Цветан Данов е роден на 27 юни 1959 г. Отрасва в монтанското село Долно Белотинци. Легендарен футболист на „Ботев“ (Враца), за който записва 186 мача и вкарва 63 гола в „А“ група. Ключова фигура е от т.нар. златно поколение на врачанския футбол от 80 – те години на миналия век. За този отбор играе и в „Б“ група. Бил е национал на България,има мачове и за олимпийския отбор. Шампион на България с ЦСКА през 1980 г. В кариерата си е играл още за „Монтана“ (тогава „Септемврийска слава“) , „Дунав“ (Русе), португалските „Фарензе“ и „Олянензе“, „Чавдар“ (Бяла Слатина), „Академик“ (Свищов), „Локомотив“ (Видин), „Локомотив“ (Мездра), „Победа“ (Мировяне) и „Искър“ (Нови Искър). В момента е извън футбола. Работи като охранител в частна фирма. С него разговаря главният редактор на vitoshanews.com Милен Димитров. Преди два дни публикувахме първата част от интервюто, ето сега и втората…
– Мачът срещу „Левски“ през декември 1985-а ли е най-силният ви за „Ботев“?
– Не, не. Имам и по-силни. Сещам се например за мач с „Берое“. Бихме ги с 3:0, аз забих хеттрик. А пък баща ми, Бог да го прости, беше на трибуните, и след срещата ме пита: „Абе, ти игра ли днеска, що не игра?“. Случи се една кал. И той ме почна пак: „Не, понеже чист влезе, чист си излезе.“ Отвърнах му: „Тате, аз не съм излязъл на терена да се въргалям у калта като прасе, а да бележа.“Първият гол го вкарах от фаул, вторият – след меле в пеналта, при третият пък тръгнаха да ми правят изкуствена засада. Копнах топката над двама защитници и – айде!
Силни мачове изиграх и когато разбрах, че ще заминавам за Португалия. Скъсах се от голове, пасове, фаулове – красота! Вкарах 11 попадения само през първия полусезон. Всичко ми вървеше. Откъдето я ритнех топката, оттам влизаше.
– Кой е най-красивият гол в кариерата ви?
– С „Хасково“ (19 декември 1983 г . – б.а.). Спечелихме с 2:1 в 15-ия кръг. Стрелях към вратата, по диагонала, с левия крак. Топката се отби и в двете греди – в лявата, зад вратаря в дясната и – вътре! Ама горе високо – так-так – так… Красиво изпълнение се получи. Шутът беше от много далече и остана в съзнанието ми (смее се).
– Със задни ножици разпивали ли сте?
– Не, не. Не обичах да падам по гръб. И с глава нямам голове. А, чакай – излъгах те. Всъщност вкарах само два гола в кариерата си с глава. Първият беше срещу ЦСКА. „Армейците“ ни биха със 7:2 (24 август 1986 г., III кръг – б.а.). Вторият гол – мой. И досега ми е като на кинолента пред очите ситуацията. Войнов пробива отляво и центрира, копва я, и прехвърля Джони. И аз отзад лекичко само слагам тиквата на празна врата – баааам. По-късно вкарах с глава и в Португалия веднъж. И това беше.
– Колко голове сте вкарали от дузпи?
– По принцип бях щатен изпълнител, но колко са точно – не мога да ти кажа. Във Враца имам 13 гола от дузпи. Само две съм пропуснал.
Едната в Русе, при 0:2, в 90-ата минута беше. Стрелях над гредата. А вторият фал беше за Купата. Водехме срещу „Партизан“ (Червен бряг) с 5:0 или 5:1, т.е. – пак беше без значение. Вратарят я спаси. Не мога да се сетя за името на момчето, но после мина и през „Славия“.
– Получавали ли сте червен картон в кариерата си?
