Петър Жабов: Никой не искаше да пази Илиан Илиев преди Вечното дерби

Петър Жабов: Никой не искаше да пази Илиан Илиев преди Вечното дерби

Петър Жабов е роден на 7 декември 1973 г. Юноша е на „Черноморец“ (Бургас). Играл е още в ЦСКА и „Нафтекс“. В „А“ група има 195 мача и 37 гола. Бивш юношески и младежки национал национал. Шампион на България (1997 г.). Носител на Купата на България (1997 г.). В продължение на дълги години играе в Италия: в „Козенца“, „Лучезе“, „Чезена“, „Таранто“, „Пистоезе“, „Нардо“ и „Леко.“ С бившия капитан на младежкия национален отбор разговаря главният редактор на vitoshanews.com Милен Димитров.

*Продължение от вчера

– Кой беше най-силният ви сезон в ЦСКА?
– Не мога да определя точно. През 1995/1996 вкарах 11 гола в 23 мача, но пък се представихме слабо в първенството – завършихме чак на пето място. На следващата година станахме шампиони. Моят актив беше 22 мача и 9 гола. През сезона 1997/1998 финиширах с показатели 26/5. Точно през 1998-а преминах в „Козенца“.

– Усетили сте от атмосферата на Вечното дерби…Как е „отвътре“ този мач?
– Взел съм участие в 6 мача за първенство и 3 за Купата на България като играч на ЦСКА в дербито. За всички нас – футболистите, сблъсъкът с „Левски“  беше Мач на сезона. Да играеш в някой от двата гранда беше върхът за всеки български футболист. За Вечното дерби нямаш нужда от мобилизация, от надъхване на треньора от сорта на „Трябва да бием на всяка цена!“ или нещо подобно. Само жадуваш да чуеш името си в състава и оттам-нататък не те интересува кого ще пазиш и как ще нападаш. Отвътре си идваше тази настройка. И знаеш, че когато се представиш добре в такъв мач, значи си изпълнил една от мечтите си. Губил съм от „Левски“, побеждавали сме ги.

Когато дойдох на „Армията“ се изправих срещу един от най-силните отбори в историята на техния клуб, да не изброявам кои бяха отсреща със сини фланелки…Те си бяха машина. Дебютът ми беше при 0:3 (21-и кръг, 2 април 1995 г. Жабов играе цял мач – б.а.). Имаше някаква уплаха в нашата съблекалня. Даже си спомням, че никой не искаше да пази Илиан Илиев. Предният мач бяха паднали 1:7 от „Левски“. И обявих пред всички: „Айде, аз ще го пазя Илиан“. Но в този момент просто нямахме шанс да се противопоставим на вечния враг. Лично аз никога не съм се притеснявал преди мач срещу „Левски“.

Всеки мач си има своя собствена история, напрежението, което го съпътства, винаги го има.Винаги трябва да се доказваш, да даваш всичко от себе си на максимум, ако искаш да победиш. Независимо от моментното класиране и форма. И вижте публиката – аз на празен стадион не съм играл,  да не говорим пък на Вечното дерби. Пълните трибуни те мотивират допълнително и ти летиш по терена…

Най-щастлив съм се чувствал при спечелването на златния дубъл през 1997 г. След победата над „Раковски“ (Русе) с 9:0 (29-и кръг, 24 май 1997 г. – б.а.) публиката нахлу на терена. Носеха ни на ръце…Незабравими моменти (вълнува се).

– Защо се стигна до отпадането от румънския „Стяуа“ в турнира за КЕШ през 1997-а? Постигнахме удобен резултат (3:3, 23 юли 1997 – б.а.) в Букурещ, но се провалихте на реванша (0:2, 30 юли 1997 г. – б.а.)
– Изнесохме много силен мач на „Генча“. Буквално ги изпуснахме румънците тогава. До 77-ата минута водехме с 3:1. Не мога да кажа, че сме излезли с нагласата да играем защитно срещу „Стяуа“ във втората среща. Аз влязох като резерва на мястото на Дружкович в 44-ата минута. Може би и ние подценихме малко нещата. Шербан ни вкара гол с далечен шут, който ни сломи. Оттам не можахме да се съвземем, а в такива случаи противникът, ако е опитен, вижда, че си „навел главата“ и не вярваш в собствените сили, не прощава.

