Ивайло Аспарухов: Касев уби “Локо” (Сф), той е нагъл, нахален, брутален, лъжец и крадец

Ивайло Аспарухов: Касев уби “Локо” (Сф), той е нагъл, нахален, брутален, лъжец и крадец

Ивайло Аспарухов е роден на 31 март 1971 г. Юноша е на „Локомотив“ (София). В кариерата си е играл още за „Спортист“ (Своге), „Черно море“ (Вн), „Беласица“ (Пч), португалския „Жувентуде“ (Евора), „Черноморец“ (Бс), „Локомотив“ (ГО), македонските „Скопие“ и „Слога Югомагнат“, германския „Швайнфурт“, словенския „Приморие“ (Айдофщина), „Вихрен“ (Сандански), гръцкия „Етникос“ (Пирея), „Левски“ (Долна баня), „Стрела“ (Доброславци), „Драгоман“ – играещ треньор, „Торнадо“ (Безден), “Бед Бойс” (Слатина), “Витоша” (Бистрица).
Бил е треньор в ДЮШ на „Академик“ (Сф) и „Левски“, старши треньор на „Беласица“ (Пч) в „А“ група, селекционер на БФС за Северозападна България, директор на ДЮШ на „Локомотив“ (Сф), изпълнителен директор на „Локомотив (Сф). В момента е заместник-директор на ЦСОП „Проф. дпн Георги Ангушев“ в София.
Днес Аспарухов има повод да почерпи – става на 50 г.
Екипът на „Витоша нюз“ поздравява юбиляра и му желае крепко здраве и още много успехи в работата и на футболния терен…

– Ивайло, честит юбилей!
– Благодаря! Искам чрез вашата уважавана медия да благодаря на моите родители Любчо и Стоянка, както и на брат ми Борислав. Благодаря и на директора на ЦСОП „Проф. дпн Георги Ангушев“ – Верка Русинова. Не мога да пропусна и всички треньори, с които съм работил през годините, на тях дължа много. Разбира се – огромни благодарности и на семейството ми – жена ми Десислава и двете деца. Деси е внучка на известния художник Васил Стоилов. И тя е художник. Дъщеря ми Любомира е на 25 г. Завърши висшето си образование и работи като проектант. Синът ми Калоян е на 22 г. Учи и работи.
– Нека поговорим за футбол. Кои са любимите ви футболисти?
– Веднага ви отговарям, без да се замислям: Атанас Михайлов, Марко ван Бастен и Диего Марадона. Това са моите идоли, хората, на които винаги ще се възхищавам.

Специално с бате Начко имах щастието да бъда приятел. Той беше истински гений във футбола, магьосник. Умееше, разбираше я тази игра. Можеше да постигне много повече като играч, а още повече като треньор, но не му дадоха шанс да развие своите качества и в тази инфарктна професия. Много съм научил от него. Винаги е бил честен с мен. Даже общ клуб направихме с него навремето – „Локомотив 2005“. Доста съвети ми е давал бате Начко – и футболни, и в чисто човешки план.


– Как вие започнахте с футбола? Кой беше първият ви треньор?
– Петър Златков от Требич. Възпитан, ерудиран човек. При него започнах тренировки в „Локо“ (Сф). Постигнахме с младшата възраст добри резултати под ръководството на Златков. Станахме градски първенци, играхме финал за републиканското. Спечелихме и международния турнир „Никола Котков“, както и купа във Франция, в едно парижко предградие. Много ми е скъп този трофей. На полуфинал бихме домакините с 2:1, а на финала – „Барселона“ с 4:2. В старшата възраст ни пое първо Пламен Атанасов, а после – Коце Табаков. С бате Коце също се представяхме добре. Във финал за републиканското паднахме от „Ботев“ (Вр) с 0:1. Финалната фаза се проведе в Елисейна. Табаков ни учеше не само на футбол, но и това да бъдем преди всичко хора.
– Кои бяха най-добрите футболисти във вашия набор?
– Имаше доста талантливи момчета. Мога да отлича най-вече Виктор Гавраилов. Той е с 10 дни по-голям от мен – роден е на 21 март. Сочеха го за новата голяма надежда на „Локомотив“.  От Локорско е. Иначе на нашия набор им викаха „разглезените“. Това прозвище ни излезе по простата причина, че при нас играеше едно момче – Боби Мархолев. Сега е успешен адвокат, много възпитан и честен човек. Негов баща е прочутият Гого Мархолев – дясната ръка на Иван Славков – Батето. Благодарение на него ние пътувахме редовно по чужбина – Франция, Швейцария, Италия…Непрекъснато се обличахме с екипировка „Адидас“, и хубави футболни обувки ни доставяха. А времената бяха бедни, помните. Може би заради това се появи някаква завист към нас, „разглезените“. Мога да изброя именатата на поне 5-6 много добри футболисти: Гавраилов, Ивайло Бонев, Иван Попов – Макето, ни беше капитан, вратарят Стоян, защитникът Сашо…

