Тъпият номер с човешкото лице*

Това е текст, който да напомни на дебеланковците и отегчените, на интелигентните и глупавите, на комунистите и антикомунистите, че за свободните хора значение има не просто животът, а основанията за живот. Илюзиите, сакралното.

Едва ли някога щях да напиша тези редове, ако не бях прочел в интернет статията на български писател от поколението на особено обидените четиридесетгодишни антикомунисти, за които всички, родени преди 1968, са мръсни комунисти. Включително: Джак Изкормвача, копелето Да Винчи, мистичката Блаватска, Анна дьо Ноай, Рембо и Верлен, Чарлз Менсън, Ленън, Гранитски – и защо не – моя милост.

Шампанизираните и хайверизирани от глобалния антикомунист Сорос български средни интелигенти внезапно решиха да променят календара на човечеството. Техният слоган гласи: „Вашта мамъ комунистичьскь!“ И съвсем не могат да разберат защо в Европа не се котира антикомунизъм и к’ви са тея европейски педали, които не ни разбират? В статията си Георги Господинов с върховно пренебрежение твърди, че 1968 година е всеобщ световен мит, който в България (и най-вече в България!) не се е състоял. Никога.

Първоначалната ми реакция бе да отмина със същото пренебрежение това инфантилно изхвърляне, породено от характерното за времето ни невежество. При втори прочит се замислих. За невежество ли става дума? Или за поредния опит да се изкопае септичната яма между неговото и моето поколение? По-внимателно, Господинов. Не прави това, дявол да те вземе! Защото моето поколение (и него дявол да го вземе!) се оформи през същата тази несъществуваща 1968-а. Ние, осемнадесетгодишните мелодраматични наивници и романтици, бяхме измамени и морално премазани от начина, по който танковете на Варшавския договор премазаха чехословашките надежди за социализъм с човешко лице.

1968-а ни даде страшно много.

Даде ни Световния младежки фестивал в София, където усетихме идеята за свобода и й повярвахме. Свят без граници и световна любов във всякакъв смисъл на думата! Не е ли прелъстително? Даде ни усещането, че по нищо не се различаваме от нашите връстници отвъд Желязната завеса. Премахна комплексите. Накара ни да повярваме в световната солидарност на поколението. Да усетим колективната си сила. Да кроим възторжени планове как ще пометем като френските копелета старите муцуни от вехтата сцена и да създадем нещо наше. Нещо много музикално и прогресивно. Незнайно какво, но на всяка цена с човешко лице.

На първо място – илюзиите. После ни превърна в преждевременно остарели циници. Малцината, които оцеляха, останаха такива. Циник съм и аз. Никой от нас не вярва вече в тъпия номер с човешкото лице. Няма човешко лице.Има лица с челюсти, развити от дъвчене на зърнени храни. Има тела в депресиращо скъпи костюми, с интелект на спирохети. Това не означава, че ние не продължаваме да сме романтици. Такива сме. Вярваме в спомена за 1968, който присъства по най-възторжен начин в живота на всеки, който оцеля от нея.

През януари 1968 начело на партията в Чехословакия застана Александър Дубчек. От радио „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“, които всички слушахме ежедневно, се лееха невероятни новини. Вечер се събирахме по купони или в кръчми, когато нямаше терен. Наред с новината, че се е появила страхотната група Led Zeppelin, коментирахме събитията в Чехословакия. В представите си я превръщахме в нещо по-прогресивно и от Англия, която бе нашия идеал, защото от нея се бяха пръкнали Beatles и Rolling Stones.

Ние, софиянци, бяхме британци, God save the King! Кои бяхме ние ли? Група от петдесетина централно столични копелета, момчета и момичета от различни гимназии и с различен произход, свързани от безрезервно приятелство и сходни интереси. Бъдещи писатели, артисти, инженери, архитекти, шофьори на таксита, зидаро-мазачи и нито един бъдещ политик. (Логично би било обратното, между нас имаше синове и дъщери на министри, дипломати и шефове на ДС. Те бяха първите жертви на 1968. Покойници до един.

Тази история съм разказал в книгата си „Германия, мръсна приказка“ и нямам намерение да я повтарям.)

