Как Рушен от Кърджали стана европейски шампион с Турция, за срещите му с могъщия Ердоган и други истории
В България, ако кажеш „Радин Руменов Ангелов“, името няма да говори нищо на почти никого. Сигурно има десетки младежи с това име. Но в Турция Рушен Дураноглу е със статут на футболен герой. В продължение на дълги години той играе с огромен успех в местното първенство. Бил е лидер на отбори на Бурсаспор, Истанбул ББ, Буюкшехирспор, Касъмпаша, Мерсин, Йозгатспор, Фетлиеспор, Бозюкспор, Кулюпсузпор, Бейкозспор, Малтепеспор и др. Играл е и в белгийския гранд Стандарт (Лиеж). Кариерата му започва в скромния квартален тим от Бурса – Мокоспор. Именно като футболист на този отбор Рушен става европейски шампион за юноши до 16 години. Сега е успешен бизнесмен, собственик на фабрика в Бурса и на строителна компания в София.
Дураноглу става основна фигура в един от най-големите успехи в историята на турския футбол. Но за всичко това – малко по-късно…Как едно скромно е неизвестно момче от Кърджали стига до европейския връх? Как пробива в професионалния футбол? Как някогашния беглец от времето на „Голямата екскурзия“ се превръща в уважаван гражданин на съседна Турция? Сега да дадем думата на самия Рушен:
„Българското ми име е Радин Руменов Ангелов. Все още си пазя българското гражданство. Личната ми карта е с българското име. Като се изселихме през 1989 г. по време на т.нар. Възродителен процес, не го смених. Даже много наши познати изселници, се преименуваха, упрекваха ни, че ние сме си запазили старите паспорти…Баща ми се казва Румен, майка ми е Румяна. Родом сме от Кърджали. Имам по-голям брат – Росен, както и по-малка сестра на име Радостина.
По време на Събитията (така ги нарича – б.а.) беше страшно, страшно ти казвам. Направо не искам да си спомням какво преживяхме с моето семейство (просълзява се). Много трудно беше. Тук оставаш всичко, с което си свикнал – дом, приятели, роден край…Всичко си оставяш. Целият живот. Ние, децата, бяхме малки тогава, не сме разбирали доста работи, но моите родители…Нашите баба и дядо останаха тук. Баща ми беше 35-годишен,когато потеглихме за Турция. Тук работеше бригадир на строителна бригада в Бургас. Майка ми беше с него. Ние живеехме при баба ми. Лятото отивахме при нашите на морето. В Кърджали играех в училищния отбор. Учех в спортна паралелка. Татко навремето е бил отличен футболист, но така и не стига до професионалните дивизии. Спрял го е баща му. Тате ме водеше на домакинските мачове на Арда. Те бяха голям тогава.
На крачка се разминаха от влизане в „А“. Помня от играчите Милко Гълъбов, Шибил Чешмеджиев, Милан Кашмеров, Альоша Байрактаров…Мой любимец ооттогава е Христо Стоичков. Той за мен е №1, както и Зинедин Зидан. От турците се възхищавах на Тугай Керимоглу.
Заминахме за Бурса, защото там имахме роднини. Два-три дни живяхме при тях, но после започна трагедията…Защото няма къде да отидеш, да спиш…Настаниха ни в едно изоставено училище. 4-5 емигрантски семейства живеехме в една класна стая. Слагаш пердета, за да не се вижда. Обща тоалетна на етажа, няма баня…Няма да го забравя това нещо. Беше ужас, ужас…(мълчи дълго и въздиша). Близо месец живяхме там, докато от общината ни намерят по-добро място. След това нашите си намериха работа в близък град, в една птицеферма. Отглеждахме около 70 000 пилета. Само нашето семейство се грижеше за животните. Пет човека бяхме, и петимата работехме от сутрин до мрак, за да се изхранваме. Няма спиране.
В Бурса и околностите, както и в Измир има голяма българска колония, имам предвид изселници от родината. Много от нашите сънародници станаха и доста богати. Нашите хора са много работливи. Местните турци не ни обичаха, даже ни завиждаха, да ти кажа. Защо ли? Защото ако петима души от едно бълграско семейство работят, от местните само мъжът работи. Децата и жената не работят. И затова цял живот са на квартира. А пък ние за 3-4 години правим 4-етажна сграда. Ама защото работим.
После започнах да тренирам в квартален отбор в Бурса. Футболът ме спаси от лошите мисли. 2 години по-късно започнах да играя в Гьоненспор, който се подвизаваше във втора дивизия. Клубната база се намираше на 5 км от фермата. Всеки ден изминавах два пъти това разстояние,и то пеша. Пеша, защото нямах пари, нито стотинка в джоба си. Но пък обичах лудо футбола.
Върнах се в Бурса, в аматьорския Макоспор. Отново ходех по 2 км пеша за тренировките. Не исках да прося пари от нашите, защото те се скъсваха от бачкане. Въпреки това много ми помогнаха – майка ми, баща ми, сестра ми. Благодарен съм на баща ми, защото никога не е правил дори опит да ме спира от футбола. А можеше, защото него навремето дядо ми му е забранил да играе. Той избяга от къра и отива на тренировки, а после, като се върне – бой, бой…Ама такъв бой няма, ти казвам. Понеже дядо ми е имал много стока, добитък – крави, овце, и е трябвало да се грижи за тях.