Имахме добри халфове като Мишо Михайлов, крилото Радослав, Жоро Алексиев…Всички те можеха да заиграят за първия отбор, но не им беше даден шанс. Мислеха, че сме отбор с връзки, което не отговаряше на истината. Може би тази злоба затри целия набор. Иначе са ни викали да тренираме с мъжете. Веднъж Начко Михайлов ни върна мен, Виктор и Бонев. Били сме малки, да не ни контузят…ей такива работи. След това всеки от нас имаше различна съдба.
– Специално за Виктор Гаврилов си спомням, че наистина се говореше много навремето…
– Да, така беше. Но за съжаление момчето така и не стигна до „А“ група, а заслужаваше. Поигра малко в „Ком“ (Берковица) и „Локомотив“ (Мездра), ако не се лъжа, и дотам…Почина много-много млад. И то по нещастен начин. Играхме мач на малки вратички. Топката го удари, имал някаква бемка. След това тази бемка се разрастна, наду се и Виктор получи рак на лимфните възли. Почина на 4 януари, ако не се лъжа – 2002 г. Гаврилов имаше качества за перфектен централен защитник. Въпреки че напираше да играе напред, да подава и да вкарва голове.


– Как успяхте да пробиете в професионалния футбол?
– Аз имах късмета да се запозная с една огромна фигура в нашия футбол – Христо Младенов. Той ми помогна да замина за Португалия. Прекарах 8 прекрасни години в чужбина, в различни отбори и държави. Моят „Жувентуде“ (Евора) беше тим от Втора дивизия. Бях 22-годишен. Иначе казармата изкарах в „Б“ група, във варненския „Черно море“. Там треньори ми бяха Тодор Великов и Кеворк Тахмисян. Заедно с мен отиде и мой съотборник – Краси Георгиев от Банкя. Заигра обаче в „Калиакра“ (Каварна). За един сезон играх с футболисти като Илиан Илиев, Хари Харалампиев, Тинко Въжаров, Калин Топузаков, Стефан Найденов – Барона, Иван Петров…След като изкарах военната служба, се върнах в „Локомотив“ (Сф). Треньор вече беше станал Ангел Колев. Пак не ми се даваше шанс. На контрола с „Беласица“ (Пч) ме пуснаха за буквално няколко минути пре второто полувреме. Вкарах гол, но се получи странна ситуация – побързаха да ме сменят. Ядосах се. Отидох при президента на клуба Апостол Чачевски и му казах, че съм млад, че искам да играя и т.н. Обиден бях от това отношение.

Шефът на „Беласица“ пък ме хареса и ми предложи да отида при тях. За 4-годишен договор хората ми бяха дали 5 000 лв. А на „Локото“, за даване под наем, им преводоха 40 000 лв. Имаше и с другаря Чачевски странна случка. Като се прибрах след първия сезон в Португалия го засякох в една пицария. Стана разправия. Той ми каза, че знаел, че от „Жувентуде“ платили на „Беласица“ 50 000 долара за мен. Истината беше, че човекът, който ме представляваше (един вид – мениджър), Христо Младенов, ме попита: „Аспарухов, имаш ли нещо против парите да бъдат преведени на сметката на сина ми Николай? За да видим как ще се развият нещата.“ Аз се съгласих, нямах никакви претенции към тази сума, който иска да задържа парите. Парите не стигнаха до „Локомотив“. Останаха при г-н Младенов. Чачевски ме заплаши със съд.

