Ангел Станков: Отказах на Аякс заради Левски (ВИДЕО)
Ангел Станков е роден на 28 август 1953 г. Играл е в Металург (Пк), Академик (Сф), Родопа (Смолян), Бдин (Видин), Левски и Спартак (Вн). Бил е треньор в ДЮШ на Академик и Левски, Беласица (Пч), Кремиковци, Родопа (См), ЦСКА (Сирия), Левски, Солей Бихад (Кувейт), Ал Халиш (Саудитска Арабия), Спартак (Пл). Бдин (Видин), Розова долина (Кз). Шампион на Сирия и финалист за Шампионската лига на Азия. Извежда юношите младша възраст на Левски до титлата през 1994 г. Бил е селекционер и на аматьорския национален отбор. В момента е скаут на „Герена“ и шеф на ветераните към клуба.
Топката ни беше от парцали, чак в Академик обух футболни обувки
Аз съм от пернишкото село Кладница. Нашите дойдоха в София, когато бях 14-годишен. Татко започна работа в „Кремиковци“. Времената бяха трудни, бедни. Хората си изкарваха тежко хляба. Ние, хлапетата, израствахме сами на улицата, там се изграждахме. По цял ден гонехме топката. То и какви топки, де…Първите, с които аз ритах, бяха елементарни – с по една цицка. Надуе се, цицката се увива, връзва се с един кожен възел отстрани.
Проблемът беше, че ако те уцели по главата тази цицка ти обелва направо кожата. Първите истински футболни обувки си взех чак в Академик като юноша. Иначе играехме с едни гуменки, отдолу имаше малки бутончета. Бях комшия в Перник на Киро Ивков, живеехме на един етаж. Той сутрин като излезе да рита, ни събираше дечицата от махалата – говоря ви 1964-1965 г. Киро млад влезе в мъжкия футбол, вече беше известен, много му се радвахме, ходехме му на всеки мач.
Първите ми треньори се казват Роман Драгомиров – голямо име за Миньор, както и Иван Иванов – бивш вратар. В Перник идваха от София добри футболисти, дори Мечо Яшаров, бъдещият съдия. Нелош халф беше на Металург. Спомням си още Рангелов, Венко „Златното краче“…В Миньор ритаха Данчев, Васко Романов, Ярето Йорданов, всеки мач на стадиона се превръщаше в празник. И нещо, което сега ми прави лошо впечатление – никога агитките, или привържениците на двата тима не са били разделяни от огради. Около терена свободно се продаваха бира и кюфтета. Нито веднъж не е имало скандал, дори хвърлено шише. Един до друг сме стояли, никакви проблеми, говорим си, закачаме се. Тази човещина, която беше, вече изчезна.
Винаги съм се възхищавал на Гунди. Харизматична личност. Ама тогава във всеки тим имаше големи фигури. Харесвах още Чечо Богомилов от Черно море, Чико и Попето от Ботев (Пд), Кольо Христов и Иван Въжаров от Дунав, ами врачанските легенди – Линко Песа, Евден Каменов, Йорданов, Ангелов…Ами Локо (Пд)? Бате Зум е един от най-големите за всички времена. Да не говорим за това, че като вземеше топката, той можеше да премине през цялото игрище и да вкара гол или от 3 фаула да вкара 3 гола. Пешо Жеков откъде я ритнеше, все я вкарваше. И го гледаш – бавен, тромав такъв, нестандартен в движенията, и в един момент пипне ли топката – търси я във вратата. Митата Якимов, Мишо Горнобанския кмет, Сашо Шаламанов…
Моите чужди идоли бяха сърби: Драган Джаич, Драгослав Шекуларац и Петрович. Джаич беше нещо изключително – излъчваше красота в движенията и в играта. Събирахме от стрелбищата по панаирите картички с футболисти.
В Академик съм от 1969 г. Пое ни бате Мирчо Павлов. В моята група бяха още Сашо Момчилов, Боре Гьорев, Коце Костадинов…Вратар ни беше бившият министър на МВР Камен Пенков.
Академик бяха голям отбор по онова време – почти всички момчета бяха национали, да не ги изброявам. До ден-днешен си спомням дебюта в „А“ група през сезона 1974/1975. Беше срещу ЦСКА, на „Васил Левски“. Над 30 000 души имаше по трибуните. Завършихме 0:0. През този сезон с Академик станахме пети и балкански шампиони. Нашият треньор бате Данко Роев направи много за футбола. Страшно дисциплиниран човек, трудолюбив.
