В памет на Димитър Ларгов*

0 0 0 0

ноември 27, 2020

С Димитър Ларгов имах удоволствието да се познавам. Срещали сме се няколко пъти във връзка с моята работа като журналист. Винаги са ми правили впечатление неговата интелигентност, коректност и възпитание. За качествата му на футболист и ръководител няма да говоря. Със сигурност Ларгов е една от най-видните фигури в историята на нашия футбол през последните около 60 г. Успях да направя и две големи интервюта с него. Това, което публикувам по-долу, е част от книгата ми „Футболната слава на България“. Обнародвам го отново в памет на големия човек, футболист и ръководител…

Димитър Ларгов е роден на 10 септември 1936 г. Юноша е на “Септември” (Сф). През 1956 г. преминава в клуба на сърцето си “Славия”, където играе 11 години. С бялата фланелка записва 220 мача и 19 гола в “А” група. Носител е на Купата на Съветската армия през 1963,1964 и 1966 г. Полуфиналист в турнира КНК през 1967 г. със “Славия” (първият наш отбор, постигнал такъв успех). Ларгов има 24 мача в националния отбор. Участник на Олимпиадата в Рим през 1960 г. и на световното първенство в Англия през 1966 г. Капитан е на България във великия мач срещу Белгия (2:1) на 29 декември 1965 г., останал в историята като “Епопеята във Флоренция”. После работи като юрисконсулт в ГУСВ и МВР. През 1984 г. е избран за председател на ДФС “Славия”, а по-късно и на ФК “Славия”. От 1991 до 1993 г. е президент на БФС. През последните години беше председател на сдружението на футболните ветерани. Като част от него Ларгов, заедно с Валентин Михов, се грижеше и помагаше на бивши играчи в тежко здравословно и материално положение.

• Как се насочихте към футбола?
• Израстнах в 3-и район на София, близо до т.нар. Еврейска махала. Сега се казва Зона Б-5. На игрището “Червено знаме” МВР-болница беше първият ми досег с топката. Първият ми треньор е Тодор Конов – Бакиша, бивш вратар. Прекрасен човек. Дължа много на него. Наред с футболните умения, които не преподаваше, той ни и възпитаваше. Беше голям педагог. После Серги Йоцов ме взе в “Септември”. Имах щастието да играя редом до големи фигури в нашия футбол. Там бяха така наречените “изгонени левскари” Любо Хранов – Мистри, Иван Димчев – Бачин, Амадео Клева, Боби Цветков – Жук, Йордан Томов – Коми. Прекрасни хора. Играехме под вещото ръководство на друга легенда – Иван Радоев – Баба Рада. Само ме съветваха: “Ей, внимавай да не тръгнеш по нашия път. Защото и ние бяхме големи футболисти, ама си гледахме повече живота”.
• През 1955 г. ставате европейски шампион за юноши в Италия.
• Да. Паднахме се в една група с Испания, Северна Ирландия и Полша. Най-голямата звезда в отбора ни беше Димо Печеников. Страхотен нападател, роден голмайстор. Наричаха го “Балканския лъв”. Стана голмайстор на турнира. Капитан ни беше Иван Димитров. Треньори ни бяха Георги Пачеджиев – Чугуна и Бакиша. Бяхме настенени в Монтекатини. Пътувахме два дни и нощи с влак. В първата среща срещу Испания Христо Илиев – Патрата вкара два гола и завършихме 2:2. Спомням си, че за втория мач пътувахме заедно в рейса със северноирландците. Те бяха във весело настроение, очакваха лесно да ни бият. Тананикаха си джазови мелодийки, разказваха си вицове. Ние бяхме съсредоточени и мълчаливи. На връщана обаче целият автобус кънтеше от “Ти бял Дунав”, а ирландците бяха посърнали. Отнесохме ги с 5:1, а аз вкарах два от головете. Димо Печеников заби хеттрит. В третата среща размазахме и Полша с 6:1, след нов хеттрик на Димо.  Прибрахме се с влак. Устроиха ни величествено посрещане на гарата. Като герои се почувствахме. За първото място обаче не ни дадоха премии, а ни връчиха само по един костюм. Беднотия до шия.
