Светослав Бърканичков е безспорно една от най-ексцентричните личности в нашия футбол. Роден е на 1 март 1974 г. Играл е за Спартак (Плевен), Сторгозия (Пл), Черно море (Вн), Нафтекс (Бс), Шумен, Видима-Раковски (Сев), Светкавица (Тщ), Левски (Сф), Локомотив (Пд) и за полските Корона (Киелце), ЛКС (Лодз), Радомак, Мазовия Мазомиечка, ГЛКС (Надаржин), а от няколко години се изявява във „В“ група, където носи екипите на Белите орли, Ботев (Криводол), Левски (гара Левски), Ювентус-Малчика, Академик (Свищов), Партизан (Червен бряг). Бил е треньор на Белите орли (Пл) и Мизия (Кнежа). От една седмица работи в ДЮШ на родния Спартак (Пл). С него разговаряме за футболните му идоли, за превратностите на съдбата, вампирската мания, жените, алкохола, страстта му към приключенията и …ново начало. Започваме интервюто с монолог на Бърканичков за един английски гений…
-Светльо, защо харесваш легендата на Саутхемптън Матьо льо Тисие?
-Той е №1. Пас, дрибъл, фамозни отигравания, красиви голове. Нямаше пропусната дузпа. Решаваше мачовете ей така, на ходом. Какво да говорим? Уникат! След един от най-важните мачове в кариерата му, в който той вкарва два феноменални гола, твой колега го пита: „Как се подготвяхте за мача?“ Той отвръща: „Ами как…Първо, изкарах до среднощ в пъба с моята тайфа…Станах сутринта, към 6 часа…Главата ми кънтеше,
имах ужасен
махмурлук,
а трябваше да потеглям за мача. Накарах шофьора ни да спре автобуса в някакво забутано крайпътно заведение. Там се натъпках с мазни хамбургери, изпих две бири и бях готов…“. Кефя му се адски много на добрия стар Матьо. Не случайно го определяха като един от най-мързеливите. Викаха му Дебелия лебед и Мързеливия гений. Дебел бил, а? Обаче с топка в крака…нали знаеш… Не обичаше да се движи много-много по терена, но излезеше ли, ги убиваше. Няма такъв поглед върху играта, няма такава техника. Можеше да вкара гол отвсякъде.
-Отдавна следиш английския футбол…
-Да, така е. Младите не знаят, но навремето нямаше Скай Спорт, Фейсбуци, Интернети и т.н. Следяхме мачовете на „Вефа“…Слушаш с часове, докато свършат срещите в Англия. Така се информирахме, защото вестник „Спорт тото“ свършваше в ранни зори по РЕП-овете. Гледахме и кратките репортажи от английските първенство, от видеообмена, еврообзорите по „Всяка неделя“…По нощите по руската телевизия „Останкино“ излъчваха поредицата „Пътят към Уембли“. Излъчваха мачовете за Купата на Англия.
Мои фаворити, любим отбор бяха и си остават „светците“ – Саутхемптън. Да ти обясня ли защо? Влюбих се в тях заради самото им прозвище. Навремето нямаше „Еврофутбол“ или други букмейкъри. Имаше само Тото 1. В тиражите срещнах името Саутхемптън. Реших да заложа на тях. Спечелих и оттогава съм техен фен. Започнах да следя резултати на тима, състави, поинтересувах се кога е основан клубът, едно-друго и така…Иначе харесвам и Арсенал, Реал (Мадрид) и Ювентус.
-В детството ти на кои футболисти се възхищаваше?
-Мой идол беше Божидар Искренов. От чужденците обичах още Крис Уодъл и Алекс дел Пиеро. А Диего Марадона…Кумир, идол, както искаш го наречи. Е, той е извънземен, той не е от тази планета. Този човек ме накара да се влюбя във футбола, разбираш ли ме?
-Сега примери за подражание са Кристиано Роналдо и Лео Меси.
– Не подценявам Кристиано и Лео, страхотни работохолици са, особено португалецът. Не ме кефят обаче. Не мога да си кривя душата.
-Кой за първи път те заведе на стадиона?
-Баща ми. Той е левскар. Бил съм втори или трети клас. Първият ми мач, гледан на живо, е Спартак (Плевен) – Левски (2:1). Помня, че Пламен Гетов вкара двата гола за домакините по идентичен начин, от над 30 метра. Боби Михайлов пазеше на „сините“. Когато ни викаха да гоним топките на стадиона в Плевен, бях много радостен и тайно си мечтаех някой ден да играя с такива големи футболисти. Аз
винаги съм
бил левскар
Мечтата ми беше да играя за Левски. Щастлив съм, че успях да я осъществя.
