Падналите идоли: Животът и смъртта на Мануел Дос Сантос – Гаринча

0 0 0 0

май 14, 2020

“Футболът не е въпрос на живот и смърт. Той е нещо много по-важно.”
Бил Шенкли

Те са сред най-големите в световния футбол. Животът им по-интересен и фантастичен и от най-интересния трилър. Дели се на две противоположни половини, сякаш, за да покаже, че и най-великите са като нас – славните години, последвани от тъжния упадък с личните проблеми, алкохолизма, контузиите и трагичния край. За тях са писани книги, създадени са филми. Най-голямото им признание обаче е неизмеримата любов на хората.

Всичко започва в един горещ следобед на 9 юли 1953 г. Този ден се превръща в един от най-забележителните в историята на футбола. До оградата на стадион “Ботафого” в Рио де Жанейро от крак на крак пристъпва неугледно на външен вид момче на име Мануел или Мане, както го наричали приятелите. Младежът бил доведен тук от бившия футболист на “бяло-черните” Арети.

Човекът видял неповторимите финтове на Мане в Пау Гранде, и решил да го покажа на своя приятел Жентил Кардозо – наставник на “Ботафого”.

Тренировката била към края си, когато навъсеният треньор се смилил над провинциалистчето, облечено в евтин платнен панталон и избеляла риза. “Дай го насам!”, викнал той на Арати. От трибуните се дочува смях и самият Жентил се опитва да скрие усмивката си: този тромав и непохватен момък прилича на всичко друго, но не и на футболист. Той накуцва, клатейки се: единият му крак е 8 см по-къс от другия. Поради това, за да се крепи, за да ходи и тича, Мане трябва да извива по-дългия си крак като дъга. За да прекрати карнавала, треньорът приканва най-добрия си защитник Нилтон Сантос да провери кандидата за слава.

Това, което станало после, страховитият национал запомнил за цял живот. “Когато се приближих до него, той внезапно прокара топката между краката ми и изчезна. Опитах да стартирам подире му, но загубих равновесие и паднах на тревата, като си вирнах краката нагоре… Всички на стадиона прихнаха да се смеят. Всички, с изключение на този странен субект, който спокойно продължаваше да прави, дявол знае какво, с останалите защитници…” Така започва фантастичната сага на този полуграмотен калфа в тъкачна фабрика, превърнал се в “Радостта на народа”, в истински герой на Бразилия. Останалото е история….

Епизод 2
Пау Гранде е малко градче, сгушено в безкрайните тропически гори край Рио де Жанейро. В това забравено и от Бога, и от дявола място животът на местните протича между текстилната фабрика, носеща гордото име “Америка”, и бара на Доди, където се продава най-добрата кашаса – силна ракия от захарна тръстика. Местната знаменитост е самоукият китарист Амаро – тъмнокож красавец, в чиите вени тече индианска кръв, весел гуляйджия и неуморим донжуан, който не знае имената на 25-те си деца. Същият този Амаро, изпаднал в алкохолно опиянение, извършва непростим грях – изнасилва най-голямата си дъщеря и тя забременява. Детето се появява на бял свят с криви крака, като единият е видимо по-къс от другия. Хлапакът по цял ден катери близките хълмове, търсейки гаринча – врабче с червено-черна перушина и омайваща песен, което умира веднага щом го уловиш. Според легендите човек, хванал рядката птичка, живее дълго и щастливо. Един ден Мане го прави и си спечелва за цял живот прозвището “Гаринча”.

Епизод 3
Звездата му изгрява на футболния небосклон с пълна сила на световното първенство в Швеция през 1958 г. Мане е взет с огромно нежелание от селекционера Висенте Феола. По време на първите два мача – с Австрия (3:0) и с Англия (0:0) дясното крило седи на пейката. Преди сблъсъка със СССР журналисти и играчи молят непреклонния Феола да включи Гаринча в състава. И така, на 15 юни 1958 г. светът го забелязва. “Трите най-фантастични минути в историята на световния футбол” – така известният френски специалист Габриел Ано нарича трите първи минути натоя мач.