• Спомняте ли си дебюта в “Славия”?
• Да, бяхме гости на “Спартак” (Плевен), завършихме 1:1 и аз подадох за гола. Още на следващият ден се появиха добри отзиви за моето представане във вестниците. В “Славия”, която тогава носеше името “Ударник”, заварих играчи като Данчо Йосифов, Нотко Велев, Милчо Горанов, Гошо Гугалов, Гацо Игнатов, Добри Ташков, Сашо Костов – Фанфана, Митко Иванов – Хулигана. Треньор ни беше Атанас Ковачев – Кълвача. Аз в началото играех като халф, после Димитър Байкушев – Мими, ме върна като четвърти защитник до център халфа Митко Костов – Яшко.
• Интересна е ситуацията в началото на сезона 1958/1959, когато четирима от титулярите на “Славия” са задържани за “митнически нарушения”. Как се справихте тогава?
• Така беше. Милчо Горанов, Гоце Василев, Петър Патев – Панагюреца и Цецо Милев ги натопиха за контрабанда. Цялата история беше едновременно и смешна и жалка. Тези момчета нищо лошо не бяха сторили. В дружеството дойде покана за участие на турнир в Австрия. Имахме обущар, зачислен към отбора, който присъстваше на всеки мач. По онова време обувките ни бяха не като съвременните бутонки, ами допотопни – на винтове. Терените бяха отвратителни, бутонките ни постоянно се вадеха. Аз чак накрая на кариерата си обух “Адидас”. Обущарят, много благ човек, имаше за задача да ни ги завинтва на почивката. Той живееше в Княжево, а близо до къщата му беше районното. Нашите съотборници помолиха обущаря да разшие една топка и да скрие вътре 300 долара. Опитваха се да ги продадат в Австрия. Добре, ама правят уговорката точно на вълка в устата – близо до районното. Куките ги чули и ни изтарашиха на летището преди заминаването. Събличаха ни голи, абе, големи простотии бяха. Наказаха ги за износ на валута. Все едно кой знае какво е станало? Запряха половината ни отбор.
• Добре де, защо е било нужно да правите такива нарушения?
• Ох, какво да ви кажа. Кой ти е мислил тогава за пари? Ние бяхме доволни, че играем за честта на България. Като тръгвахме за чужбина, ни даваха командировачни- по 25 долара. Доларът вървеше по 3 лв. Като купим 100 долара – 300 лв. Ама това си бяха пари – 2-3 заплати. С тия 100 долара трябваше да накупим подаръци на жените, гаджетата, на децата и близките, а и за нас самите по някой чифт обувки…..
• Даваха ли ви добри премии след някоя голяма победа?
• Никога не сме поставяли въпрос за премиите – колко ще получим, ако се класираме за Мондиала. Бяхме приятели и патриоти. Много обичахме футбола. Какви премии? Те си бяха регламентирани. 30 лева се полагаха при победа в първенството, от които с удръжките получавахме по 27. При реми навънка – 15 лева. Вече в по-късни години настъпиха положителни промени. Инициира ги един голям ръководител – Недялко Донски се казва. Той имаше и добри връзки с големците от Политбюро. Донски постави основите на професионализацията на футбола ни. Терените почнаха да стават по-добри, с трева, условията вече бяха по-приемливи. Тук искам да отдам дължимото на Недялко. Той беше човек, мислещ с няколко хода напред. Умееше да анализира нещата и да взима правилните решения. Направи изключително много за развитието на нашия футбол. Остави дълбока диря като дългогодишен ръководител. Една латинска поговорка казва: “Признанието е глас на съвесттта”. Мъдър човек като Донски заслужава такова признание.