-Как се почувства баща ти, когато те видя за първи път със синята фланелка?
-(Вълнува се) Еми, значи, нормално е да се радва, защото това и за него беше една сбъдната мечта. Когато влязох за първи път в съблекалнята на „Герена“…(мълчи дълго). Е, няма такъв кеф, братле…Няма такъв кеф. Почувствах се все едно съм в рая. И друг пример давам – Краси Коев, на когото се възхищавах като беше в Левски, като малък съм го гледал с ей такива очи… После отиде в Черно море. През 1995 г. играхме заедно там.
-Кой е първият ти треньор?
-Стефан Величков. Много съм му задължен. Страхотен човек. Дълги години беше в Кипър. Наскоро се прибра в Плевен. Движи си фирмата…
-Спомняш ли се дебюта в професионалния футбол?
-Разбира се, че си го спомням. Бях много малък, едва 16-годишен. Мач за Купата на България – Несебър – Спартак (Пл). Паднахме 1:4. Веско Геров се разписа за нас. От вълнение не съм спал преди двубоя. По-късно дебютирах в „Б“ група. Ей, няма такъв мач. Бяхме домакините на Нефтохимик – много силен тим, бореха се за влизане в елита. Бихме ги с 1:0. Аз влязох като резерва в 78-ата минута. Стадионът – фул. Разкаляно, сняг, страшна киша. Мачът надървен, здрав, адреналинът ми прелива. Първи фаул – жълт картон ми показаха. В 82-ата минута се хвърлих на шпагат на Тошко Киселичков. Хвърлих го отстрани на пистата – в снега. Получих втори жълт картон, съответно червен. Това ми беше дебютът – 4 минути игра и червен картон.
-Смени много отбори в дългата си кариера. Най-добре къде се чувстваше? В Локомотив (Пд) ли?
-О, да, определено. Всичко беше перфектно. Публиката ни беше велика. Еуфория, феновете са много топли, знаеш как е. В Левски запалянковците са по-капризни, не тръгнат ли нещата, веднага те грабват. Докато на „Лаута“ нямаше такъв стрес. Паднем, бием – те винаги са зад нас. Затова съм ги уважавал и винаги съм искал да побеждавам – заради тях. Великата локомотивска агитка, нашият 12-и играч.
-Какви бяха отношенията ти с Георги Илиев?
-Бяхме приятели, смея да го кажа. Винаги е бил точен към мен. Уважаваше ме, защото знаеше, че аз съм такъв човек – който се раздава, тип „перде“. Когато съм излизал на терена, винаги съм давал сто процента от себе си.
-Верни ли са тези легенди, които се носеха за вашия шампионски купон след титлата през 2004 г? Твърдяха, че е имало голо хоро, стрийптийз….
– Пълни измислици. Това нямаше как да се случи, защото присъстваше целият отбор, цялото ръководство, нашите жени и приятелки, официални гости. Два дни продължиха празненствата, а аз бях душата на компанията.
-Защо те пренебрегваха селекционерите на националните отбори?
– Аз съм откровен и си го казвам – ако не бяха всичките купони, жени и алкохол, щях да стигна много по-далеч. Няма какво да се лъжем. Това беше моят живот. Много силно се представях в Левски през 2001 г. Заминахме на лагер в Албена. Спечелихме турнира там. Играхме с националния отбор на Узбекистан. Бихме хърватския гранд Осиек. Узбеките ме харесаха, техните шефове отправиха оферта на Левски.
Искаха да
ме направят
национал
на тяхната страна. Такива станаха Георги Георгиев и Алексей Дионисиев. Аз обаче не се съгласих. Плюс това на мача с Осиек в 90-ата минута получих тежка контузия – разкъсване на заден двуглав мускул, 16 см. Направих един спринт и се строполих на земята. Почувствах страхотна болка, от която започнах направо да вия. Точно в този период се изграждаше и нов национален отбор под ръководството на Стойчо Младенов. Наско Сираков и Люпко Петрович ме посъветваха да не избързвам с натурализацията за Узбекистан. Послушах ги. Самият Стойчо също ми обясни, че ме има предвид за световните квалификации. Тъкмо се пооправих от контузията и заминахме за турне в Израел. Майкъл Чорни имаше забрана да посещава България и затова ние отидохме при него. Там се помолих даже на Божи гроб да не получавам повече контузии. Уви, Господ не ме чу. В Обетованата земя за 12 дни изиграхме 5 контроли. Представих се много силно. Прибрахме се тука. Уж всичко беше нормално. Предстоеше ни мач с Хебър (Пз) за първенство. Готвех се да изляза титуляр. На тренировка в деня преди срещата обаче стана белята. Пак на същия крак ме изпраска нашият вратар Митко Иванков. Болки страшни…Оттам всичко отиде по дяволите. Пробвах лечение два-три месеца, но вече не бях същият. В Левски няма кой да те чака и всичко пропада. Налегнаха ме проблеми и на чисто психологическа основа. Оперираха ме в клиниката в Щутгарт. Възстановяването продължи дълго, но стиснах зъби и се оправих.
