Прочутият вратар Даче Никифоров: Избягах от моята сватба заради мач!

Гроздан Никифоров – Даче е истинска легенда за футбола в Костинброд. През цялата си кариера той остава верен на любимия клуб. Уникален случай е! Роден е на 15 февруари 1939 г. Вратарят дебютира през 1955 г. и до 1999 г. играе – първо в мъжкия тим, после при ветераните. Изиграл е над 1000 мача в кариерата си. Голям веселяк, позитивен човек, с чувство за хумор.

„Целият ми спортен живот премина в Костинброд – Бенковски, завод „Асен Итов“, Химик…До 50-годишна възраст си играех официално, и то бях титуляр. По-късно 5 години бях вратар на ветераните на Академик (Сф). А и доскоро пазех на традиционния мач „Женени“ срещу „Ергени“. Всяка година играехме на 1 януари. Отначало ние – ергените, биехме наред, защото малко „бракувани“ имаше. После, като се изпожениха за костинбродски булки, хареса им, почнахме да падаме (смее се).

– Сега ми тежи единствено, че вече остарях и не мога да играя“, смее се бай Даче. Макар че вече е почти на преклонна възраст  той все още сутрин тръгва из града с колелото и се връща с него. Запазил е и младежкия си дух. Да е жив и здрав! Започваме интервюто с вратаря:

-Бай Даче, защо остана верен цял живот на Костинброд?
-Защото съм местен патриот, така да се каже. Обичам си града, комшиите, привържениците. Не мога да живея без тях. А и нали знаете – „хубава мома от село не излиза“. (смее се). Иначе по професия съм тракторист-механизатор. Цялата околия ме знае – от Драгоман до Илиянци и Мировяне. Цял Костинброд чакаше с нетърпение уикенда, когато предстоеше наш мач. Ставаше истински празник. Верните фенове ни следваха с коли, влакове, автобуси и при гостуванията.
-Кои бяха любимите ти футболисти?
-Винаги №1 за мен е бил Георги Аспарухов. Мога да посоча още Тодор Диев, Димитър Йорданов – Кукуша, Манол Манолов – Симулията, Кирил Ракаров… Възхищавах се и на вратари като Георги Найденов и Иван Дервенски.
-Кой беше първият ти треньор?
-Кирил Костов. Тогава вратари при мъжете ни бяха Лазо Крумов и Гошо Гьонев. За тези близо 50 г. активна дейност като играч са толкова много мачовете, за които се сещам – и в Сандански, и в Самоков, и в Гоце Делчев…Но най-скъп спомен ми е срещата с националния отбор, воден от легендарния Рудолф Витлачил. Това беше през 1965 г. преди нашите да се класират на Световното първенство в Англия година по-късно. Две контроли направихме. В едната паднахме с 0:4. Два гола ми вкара Гунди, един – Котето (Никола Котков – б.а.)…Четвъртото попадение не си спомням кой го отбеляза. Незабравимо! Да се изправиш срещу такива големи футболисти (вълнува се). Чест за мен беше и за моите съотборници.

Преди Мондиала в Чили през 1962 г.също ритахме с националите и отстъпихме с 1:2. Дорчо (Тодор Диев – б.а.) беше неудържим. Мисля, че на националите им предстоеше мач срещу Франция и селекционерът Георги Пачеджиев – Чугуна настоя да облечем сини екипи, за да им напомняме на „петлите“ (смее се). Диев по дясното крило нямаше кой да го спре. Наложи се да отбивам топките предимно с крака – към мен се отправяха такива бомбени шутове, че ръцете ме боляха три дни след това. Топката летеше като снаряд, нямаше време и шанс да я ловя (смее се). И колегите от националния отбор се майтапеха: „Леле, тоя как пази с крака! Ако почне с ръце – не можем и един гол да му вкараме.“

-Знам и че редовно сте играели навремето контроли срещу Левски…
-Да, така е. Ние повечето тука сме си левскари. Първият отбор, който е създаден в нашия град, се казва Левски (Шияковци) – 1924 г. Бил съм даже вратар и на Левски. Едно полувреме Бисер Михайлов пази на Бенковски, а аз – на „сините“.
-Какво си жертвал заради мач?
-Абе, ти знаеш ли, че аз даже избегах от собствената си сватба, за да играя? През 1963 г. решихме да се женим с моята любима Вишня. Насрочихме ние сватбеното тържество, обаче точно в същия ден на моя отбор предстоеше мач срещу ВИФ „Георги Димитров“ (сега НСА – б.а.) за първенство в зона „Витоша“. Подписахме се ние с булката, кумовете, шафери имаше в гражданското…И аз й викам: Вишне, аз тръгвам.“ Е, имаше цупене, сърдене…Паднеме ли, може да ми се сърди. Биеме ли – всичко се прощава. Така беше. Обаче тя си ме знае. Тя с тоя дефект си ме е взела. Няма къде да мърда. Познава си ме какъв съм алтав. И си отидох на мача. Бихме с 2:0. Оттам взех целия отбор и отидохме да празнуваме на софрата. Най-сладката ми победа (смее се). Госке яката – та до сутринта.
-Имате ли и неприятни случки по стадионите?
-Е, разбира се. То в нашите групи кой не са го били? (смее се). Това беше в реда на нещата. Спомням си един мач в Петрич. Поведохме на Беласица с 1:0, и стана ей така (показва с ръце – б.а.), мазило…Нахлу публиката, почнаха да ни налагат, абе – беше страшно. Местните футболисти ни защитиха, казаха ни: „Вие ке седите мирно, ние ке се оправиме с тия“. И после нещата се укротиха, биха ни с 3:1.