• През 1959 г. дебютирате в националния отбор…
• По точно на 13 май 1959-а срещу Холандия – 3:2, под ръководството на Крум Милев и на Стоян Орманджиев. Почнах титуляр, смени ме Тони Китов. Чоко вкара два гола, първият заби Иван Колев. Александър Василев – Чоко беше елегантен, много техничен футболист. Беше един от любимците на “бялата” публика. Много го обичаха. Страдаше постоянно от болни сливици и заради това треньорите на “Славия” го пускаха на по-лек режим. Отсъстваше от тренировки, лекарят ни доктор Кольо Николов – Кежо, го освобождаваше. Направи опит да премине в ЦСКА. Понеже знаеше, че там дисциплината е по-затегната, реши, че трябва да си оперира сливиците. Това обаче се оказа фатално решение. След операцията се появили усложнения, някакъв тромб заседнал и момчето си отиде за нула време. А беше само на 31 години. На поклонението се стекоха хиляди хора. Чоко беше като Гунди за “Славия”.
• В онези времена сме имали изключително силен национален отбор. Без никакви проблеми се класираме за Олимпиадата в Рим през 1960 г.
• Олимпиадата е най-забележителният турнир, на който съм участвал. Поставям я дори над световното първенство в Англия през 1966 г. Олимпиадата е най-великата работа! Паднахме се в група с Обединена арабска република, Турция и Югославия. Представихме се много добре и отпаднахме без загуба. Можехме и медали да вземем. Още ме е яд. Заради по-малко вкарани голове останахме втори в класирането, а напред продължиха югославяните. В последната срещу именно срещу тях ни трябваше само да завършим дори и реми, само да не е с резултат 3:3. Устройваше ни и 0:0, и 1:1, че даже и 2:2. Излязохме с мисълта за реми и играхме сковано. Рухнахме. Все пак успяхме да се вдигнем от 1:3, и вече при 3:3 аз пропуснах да вкарам гол. Видях, че вратарят им Шошкич е излязъл от пеналта. Някой от нашите извика: “Бий, бе!” Вместо да бия и да се опитам да го прехвърля, аз подадох наляво. С мъка си спомням за този миг. Опропастих шанса. Така е било писано.
• Имаше ли любопитни случки по време на престоя ви в олимпийското село?
• Имаше доста забавни моменти. Помня, че по нас непрекъснато се мъкнеха двама негри. Искали хорицата да се снимат с мен и с Иван Колев. Голям мерак им бил да се щракнат редом до бели. Бре – един ден, бре – втори, все ходят по нас. И най-сетне Ването вика: “Лари, дай да ги уважиме”. И направихме снимката.
• После обаче вас ви забравят и цели 5 години не получавате повиквателни за националния отбор. Вие обаче сте главен герой в един от най-паметните мачове в историята на нашия футбол – в т.нар. Епопея във Флоренция през 1965 г…
• Горд и щастлив съм, че бях част от този прекрасен отбор. То малко неочаквано ме повикаха и то за най-важната среща – баража срещу Белгия. От 5 години чаках да ми дойде времето. След фиаското в Брюксел с 0:5 ръководството прибягна до малко рискован ход – събра изцяло нов състав. Познавахме се помежду си и бяхме съвсем наясно защо са се спрели точно на нас. Толкова бях притеснен…В хотела бях до стаята на Гунди. Само обикалях по коридора, умислен. По едно време Аспарухов се приближи до мен и ми каза: “Успокой се. Ти ще оправдаеш доверието на отбора и на ръководството.” Думите му ме окрилиха. Страхотно мобилизирани бяхме. Казахме си: “Ще изровим тревата, но ще победим”. УЕФА беше избрала “червените дяволи” за отбор №1 на годината. Бяха страшен тим – Вербист, Журион, Ван Химст, Пюис…Стадионът беше пълен с белгийци. И италианците викаха за тях. Нашата агитка се състоеше от няколко десетки емигранти, 20-ина туристи, останалото бяха все “куки”, които дебнеха да не избяга някой от нас. Аз играх с цялата си воля, с цялото си желание. Отделни моменти ми се губят. Ването Колев го изгониха, защото се сби с Хейленс. Вместо да се прибере в съблекалнята обаче, той застана на тъча от моята страна. Само ми викаше: “Лари, изнеси го тоя”, “Лари, тресни го оня, щото не можете да издържите”. Ужас беше! Съдията беше принуден да изпрати охраната да го изведе извън резервната скамейка. В съблекалнята припаднах от изтощение. Призля ми. Паднах в банята, под топлия душ. После се появиха коментари в белгийската преса, че съм припаднал заради допинг. Най-добре на тези обвинения отговори един френски журналист, който написа: “Да, имаше допинг, но това беше морален допинг – допингът, който българите имат заради любовта към Родината”. (Разплаква се). Не можете да си представите какво грандиозно посрещане ни чакаше в София. Още от летището, цяла тълпа възторжени фенове. Оттам – право в препълнената зала “Универсиада”. Всеки искаше да ни види, да ни пипне. Заради такива мигове си заслужава да бъдеш футболист.