В 15-ата секунда Диди изпраща топката към Гаринча, който два пъти поред преминава защитника Кузнецов, след това още двама – Войнов и Крижевски, и с бомбен удар улучва гредата. Секунди по-късно Гаринча отново пробива по фланга, центрира в наказателното поле и Пеле за втори път поразява гредата. А в 3-ата минута на този неудържим щурм към вратата на Яшин пада и гол на Вава след нов пас на Гаринча.

На следващото световно – през 1962 г. в Чили, Мане е единодушно признат за герой №1 на турнира, тъй като още в първите минути на втория мач Пеле е жестоко контузен и излиза от строя. Апотеозът на изявите му е отново мач срещу Англия. Маноел подава за един и сам нанизва останалите два гола за победата на “селесао”. Единият вкарва с глава, надскачайки високите бранители. Казват, че това е най-силният мач в кариерата на звездата.

След последния съдийски сигнал треньорът на англичаните Уилям Уинтърботъм избърсва потта от челото си, въздъхва и заявява пред побеснелите журналисти: “4 години учих моите момчета да побеждават отбори. Уви, никога не съм предполагал, че ще ми се случи да имам работа с Гаринча…” На полуфинала с Чили божественият Мане вкарва два гола и докарва защитата на домакините до нервна криза. На другия ден местният вестник “Ел Меркурио” излиза на цялата си първа страница с едно-единствено заглавие, набрано с възможно най-едрия шрифт: “От коя планета идва този Гаринча?”

На финала “селесао” бие Чехословакия с 3:1 в и за втори пореден път печели златната “Нике”. След последния съдийски сигнал развълнуван радиорепортер се приближава до героя, залива го с водопад от комплименти и пита: “Сеньор Гаринча, знаетел ли, че сте най-добрият футболист в света?”. “Да” – е отговорът. Това е най-краткото интервю в историята на журналистиката.

В родината го чакат като Месия, наричат го “Чарли Чаплин на футбола”. Жените са в краката му, режат си вените заради него.

Епизод 4
Да, Гаринча тогава е на върха на славата си. Печели луди пари, но и ги харчи лудо. О, това било лудешко време! Купоните в къщата на звездата не спирали денонощно. Почти всички с амбиции в политиката се изреждат да се снимат с Мане – депутати, кметове, министри. Снимката с “Радостта на народа” на първа страница на вестника осигурявала толкова много гласове от избиратели, които от никъде другаде не можели да се спечелят.

От време на време в Пау Гранде идват и картолите – клубните босове на “Ботафого”. Изсипват се винаги преди срока, в който трябва да се продължи договора на нападателя. Прегръщат шумно Маноел, почтително целуват ръка на доня Наир – неговата жена-мулатка, черпят дъщерите му с бонбони. Той пък не гледа какво подписва. Идват първите разочарования – Мане кани всички членове на управата на погребението на баща си. Мъртвецът седи цял ден на верандата в грубо скован, със стърчащи гвоздеи ковчег. Не идва никой.

Радостта му е футболът. Финалният мач за първенство на Рио де Жанейро срещу “Фламенго” се превръща в триумфален спектакъл на нападателя, който вкарва хеттрик. На следващия ден един от вестниците пуска на първа страница шарж – 11 играчи на “Ботафого” – и всички с едно лице. Лицето на Гаринча. Този триумф обаче се превръща и в лична трагедия.

Получава контузия в коляното. Травмата е сериозна, но шефът на клуба Сержио Дарси не дава и дума да се издума за почивка – предстои комерсиално турне в Италия и Франция. А домакините дават 15 000 долара на мач, но само при условие, че в тима е и най-голямата звезда. В противен случай мизата пада наполовина. И Маноел трябва да играе, лекарят му бие преди всяка среща обезболяващи инжекции. Два часа след мача действието на наркозата свършва и страшна болка разкъсва коляното. Налага се да го носят от автобуса до хотела на отбора или креслото в самолета. Някой с жалостиво сърце му намира и бастун.