Обясних му, че са ми дали само 5000 лв. за 4 г., а само за преотстъпването ми в Петрич са взели 40 бона. Така че тези пари наистина в „Надежда“ не са ги видяли, но пък аз не съм ги взел. Нещата се потулиха по простата причина, че имаше някакъв спор между Чачевски и Начко Михайлов. Първо единият изгони другият, после Начко изгони Апостол като президент и така…



– Разкажете за екзотичното турне в Индонезия с отбора на „Спортист“ (Своге)…
– Там заиграх като юноша. „Спортист“ се подвизаваше във „В“ група. Чавдар Цветков беше водач на нашата делегация. Летяхме 14 часа със самолет. Представиха ни като национална формация на България. Даже играхме с фланелки на националния тим. Спечелихме турнира, 8 купи спечелихме! Султанът, който организира турнира в Индонезия, ни покани да останем на негови разноски на острова като награда.
– Доста успешни мачове изиграхте в „Беласица“. Вие сте твърде млад, и вече сте в „шамарите“, така да се каже…
– В Петрич попаднах на отличен колектив. Бяхме най-малки, заедно с Димчо Беляков. Командваше ни много ерудиран треньор като Борис Николов – Заека. Той ми се довери, пускаше ме като център-нападател, аз мисля, че оправдах доверието. За един полусезон вкарах 14 гола. Със „Славия“ играхме мач за Купата на България в София. След двубоя Хр. Младенов ме потърси. Предложи ми да отида в Португалия: „Отиди за 2 седмици на проби. Ако те харесат, ще подпишеш договор.“. Пътувах с национала Георги Карушев от „Локо“ (Пд). Аз бях още неориентиран, не знаех още какво точно искам от живота (смее се). Приеха ни отлично в Евора. Легендата на португалския футбол Фернандо Шалана, познат най-вече с изявите си в „Бенфика“, ни беше треньор.

Трудно се играе в Португалия, във Втора дивизия, в клуба бяхме 8 чужденци, а право да излизат в мач имаха само двама. Имаше бразилец, двама сърби, французин…За съжаление Карушев нямаше късмет и се контузи още в първия мач – скъса кръстни връзки.

Аз останах 2 години. Хората бяха много доволни от мен. В първия сезон вкарах 14 попадения, през втория – 18. Имаше възможност за трансфер в елитния „Виктория“ (Сетубал) и в „Кампомайорензе“. Но Хр. Младенов ми беше оформил така договора, че според клаузите в него, можех да се върна да играя без финансови претенции само в България. Португалците трябваше да платят за мен 150 000 долара. За онова време  – 1994 г., беше непосилна сума за доста клубове. Трябваше да играя една година без пари. Не ми харесваше този вариант. Появи се шанс за „Черноморец“ (Бс), за „Б“ група. Цветан Йончев им беше треньор. Точно тогава се роди първото ми дете. Жена ми не искаше да ражда в чужбина. Трябваше да изкарам и проби в „Черноморец“. Тук направих първата грешка във футболния си живот. В контрола срещу „Нефтохимик“, на третия ден от престоя ми в Бургас, им вкарах за 40 минути 2 гола и направих 2 асистенции – бихме ги с 4:0!