В село Скравена (Ботевградско) пък ме подгониха да ме ръгат с нож. Случи се в окръжната група. Като влезна един с нож, и като ме погна. Искал да ме коли…Не ти е работа. Хвърчане, бегане, бегане…Та у рейсо. Шофьорът по време на движение отвори вратата, та успех да се хвърля вътре. Бех много бърз и това ме спаси. Има и още истории, ама са много. Нема да ни стигне времето да ти разказвам.
-Кой е най-силният отбор в историята на Костинброд?
-Веднага ти казвам – от 1961 до 1968-а. В продължение на 9 г. играхме в зоната (еквивалент на сегашната „В“ група – б.а.). И сега мога да изброя състава: на вратата – я, десен бек – Динго, централен защитник – Пепи Ицков, лев бек – Тути и Петър Варчов,  халфове – Нацо, Гого и Мими, нападатели: десно крило – Ванчо Величков, „осмица“ – Цанко Петров, център-нападател – Ангел Максимов, „десетка“ – Милан Стоименов – Мичон, и лево крило – Трайчо Теофилов. Треньори ни беха Весо Кръстев и Киро Костов. Никой не можеше да ни спре. Бехме си сила. Обаче през 1969-а изпаднахме.
-Как се случи?
-Ако бехме вкарали една дузпа срещу Чорни (Брезник) вкъщи се спасявахме. Стигаше ни дори и реми. А гостите пък при успех оцеляваха. Обаче паднахме с 2:3. Едно наше момче – Мичон, требваше да реализира дузпата…Ама не успе. И край. Биха ни с 3:2 тия. Аааа, с публиката немаше никакви ядове. Тя, щом види, че сме по-слаби, мирува. При нас нема такива работи. Обаче ако съдията се бъзика с нас – да му мисли после (смее се). Нашите хора са културни. Имало е само майтапи. Например между един голем съдия – Петко Каменов и един мой чичо. Беха те така (кръстосва си пръстите на ръцете – б. а.) – дружки. И оня го бъзика: „Тото, днеска че паднете.“ А чичо се дразни. Излезнеме на игрището, почваме с поздравите „Физкулт – ура!“. А Каменов ни заплашва: „Докато не излезе Тото от игрището няма да почне мачо.“

Понеже чичо ми го е плашил да го бие. А реферо си прави майтап (смее се). Ще ти разкажа и една интересна случка с него. Той беше свирил мач в Плевен – Спартак срещу Спартак (Пд) през 1963 г. Пловдивчани биха с 1:0 и станаха шампиони на България. После Каменов ни разправяше: „Сутринта след мача, като станах, не можех да си отворя вратата на апартамента. Барикада! Обувки, ама купища обувки бяха струпани пред вратата! От фабрика „Петър Ченгелов“ – подарък от доволните шампиони.“
-За какви премии играехте по онова време?
-А, премии…Играехме за по две кюфтета и кебапчета с гарнитура лютеница, люта чушка и пържени картофи. И ако не дойдеш на кебапчето след мача, значи ти обиждаш отбора. Разваляш колектива, трябва да дойдеш.
-А имало ли е случаи да ви предлагат подкупи?
-Не. Не помня такива работи, ама ние много трудно се подкупваме. Ние сме местни партиоти. Бедни, но горди души. Това е.
-Имал ли си оферти от елитни отбори?
-Да, веднъж бях само на крачка от трансфер в Ботев (Враца). Случи се през 1960 г. Те по това време играеха в „Б“ група. Техните емисари ми обясниха, че Симеон Къчовски бил на залез, търсели нов вратар. „Нямаме друг, идвай!“. Така ми казаха. Щели да разчитат на мене. Моят приятел Малин Иванов даже ми беше написал препоръка. Тогава той служеше в Плевен, но иначе го знаете – бивш играч на Левски и Миньор (Пк). Отидох за една седмица, ама си дойдех. Като не знам у село що стае, зае.и. Мани, не е за мене.
-Гонен ли си някога от игра?
-А, ти па…Че аз даже жълт картон не съм имал.
-А тежки контузии получавал ли си?
-Е, имало е, имало е. Ритане у главата, рамената са страдали, колена. После обаче страхлив ли си, сметай че отборът ти пропада. Знаеш, че трябва да си шантав у главата, за да станеш вратар. Требва малко да е отсипано от ведрицата тва (смее се). Да се хвърляш с главата срещу бутоните…Абе, срещу куршуму летиш, бе, нема това – онова.
-Кой ти е най-скъпият спомен от футбола?
-Създадох много приятелства покрай футбола. И останах близък с тия, дето сме ритали топка. Целото село ме знае и уважава. Уважението на хората – това ми е най-скъпо и най-важно. Другото – то няма значение (вълнува се, просълзява се).

На снимката: Петър Ицков и Никифоров (вдясно).

Милен ДИМИТРОВ

*АКО ИСКАТЕ И МАЧОВЕТЕ НА ВАШИЯ ОТБОР ДА БЪДАТ ОТРАЗЕНИ ОТ НАЙ-ПРОСПЕРИРАЩАТА НОВА МЕДИЯ В СОФИЯ СВЪРЖЕТЕ СЕ С НАС! ЗА КОНТАКТИ: 0889 99 80 82, editor@vitoshanews.com