Легендата на италианския футбол Франко Барези не се нуждае от представяне. Роден е на 8 май 1960 г. в Травалято. Отхвърленото от Интер (Милано) като безперспективно момче се превръща в един от най-добрите защитници в историята на футбола. Той е избран за Футболист на ХХ век в Италия и Милан. Световен шампион от 1982 г., финалист от Мондиала в САЩ през 1994 г.
През цялата си кариера играе само в един клуб – Милан, от 1977 до 1997 г. В знак на признателност към огромните му заслуги ръководството на клуба извади от употреба фланелката с любимия му №6.
Шампион на Италия (1979, 1988, 1992, 1994, 1996). В Серия „А“ записва 470 мача и 12 гола.
Носител на КЕШ (1989, 1990, 1994). Носител на Междуконтиненталната купа (1989, 1990) и Суперкупата на Европа (1989, 1990, 1994).
За националния отбор на Италия Барези има 81 мача (31 като капитан) и 1 гол. Дебютира на 4 декември 1980 г. срещу Румъния (0:0 във Флоренция). Последният му мач е на 7 септември 1994 срещу Словения (1:1 в Марибор).
След края на блестящата си състезателна кариера е вицепрезидент на Милан от 1997 до 2002 г. През есента на 2002 г. само за три месеца е мениджър на английския Фулъм. Бил е и треньор на младежкия тим на Милан.
Прочутият защитник даде ексклузивно интервю пред главния редактор на „Витоша Нюз“ Милен ДИМИТРОВ.
-Г-н Барези, за кой път сте в България?
-За четвърти път идвам във вашата прекрасна страна. Първият път беше през октомври 1978 г., когато завършихме 1:1 с Левски-Спартак. После през септември 1988 г. гостувахме на …Левски в турнира за Купата на европейските шампиони (КЕШ).
-Тогава отборът се казваше обаче Витоша (поправям го).
-О, да, да, извинете…(Смее се). Вярно, че беше Витоша. Помня, че не ни беше лесно въпреки че спечелихме тук, в София с 2:0. Ако не се лъжа Пиетро Паоло Вирдис и Рууд Гулит вкараха головете. На реванша в Милано вече ни беше доста по-лесно (Милан печели с 5:2 след 4 гола на голямата си звезда Марко ван Бастен – б.а.).
-За нашите шампиони тогава игра един силен защитник – Николай Илиев. Помните ли го?
-Разбира се. Той ни вкара гол на „Сан Сиро“ при победата с 5:2 над Витоша. После Илиев стана първият българин в Серия „А“. Игра в Болоня, нали?
–Да, така е.
-Илиев беше много добър футболист. А и щом е стигнал до нашето калчо, значи е бил добър (смее се). Тогава Серия „А“ беше най-силното първенство в света.
–През 80-те години на миналия век, и по-точно през втората половина на 80-те, в италианското първенство се водеше титанична битка между Милан и Наполи, в която за един сезон се включи и вечния ви враг Интер. Една фигура обаче доминираше първенството – Диего Марадона.
-Е,всички знаем кой беше и кой е Марадона. Той беше истинска звезда, човекът-отбор в Наполи. Най-вече благодарение на неговата класа Наполи спечели скудетото на два пъти – през 1987 и 1990 г. Големият губещ във втория случай, за съжаление, се оказа моят Милан. Но сте прав, определено Марадона доминираше тогава в световния футбол.
–Какво е чувството да се изправиш срещу такъв футболист като него?
-Диего беше невероятен…Но вижте, в моето поколение имаше и други големи шампиони. ФУТБОЛИСТИ с главна буква, Марадона беше един от тях. През онези години най-добрите играчи в света се подвизаваха в Италия. Да изброявам ли? Зико, Мишел Платини, Карл-Хайнц Румениге, Клинсман, Карека…Страхотни нападатели. А с мен в Милан играеха великани като Марко ван Бастен, Рууд Гулит…Покрай големите звезди имаше и изгряващи таланти…Много, много приятни спомени изникват в съзнанието ми, когато се върна назад във времето…
–В детството ви кои бяха вашите идоли? Кои бяха футболистите, на които се възхищавахте?
-О, много са. Аз съм миланист по рождение, винаги съм бил влюбен в Милан. Нормално беше и моите любимци да са „росонери“. Харесвах и холандеца Руди Кроол. С някои от тези хора, на които се възхищавах, на които подражавах като млад футболист, имах щастието по-късно да бъда и съотборник. Представяте ли си – да играя рамо до рамо с Джани Ривера – „Златното момче на италианския футбол“. За мен това беше една сбъдната мечта. Вълнувам се, докато ви разказвам тези неща. За мен беше чест да играя с тези футболисти. И не беше само Ривера – и други, и още големи…Всички в онзи отбор, в който влязох още малко момче, юноша, ми подадоха ръка. И моите треньори, хората от щаба, от клуба, лекарите, служителите от персонала…Без тяхната подкрепа аз нямаше да стигна до тук. Когато Ривера вече се отказваше, беше вече на възраст, аз пък тъкмо започвах своята кариера. Станахме близки. От уважение даже му говорих в началото на „Вие“. Той беше един от най-големите.
–През 1974 г. след кратки проби сте отхвърлен от Интер като безперспективен. Поддадохте ли се на отчаяние тогава?