Беше ме страх. Не можех да спя. Изнервих се много. Страхувах се, че повече никога няма да мога да ходя нормално, че ще остана на улицата, без дом, без пари, без нищо. Въпреки всичко на втората година можех да си остана в Левски. Обаче се обидих на ръководството. Те не ме пуснаха в китайския Далиен, воден от Люпко Петрович. А оттам ми предлагаха супер условия.
– Спомена, че ако не бяха купоните и жените, щеше да стигнеш далеч във футбола. Днес не поглеждаш ли отново към нежните половинки?
– Не, категорично не поглеждам. Приключих доста отдавна с любовния фронт. Откакто съм с жена ми и имаме детенце, съм пас. Обожавам малкият Мартен. Един прекрасен син, който много ме радва. Пет годинки направи на 1 февруари. Ето, и сега, докато си говорим, той рита с приятели и ги гледам. Мартен и Анита – те са моята вселена. Те са всичко за мен. Когато има любов, когато има разбирателство, значи всичко е нормално. Какво повече му трябва на човек? Но все пак се опитвам да се поддържам, да изглеждам добре. Ходя на фитнесче, тичам почти всеки ден, обличам се модерно, прически, ала-бала…Знаеш как е. Ако ти кажа, че в дискотека не съм влизал вече от 3-4 години сигурно няма да ми повярваш. По темата „жени“ мога да говоря три дни и три нощи, но никой няма да ме разбере. Имам си мои виждания и критерии и признавам, че съм, или по-скоро бях, сексманиак. Това може да го потвърди всяка една жена. Обичам секса и това е нормално. Сегашният Бърканичков обаче няма нищо общо със стария… Но не съжалявам за лудориите, които съм вършил. Имам предвид за многобройните шеги и закачки. На 43 години съм, но ако имам шанс да се върна пак на 25, може би отново бих повторил старите грешки. Е, бих се пробвал, бих опитал да се променя. Но дали ще успея? Не знам…
-Разкажи някоя забавна случка от престоя в Левски…
-Е, много са. Спомням си един лагер в Швейцария. Направихме импровизиран турнир по джаги в хотела. Аз държах касата със залозите. Всички залагаха, но най големите „мухи“ бяха руснаците Константин Головской и Владислав Радимов. Двамата постоянно се фукаха, че ще бият Бебето (Асен Николов – б.р.), залагаха и съответно губеха непрекъснато. Тогава аз винаги залагах на Асенчо и си прибирах по 200-300 швейцарски франка.
-Как се разви кариерата си после?
– Вили Вуцов ме покани в Спартак (Пл). Направихме здрав отбор, преминах и в Локо (Пд). Заради това ти казвам, че понякога във футбола ти трябва и малко спортно щастие. Това е.
-Малко се знае за представянето ти по полските терени…
-В Полша изкарах 4 години. Няма да забравя престоя си в Корона (Киелце). Голям минус за мен бе, че не разбирах езика. Останах като гръмнат, когато на първата тренировка треньорът ми Дариуш Вдовчик започна да ми вика на чист български ту „куче“, ту „петел“, ту „кокошка“. Не знаех какво става и първо си помислих, че Вдовчик има нещо против мен и ми се подиграва. Нищо подобно. Оказа се, че Дариуш Вдовчик е бивш съотборник на Борислав Михайлов в английския Рединг. Двамата станали неразделни приятели и делели една стая по време на лагерите. Именно Боби научил Вдовчик на българските думички. Вдовчик не знаеше значението им, но започна да ги използва, след като разбра, че съм сънародник на Боби. После треньорът продължи да ми вика „петел“, а аз на шега му виках „куче“. Работехме отлично с Вдовчик и успяхме да влезем в Екстракласата. На мачовете ни редовно идваха по 20 000 души.
-Имаш славата на един от най-ексцентричните ни футболисти… Не ти ли попречи и това да направиш по-успешна кариера?
-Може би е така. Да, навремето не се приемаше с добро око това, да имаш татуировки. Тогава още и комунизмът си щракаше…Порядките и разбиранията си бяха като от соца. Но аз твърдя, че
татуировките
и прическите
не пречат
Сега виждаш какво се случва, какво чудо е в световен мащаб. През 90-те години ме обиждаха как ли не, а в сравнение със сегашните „ходещи икони“ съм все едно нищо…Но пак ти казвам, никога не ми е пречело това, никой не ми е правил забележки за външния вид. Такива трябва да се правят, ако не спазваш някакъв режим. А аз бях примерен човек в това отношение. Всичко беше ОК.