– Не, никога не съм бил гонен от игра. През 1987-а даже взех купата за индивидуално спортсменство заедно с Джони Велинов (двамата печелят по 300 т. в тази класация, изпреварват А. Бончев от Локо Сф и Ил. Войнов Враца – 295 т., Ив. Ганчев и Дечо Павлов – 290 т., б.а.). После се шегувахме с колеги – какво му дават на тоя, нали е вратар, не се бута у калабълъка, да се разправя, да му дават картони (смее се).
– В националния отбор дебютирате на 26 октомври 1983 г. в Прага. Там побеждаваме Чехословакия с 2:1.
– Така беше. Стойчо Младенов и Гибона (Божидар Искренов – б.а.) вкараха головете. Аз смених Емо Маринов в 71-ата минута. Гиби направи страхотен мач тогава, буквално сам ги би чехите, признавам. Благодарен ще му бъда винаги на Иван Вуцов, макар че после ни се поразвалиха отношенията, но това е друга тема. Вуйчо ни взе като дуо от Враца с Емката. Бяхме си извоювали авторитет като успешен тандем и може би и селекционерът е видял нещо добро в нас. А ние – като гръмнати! Идваш от Враца все пак, а в националния – само звезди! Бъзикат ме аверите: „Айде бе, и ти национал стана“. Отвръщам им: „Като ме викат, ще ходя.“ (Смее се). Кой ти е очаквал такова внимание? Да ти призная честно, нищо не си спомням друго от дебютния ми мач в Прага. Сега чак, на стари години, гледам от интернет откъслечни кадри и виждам как съм се мотал по игрището.
– Добре, но срещу Уелс, врешителната европейска квалификация на 16 ноември 1983 г. в София, излизате титуляр. Значи не сте се представители толкова зле срещу чехите?
– Там, историята с Уелс де, е много интересна. Виж какво стана. Правим силна подготовка. На лагера Вуйчо е събрал куп център-нападатели: Маринов, Мишо Вълчев, Антим Пехливанов, Ераносян – това са все център-нападатели. Не съм очаквал изобщо да ме пусне мен на тяхно място. Обявяват състава и…чувам най-изненадващо… „Цецо Данов“. Викам си: „Опаа, какво стана?“. Всъщност той ни викаше по звена, да ни обяснява тактиката. Повика ни мен, Гибона и Стойчо. Обясних на Вуцов, че никога през живота си не съм играл централен нападател. А той ми вика: „Цецо, ония са мърди, чакат само на гюме. От тебе само едно се иска – да ги развеждаш тия двамата – Гиби и Младенов, и да им правиш място. Друго нищо не ме интересува.“
Тогава се играеше със стопер и „метач“. И почна мачът с уелсците. Признавам си – я съм пипнал топката два пъти, я – не. Смениха ме още на почивката. Даже човекът, който влезе на мое място – Руси Гочев, ни донесе с гола си победата с 1:0. След последния съдийски сигнал Вуцов ме прегръща и целува. Учудих се – защо пък точно мен ме целува? После, на разбора, който го проведохме в ресторант „Кубан“ на „Слънчев бряг“, ми каза, че съм се представил страхотно. Значи съм изпълнил задачите. Затова сега ми е смешно, когато разни кибици дават оценки на тоя или оня играч: „Ама той не я пипна цял мач…“ Да, обаче те не знаят какви задачи е поставил треньорът на дадения футболист. Така че по-добре да си траят. Казвам го от собствен опит.
– След успеха над Уелс обаче дойде часът и на драмата в Сплит. Загубихме драматично от Югославия с 2:3 и на Евро 1984 отидоха „плавите“…
– Тогава се получи друга смешна ситуация. Емо Маринов влезе в игра към края на срещата, а Мичмана (Николай Колев – популярен тв коментатор – б.а.) се объркал в суматохата и казал по телевизията, че аз влизам. Та месец по-късно, когато го засякох в София, му викам: „Мичмане, ела сега да те черпя по бира“. Той се оправда, че изобщо не ни различавал мене и Емо.
– Според вас имало ли е някаква договорка между щабовете на двата тима?