Йончев ми вика: „Отивай в „Морска фауна“ при шефа Стоян Абрашев.“ Преди това се запознах с Христо Порточанов, всеилния бос на „Нефтохимик“. Той веднага ми обяви: „Колкото ти дават „Черноморец“, аз ти давам двойно! Ела при нас!“ Мога да обявя цифрите – „сините“ ми обещаваха ми 15 000 лв заплата и 25 000 долара на ръка. Но Хр. Младенов ме съветваше: „В живота не са важни парите, важно е да бъдеш честен.“ Не ми позволи съвестта да приема предложението на Порточанов. Отказах му. Може би беше моя грешка това, но…В „Черноморец“ срещнах страхотни момчета, с които станахме приятели – като Васко Банов, като Пламен Михов, Калоян Чакъров, Кишишев беше още при нас…
– За „акулите“ изигравате 16 мача и вкарвате 9 гола…
– Да, така беше. Един полусезон изкарах в Бургас. Имах разговори с Воин Войнов да отида в „Академик“ (Сф), но нещата не се получиха. Преминах в „Локомотив“ (ГО). Там заварих отлични футболисти като Яков Папарков, Петър Пенев – Чешита, Иван Миланов, Наско Костадинов – Шейлата, Камен Нанев, Пепи Малинов, Стамен Белчев…Треньор ни беше легендата на „Левски“ Пламен Николов. Но беше времето на мутрите, президент ни беше Петър Христов. Отиваш със страх да играе…Имаше неприятни случки…Примерно Папарков ми се оплакваше, че с пистолет са го карали да подпише договор. Защитникът Вальо Лазаров от Перник пък мутри на шефа го биха, получи комоцио, и спря с футбола. Не беше никак приятна обстановката. Страхувахме се от нашия президент. Играехме за 3000 долара премия. Паднахме от „Добруджа“ с 1:2 вкъщи. Охраната на Христов преби Лазаров – да каже за колко пари го е продал мача. И Вальо каза, че го е направил за 1500 лв. Сега, съгласете се, че не е нормално да играеш за такива премии и да се продадеш за двойно по-малко пари. А баща му на момчето го чака долу, пред офиса на фирмата в ЦУМ, и Вальо слиза с комоцио…Като разбрах това, ми опротивя всичко. Буквално исках да избягам. Съдбата ми помогна тогава. Баща ми е приятел с един страхотен човек – Иван Старшината от „Орландовци“. Дълги години е работил в „Левски“. Личен приятел е с Младен Михалев – Маджо. И баща ми качва Ванката, спират пред офиса на „Аякс“. Охраната излита: „Вие с жигулата се махайте оттука!“. Старшината с 200 зора успява да им обясни, че е близък с Маджо. Михалев ги приема, посреща ги радушно, разбира се – уиски, фастъци…Баща ми му обяснява проблема, че не искам да се връщам в Горна Оряховица, че президентът на клуба действа некоректно и т.н.

И Маджо вдига телефона, обажда се на Христов. Казва му: „Ивайло е мое момче. Не искам повече да се разправяш с него!“. От „Локомотив“ имаха да ми плащат 10 000 долара транш, 2-3 заплати, премии…Г-н Петър Христов вече стана коректен. Плати ми всичко. Взех си бележка, че ме пускат без финансов иск и си тръгнах след 12 мача и 4 гола. 1995 г. беше. Имах спортна кола, бърза. Тръгваме с Хр. Младенов за Скопие. Още до границата г-н Младенов ми се скара: „Не зная как си взел книжка, но дотук направи около 150 нарушения на правилника“ (смее се). Обичах да карам бързо и човекът го беше страх. Но така започна моето македонско приключение. Трябваше да взема участие с тима на „Скопие“ в турнир в столицата на Македония.
– Какво се случи там?
– Ами всичко се разви перфектно – станах голмайстор на турнира, избраха ме и за Играч №1. На полуфинала бихме „Гьорче Петров“ с 4:2 с мой хеттрик, в спор за трофея пречупихме и гранда „Вардар“ с 3:0 с два мои гола. Хората бяха очаровани, предложиха ми отлични условия. Заварих добри футболисти – Йовче Джапунов, Ристевски…Те ми помогнаха бързо да се адаптирам към обстановката. Приеха и моят начин на игра. Илия Димовски ни стана треньор. Отличен специалист и добър човек, работил е и в „Раднички“ (Ниш). Под негово ръководство завършихме втори в първенството след „Силекс“ (Кратово). А бащата на призидента на шампиона беше шеф на футболната федерация. Нямаше как да се случат нещата, сами разбирате. Аз станах голмайстор на лигата с 27 попадения. Влязох в контакт с президента на „Слога Югомагнат“ Момирович. Казах му откровено: “Ако имате шампионски амбиции, бих дошъл при вас. Дайте да се преборим за титлата!“