След завръщането вадят от крака му парче кост, но се оказва, че диагнозата е сгрешена – скъсан менискус, а вече е твърде късно. Шефовете вече мислят как да се отърват от него – те нямат полза от контузен Гаринча. Гонят го позорно от “Ботафого”. Няма пари за операция, професор Мараио Тоуриньо го прави безплатно.
В деня преди карнавала през 1966 г. “Ботафого” го продава на “Коринтианс” срещу 220 милиона крузейро (100 000 долара). Дебютира на 2 март в мач за купата. “Коринтианс” губи с 0:3 от Васко да Гама. Втори толкова печален резултат в живота на Гаринча. С разкъсващата болка в коляното Мане не е същият.

Публиката започва да го освирква, скоро си тръгва и от там. По милост попада в списъка за мондиала в Англия през 1966 г. Намира сили за “лебедова песен”. Започва да се говори за “проблемът Гаринча”. Ще издържи ли контузеното дясно коляно на високото напрежение? За робуващата на фатализма бразилска торсида съвсем не е без значение и фактът, че “най-дяволското крило на света” бе единственият футболист за всички времена, участвал в 40 мача на национален отбор, без да познава вкуса на поражението. Ако не се смята загубата на първата му жена, която Мане доброволно заменя за младата Елза.

Певицата дотолкова го заслепява, че той забравя дори шестте си невръстни дъщерички… Фиаското на застаряващия тим в Англия е пълно.

Виновници веднага са намерени в лицето на Пеле, треньора и естествено Гаринча.

Разруха
Идва падението на звездата. Несполуките на терена са съпътствани и от пълна житейска разруха. Досегашните му приятели го изоставят до един, започва да обикаля провинциални отборчета, където се предлага за 1-2 мача срещу скромна сума. Играе ту за “Португеза”, ту за “Бангу”. Хонорарът често стига само за бутилка кашаса,През 1968 г. отива за кратко в Боливия, после сключва договор с колумбийския “Атлетико” (Баранкиля). В този пристанищен град на Карибско море, в който населението се препитава основно с контрабанда на злато и изумруди, “Ягуара” е замерван с домати и развалени яйца.

Позорната случка кара бразилските журналисти да питат: “Как така кумирът, нашата гордост, е отишъл да става за присмех в Баранкиля?” Дискусията се разгаря цяла седмица, но после върху северните райони на страната връхлита мощен ураган и вестниците започват да пресмятат щетите. На 19 декември 1973 г. изиграва прощалния си мач на “Маракана” и окончателно слиза от футболната сцена.

Хроника на една предизвестена смърт
Отчаянието завладява Мане, седмици наред стои сам в едно бунгало. Под леглото му се търкалят празни бутилки ракия. Пристрастява се и към уискито, с чиито вкус се запознава в Англия. Крушението в личния му живот се дължи и на многобройните му изневери.

През 1963 г. напуска любимата Наир и заживява с некоронованата кралица на самбата Елза Соарес. Запознанството им е интересно и става след един победен мач. Докато голите играчи празнуват в съблекалнята, знойната певица влиза и прегръща Гаринча под душа, слагайки началото на бурна връзка, продължила над 15 години. Двойката живее в Рио, докато жената и децата на Гаринча са в Пау Гранде. Това настройва много бразилци срещу него. Скоро идва началото на края за Гаринча. Съседите в тузарския квартал „Урка“ в Рио непрекъснато тормозят него и Елза.

Започват години на луда любов и безкрайни скандали. Докато Елза пее и танцува в луксозните нощни клубове на Рио, Гаринча прави компания на окъснели посетители и се налива с уиски. От време на време в печата се появяват слухове, свързани с личния му живо – при това доста нелепи. Обект на обсъждане са отношенията с Елза, с дъщерите, със старите познати. Край къщата му постоянно дежурят папараци и обикновенни зяпачи. В навечерието на карнавала един таблоид дори си позволява да напише, че Мане и Елза са се самоубили …

За да опровергае това, Гаринча цяла сутрин позира на фотографите пред вратата.
“Ягуара” постоянно е без пари. За да погаси дълговете залага имуществото си, а няма с какво да плаща издръжката на децата. Съдът обявява конфискация и разпродажба. Губи къщата си на остров Гобернадор, после тази на улица “Боржес де Мадейрос”, край езерото “Де Фрейтас”…През март 1968 г. Гаринча е осъден на 90 дни затвор за неплатена издръжка, но е пуснат под гаранция. Нова трагедия става през април 1969 г. , когато в автомобилна катастрофа загива Розалия Гомес, майка на Елза.