Изпратиха ме войник в Смолян. В Родопа играх две години. Стари войници там ми бяха Ченката (Цецо Атанасов – б.а.), Боко Димитров, Геле Рангелов, Трайчо Соколов, вратарят Кольо Костов. Един от най-силните тимове в „Б“ група. Стадионът ни се пълнеше на всеки мач. Казват сега: „Ама футболът тогава е бил друг, доста по-бавен.“ Не е вярно това. Просто беше по-техничен, нямаше я тази гадна агресия, която виждаме сега. Не ви ли прави впечатление, че всяка седмица има някъде счупен крак, или тежка контузия?
Аз си имам собствена теория. Футболът се дели на две – бразилски и германски стил. Южната част на света е топла, гореща, трудно можеш да правиш тежки тренировки. Повече се търси техника и импровизация, защото те играят с душа и сърце. Те си пускат музиката и танчуват с топката. Топката при тях не пада, защото от деца го правят. Отиваме на другата крайност – Германия, Скандинавия и Англия…Ами, четам 10 месеца в годината е студ. И ти какъв ще бъдеш? Ще трябва да си здрав, мощен и агресивен. Защо? Защото ако останеш на едно място ще настинеш или ще те смачкат. Това е истината – едните играят с душа и сърце, другите – с мисъл и знание. Специфично нещо е футбола, цяла наука е.
В младежкия национален отбор ме повика за първи път Христо Андонов – Пелето. Дебютирах по време на едно турне в Куба.
Във Видин с Ганди и Тихата стъпка
Във Видин се озовах покрай един състудент във ВИФ – Венко, който пазеше на Бдин. Данчо Йорданов – Въргата, също помогна. С него бяхме заедно в Родопа. Така преминах в Бдин. На другата година дойдоха още Митко Мумджиев, Пепи Топчев, Владо Владов…Там заварихме Ганди Кирилов – на Росен Кирилов баща му, Пепи Станков – на Мартин Станков баща му, Никола Громков, Гошо Петров (Черноморец), Гошо Георгиев (екс Славия), Огнян Маринов – Тихата стъпка…Това и до ден-днешен го признават за най-добрия отбор на Видин за всички времена. В началото треньор ни беше Атанас Ковачев – Кълвача, след това дойде бате Здравко Душанов – много голям треньор. Два сезона изкарах там.
В продължение на 20 мача нямахме загуба – вънка, вътре – биехме. В осем мача у дома не бяхме допуснали даже гол. На деветия бихме с 4:1, като ни отбелязаха гостите, нашата публика започна да ги аплодира. Абе, страшна работа…Обаче се случи белята. Направихме една катастрофа и нещата тръгнаха надолу. Рейсът, с който пътувахме, се обърна. Брахме голям страх, загубихме и мача. Имаше контузии, стрес, но слава Богу – всички останахме живи след този инцидент. Полежахме по болници 2-3 седмици.
Играех силно във Видин. Често ме викаха в „Б“ националния отбор. Искаха ме първо Славия, после дойдоха емисари и на ЦСКА.
На „Герена“ ме взеха Вуцата и Валяка
В Левски ме взеха Иван Вуцов и Васил Спасов – Валяка. Нямаше как да им откажа, за мен това беше сбъдната мечта. Започнах силно в дебютния сезон на „Герена“. Даже си спомням, че ме избраха в идеалния отбор на първенството. Има и любопитен момент. По това време играех с фамилията Йорданов, но пък в Левски вече се беше наложил Данчо Йорданов – Пиката. Започнах да излизам на терена с бащиното си име – Станков. Така останах известен във футболните среди и като играч, и като треньор.
Най-щастлив съм се чувствал след златния дубъл през 1979-а. Макар че този сезон като индивидуални показатели ми беше по-слаб – 20 мача и 3 гола. Отборите вече ме познаваха, започнаха да ме пазят по-внимателно, друго беше вече отношението към мен, получих и контузии…най-вече раменете и колената, както и разтежения. Тренировките ни при Вуцата бяха жестоки. Да, мрънкахме, обаче после летяхме по игрището. Иван беше от първите наши специалисти, които вкараха модерни методики в тренировъчния проце, обикаляше и по чужбина. Въведе т.нар. „пакетно придвижване“, за което толкова го подиграваха разни „разбирачи“. Това обаче е основата на съвремения футбол – да преминаваш бързо в двете фази, да преливаш в отделните линии. При Вуцата нямаше делене на млади и стари – всички тренирахме с еднакви натоварвания. Имаше дисциплина и ред. Обичаше да ни казва: „Няма титуляри и резерви, влизаш и играеш.“ Че ни гонеше и изискваше много, така беше.
На „Герена“ като дойдеха отбори от провинцията до 15-ата минута, ако не сме вкарали гол, публиката почваше да бучи. И колегите викаха: „Вкарвайте по-бързо, защото не можем да издържим тази атмосфера.“ Ние не се спирахме.