– А, не, каква ти договорка? Ради Здравков се озова на чиста позиция, но трябваше да подаде на чакащите подаване пред голлинията двама души. И самият Ради добре я изигра ситуацията, обаче пусти късмет…Никой не го обвиняваше за пропуска. Абе, голяма драма…После, в съблекалнята, беше гробна тишина. Ние буквално не знаехме къде се намираме. Беше рев, сълзи и сополи. От Сплит кацнахме във Варна. Посрещна ни гъста мъгла на летището в София и затова самолетът промени курса. И именно във Варна удавихме мъката в алкохол. Признавам си.
– Признахте, че сте си развалили отношенията с Иван Вуцов. Защо?
– Не му се сърдя. Той ме повика за първи път в националния отбор. През 1983 г. много искаше да ме вземе в „Левски“. Мен и Емо Маринов. Даже бях подписал предварителен договор със „сините“, но…Първият конфликт между мен и Вуйчо стана заради това, че не ме повика за олимпийската квалификация с гърците. Иначе преди това редовно получавах повиквателни за останалите мачове от кампанията на Лос Анжелос 1984. Бяхме в група със СССР, Унгария и Гърция. Представяхме се силно, направихме 0:0 в Москва. Дойде време за домакинството ни на Гърция в Сливен, предстоеше ни и ответен мач. Ако бяхме взели две победи, което беше напълно възможно, печелехме виза за Лос Анжелос. Сега, друг е въпросът, че после държавите от соцлагера бойкотираха Игрите в САЩ и така или иначе нямаше да видим Града на ангелите. Почнахме подготовка, настанени бяхме в Шведския хотел във Варна. Играехме контроли с отбори от региона. Вуцов не ме пусна изобщо в последната проверка. Светна ми на мене „червената лампичка“: „Опа, тука нещо ставааа.“. Не ми беше никак приятно. Отидох при треньора и му се оплаках от това отношение. Той имаше една приказка: „На когото не му изнасят моите методи – да си ходи. Събирай си багажа и си отивай.“
Добре, ама ако се прибера скоропостижно във Враца ще излезе, че съм наказан нещо. И затова ми наредиха да остана в лагера. И така – останалите тренират та се късат, а аз само ям и спя. Разминаваме се по коридорите с Вуцов, правим се, че не се виждаме. Качвам се в рейса за мача в Сливен, той – пак нищо. Трае. Почна мачът, аз – на трибуните, до 90-ата минута резултатът беше 0:0. Съдията даде дузпа за нас. Ераносян я би – греда! Свърши срещата, аз стоя и чакам пред рейса. Дойде Вуцов и почна да вика по мен: „Видя ли какво стана бе, маймуно? Заради тебе загубихме важна точка.“ – „Добре, другарю Вуцов, аз бях в публиката, защо заради мене?“. – „Млък, ще се разправяме после!“. Все пак за ответния мач с гърците получих нова повиквателна. На лагер сме в Сандански. Вуцов още първата вечер ми каза: „Понеже на Емо Спасов са му задържали паспорта, затова те викам. Да не мислиш, че за нещо друго.“ С една дума – да не си правя илюзии. Бихме комшиите, обаче аз пак не помирисах терен.
После Иван ми се разсърди заради случка на приятелския мач срещу ФРГ (2:3) във Варна. Пусна всички да играят срещу големия бундестим, а мен и Маринов ни забрави. Васко Методиев – Шпайдела беше помощник – треньор. Викам му: „Така и така е решил да ни гони, кажи му да ни пусне, поне да запишем участие срешу Хрубеш, Румениге, Бригел и компания. Това ти остава във визитката за цял живот.“
Е, не ни пусна. Скарахме се с него, казахме си, каквото имахме да си казваме и…Тогава му заявих, че сдавам екипировката и се отказвам от договорката с „Левски“. Той пък плашеше, че ще ме отказва от футбола. Както и да е, не успя да ме откаже.