Нека ви разказажа и за европейската титла. Бях единственият играч от аматьорски отбор в националната селекция. Това си е голям успех, сами разбирате. Всички останали момчета играеха в професионални клубове. Това е шанс. Никой не ми подаде ръка. Аз сам си извоювах мястото. Навремето имаше селекционни турнири, в които взимаха участие най-добрите таланти от различните области. Живеех в Бурса. На един турнир ме харесаха скаути от националния отбор.
В една стая бях с Фатих Теке, който после се превърна в голяма звезда – игра в Трабзонспор, Алтай, Газиантепспор, Бешикташ, Анкарагюджу и Ордуспор. Той направи добро име и в руската Висша лига, където се подвизаваше за Зенит (Санкт Петербург) и Рубин (Казан). Твърд титуляр беше в националния отбор (25 мача, 9 гола – б.а.). Фатих много ме уважаваше, освен мен, не искаше с никого друг да бъде в една стая. Даже си спомням, че веднъж ни размениха стаите. Тогава той се ядоса и направо напусна лагера. Обяви на треньора: „Или Рушен, или никой“. Много се обичахме, така да се каже. Само хубави неща мога да кажа за Теке като човек и футболист.
Бях твърд титуляр по време на турнира. Взех участие във всички мачове, но на финала не можах да взема участие. Защо ли? Заради наказание – получих картони. Вместо мен започна едно момче от Галатасарай – Седат Айдън.
Започнахме силно в групата – бихме на старта Исландия с 2:1 (голове на Марич -2), тогава играх с №8. После завършихме 1:1 с Украйна (Кабакчъ), а треньорът ме изтегли назад като опорен халф с №6. В третата среща от предварителната фаза разгромихме Белгия с 4:0 (Динч -2, Кабакчъ, Тек).
На четвъртфиналите повалихме силния съперник от Португалия с 5:2 след дузпи (0:0 в редовното време).
В полуфиналния сблъсък елиминирахме Австрия трудно с 1:0 след гол на Саглам в16-ата минута и стигнахме до битка за титлата.
На финала в Дъблин победихме Дания с 1:0 в една наистина епична битка. Златното попадение заби Сердар Мерич в 52-ата минута. Помня и до днес датата – 8 май 1994 г. За „червения динамит“ излязоха вратарят Йохансен, Мадс Олсен, Мики Поулсен, Клаус Нилсен… Най-голямата им звезда беше Йеспер Гронкяер.
И сега мога да назова нашия състав: Февзи Тунчай (Бешикташ), Санел Калишкан (Газиосманпаша), Осман Тан (Бешикташ), Джунеит Шелетли (Кършиака), Окан Йозке и Фатих Теке (Трабзонспор), Ахмед Хапибглу (Юшкюдар Анадолу), Егемен Кабакчъ (Бурсаспор), Акин Саглам (Трабзонспор), Сердар Мердич (Алтай), Йозгур Гюнгьор (Зейтинбюрнюспор), Мехмед Онур (Кахраманмараспор), Седат Айдън (Галатасарай), Екрем Яман (Ерджиспор), Бурак Гьок (Байерн Мюнхен).Селекционер ни беше Бурал Йозтурк, който вече не е между живите, за съжаление. Навремето е бил нападател на Бешикташ и Алтай. Много добър специалист.
Аз играех в двойка в центъра с Фатих Теке. Бях натоварен повече със защитни функции, а той беше пред мен, имаше повече свобода на терена. Вършех повече черната работа, нещо като вашия Златко Янков.
В продължение на 4 години играх за Турция. Преминах през всички юношески гарнитури, даже през армейската селекция. Само до „А“ националния не можах да стигна. Най-красивия гол в моята кариера го вкарах на Хърватия при младежите. Левият крак не и добър по принцип, но такъв снаряд изстрелях отдалеч, че всички се хванаха за главите. Не можеха да повярват, такава красота се получи! И аз също не можех да повярвам.
След края на турнира получихме предложение да преминем в белгийския Стандарт (Лиеж), заедно с моя приятел Егемен. Той вкара и победната дузпа на четвъртфинала срещу Португалия. После се хвърли от радост върху желязната ограда зад вратата. Директно от аматьорския Мокоспор отидох в елита на Белгия. Не само от Стандарт получихме оферти тогава, искаха ни също Милан, както и 3-4 английски клуба. Нашият мениджър обаче, който беше турчин, ни измами. Предпочете да прибере пачката, а нас ни прецака. Но пък и бяхме малки, не разбирахме нищо. Нормално беше да бъдем измамени. В Лиеж се почувствахме все едно сме попаднали в рая. Представете си за едно бедно момче, едва 18-годишно, да получава над 10 пъти повече пари, отколкото е взимало в родината си като аматьор, представете си лъскавия живот, на който станах свидетел…Подписах 3-годишен договор със Стандарт. Изкарах два сезона там.