Наричахме се Тунела, защото в топлите месеци се събирахме в тунела на градинката зад Народната библиотека, където пеехме и свирехме на китари и ужасно дразнехме милиционерите от съседното Пето районно. През ден ни прибираха да преспиваме в мазето, начело с Ики Кюлюмов, син на един от върховните шефове на ДС – Коста Кюлюмов. Бог да прости Ики.

Чехословашките събития ни разтърсиха. Близко до ума бе, че и ние бихме могли, че могат да стигнат до нашия балкански меридиан? От известно време в София имаше затишие и не ни арестуваха през ден. На всичко отгоре през май студентите във Франция начело с Даниел Кон-Бендит вдигнаха страхотен купон и принудиха Дьо Гол да разпусне парламента. После изметоха и Дьо Гол.

Някаква фракция вършееше в Западна Германия, някакви Червени бригади щяха малко по-късно да объркат Италия. Започна щурмът на Сайгон. Протестирахме по всеки повод и съвсем официално срещу войната във Виетнам. С вериги около шиите, цветни ризи и цветя в косите. Пътувахме из страната на стоп. Бяхме хипита. Милицията си затваряше очите за външния ни вид и нямаше нищо против да псуваме американското правителство. Боже, псувахме го със собствената му музика.

В Художествената академия „Бъндараците“ и „Сребърните гривни“, първите прекрасни поп групи на България, даваха епохални концерти. На тези купони, превъзбудени от музиката на Kinks, Rolling Stones и My Generation на The Who, oт полска водка и току-що появилата се марихуана, скандирахме: „Дубчек! Дубчек!“ Милицията бе инструктирана да си трае. В Чикаго и Ню Йорк връстниците ни организираха гигантски манифестации против войната във Виетнам.

Джими Хендрикс правеше пародийни изпълнения на американския химн на феноменалната си китара и имитираше стрелба на автомат с тройно извиване на струните. Дженис Джоплин, младият Джо Кокър и всичките колоси на попа се включиха. Америка на милитаристите губеха тотално: под натиска на Мy Generation. Губеха всички скапани нацита в Германия. Тъп полицай бе гръмнал с три изстрела студента Руди Дучке. Това не можеше да се игнорира.

Дори и в тогавашната консервативна Западна Германия. Студентите побесняха. Медиите бяха принудени да се дистанцират от властта, което впоследствие се оказа печеливш ход. Медиите спечелиха като курви със страхотен адвокат, инсценирали процес за фиктивно изнасилване срещу малоумен фермер.

Гръмнаха радио и телевизия. На всички поп концерти скандирахме наред с „Дубчек“ и „Дучке“. Синовете мразеха бащите. Бащите бяха компрометирани. Забушува исторически обусловен и невероятно интензивен Едипов комплекс. Синовете настояваха дъртаците да си избодат очите с вилици и да се оттеглят от обществения живот. Да се разкарат бившите нацисти, комунисти, традиционалисти от правителството и да дойдат новите и младите карамболисти.

Четете най-новата история, о, четиридесетгодишни! За да видите кой студен джаз от 1968 не разбирате поради липса на биография. Колективните ви изпускания по тема 1968 приличат на пръдване в пълен асансьор. Не е изискано. Преди вас имаше идея, настроение, събития, ухания, музика. Бяхме общност и сила. Макар и илюзорна.(Все пак с нас се съобразяваше майор Петров.) Да ме извините, но вие дойдохте с провинциалната си идея за индивидуалност и неповторимост. С вашето идване в столицата дойдоха вълчите нрави, нравът на паразитния бръшлян по селския зид, който описвате с такова постмодерно умиление, с вашето идване…

Но преди вашето идване дойде Фестивалът. Не можете да си го представите, дартаняни на петнисти коне, пристигнали да завладеят Версай! Международният световен младежки фестивал. Изброените събития ни бяха влудили. Бяхме готови да излезем на сцената с чешките братя и да искаме промяна. Много ни харесваше това, което правят суперчехите. И стана вероломство. В една внезапна и грозна, проклета от бога нощ, моите връстници, които имаха нещастието да са войници, тръгнаха с хеликоптери и танкове срещу Чехословакия.