– Така че оставате верен на любимия „Ботев“…
– Да. По-късно се разминах и с трансфер в „Локо“ (Сф). Съпругата ми Виолета е от Мировяне. Тя също беше спортистка – лекоатлетка в „Локото“ . През 1984 г. получих оферта от „железничарите“. Жената много ме навиваше да я приема, но аз се дърпах: „Бягай, не искам..“. Не съжалявам за нищо в този живот.
– През 1987 г. как преминахте в португалския „Фарензе“?
– Историята е много интересна. Но аз започнах сезона във Враца, тръгнах си през октомври…Бяхме четвърти в класирането, когато тръгнах към Португалия. Обаче после какво стана…Тия, моите, щяха да изпаднат. Добре, че все пак се спасиха. Иначе трансферът ми в чужбина стана благодарение на Христо Младенов. Националният отбор беше на лагер във Велинград. С тях беше и моят приятел Илия Войнов. Обади ми се вкъщи, на домашния телефон. „Ела бързо, старшията иска да говори нещо с теб.“. Паля веднага жигулето, заминах по най-бързия начин, бръм-бръм-бръм – та там…Отивам при селекционера: „Кажете, другарю Младенов“. А той: „Данов, искаш ли да играеш в чужбина?“. –„Да, как да не искам“. – „Е, няма да си в „Порто“ (те тъкмо бяха взели КЕШ), ама отиваш във „Фарензе“. Вярно, че са последни, и Господ не може да ги спаси, но поне ще усетиш тръпката. Градът е страхотен, на брега на морето, хората ти дават добри пари. Две години ще си изкараш царски…“. – „Абе, отивам бе, къде ще да е, а пък още повече – в Португалия.“ Аз бях ходил вече в страната. С националния тим участвах на турне до Мароко. Играхме и контроли на остров Мадейра.
Младенов по-рано е бил треньор на „Фарензе“, там много го уважаваха хората. С мен заигра и Кольо Спасов. Преди това тук беше се подвизавал и Ваньо Костов. Имаше и дружи чужденци – най-вече бразилци, колкото искаш. Взехме още двама – Лило и Питико. Най-известното име при нас беше Адемар (бивш играч на „Спортинг“ Лисабон и „Порто“). Треньор ни беше местната легенда Жозе Аугусто (1937 г.). Тимът беше закъсал в класирането, всички специалисти ни бяха отписали. Опровергахме прогнозите и се спасихме от изпадане (завършват 12-и, с 34 т., 12 победи, 10 равни, 16 загуби, гол. разлика 36:50).
– Какви бяха изявите ви в португалския елит?
– Получавах похвали по вестниците. Не съм вкарал на някой от грандовете, но наказах „Беленензес“ със Стойчо Младенов. Беше интересен мач, понеже аз вкарах от фаул – 1:0, Адемар си вкара автогол – 1:1, а в края пак той отбеляза победния за нас гол – 2:1. Но на следващия сезон изпаднахме с 31 точки, а бихме и „Спортинг“ (Лисабон) с 1:0. Не помогна и назначението на англичанина Малкълм Алисън (1927, Манчестър Сити, Кристъл Палас, „Мидълзбро“, „Галатасарай“, „Спортинг“ Л, национален отбор на Кувейт и др.). Голямо име, респектиращ човек! Викахме му Биг Ал. Ръководството на клуба обаче не ми продължи договора, с мотива, че съм им бил скъп. Взимах по 3 000 долара. Тръгнах си от Фаро с актив от 43 мача и 6 гола и без да получа нито един картон! После Младен Радков – Мечо, ми помогна да премина във втородивизионния „Олянензе“. Градът се намира на 6 км от Фаро.
– Как беше там?
– Водеше ни пак известен специалист – Марио Уилсон (1929). Ние – българите, бяхме най-големите звезди. Както и Мануел Кажуда. С отлични спомени съм от Оляо.