В началото ми беше адски трудно – чужда страна, различни нрави и хора…Живеехме в къщата на мениджъра ни, в Брюксел. Лиеж се намира на 100 км от столицата. Всеки ден пътувахме за тренировки и се връщахме. Два месеца по-късно ръководството на клуба ни прати с Егемен в приемно семейство – белгийци. Само за месец научихме френски език. В Стандарт играех предимно в дублиращия отбор. Малко мачове имам за първия тим, предимно като резерва. Конкуренцията беше голяма – африканци, бразилци, араби…
Получих оферта от Фенербахче, белгийците не искаха да ме пускат обаче. Всичко беше уж уредено, разбрахме се за трансфера, уточних личните си условия. Даже в. „Фанатик“ пусна моя снимка с фланелката на Фенербахче…Но какво се случи после? Отлетях за Бурса, за да си взема багажа, да се видя с роднините. И президентът на Бурсаспор е научил за моето пристигане, издебна ме и дойде вкъщи. „Ела при нас, няма да съжаляваш“ и т.н. Почти насила ме накара да подпиша (смее се). Отделно от това и моите родители ме увещаваха: „Стига толкова гурбет! Остани си вкъщи!“. И така се случи, че останах в Бурса. Година и половина изкарах при „крокодилите“. Следващата стъпка в кариерата ми беше Анкараспор. Заиграх силно, заваляха и офертите от грандовете – от Фенербахче, Бешикташ и Трабзонспор. Но контузиите ме провалиха. Не можах да заиграя в някой от грандовете. Коленете ме предадоха. Късах на три пъти връзки, менискус…Три пъти ме оперираха. Веднъж бях пред подпис с „черните орли“ (Бешикташ – б.а.), имах само една тренировка още с тогавашния ми отбор. В края на заниманието се контузих. Какво да правиш – късмет.
В Аданадемирспор през 1997 г. бях войник, 18 месеца беше тогава службата в Турция. Нищо, че си футболист и то национал. Не можеш да мърдаш никъде. Спомням си, че направо от мача ме взеха от военна полиция. Качиха ме в една джипка и ме откараха в поделението. Тогава направих трансфер в Кайзериспор. Прехвърлиха ме там да служа. Заиграх много силно, тогава се появи интереса от Бешикташ, но заради казармата, пропаднаха и този път нещата. Вместо мен „орлите“ привлякоха едно момче от Алтай.
3,5 години изкарах в Истанбул ББ. 2 сезона бях и капитан на отбора. Преди няколко години смениха името на отбора – сега се казва Истанбул Башакшехир. Нямаше нито един чужденец при нас, защото наредбата не позволяваше.
Тимът тогава беше средна класа – не сме се борили за медали, но пък никога не сме имали проблеми с оцеляването. Изкачихме се в Суперлигата.
Не е тайна, че този клуб, заедно с Касъмпаша, са любими на президента на Турция Реджеб Таип Ердоган. Неведнъж е идвал на наши тренировки. Както сме на терена и гледаме отгоре се спуска президентският хеликоптер. Г-н Ердоган идваше и играеше с нас, включваше се в заниманията ни. И не играеше лошо, да ти кажа. Много често съм имал срещи с него като капитан на тима. Постоянно подържахме контакт. За каквото сме го помолили, никога не ни е отказвал.“
Следващата спирка в кариерата му е Касъмпашаспор. „Те тогава бяха в Първа лига, веднага спечелихме промоция за елита. Отпразнувахме по царски триумфа. Отидохме в Анкара и той ни посрещна в своята резиденция. Екстра беше всичко (смее се).
Започнах кариерата си като дефанзивен халф, но в отборите от Истанбул играх като десен бек-крило. Излизахме най-често по системата 3-5-2. Много бърз и силен бях.
През 2009 г. получих последната контузия като играч на Бозюкспор. Реших да се отказвам, но един приятел ме помоли да му помогна в Малтепеспор, където завърших кариерата си като играещ треньор. Влязохме във втора дивизия през този сезон.
От по-известните турски футболисти съм бил съотборник с Хасан Шаш, Айхан Акмаз, и много-много други популярни и в България играчи. Познавам много български футболисти, подвизавали се в Турция. Бившият вратар на Берое и Славия Ивко Ганчев е истинска легенда за Бурса. Беше дълго време и треньор там и в Газиантепспор. Обичат го много. Димитър Иванков пък стана шампион с Бурсаспор през 2010 г. Това е и най-големият успех на този клуб. Популярни в турското първенство бяха и други български турци като Шефкет Мустафов (бивша звезда на Локомотив Горна Оряховица), който през 1993 г. стана шампион с Галатасарай, Нешим Нешадов (Истанбулспор, Галатасарай, Фенербахче, Трабзонспор, Бурсаспор), Менджур Чолак (Лудогорец, Фенербахче), Йялмаз (Анкарагюджу)… Голям приятел съм с Алпер Мехмед (Джебел, Алтай).“
От няколко месеца Рушен (Радин) отново живее в първата си родина и се надява да остави следа и тук, но в бизнеса, след като футболна Турция вече беше в краката му.
Милен ДИМИТРОВ