Босът откликна, отговори ми: „Да, имаме такива амбиции! Трябва ни център-нападател като теб.“ Договорихме се бързо за условията и през 1996 г. преминах в „Слога Югомагнат“. След жестока битка изпълнихме задачата – изпреварихме с 2 точки „Силекс“ и се окичихме със златните медали! Несамо това, но и направихме златен дубъл. На финала за Купата на Македония бихме „Вардар“ с 3:0. Отбелязах 15 гола общо в турнира. Много интересна ситуация беше на полуфинала срещу „Победа“ (Прилеп). У дома ги бихме 2:0 след мой гол и асистенция. В реванша губехме с 0:3 на полувремето. Треньор ни беше Крампотич. Той е играл заедно с Илиан Илиев в турския „Алтай“ (Измир). Няма да забравя какво ни каза на почивката: „Момчета, ако така се разхождате, няма да се случи.“ Излязохме мобилизирани на максимум и стигнахме до геройско 3:3. С два мои гола.

По програма ни предстоеше тежко изпитание. Два кръга от първенството и финал за Купата в сряда. В предпоследния кръг от шампионата гостуваме на „Силекс“. Ако бяхме паднали там, губехме шанс и за титлата. Невероятен мач! Победихме ги с 3:2, пак дубъл на Аспарухов и един на Джапунов! А в Кратово нямаха загуба от поне 5 г. Дотук добре, обаче в последния мач трябваше да бием „Вардар“. Стадионът беше препълнен, съперникът играеше по-силно от нас. Обаче аз имах късмет – в 80-ата минута вкарах гол…Хвърлих си фланелката, голяма радост…Съдията ме изгони – с втори жълт картон. По тази причина не можах да взема участие на финала за Купата. Решителната среща я „следих“ в София, и то в компанията на Начко Михайлов. Отидохме на гръцка таверна, обявих го за кадемлия. Ядохме, пихме, веселихме се. Следих мача по радиото. До 30-ата минута вече водехме с 3:0. Бате Начко ми донесе късмет! Заведох малкия му син Виктор в „Слога“. Македонците даваха хубава сума – между 50 000 и 100 000 евро за него. Но той не пожела да играе там.
Отново станах и стрелец №1 на първенството  – с 26 гола. И тогава пак „пиленцето“ ми кацна на рамото, но не успях да се възползвам.

– Какво имате предвид?
–  Направих втората грешка в кариерата си. „Динамо“ (Загреб) ме покани на проби. Лично Влатко Маркович (треньор на отбора по това време, роден 1937- починал 2013 г. – б.р.), Бог да го прости, ми се обади. Те тъкмо бяха продали Цветанович на „Реал Сосиедад“ за 17 милиона. Поканиха на проби 17 централни нападатели! Всичките бяха национали, само аз – не. Игор Бисчан тъкмо тръгваше нагоре – към големия футбол. Тогава беше още младо момче. Нареждаха му той да ме пази. Луд го правех на тренировките, не знаеше къде се намира. Здравеняк, талант, обаче като му влезеш по-тарикатски, като замахнеш, прибереш му топката, разклатиш го и пада бързо…Като в бокса е – като те уцелят, и си нокаут. След тестовете в „Динамо“ само мен – от 17 кандидати, ме одобриха. И Маркович ми каза: „ Ето ти 30 000 евро от мене. Направи така, че да си национал! Поне повиквателна да ти пратят. Няма как иначе да се оправдаят парите. Ти искаш 300 000 евро годишна заплата.“ Понеже нямаше как да подпишат с мен, ако не съм национален състезател.

Подходих много несериозно, признавам си. Прибрах се тук, дискотеки, купони, лайф из лайф…Връщам се в Загреб. А те пътуват за Испания за подготовка, аз няма виза. Треньорът ме пита какво съм направил, аз му отвръщам, че нищо…Нямаше и как да ме вземат в националния. По това време там бяха Стоичков, Пенев, Костадинов. На мястото на кого да ме повикат? А предстоеше и световно първенство. Но за престоя в „Динамо“ не съжалявам. Направи ми впечатление – различни хора, различни маниери.