• Каква премия получихте за класирането?
• Седмица преди тръгването за Англия ни събраха цялата делегация в хотел “Балкан”. Като капитан на отбора момчетата само ме ръчкаха: “Лари, ходи да разбереш по колко ще ни кихнат, бе”. Обаче на мен ми беше неудобно да отида при ръководителите и да ги разпитвам за пари. Почна официалната част, пред всеки от нас оставиха по едно пликче. Оказа се, че вътре са сложили не по 1000 лева, а 920 лева с удръжките. Почувствахме се излъгани. Очаквахме да сложат поне по една стотачка долари. Това си беше чиста подигравка! Белгийците щяха да лапнат милиони, ако ни бяха елиминирали. Иначе на мондиала играх само в последния мач с Унгария. Представихме се слабо, но пък и бяхме в “групата на смъртта”. Според мен обстановката в нашия лагер се беше развалила. Не беше онази от Флоренция, не бяхме онзи стегнат отбор! Мобилизацията ни беше слаба. Знаехме, че селекционерът Рудолф Витлачил си отива след първенството, знаехме и кой ще го наследи.
• Със “Славия” се представяте достойно и в евротурнирите. През 1964 г. в КНК елиминирате ирландския “Корк Селтик”.
• Спомням си, че ирландците бяха аматьори. Играеха в свободното си време. Любопитни моменти имаше при визитата ни в Дъблин. Пътувахме с един стар “Ел-14” и спирахме на всяко летище за презареждане. При пристигането ни там се оказ, че самолетът е твърде висок и на местното летище нямат подподяща стълба. Наложи се местната пожарна да идва и да ни предостави тяхната. После в амтобуса, който дойде да ни вземе, шофьорът беше централният защитник на “Корк”. На рецепцията в хотела пък ни обслужи друг играч на домакините. Отстранихме ги, обаче после отпаднахме от швейцарския “Лозана”. Реваншът беше през декември месец, там си беше истинска зима. На летището местен журналист ни посрещна даже със ски. Снегът беше до колене. Ние мислехме, че мач няма да има, домакините обаче се справиха и теренът бе почистен навреме. За пръв в Швейцария видях машина за ринене на сняг. Дадох си сметка колко сме далеч от тези хора. След разменени победи трябваше да играем бараж с “Лозана” в Рим, който загубихме с 2:3. Мачът беше на 30 декември. На връщане посрещнахме Нова година във влак. Събрахме пари и си купихме кой каквото може. Пихме едно вино “Фраскати”.
• През 1967 г. “Славия” става първият наш отбор, достигнал полуфинал в евротурнирите. Какво си спомняте от големите мачове тогава?
• По ирония на съдбата в първите три кръга отстранихме три отбора с буквата “С” – “Суонси” (Уелс), “Страсбург” (Фр) и “Сервет” (Швейц). А нали и ние сме със “С”… Мисля, че това не е случайно. Аз обаче се включих чак в полуфинала срещу “Глазгоу Рейнджърс”. Чак тогава треньорът ни Добри Ташков се сети за мен. Паднахме и в двете срещи с по 0:1. Играх на реванша на “Айброкс”. В Глазгоу до нашата скамейка дойде прочутият треньор Златко Чайковски – Чик, който искаше на ни разузнае. При победа щяхме на финала да срещнем неговия “Байерн”. След последния съдийски сигнал ни каза: Играхте добре, бяхте достойни за финала, но нямахте късмет!”. Жалко, изпуснахме шанса да спорим за купата. Нашето ръководство допусна огромна грешка като не проведохме никакво разузнаване на “Рейнджърс”. Не знаехе срещу какъв съперник се изправяме. Смея да твърдя, че в онзи тим на “Славия” играеха футболисти, не по-слаби от тези, които спечелиха бронзовите медали в САЩ през 1994 г.