Дебютирах с гол във вечното дерби
Силно ми беше първото вечно дерби – 4:1 бихме ЦСКА. И аз, и другият дебютант – Пламен Николов, се разписахме. Помня гола. Имам общо 4 гола срещу „червените“. Бях по лявото крило, Барзов ми подаде, пробих, влязох между Божил Колев и Цоньо Василев и от 30-ина метра по диагонала я вкарах на Данчо Филипов. Полудях от радост, прескочих рекламите зад вратата и отидох да куфея при агитката. Това за онова време беше нещо нечувано (смее се). После ме викаха горе (сочи нагоре) да давам обяснение.
Друг гол вкарах за 1:1. Павката Панов изпълни фаул, топката се отби в гредата и аз я довкарах с глава. След това при 1:2 в последната минута се възползвах от грешка в защитата, откраднах топката и изравних за крайното 2:2.
В Амстердам отидохме с една резерва
В евротурнирите дебютирах срещу полския Шльонск (Вроцлав) – 3:0 в София (14 септември 1977 г.). Те бяха мощни, здрави, може би ни и подцениха. Тук, докато се усетят им вкарахме набързо 3 гола. В Полша асистирах за един от головете на Панов (той бележи дубъл за 2:2 – б.а.). Предполагам, че още в Шльонск съм привлякъл вниманието на холандските съгледвачи. Играх силно и в двата мача – 1:2 тук и в Амстердам. На реванша поех топката от центъра, пробих отдясно, навързах 3-4 човека, стигнах до аутлинията и центрирах за изравнителния гол на Киро Миланов, Бог да го прости…Играех като халф, защото Фифи Перото (Стефан Павлов – б.а.) беше наказан. Павката Панов беше със счупен крак, Краси Борисов – със счупен крак, Киро Ивков – наказан. Кадрови проблеми страшни. Там отидохме 14 души. Май само Томето Лафчис беше единствената ни резерва. Публиката ни аплодираше през цялото време, защото играехме открит футбол.
След мача при мен дойдоха хора от Аякс и ми предложиха договор. Но други бяха времената. Не можех да си позволя да избягам, защото щяха да подгонят семейството ми – майка ми, баща ми, сестра ми. Освен това се чувствах супер в Левски – бях титуляр (28 мача и 8 гола), станах и национал. А и къде да ходя? В чужда държава, без да знаеш език – знаеш как е. Аз не представях само Левски, а и България. Не беше лесно да се отиде от другата страна. Е, да, все пак ставаше въпрос за Аякс – най-най-любимият ми чужд отбор. Вярно е…(Въздиша). Такъв е животът.
С Левски се разделих през 1981 г. Христо Младенов ни освободи накуп осем души. Влезнаха в съблекалнята и обявиха: „Всички, които са над еди колко си години, напускат.“ В Спартак (Вн) отидохме аз, Стефан Аладжов и Владо Николчев. „Соколите“ бяха в „Б“ група, влязохме в елита през 1982 г. Станахме и седми в „А“ група през 1983-а, имахме успех и за Купата. Стигнахме до финала (на полуфинал бият Левски с 1:0 с гол на Живко Господинов – б.а.) и стигнахме до мачове за КНК срещу Манчестър Юнайтед. Това и до днес е най-големият успех в историята на Спартак.
Аз обаче се отказах, прекратих кариерата си на 30 г. Бях само 68 кг, но загубих бързината си. Паднаха ми сводовете, станах дюстанбанлия от натоварванията и мачовете и реших да спра. Макар че имах оферти от Малта и Гърция.
На гурбет в Близкия Изток
Сирия беше едно райско кътче от Земята. Изкарах прекрасни години там. Много ме боли сега като се сетя каква разруха, какъв апокалипсис е там заради бушуващата война. С тима на ЦСКА станах шампион на страната. 20 мача нямахме загуба. Достигнахме и финал в Шампионската лига на Азия. Премии ли? Президентът на клуба ми подари един скъп швейцарски часовник и това беше (смее се). Обикаляхме доста с ЦСКА – Полша, Чехия, Италия…Въведох и ред. Те дотогава не играеха с 1-2 докосвания, обичат да се показват и правят маймунджилъци. Като започнах да им променям стила и почнаха да мрънкат: „О, коуч, защо отново?“ За да играеш така се изисква добра физическа подготовка, интелект и техника, а и „пакетиране“. Преди мен в този отбор бяха работили и Манол Манолов – Симолията, и Любо Ангелов – Старото, Бебо Капралов. Стефан Генов – Чечо, дойде след мен. Аз бях първият левскар там. Аладжов беше с мен там, после го напраавиха треньор на националния им отбор, но той не издържа.