Великият Роби Просинечки идва в съблекалнята, здрависваше се с абсолютно всички – от чистачката, до футболистите. А имаше 4 процента в гигант като „Мерцедес“. Баща му пък праваше ремонти на пътищата. И скромен, и възпитан…

А един Марк Видука се държеше като грандоман. Едно пренебрежение, една надувка…Нямаше никакви качества, тичаше като мечка по игрището. Не мога да си обясня как го взеха да рита във Висшата лига на Англия – по „Лийдс“ ли беше…

– Как се разви кариерата ви после?
– Заиграх във втородивизионния немски „Швайнфурт“. Там обаче изкараха само 6 месеца. Треньорът ни, сърбин, отиде в словенския „Приморие“ (Айдофщина). Взе ме със себе си. Само още двама чужденци имаше в отбора – италианец и хърватин. Хърватинът даже игра в нашата „Славия“. Една година и половина останах в „Приморие“. И не се представихме зле. Взехме сребърни медали, стигнахме финал за купата на страната. Водехме там с 1:0 на „Марибор“ на полувремето, но в крайна сметка паднахме тежко – 1:7! Все пак се добрахме до турнира „Интертото“. В първия кръг отстранихме белгийския „Беверен“ – 5:0 като гости, и 3:0 у дома. Но пък те излязоха с юноши. Във втората фаза вече ни спря руския гранд „Зенит“ (Санкт Петербург) след 0:3 и 2:2. След това се прибрах у нас. Условията в Словения не бяха нещо особено. Хората ми осигуряваха жилище и храна, заплатата беше в размер на 1500 евро. Преди това ми дадоха 10 бона на ръка.
– И пристигате в Сандански…
– Да, треньорът Димитър Марашлиев ме покани. В тима ни нямаше кой знае колко известни футболисти. Но пък беше бъдещият съдия Таско Тасков. Навъртяхме 15 победи и 1 равен. Нямахме спиране! Бихме „Септември“ насред София с 3:0, а за тях играха звезда като Кемпеса (Ивайло Йотов – б.а.), Виктор Михайлов, вратаря Румен Ненов…И – 0:3, с хеттрик на Аспарухов. Лошо им стана.  И „Македонска слава“ ги ударихме на техния стадион. В Сандански играх през есента на 1999 г., после преминах в гръцкия „Етникос“ (Пирея), във тяхната втора дивизия. Отидохме с Валентин Делиминков. В Гърция приключих година по-късно и професионалната си кариера. Получих контузия и край. А бях едва 29-годишен.
– Кой е най-красивият ви гол?
– (Смее се). Вкарах го с екипа на „Жувентуде“. Разписах се срещу „Порто“, на стадион „Драгао“, в мач за Купата на Португалия. Засякох центриране от фланга, плонжирах и с глава отклоних топката в мрежата. Загубихме с 1:4.  И четирите гола ни заби румънецът Даниел Тимофте.
– Важна пропусната дузпа имате ли?
– Аз по принцип в професионалния футбол не съм пропускал никога. Изпълнил съм над 30 дузпи. Като аматьор пропуснах два пъти от „бялата“ точка, но не се оказаха фатални.
– Колко червени картони имате?
– Само два пъти съм гонен от игра. За груба игра съдията ми вдигна втори жълт картон. Мачът беше „Слога Югомагнат“ – „Вардар“ (Скопие). А първият път беше, когато си свалих фланелката след отбелязан гол.
– Коя е най-тежката контузия в кариерата ви?
– Всъщност аз два пъти съм получавал комоцио. Първият стана след сблъсък с вратаря на „Циментарица“ в Македония. Два месеца не играх. А вторият път беше в Германия. Ударих се в гредата тогава. После се посветих на треньорската професия. Учих в НСА. Първото ми треньорско назначение беше в „Академик“ (Сф). Водех юношите – старша възраст, набор 1986. Класирахме се трети в градското първенство. Бихме „Локото“ с 5:0, „Славия“ – с 3:0, с ЦСКА направихме 2:2…Мачът с „Левски“ пък го взехме служебно.