• Кога и защо прекратихте кариерата си?
• През 1967 г., въпреки че ме искаха от ЦСКА. Крум Милев много ме уважаваше. Обещаваше ми много неща, ако приема, но аз отказах. Отхвърлих тлъста оферта и от Шумен. Останах докрай верен на любимата “Славия”.
• Зная, че сте били на прага на смъртта в Зимбабве през 1994 г. Какво всъщност се случи там?
• Брат ми беше представител на “Кинтекс” в Хараре и живееше там вече няколко години поред. Покани ме на гости. Всичко беше наред, правихме екскурзии навсякъде из страната. Качихме се на водопада Виктория – красота, страхотия! Добре, ама именно там се случи и белята. Ухапа ме малариен комар. 20 дни лежах в болница. Бях пред умирачка. Направо си заминавах. Виках си: “Айде, тука ми било писано да умра”. Бях се отписал сам. Поддържах постоянна температура от 43-44 градуса. Добре, че брат ми задейства връзките си в Зимбабве, та ме спаси. Много голяма клечка беше той в страната. Най-големите лекари се задвижиха и ме спасиха. После ми казаха, че от маларията спасение нямало – близо 90% от заразените загивали. Зная едно – че в момента живея втори живот.
• Вие сте първият демократично избран шеф на БФС. Разкажете ми за онези бурни времена след ноември 1989 г. Спомням си, че група футболни ветерани искаха да правят преврати и да бутат тогавашния председател Славчо Тепавичаров, на когото вие бяхте заместник…
• През 1991 г. Славчо беше начело на БФС. Знаете, че той е съпруг на гимнастичката Мария Гигова. Иван Колев и други около него основаха комитет за радикални промени в българския футбол. Така го нарекоха. И скочиха да свалят Тепавичаров с мотива, че не бил никакъв футболен човек, че бил номенклатурчик и др. Помня като днес деня, в който една група митингаджии се наредиха под прозорците на БФС на “Кърниградска” и почнаха да скандират. Опънаха и някакви плакати. По ирония на съдбата обаче точно тогава Тепавичаров не беше в сградата. Ването, Боре Гаганелов и останалите тръгнаха по стълбите и напират да влизат при мен. Колев явно беше в неадекватно състояние, защото щом отвори вратата почна да нарежда пред мен: “Вие трябва да се оттеглите, вие сте далеч от футбола и нищо не разбирате. Време е за промени” и все приказки в този дух. Не се беше освестил, че аз седя пред него – бившият му съотборник. Ването в желанието си да назубри предварително репликите си, се беше увлякъл и беше като в умопомрачение. Като свърши тирадата, го попитах: “Бате Ваньо, не ме ли позна? Толкова мачове сме играли заедно – и във Флоренция и в Англия бяхме рамо до рамо.” А той само се плясна по челото и отрони: “А, дай да се връщаме. Сбъркали сме човека”. Такъв беше той – лесно се палеше и бързо гаснеше. Лека му пръст.
• С какви проблеми се сблъскахте вече като шеф на БФС?