– И после се завърнахте в България…
– Да, първо отидох във Враца, нормално беше са направя това. Шефовете „разбирачи“ обаче не ме взеха, бил съм стар. Чудех се какво да правя. Васко Таков (левскар, софиянец, бил е по Берковица играч, там се и жени) беше станал треньор на „Чавдар“ (Бяла Слатина) и ме покани. Приех и влязохме бързо в „Б“ група. Събрахме се там бивши „легенди“ – аз, Яшар Еминов Рамаданов, по-известен като Юлиян Емилов – Яшко, Румен Славков, Павони…Завърнах се за малко и във Враца. Илия Панев пак беше станал треньор, взе и „стари кучета“ като Тошко Борисов от Видин. Добре, ама шефовете на клуба махнаха бай Илия и сложиха на негово място Евгени Янчовски. Той ни изгони двамата с Тошко, и ние се върнахме в…Бяла Слатина. Там пак направихме страхотен отбор с Яшко, Веско Михайлов и Пантата (Панталей Заков – б.а.) дойдоха от Монтана… Само старци – разбойници (смее се). Правехме красоти на игрището. И изпаднахме…два гола се оказаха фатални. По голова разлика, нашата беше по-лоша от тази на „Светкавица“ ли беше, на „Доростол“ ли…
– Как се разви кариерата ви след престоя в Бяла Слатина?
– Поиграх малко в Свищов и в „Локомотив“ (Видин). Спонсорът на двата клуба беше един и същи – бай Иван Личев. Но парите свършиха и изпаднахме. Много смешно беше във Видин…Треньор ни беше Стефчо Капралов. Отиваме на тренировка, и гледам – само „чужденците“ сме, т.е. играчите от населени места извън Видин. Питаме Капрала: „Къде са другите, бе?“. Отговаря ни: „Няма ги, продават бензин.“ Нали помните, че тогава беше петролното югоембарго и някои хора забогатяха покрай него (смее се).
– След Видин обаче не спирате с футбола…
– Поритах няколко месеца в „Локомотив“ (Мездра) и си казах „А, я стига толкова.“ Преди това бях почти спрял за 1 година. Бях играещ треньор на „Победа“ (Мировяне) в софийската окръжна група. В тима ми бяха легендата на „Локо“ (Сф) Георги Бонев, братът на Любо Пенев – Боби и др. познати „муцуни“. При нас бяха например Боби Митничаря, Руслан Вуцов, както и тогавашният унгарски посланик Шандор Сабо. Той ни пазеше. Голям образ и свестен човек. На нашите мачове в Мировяне идваше доста публика. Имаше и кетъринг. Една руса мацка продаваше бира на павилионче пред стадиона. Ходеше с разголено гръбче и къса поличка. Шандор ми викаше след мач: „Айде, Цецо да пие бира на гол гръб.“. В Мездра се върнах в „Б“ група на 35-36-годишна възраст.
– Тежки контузии имате ли?
– Имал съм късмет и много тежки травми не съм получавал. Най-дълго време бях извън терена, когато ме изрита Иван Говедаров от „Локомотив“ (Пд). Ей такъв ми направи глезена. Това се случи малко преди да получа първата повиквателна за националния тим. Но бързо се възстанових и още на 10-ия ден излязох на тренировка. Но виж – аз се и пазих много. Не съм от борбените играчи, от биткаджиите. И затова много ме упрекваха треньори и публика. Сега, вече съм на 60, се „обаждат“ ставите и коленете. Това „спечелих“ от футбола.
– Сега как сте? С какво се занимавате?
– Добре съм, да чукна на дърво. Преди известно време имах здравословни проблеми. Прекарах микроинфарт. Наложи се да сложа стент на сърцето. Сега се водя пенсионер по болест (Смее се). Налага се да работя в частна фирма като охранител. Живея си на село – в Мировяне. От време – навреме ходя на мачове.
– Харесва ли ви нашият футбол?
– Е, не ми харесва, как ще ми харесва? Чета, че обвиняват за всичко треньорите. Омръзна ми да гледам чужденци и то слаби като кучета. Любо Пенев им каза истината: „Ютията е на дъното и трябва да я отлепим.“ Начинът това да стане какъв ? Работа-работа-работа! Но виж, и силно поколение си трябва. Таланти има, но са епизодични светлинки в мрака.