Треньорът им Славчо Стоилов нахлу на терена и удари едно от моите момчета. Аз извадих отбора…И ни присъдиха служебна победа. Бяхме отличен отбор, доста талантливи момчета имаше. Даже Иван Корбанколев (р. 1987) продадохме на украинския колос „Динамо“ (Киев). Нашият президент Неделчо Димитров, който сега е треньор на четвъртодивизионния „Спартак“ (Подгумер) го продаде за около 50 000 долара.

През 2003 г. станах играещ треньор на третодивизионния „Левски“ (Долна баня). Емо Спасов беше президент. През първия сезон играехме само с млади момчета. На втория привлякохме и опитни футболисти като Виктор Михайлов, Георги Богданов – Животното, Гошо Александров, Борислав Драгомиров – Лукчето и др. Даже аз се пусках отвреме навреме.


– През 2008 г. започва „синият“ ви период…
– (Смее се). Да, започнах работа в ДЮШ на „Левски“. Незабравими моменти изживях на „Герена“. Но и разполагах със страхотни таланти в старшата възраст. Борислав Балджийски го доведох от „Академик“, иначе е от Ихтиман. Направи добра кариера в профифутбола. Център-халф беше Симеон Иванов – Матераци, после: Гошо Ангелов, Емо Колев, Васко Панайотов, Боян Табаков…Абе, 9-10 души играят и досега в Първа и Втора лига. Създадохме уникален колектив. И до днес не ме забравят. Много ми е приятно, когато ми се обадят тези мои деца (вълнува се).

Момчетата се представяха много силно – градски първенци, републикански шампиони, спечелихме и турнира „Юлиян Манзаров“ в Свищов…На финала бихме „Литекс“ с 2:1 след голове на Табаков и ??Балджийски. Много скъпа ми е купата от Свищов, защото беше в памет на момчето-герой, което спаси 12-13 деца след катастрофата край река Лим.Тогава една учителка иска да изпревари Юлиян и запречва вратата на автобуса. Заради нея Манзаров се удавя…

– След успехите с юношите на „Левски“ е логично да дойде повиквателната и от Петрич…
– Имаше един човек, Бог да го прости, който обичаше „Левски“ и идваше редовно да гледа нашите мачове – Горан Петров. Той ми предложи да поема „Беласица“. Доволен съм от престоя си в Петрич през сезон 2008/2009. Тимът беше в тежка ситуация – имаше актив само от 7 точки. Въпреки всичко можеше да се спасим от изпадане. Един съдия – Александър Костадинов, ни „отряза главите“. Победихме „Миньор“ с 3:0 и то в Перник (23 март 2009 г. – б.а.), както и „Сливен“, „Черно море“…Събрахме 15-17 точки и се отлепихме леко от дъното на таблицата. Та след успеха в Перник идва домакински мач срещу „Пирин“ (Блг) в 20-ия кръг. И паднахме с 1:4 след брутална съдийска гавра. Тази загуба ни срина надолу. Бихме ли „орлетата“, оставахме. Но така е било писано…

След този инфарктен завършек на сезона Пламен Михов, с когото играх в „Черноморец“ навремето, ме покани да стана скаут на БФС за Северозападна България. Беше интересно през тези 4 години на поста. Селектирах талантливи деца, приятна работа. Мисля, че програмата, вкарана от Михов, е добра и дава отлични резултати.  Младежките национални отбори са благодарение на Пламен. Всичките тези деца сме ги гледали, селектирали и тренирали. Тепърва ще берем плодовете от труда на Пл. Михов, на Павел Панов, на Емо Спасов, на Любо Пенев, на Данчо Йорданов, на всичките колеги, които работихме по това направление. Бяхме като едно голямо сплотено семейство. За мен Пламен Михов е достоен, честен човек, който разбира от футбол.