• Да ви кажа честно, проблеми големи не съм срещал. Нещата си вървяха. Финансите бяха наред, имахме гарантиран бюджет. Не си спомням да е имало и скандали по мачовете в първенството. Може би като проблем бих разтълкувал периодът, когато бях останал без генерален секретар. Дотогавашният титуляр на поста Димитър Стефанов – Зоро, се забърка в един секскандал. Излязоха компромати по вестниците – снимки и т.н. На първа страница на вестник “Футбол” сложиха моя голяма снимка как се държа за главата, а заглавието беше: “А сега накъде?”. Трябваше да се разделим със Зоро. Иначе най-големите ни вълнения бяха свързани с представянето на националните отбори. Бяхме останали без селекционер на “А” тима. През май 1991 г. Иван Вуцов подаде оставка след загубата от Швейцария с 2:3 в европейската квалификация. Той и без това не можеше да изпълнява треньорските си задължения, защото имаше санкция от УЕФА. Беше наплюл съдията на мача с Шотландия (1:1) в София и го бяха наказали да не седи 2 г. на скамейката. Води два мача с полицейска радиостанция от трибуните. Даваше командите на помощниците си, които бяха долу. На 26 юни бях избран за шеф на БФС и веднага почнах да търся варианти. Срещу Сан Марино Краси Борисов води отбора. Изправих се пред сложна дилема: “Към кого да се обърна?”. Първо отидох да каня Георги Василев. Той тъкмо беше станал шампион начело на “Етър” (Велико Търново). Получих разрешение от ръководството на клуба Гочето да съвместява и двете длъжности. Самият Василев обаче ми отказа с мотив, че нямало да се справи с две дини под една мишница. Вторият ми вариант беше Христо Бонев. Направихме една среща в София. Добре, ама и Зума ми отказа. Обясни ми, че имал заробващ договор в Гърция и там щели да му искат сочна неустойка. Така аз останах в небрано лозе. Потърсих и Пламен Марков. Казах си: “Той е млад човек – на 34 години, надежден, може да му се разчита, а и има добра перспектива.” Пламен също отхвърли предложението ми, а малко по-късно не се съгласи да стане и генерален секретар на БФС, а имах много нужда от силна фигура до мен. Вече се бях отчаял, не знах какво да правя. Всички ми бяха отказали. Тогава Недялко Донски ме посъветва да погледна към Димитър Пенев. Изпълкомът го избра с пълно единодушие. Пената води националите в 4 мача до края на годината – с Турция (0:0), Италия (2:1), Сан Марино (4:0) и Румъния (1:1).
• Вярно ли е, че Пенев е можел и да не остане на поста?
• През декември 1991 г. имахме заседание на Изпълкома и една от точките в дневния ред беше представянето и бъдещето на националния отбор. Имаше дискусия да оставим ли Пенев или не. Някои от членовете на Изпълкома като Стоян Орманджиев и Стефан Божков се обявиха за освобождаването му. Аз обаче категорично застанах зад гърба му. Подкрепих го. “Аз поемам отговорност. Пенев заслужава доверие.” В крайна сметка Пената остана селекционер, а останалото е история. Добре, че го оставихме, за да ги има последвалите грандиозни успехи. Той има уникален нюх да открива млади таланти. Примерите са безброй. Освен това умее да обединява футболистите. Доказа го неведнъж. Владее съблекалнята. Има подход към играчите.
• Кой беше най-тежкият момент от световните квалификации?
• Нищо не беше лесно, но никога няма да забравя един епизод. Мачът с Австрия във Виена беше кошмарен. Играхме трагично, паднахме с 1:3. А преди първия съдийски сигнал, когато звучаха химните изведнъж гледаме – нашето знаме обърнато наопаки. Ужас! Вдигнах моментално скандал на домакините. Как може да се допуска такова нещо, такова унижение. Писах протестно писмо. Вдигна се голям шум. След седмица получихме официално извинение от австрийското посолство за гафа.
• Защо се отказахте от поста през лятото на 1993-а?
• Сам си подадох оставката. До гуша ми бяха дошли непрекъснатите обвинения по мой адрес. Имаше цяла кампания за моето очерняне по медиите. Плюваха ме, че не съм бил строг, че съм отпуснал юздите на футболните президенти, ей такива работи. А всъщност по мое време държах клубните шефове на разстояние, никой не се бъркаше в моята работа. Ние не знаехме какво е това корупция. Това беше непознато явление в нашия футбол. Нямаше уредени мачове. Обаче медиите бълваха всякакви глупости по мой и на колегите ми адрес. Накрая не издържах на напрежението. Стресът ми дойде в повече и хвърлих оставка. Наследи ме Валентин Михов.
• Вие сте част от делегацията за “Парк де Пренс”, обаче не ви видяхме на Мондиала в Америка.
• Много ми беше болно, че не ме поканиха на световното първенство в САЩ. Никой не се сети за мен. А сигурно и аз имам някакви заслуги за успехите и за това четвърто място в света. Тогава на практика черният път бе извървян. Оставаха само три мача до края на световните квалификации. Мъчно ми беше.*Интервюто е част от книгата „Футболната слава на България“, София 2019 г.