-Да, тогава не беше обичайно футболистите да си правят татуировки. Каква беше първата, която ти си сложи?
-О, доста отдавна беше. Всъщност си сложих три наведнъж (смее се). Оттам се почна леко-полеко, леко-полека и така продължи до ден-днешен. На пъпа си направих един татус, който продължава надолу – едно стилизирано животно. Денис Родман имаше такъв. Американецът ми беше идол в живота – като ексцентрик, като бохем, като всичко, което можеш да се сетиш. Този татус не съм го премахнал. Е, има някои, които съм ги скрил от по-старите. В момента, така като се гледам, имам 32 рисунки по тялото си. Не съм ги правил целенасочено. Всяка рисунка е сама за себе си. Разпръснати са по мен.
-Съжаляваш ли за някои от тези татуировки?
-О, не. Напротив, все повече и повече си ги обичам.
-Кой е най-красивият гол, който си вкарвал?
-Те всъщност са два. Първият, за който се сещам, го вкарах като играч на Спартак (Пл) срещу Доростол (Силистра). На тях им пазеше Радосвет Ковачев. От 40 м, в скобата – разстрел тотален! Победихме с 2:0. Другият красавец го направих за сметката на Светкавица (Тщ) в мач срещу Черно море. От 35 м отново в скобата от движение, хубаво се получи.
–Ти ли си бил винаги най-откаченият в съблекалнята във всички тимове, в които си играл?
-Да, така е, като се замисля (смее се).
-Често по твой адрес се разказват какви ли не истории. Вярна ли е тази за камериерката, която си посрещнал чисто гол в хотелската стая?
-Значи…Сега да ти разкажа. Първо, това не е вярно. Казаха, че това е било във Варна, после, че било в Шумен и в Бургас…В Шумен беше тази случка. Бях не чисто гол, а по боксерки. Влезе момичето, попитах я: „Колко струва еди какво си?“ Тя ми каза колко струва. Цялата работа стана, защото й казах:
„Я бръкни
тука в джоба“
За да й платя напитката, не друго. А бях по боксерките. Напълно нормално. Не е имало никакви ексцесии или тъпотии. Трябва да има емоции, трябва да има екшън. Заради това го казах.
-След като приключи с професионалния футбол, се насочи към истинския екшън. Стана герой в реалити предаване. Защо се реши да се включиш в „Сървайвър“?
-Аз съм авантюристичен тип човек. Обичам предизвикателствата, обожавам нещо да се случи, обаче аз да не знам какво е, неизвестното. Филм №1 за мен за всички времена е „Плажът“ на режисьора Дани Бойл с Леонардо ди Каприо в главната роля. Тази лента я гледам по няколко пъти в годината задължително. Маниак съм на тема „филми“. Исках да отида точно такова място като Лео. Това ме подтикна да се запиша за участие в „Сървайвър“. Освен това исках да изпитам и самият себе си. Да се подложа на екстремни изживявания, на лишения и силни емоции. Да изпробвам границите на човешките си възможности. Винаги съм бил такъв идиот. Ей сега, както си разговарям с теб, съм готов на момента да грабна куфарите, да зарежа всичко и да тръгна нанякъде на ново приключение.
–Откъде и кога се запали по манията с вампирите?
-Пак от филмите, от серията „Блейд“. Докато гледах, едно-друго, и ми се прииска и аз да бъда като Уесли Снайпс – Героят, Боецът…Оттам се породи тази работа. Направих се даже вампирски татуси на врата – ухапвания и белези от зъби. Така се запалих и ми прави кеф. Тръпка си е, човек, не знам защо. Как да ти кажа? То е вътрешно някакво такова чувство. Не мога да го опиша. Имам чувството, че съм най-силният, че съм най-големия, че съм безсмъртен. Нищо не може да ме убие, нищо не може да ме свали. Заради това и ще живея до 120 години. Нали знаеш, че ние – вампирите, сме безсмъртни? Затова продължавам да играя, макар че вече съм на 43. През есента ритах за Академик (Св), а сега съм в Партизан (Червен бряг).
-Вярваш ли в безсмъртието?
-Разбира се. Вампирите – това е най-голямата ми мания и винаги съм мечтал да бъда вампир. Винаги съм си мислил, че един ден може да ми се случи и на мен. Много ме кефи животът на вампирите.
МИЛЕН ДИМИТРОВ