В ЦСКА имахте късмета да играете редом до уникални футболисти…
– За Стоичков и Емо Костадинов няма какво да кажа. Трифон Иванов – уникален човек…Освен голям футболист, той беше такъв, че беше готов да даде всичко за съотборника, за приятеля. Голямо сърце…Правеше играта да защитника да изглежда толкова проста, толкова лесна. Поклон…
– Защо избухна онзи скандал с капитанската лента между него и Стоичков?
– Неприятен спомен. Беше някаква разправия между двамата, случи се на мач срещу „Металург“ (Перник) на „Българска армия“. Поне 5-6 000 души идваха на нашите домакински срещи. Помня, че беше повторен дебют на Стоичков за ЦСКА. С неговото идване публиката скочи поне с 4-5 000. Ръководството на клуба нареди Ицо да ни бъде капитан. Те така искаха. Конкретно за мача с „Металург“. Трифон дотогава носеше лентата. Не прие промяната добре.

Ама то беше нормално, така би постъпил всеки, който има голямо его. Имаше някакви викове, обиди…Медиите видяха скандали. Не е имало такова нещо. Да, може Иванов да е бил малко ядосан, афектиран, и дотам…Но пък бързо отшумя този „скандал“, защото Ицо и Трифон са преди всичко и големи хора и характери. Случката беше и доста пораздухана от медиите. В съблекалнята всичко приключи буквално след 15 минути.

– Какво ви казваха тези легенди?
– Те повече наблягаха на това да черпиш от техния опит, от това как се подготвят за всяка тренировка, за всеки мач…Към нас никога не са се държали надменно, не са ни навиквали или подценявали. Опитваха се само да ни помагат. Футболисти, които ти помагат, не ти пречат. И за нас беше супер да ги имаме пред очите си.

– Как си обяснявате тежкото крушение – 0:5, на финала за Купата на България през 1998 г и то навръх 50-годишнината от основаването на ЦСКА? (13 май 1998 г. Жабов играе цял мач – б.а.).
– През първото полувреме играхме много по-добре от „Левски“. Аз и Емо Костадинов уцелихме гредите, Митко Иванков пък спаси мой шут отблизо…Имахме шансове, не успяхме да ги реализираме. Но пък не мога да кажа, че са ни били незаслужено. А ние искахме да поднесем подарък на привържениците си послучай юбилея и обстановката беше още по-тягостна в съблекалнята след поражението…Но човек и силната личност трябва да преживява и такива тежки моменти.

Най-щастлив съм се чувствал при спечелването на златния дубъл през 1997 г. След победата над „Раковски“ (Русе) с 9:0 (29-и кръг, 24 май 1997 г. – б.а.) публиката нахлу на терена. Носеха ни на ръце…Незабравими моменти (вълнува се).

– Как се почувствахте, когато подписахте с „Козенца“?
– Още една от мечтите ми се сбъдна. Щастлив бях, естествено. А защо избрах Италия? Защото там играеха най-големите световни звезди, това беше най-силното първенство. Имал съм удоволствието да се изправя на терена срещу Деян Станкович, Павел Недвед, Кристиян Виери, Марсело Салас, Фабио Канаваро, Адриано, Касано. Хора от „Козенца“ ме следяха дълго – в продължение на десетина мача.

– Как се разви кариерата ви там?
– В този клуб изкарах 3, 5 години. вижехме се в челото на класирането. В един момент имахме шанс и за промоция в елита. Прекрасни спомени имам от Италия. Там се сблъсках с адски много нови неща, с нов начин на живот. Разбрах какво е запалянкото да живее футбола, за него най-важно е в неделя да отиде на мач. Дори и негативното ми беше полезно – да подават контестации, да те привикват след загуба да даваш обяснения, да те освиркват…

Да, тимът ми се подвизаваше в Серия „Б“, но мислех, че имам сили и за Серия „А“. Играех силно, уважаваха ме хората. Даже имаше един момент, в който бях пред трансфер в „Удинезе“. Преговорите вървяха, бях на крачка от подписване на договор. За жалост получих проблем с футболна болест и не играх 3 месеца. Оттам – нататък изтървах „птиченцето“, а то, литне ли веднъж, не се завръща, както казахте по-рано. А бях само на 26 години.

Кой знае, може би щях да се наложа и в Серия „А“. „Удинезе“ имаха стратегия с още 3-4 варианта. И когато вариант „А“ откаже, се преминава към „B“, „C“ или „D“. Този човек застъпва на твое място, заиграва добре и ти си „Чао“. Вместо мен „фриуланите“ взеха аржентинеца Роберто Соса. Късметът ми обърна гръб, иначе щях да сбъдна още една своя мечта. Но не съжалявам за нищо в живота си.

– За Купата на Италия сте се изправяли срещу могъщия „Лацио“, воден от Свен-Горан Ериксон…
– Да, „орлите“ тъкмо бяха във върхова форма. Форматът на турнира предвиждаше два мача на разменено гостуване. В първата среща на „Олимпико“ ние сензационно ги бихме с 2:1. „Лацио“ тъкмо се беше върнал от мач за Суперкупата на Европа срещу „Манчестър Юнайтед“ (1:0). И реваншът ни с тях беше очакван като празник в Козенца. Победителят срещаше „Интер“ на четвъртфинал.  След успеха в Рим буквално летяхме в облаците, мислехме си, че ще ги отстраним. Но реваншът беше голямо отрезвяване за нас.