Инцидентът става на връщане от Пау Гранде, където Мане се напива с приятели в бара на Доди. По-късно обяснява пред съда, че в такова състояние не е трябвало да качва Елза, дъщеря й Сара и тъща си. Фордът на Гаринча връхлита върху стар камион, който се движи бавно по шосето без светлини. Розалия умира на място, бившата футболна икона, Сара и шофьорът на камиона се отървават с леки травми.

Съдът осъжда Гаринча на две години затвор. Той не влиза зад решетките, защото Елза и другите близки на загиналата не възбуждат углавно дело. Присъдата остава условна и той плаща само глоба. През мат 1975 г. умира Наир. Гаринча прибира вкъщи петте си най-малки дъщери. Сега в семейството има 22 души. Те консумират на месец по 60 кг фасул, 90 кг ориз, 30 кг макарони, 150 кг хляб, 1500 банана.

За да привърже по-силно Маноел към себе си, Елза решава да имат свое общо дете. Тя смята, че ако Гаринча се сдобие със син (не признават момчето, родено през 1959 г. от една шведка в Стокхолм), той ще престане да се лута. Ала появата на Гаринчиня през юли 1976 г. не прави очакваното впечатление. Бащата отново започва да пие, забравя дадените клетви. “Помня го как дойде в родилния дом с помътнели от пиянство очи”, казва Елза.

Година по-късно тя вика полицията с молба да арестуват мъжа й. По лицето й има следи от побой, от носа й тече кръв. През лятото на 1977 г. след поредния жесток скандал Елза и Мане се разделят. Този път завинаги. Сам, без работа и пари, без приятели и забравен от всички, великият Гаринча се лута из бордеите и болниците за лечение на алкохолици.

В началото на 1978 г. Гаринча за първи път влиза в болница със сърдечна недостатъчност. 2 седмици не пие, изглежда отпочинал и освежен. Тогава идва и флиртът му с 20-годишната мулатка Вандерлея – вдовица на бившия нападател на “Васко да Гама” Жоржи Карвоейро. Гаринча се мести да живее при нея. Откриват му цироза на черния дроб. През юли 1979 г. го откарват в безсъзнание в районната поликлиника “Ларанжейрас”.

Епилог
Лекарите му забраняват да пие. “Ако искаш да живееш, не го прави.” Но всичко си продължава постарому. Напълно е забравен от всички. Властите дори го обявяват за покойник, 4 години преди смъртта му. През 1980-а школата по самба “Магуейра” го качва на своята платформа по време на парада. Нацията е шокирана, виждайки вцепенения от алкохола Гаринча със златиста фланелка на Бразилия, който не осъзнава къде се намира.

В ранните часове на 20 януари 1983 г. Гаринча отлита завинаги. Умира в съня си на 20 януари 1983 г. Всичко започнало вкъщи, на улица “Естампадорес”, в район Бангу. В 16:45 часа е взет с линейка и докаран в клиниката. Дежурният лекар Едевалдо Морено констатира състояние на кома, причинено от голяма доза алкохол. Милиони бразилци плачат и танцуват самба на тъгата.

На ковчега му е сложено знамето на Ботафого, където той играе 12 сезона. Там, където е погребан, пише: „Той беше добро дете и говореше с птиците“. Гробът му сега е отбелязан със съвсем скромна зацапана плоча, надписът е лаконичен: „Тук почива в мир онзи, който беше радостта на народа – Мане Гаринча“.

На стената на светинята “Маракана” пък с огромно черни букви е написано: “Гаринча! Благодарим ти за това, че живя!”.