А титлата беше на ръка разстояние…
През зимата на 1998 г. приех офертата на Томас Лафчис да поема Левски в един изключително труден за мен момент. Бях преживял лична трагедия – баща ми беше починал. Тъкмо се върнах от Сирия. Почти бях назначен за селекционер на юношеските национали. Случайно се засякох в сградата на БФС с Томето. Помоли ме да помогна и аз, след кратък размисъл, приех. Имаше проблем, защото никой не искаше да става треньор. Литекс ни водеше с 5-6 точки на зимната пауза. През пролетта записахме 14 победи и 1 равенство, но това не се оказа достатъчно за спечелване на титлата.
Първо, тогава нямаше толкова чужденци. Единственият отбор, който можеше да си ги позволява, беше Литекс. Там имаше най-много – Буши, Хаджи, сърбите…Аз взех шотландеца Джон Ингълс. Дойде с лоша слава – на скандалджия, пияница и т.н. Не ме предаде и подведе. Биткаджия и мъжкар. Освен Джони, взех Мартин Станков и Алексей Дионисиев. Дори някои запалянковци си мислеха, че Марто ми е син, а истината е, че аз съм бил съотборник на баща му (смее се).
През зимата направих много сериозна подготовка. Около 15-20 дни на пясъка в Албена беше само тичане. Ако ги питаш, ще ти кажат: „А, такова тичане не сме видяли.“ Мрънкаха в началото. Но аз ми отговорих, че това е базата и след това цяла година няма да има контузии. Има два компонента – техника и физика. Когато си подготвен в едната част, може да компенсираш онова, което нямаш в другата.
Работата на пясъка е чудесна, стига да я дозираш правилно. Пешо Кенгурото (Петър Богданов – б.а.) ми беше кондиционен треньор. Владо Делчев се занимаваше с вратарите. За мен зимната е по-важна от лятната подготовка. Първите кръгове през пролетния полусезон се играят на тежки терени, на лоши условия и ако не си добре подготвен, паднеш ли, вече първенството е загубено. Липсваше ни класа, но пък започнахме да бием. Имах една задача – да не загубя! При мен законът е: „Защитата е пред атаката.“ Да се затворим и да ги излъжем.
Тимът ни не беше лош. Най-добрият вратар имах – Димитър Иванков, както и скоростни и взривни играчи като Гошко Бачев и Сашо Александров – Кривия, усетът към гола на Гонзо…Бях първият, който върна назад Мъри Стоилов. Украинецът Вячеслав Грозни го беше отписал. Илиан Илиев – чудесен, нестандартен футболист. Един невероятен Бебето. Да не забравя и Кайзера (Н. Тодоров – б.а.).
За съжаление – второ място и уволнение. Това си е част от играта. Как го приех ли? Нормално, защото в Левски се иска само едно – победа. Трябва да си и шампион, и носител на купата. Дербито с Литекс на „Герена“…Това 0:0 ни костваше златото. От БФС изпратиха един немец за съдия – Берд Хайнеман. Той не ни даде чиста дузпа. А разликата ни от лидера я бяхме намалили до 1 точка. Биехме ли, ставахме шампиони. След това заминах за Саудитска Арабия. Не съм обиден на Левски. На някои личности – да, но на клуба – никога!
Абсолютен режимлия
Не пуша и не пия. Никога не съм го правил. Освен това и водя природосъобразен начин на живот. Вегетарианец съм от 1975 г. Имах приятели, които се занимават с йога, учиха ме как да задържам въздуха, как да дишам правилно, за да правя стречинг. Да си видял гимнастик да е разтегнал? Не, и няма да видиш. Всичко това се дължи на стречинга, който помага на мускула да добива еластичност. А когато имаш еластичност в двигателната дейност не си податлив на травми. Закон, принцип. И по-дълго организмът се бори с умората. Също така и вкъщи много работех.
Сега води „сините“ ветерани
Ангел от няколко години е начело на „сините“ ветерани: „Където и да отидем из страната, знаете ли каква радост настъпва? Хората просто искат да се докоснат до тези вече стари момчета, които толкова години са ги радвали с изявите си. Да ги пипнат и снимат с тях, със своите идоли. Идват мъже и жени, които едва вървят…
Приемаме нашите гостувания като един вид мисия. От социална гледна точка сме задължени.“
Мечтата му е Левски да има приличен клубен музей. „Това е задължително. Искам, като влезем на стадиона, да виждаме наредена историята на славния клуб – хронологично наредени всичките ни отбори. Това липсва сега и ме боли много, признава Ангел. -Дразни ме и чуждопоклоничеството. Децата си избират за идоли например Меси или Роналдо, вместо някой български футболист. Носят фланелки на Реал и Барселона. Как да се реши проблемът? Да даваме шанс на повече дечица да се развиват. Стига с тези измислени чужденци! Защо не си държим на нашите рожби?“
Милен ДИМИТРОВ
май 2017 г.
Снимки: vitoshanews.com