– Така стигаме и до периода, изкаран в „Локомотив“, вече като ръководител. Защо се стигна до фалита на любимия ви клуб?
– Фактите са неудобни за мнозина, но са такива, каквито са. Г-н Николай Гигов е платил 30
000 лева на един господин, който се занимава с такива поръчки. Плащат му, за да поеме пасивите на фалирала фирма или дружество, в случая футболен клуб „Локомотив“. Фирми, които фалират, като например завод „Нилана“, той ги изкупува, взима задълженията, дават му някой лев и това е. Отива при шефа и му казва: „Дай ми някакви пари, примерно 30 бона, и прехвърли всичко на мое име.“ Става въпрос за Петър Касев, един грандиозен мошеник, човек без чест и достойнство, няма нищо общо с това общество, с България. Касев е антигерой. Играч на дребно и мошеник. Той взе „Локомотив“ заедно с Кирил Льосков, който обаче е съвсем различен човек – добър, честен, скромен. Докато Касев е нагъл, нахален, брутален, лъжец, крадец…Уби  любимия ми клуб…
– Добре де, но нали и вие бяхте част от неговия екип?
– Не, не съм бил в неговия екип. Той просто ме излъга, че има достатъчно пари, план, идея да спаси „Локомотив“. Именно затова ме и подведе. Той ме изкара извън нерви на няколко пъти. Даже веднъж щях да го набия на стадион „Васил Левски“. Той непрекъснато лъжеше, че пари идват „сега, утре, вдругиден“…А той е един измамник и аз се чудя как държавата не го разследва. През миналата година си е купил пак нови джипове – за по 300-400 000 лв. Откъде ги има тези средства? Защо държавата спи и такива хора не ги заключват бързо? Защото Касев, освен с мошеничество, с друго не се занимава. Той няма как да изкара пари.

И тук е моментът държавата да изкара пари. Какво разбира от футбол тоя? На топката вика „таралеж“, на момчетата щял да купи „униформи“, на терена вика „площадка“…И въпросният господин си позволи да ме излъже и по-късно. Обеща ми да подари кола за ЦСОП „Георги Ангушев“, стойността й беше 50 000 лв. Щеше да я дари в полза на децата с увреждания. Отново ме излъга. Но искам да му кажа, че Господ гледа и връща много злобно и много силно. За всичките тези лъжи, с които загроби „Локомотив“ (Сф), за това, че излъга надеждите и на болните дечица, той ще си плати.

– Нека се върнем към по-приятни теми. Каква музика слушате?
– Предимно българска, гръцка и сръбска. Обожавам песните на Емил Димитров, на „Тоника СВ“, на Лили Иванова…Напоследък в колата ми постоянно въртя диск с хитове на Стефка Берова и Йордан Марчинков. Особено ми харесват „Огънят, в който горим“ и песента, посветена на моя любим черноморски град – „Поморие“.
– Коя кухня предпочитате?
– Нашата, гръцката и италианската.
– Какво правите в свободното си време?
– Обичам да ходя на театър, на кино. Любимата ми книга е „Кръстникът“ на Марио Пузо. Харесвам актьори като Робърт де Ниро и Ал Пачино, както и големите български комици.
– Оптимист ли сте за бъдещето на нашия футбол?
– Ако не се захванат сериозни хора, такива с възможности, с пари, няма да стане. Много пъти съм го казвал – задължително е да се изградят 18 академии в страната. В тях да се събират най-добрите деца – 10,12, 14 до 16-годишни. Да им се назначат треньори, които да работят по една и съща методика. Когато се селектират в националния отбор всичките тези таланти да знаят как се играе например в линия с трима, как се играе в халфовата линия с четирима и т.н. Докато не се влагат средства в базите и изграждането на кадри трудно ще видим новия Стоичков, новия Бербатов или Искренов.
– Какво си пожелавате в личен план?
–   Пожелавам здраве и късмет за цялото семейство. Някои хора ме питат: „Защо късмет?“ Отговарям им така: „Защото много прасета са здрави, ама ги колят.“ И огромното ми друго желание е да видя отново „Локомотив“ (Сф) в Първа лига.

Тодор МИЛАНОВ

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4