Имате ли капчица представа за каква мъка ставаше дума? Как ги изпращахме? Как ни се късаха сърцата за тези, с които до вчера бяхме пели симфонични опуси на Mamas and the Papas? На Beatles и Stones? Имаше едно заведение „Феята“, сега развалина. В навечерието, когато внезапно (тъпите копелета от властта мислеха, че е внезапно) приятелите тръгнаха да газят чехите, се напихме. Те поеха. Отчаяни. Вашето интелигентно поколение може ли да разбере подобна тъга? Нямаха право да ни кажат накъде са тръгнали.

Знаехме. Какво ти! Ики го знаеше от баща си. Беше чел секретни документи. Серги не се върна от Прага.

Убили са го с павета. Това научихме след месец. Изплакахме си очите, а гаджето му Мими си преряза вените. На третия път успя. После се запали Ян Палах и мога да ви гарантирам, че всеки един от нас беше Ян Палах, о, четиридесетгодишни колеги, а срамът от стореното още ни изпепелява. Фестивалът съвпадна с прегазването на Чехословакия. Ние боядисахме китарите в психеделични бои и седнахме на стълбите на Софийския университет да посрещаме с музики делегациите на младежта от цял свят. Мина чешката група.

Вкъщи цели две седмици спаха Ари от Унгария, Малгожата от Полша и чешкият философ Бронислав. По едно време Ари се разболя страшно и вдигна колосална температура. Майка ми го излекува с чаршафи, напоени с оцет. На всеки ъгъл и по всяко време дънеха поп групи. София бе покрита от палатки и чадъри. Световната младеж бе превърнала столицата в територия на световната свобода.

Унгарци, шведи, немци, французи и англичани, руснаци, поляци, италианци, норвежци – всичко това свиреше, пееше, чукаше се под път и над път, протестираше, викаше, дискутираше, въздигаше, отричаше – боже мой! – това бе нашият Удсток, който никога вече няма да бъде, нашият софийски Удсток, без ексцеси и убийства, без намеци за края на света! София! Не Армагедон. Колко ли западняци ни гостуваха в Тунела? Безброй.

Повечето от тях не можеха да разберат за какво пискаме и от какво се оплакваме. Смятаха, че сме недорасли и разглезени. Бяхме добре облечени, не ни липсваха средства, в много отношения ги надвишавахме. А, да, не им разрешавахме да плащат сметки в кръчмите и това много ги учудваше.

Купонът бе грандиозен. Осигури ни го милицията. И когато си тръгнаха и купонът свърши, милицията се изправи в цял ръст. Тунелът бе разтурен. Повечето от нас изключени от всички училища и със забрана да следваме в България. През месец септември годината 1968 приключи страшно и мрачно. Пръснахме се на всички страни. Аз специално – в ГДР за 13 години. В рамките на пет години 50% от Тунела измря. Кой убит, кой от дрога или алкохол, кой самоубил се, кой от пресичане на улицата.

Та, казва колегата писател, в България 1968-а не се е състояла. Не бе, състоя се! Но вие,

четиридесетгодишните, сте родени през същата година и от тази гледна точка може би тя наистина да не се е състояла. Вие също получихте шанс, вашата 1968-а е паметната ви 1989-а, която пък не е моята. Тогава бяхте на двайсетина години, като мен. И като нас романтиците – реформатори. Шибани революционери. С малката разлика, че не бяхте романтици и никога не сте били. Хайверо-шампански постмодернисти на някаква осрана от врабците посткултура и постистория. Добре!

Но Вие нямате Световен фестивал.

В леглото ви не са спали себеподобни от цял свят.

Вие нямате себеподобни. Защото сте подобни само на себе си.

Вие нямате Тунел. Нямате качествени спомени.

Сума сумарум: на вас щедро ви бе предоставена 1989-а. Вие я превърнахте в сатурнова дупка. Или по-скоро в кладенеца на цар Траян. Или най-точно в миловидната дъсчена барака, обрасла с бурен и троскот, под която е септичната яма, а на пирона вдясно е окачена вчерашната преса. И на това място, мило поколение от 1989, ми иде да закрещя като римския сенатор Катилина: „О, мизерно и дрипаво селячество! Докога ще злоупотребяваш с търпението ми?“