 5-6 мъже. Смърди, та се не трае. Кондукторът само отвори вратата и като го лъхне тая смрад, по най-бързия начин се изнася.
– Стигаме и до епопеята в турнира за Купата на УЕФА през 1978/1979. Кой беше най-силният ви мач?
– Първият срещу “Ференцварош”. Унгарците бяха с 9 души национали. Централният им нападател Нилаши го знаеше цяла Европа. Там играеха още Такач, Месьой, Погони, Ебедли…Ние обаче изобщо не се стреснахме от това. Не ни пукаше особено от съперника. В София ги смачкахме – 3:0 с великолепна игра! Аз вкарах третия гол от пряк свободен удар. Стрелях над стената и препарирах вратаря им Жибораш. Голяма тръпка ни беше този мач на всички. На реванша обаче те ни натикаха в нашата половина и само късметът ни отърва от отпадане. Паднахме само с 0:2 и продължихме напред в турнира. Интересни бяха и мачовете ни с “Монако”. В София Начко им заши 4 гола за великата победа с 4:2. В Монте Карло пък аз се сбих с един от тъмнокожите им футболисти, и то в 89-ата минута при 1:2. Ние елиминирахме “Монако”, но не взех участие в мачовете срещу “Динамо” (Киев). Наказаха ме за две срещи. Много изненадахме цяла Франция. Те бяха много надути, местните вестници също изглежда ни бяха отписали предварително. Спомням си, че едно издание написа: “Ето ги българите, взели са си и готвач”. Имаха предвид Начко Михайлов. Обаче именно “готвачът” се превърна в техния палач! Набута им общо пет гола. Мога много да ти разказвам, ама няма да ни стигне времето. Тогава хората от “Монако” искат да привлекат 6-7 човека от нас. Генералите обаче ги отрязват: “А, забравете”.
– Остранявате и украинското страшилище “Динамо” (Киев) след незабравими 2 мача. Обаче немският “Щутгарт” се оказва за вас непреодолимо препятствие…
– Ние отпаднахме всъщност от най-слабия противник – от “Щутгарт”. Шефовете бяха уволнили Васко Методиев по неизвестни за нас причини и Апостол Чачевски се върна от Кипър. Той ни водеше срещу немците. Най-големият виновник за загубата в Щутгарт беше един сръбски съдия – Рауш. В първата среща на практика играхме без защита, нямаше ги куп титуляри. Аз също не зех участие. Съдията даде две дузпи на “Щутгарт” и то за нарушения на Начко, представи си. Румен Горанов спаси едната дузпа. Ангел Колев вкара гола за нас. Паднахме с 1:3. После на реванша заради наказания не можеше да играят пък Михайлов и Бойчо Величков. Мъчихме се нещо да направим с този осакатен състав, но не успяхме. Олихер вкара единстения гол в началото на двубоя и така отпаднахме от турнира. С мача в Щутгарт покрай лошите неща е свързан и един забавен случай, за който искам да ти разкажа. Този път ченгето с нас беше един мургав тип, дребен и с тънки мустачки. Трябваше да се приберем с чартър, събрахме се цялата група, настаняваме се в самолета и изведнъж – проблем. Липсвал един човек от групата. Кой, бе? Ами точно ченгето! Голям майтап. Бре, чакаме 30 минути, 1 час чакаме, нашият човек го няма. По едно време гледаме една полицейска кола доближава до пистата и от нея слиза мустакатият. Ама целият вир вода от притеснение, ти казвам. Навел глава и мълчи, омърлушен такъв. Знаеш ли какво се оказа? Човечецът се разхождал из улиците на града, добре, ама на един ъгъл станало сбиване между две банди турци. Идва полицията, започва да налага де, когото свари. Арестували всички, барабар с нашето ченге, което помислили за турчин, нали беше черен и с мустачки. Така нашият се оказал в ареста в Щутгарт. Дълго давал обяснения на ченгетата, че им е колега и т.н. Та такива ми ти работи. Ние, ченгетата веднага ги разкривахме. Правехме си майтапи с тях. Настанят ни в хотела, “куката” в отделна стая. А ние отиваме и му пускаме бележка под вратата “Петров, разкрит си!”. Оня полудяваше. Голям смях падаше с тези копои.
– Кой е на-добрият футболист, срещу когото си играл?