-Не ми беше приятно, признавам си, но нямаше място за отчаяние. Аз обичах футбола и живех с тази игра и за нея. Винаги съм вярвал в себе си. Тогава обачеми помогна и съдбата. Итало Галбиети беше човекът, който ме заведе в Милан. Там издържах тестовете и заиграх редовно. Милан стана като мое семейство (Франко има по-голям брат Джузепе, който играе в Интер. Още като дете те остават сираци – б.а.). Предололяхме много трудности с Джузепе. Бях 14-годишен, когато изиграх първия си мач за Милан. На 23 април 1978 г. дебютирах в Серия „А“ срещу Верона. Бихме с 2:1 като гости. И до края на кариерата си почти не излязох от титулярния състав. До последния си мач в кариерата – на 23 юни 1997 г., останах верен на моя Милан.
–В своята богата и славна кариера сте работили с много известни треньори. Великият Ариго Саки ли е треньорът, на когото дължите най-много?
-Разбира се, че Саки е един велик треньор. Нопреди той да дойде при нас от Парма, съм работил и с други величия. Шведът Нилс Лидхолм ми даде дебют при мъжете. Ариго въведе новости във футбола като цяло, той беше революционер, новатор, с открит манталитет. Схемата ни при него беше 4-4-2, с акцент към здравата защита, но и към атаката. С него спечелихме два пъти КЕШ в две поредни години, нещо, което никой не беше правил след това, чак до миналия май, когато Реал (Мадрид) повтори нашето постижение. При Саки започнахме да играем за първи път в света „в линия“. Вече не залагахме на „либерото“. В защита бяхме изградили перфектен синхрон с колегите Тасоти, Костакурта, Малдини. През 1988 г. спечелихме титлата, като допуснахме само 14 гола.
–Онзи велик отбор с тримата холандци Рийкард-Гулит-Ван Бастен ли е най-силният в историята на Милан?
-Вижте, под ръководството на Фабио Капело спечелихме 4 пъти скудетото и 1 път КЕШ (на финала през 1994 г. в Атина смазват Барселона на Христо Стоичков и Йохан Кройф с 4:0 – б.а.). Трудно е и неправилно да се правят сравнения между различни поколения, в различни времена, други епохи. Милан на Ривера от 60-те и 70-те години също е бил нещо велико. Моят добър приятел Карло Анчелоти също създаде друг голям отбор. Футболът върви на цикли. Но мисля, че онзи Милан, на Саки, е най-силният в историята. Определено. Този отбор остава в паметта на хората. И до ден-днешен си спомнят за нас. Значи сме направили впечатление.
–Казахте Анчелоти…Той е сред топтреньорите на последните две десетилетия в света. И други от вашите колеги се насочиха към треньорската професия…
-(Прекъсва ме) А, не. Кажете ми кой друг се реализира като треньор освен Карло? (Смее се)
–Опитаха и Ван Бастен, и Гулит…Мисля, че само Роберто Донадони в момента е треньор, в Болоня…
-И за други сещате ли се? Не, защото няма такива.
–Вие защо не се насочихте към треньорския занаят?
-Това е инфарктна и трудна професия. А и не е за всеки. Зависим си от много фактори като треньор. Не всичко е в твоите ръце и умения. Други хора определят съдбата ти. Загубиш един-два мача и…И – баста!
–Бяхте може би най-елегантният защитник в италианския футбол. Рядко правехте нарушения. Колко червени картони имате в кариерата си?
-Само два са. Всъщност единият път, в този мач срещу Рома, ми вдигнаха два жълти картона. Не бях виновен, не бях извършил нарушението, но съдията нещо се обърка и ме наказа. А всъщност друг мой съотборник го извърши, но избяга от мястото на фаула (смее се).
–Кой е най-красивият гол в кариерата ви?
-О, не, нямам такъв (Смее се).
–Любимият Милан е в дълбока криза, не играе в Шампионската лига. Скуадра адзура пък пропуска Световното първенство в Русия през 2018 г. Това се случва за първи път от 1958-а насам. Серия „А“ пък отдавна загуби статута си на първенство №1 е в света, въпреки че все още е в Топ 4. Какво се случва, г.н Барези?
-Трудно ми е да ви отговоря, да ви дам точна диагноза на случващото се. Това, че пропускаме Мондиала е просто…(Мълчи дълго). Голямо разочарование. Това е трагедия за нашата история, за италианския футбол. Малко трябва да се замислим и да си направим необходимите анализи. Трябва да разберем къде сме сбъркали и да не повторяме същите грешки.
–Вентура вече не е начело на Скуадра адзура. За поста му се спрягат няколко имена. Вие имате ли свой фаворит за селекционер?
-Не. От медиите чух и прочетох за доста имена, но аз не мога да посоча конкретен човек, който да е най-подходящ.
–Начело на нашия Левски е ваш сънародник. Какво е мнението ви за Делио Роси? Ще се справи ли той в българската действителност и ще изведе ли „сините“ до шампионската титла?
-Да, зная, че Роси работи тук. Но честно да ви кажа, трудно ми е, не мога да ви отговоря на въпросите. Не го познавам лично. Зная, че добре се е справял в Италия. Там има добра репутация. Добре е работил в клубовете там. Но не знам какво мисли в момента той и дали би се справил. При всички случаи му желая успех. Надявам се да успее да свърши добра работа с Левски.
Милен ДИМИТРОВ