Отнесоха ни с 2:0 и то без ни най-малко напрежение. Още в 1-ата минута ни вкараха, до 20-ата ни убиха, оттам нататък нещата кротнаха (смее се). Не ни дадоха какъвто и да било шанс да си мечтаем. Просто не можехме да мръднем, срещнахме се с реалността…Класата си е класа, каквото и да си говорим. Виждаш наистина къде е футболът, и къде си ти. Но си беше изключително изживяване за мен.

– Кой е най-известният треньор, с когото сте работили в калчото?
– Валтер Мадзари. Страшно много неща научих от него, както и с другите, под чието ръководство бях там. Мой съотборник беше Джиджи Лентини, който навремето беше най-скъп трансфер в света, както и куп други известни имена. Общо 7 години играх в Италия. Доста време изкарах и в Серия „С“ – третото ниво на местния футбол. Преминах през „Лучезе“, „Чезена“, „Таранто“, „Пистоезе“, „Нардо“ и „Леко.“ Реших да приключа с футбола на 33-годишна възраст. Можех още да поиграя, но…Може да се каже, че Италия е моята втора родина, научих и италиански език. Там се родиха и моите две деца.

– Суеверен ли сте? Имали ли сте специални ритуали преди мач?
– Да, мога да каже, че съм суеверен. Не нося кръстове и нямам татуировки по тялото си, но вярвам в Господ, така че…Важно за мен беше как излизам на терена – винаги стъпвах първо с десния крак, как влизам в наказателното поле по време на мач, с кой крак и т.нар. Аз се опитвах с десния крак да вляза в пеналта, даже се е стигало до смешни ситуации, защото можеш да пропуснеш развитието на атаката (смее се). Губил съм мачове, и после съм се упреквал, че се е случила белята, понеже не съм направил някои от „ритуалите“ както трябва.

– Тежки контузии имате ли в кариерата си?
– Вадил съм рамото си. Случи се на мач с младежкия национален отбор в Израел. Два месеца носех гипсов колан. Може би съм имал и късмет като футболист, че Господ ме предпази. Но и умеех да се пазя. Всеки интелигентен футболист може да прецени, не може да каже, че ще се предпази, защото футболът е контактен спорт, но голяма част от контузиите са предотвратими. Футболистите знаят как да се пазят зная кога да подскочат, кога да паднат или да поемеш по-леко удара. Това е качество, което няма как да научиш.

– Режимлия ли бяхте?
– Никога не съм пушил цигари през живота, алкохол започнах да пия, когато прекратих кариерата си.

– От лагери не сте бягали?
– Не, най-малкото пък заради жена. Достатъчно имахме такива около нас, особено, когато играеш във водещ отбор като ЦСКА, че да правим глупости.

– Срещу кои защитници ви е било най-трудно да играете?
– Трифон Иванов, Николай Илиев, Фернандо Коуто, Алесандро Неста…Удоволствие е да играеш срещу такива великани. Как да ги надиграеш ли? Условието е да се пребориш с напрежението. Може би футболистът с по-малък опит, неизвестният, има предимство. Защото е мобилизиран до краен предел, а от другата страна очакваш някакво подценяване.

Получавал съм много удари, но и аз съм давал такива. Не съм бил светец. Играеше се тогава по-мъжки футбол, често съм се прибирал като от война вкъщи. Имало е случаи да не мога да се храня нормално, защото съм получил удар с лакът в лицето. Отваряйки ченето изпитваш болка. Карал съм с дни само на супа.

– Имате ли важна пропусната дузпа в кариерата си?
– Не. По принцип аз не биех дузпите, където и да съм играл. Чак когато отидох в „Чезена“, започнах да изпълнявам. Не съм пропускал дузпи. Да, правил съм такива. Спомням си, че в дербито срещу „Левски“ през шампионския сезон (26-и кръг, 2:0, 4 май 1997 г. – б.а.) изработих две дузпи. Ивайло Андонов изтърва едната. Трябваше аз да бия втората, защото резултатът вече беше 2:0. Иво обаче ми се примоли, защото искал да направи хеттрик, и аз му я отстъпих. Той пък, взе, че я пропусна.

– Получавали ли сте червени картони?
– Да, но само на приятелски мачове. Иначе доста жълти картони съм получавал. Когато чета за Гари Линекер, само шапка му свалям. Голям нападател, а нито един жълт картон не му е бил показван! Няма такъв случай като Гари.

Милен ДИМИТРОВ 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4