– Диего Марадона е най-великият. Играл съм веднъж срещу него. Аржентина тъкмо бяха станали световни шампиони… През април 1979 г. на “Монументал” паднахме с 1:2. 80 000 души на трибуните. Страхотен шум, като ревнат тези хора, забравяш къде се намираш. После играхме контрола и в Кордоба със сборен тим на областта и завършихме 0:0. С турнето в Южна Америка е свързана и една забавна случка. До Буенос Айрес летяхме с “Джъмбо джет” 12 часа през океана. По едно време стюардесата обяви: “Внимание, уважаеми пътници, летим в момента над екватора”. Тогава Борислав Хаджиев – Шмайзера, се надигна и започна да се взира през илюминатора. Понеже беше до мен ми извика: “Трайчо, мръдни, да го видим тоя екватор, да е.а мама му”. Паднахме от смях. Той си мислил, че екваторът е една права линия. Методи Стоянов – Мечо, беше звезда на “Пирин” (Благоевград). В хотела, където бяхме настанени в Буенос Айрес, си говорим и се лъжем. Той разпряваше как си купил 10 дни по-рано полски фиат и колко много го тачели местните КАТ-аджии. “Отивам да го регистрирам и в КАТ ме питат: Мечо, кой номер искаш да ти сложим”. А той, понеже играеше с номер 10 и това му беше любимото число, им е отвърнал: “Е, па сложи ми 4 десетки”. (Смее се).
– Играеш до 1981 г. в “Надежда”. После как продължи кариерата ти?
– По настояване на тогавашния председател на футболния съюз Димитър Николов – Мобуту, преминах в “Миньор” (Перник). Изпратиха ме там едва ли не насила. Аз вече напирах да ходя да ритам в чужбина, но Мобуту ми каза: “Пускам те на гурбет, ама преди това трябва да върнете “Миньор” в “А” група”. Николов беше родом от едно пернишко село – Ковачевци, и затова помагаше на “Миньор”. Нямаше къде да ходя, съгласих се. Бяхме се събрали добър отбор – с Милчо Евтимов, Ангел Славов, Весо Евгениев, вратаря Георги Тиханов, Добрев…Изпълнихме задачата и още на следващата година вкарахме “Миньор” в елита. Аз пък заминах за Малта, където заиграх за “Хибърниънс”.
– Каква заплата взимаше там?
– Ами взимах добри пари за времето си. Даваха ни по 600 долара, от които обаче 150 долара отиваха за фирма “Интерспорт”, която беше посредник при трансфера. По онова време в малтийското първенство имаше и други българи – вратарят Данчо Филипов, Георги Илиев – Креката, Георги Минчев, Бранимир Кочев и др.
– Защо не успяхте да станете шамппиони с “Хибърниънс”?
– Не искам да се хваля, но 5 кръга преди края на шампионата се контузих. Скъсах коленни връзки. Дълго време бяхме лидери в класирането, но след моята контузия загубихме няколко мача и финиширахме втори. Направих си операция и се оказа, че нещата са сериозни. Така на 32 години окачих бутонките на пирона.
– После се връщаш в ДЮШ на “Локото”, нали?
– Да, работих с младите таланти от школата. През 1988 г. тъкмо бяха сменили Начко Михайлов от поста старши треньор и начело застана Венци Арсов. Той ме покани в неговия екип. После 2 години работих в тандем с моя учител Данко Роев. Отборът вървеше добре, всички специалисти признаваха, че “Локомотив” играе най-красивия футбол в България. На бате Данко обаче му спретнаха една интрига и го уволниха. С него си тръгнах и аз. Тогавашният шеф на клуба Тодор Колев много-много не зачиташе нашето мнение по отношение на трансферите. През главата ни продаде сума ти футболисти – Кирил Метков, Павел Дочев, Ради Вардаров, Краси Наков… На тренировка научавахме, че еди-кой си е продаден. Така просто не можеше да се работи.
– После как се развиха нещата?
– В продължение на 2 години бях преподавател в НСА. Бях треньор и на “Чардафон” (Габрово), както и 1,5 години начело на “Флориана” (Малта).
– Други българи имаше ли с теб в малтийския отбор?
– Да. Взех Тошко Зайцев, вратаря Краси Колев и Иван Василев – Сусето. Спечелихме бронзовите медали и Купата на Малта. Играхме в турнира Интертото. Там също се представихме достойно. В първия кръг елиминирахме “Абъристуит” (Уелс) и се спънахме срещу норвежкия “Стабек”.
Милен ДИМИТРОВ
СНИМКИ: Авторът
