Костадин Ангелов е роден на 9 януари 1973 г. Той е юноша на ЦСКА, играе професионално в Янтра (Габрово) и Видима-Раковски (Севлиево). Завършва НСА със специалност футбол, а от 2006 г. притежава лиценз “УЕФА Про”. Треньорската му кариера преминава през Севлиево, Ботев (Пд), Про Дута (Индонезия), Пирин (Благоевград), отново Видима-Раковски, Пирин (Гоце Делчев) и Оборище (Панагюрище), преди да се озове в Бистрица. Старши треньор е на Витоша (Бистрица) и мениджър на детско-юношеската школа на клуба.
–Г-н Ангелов, кога за първи път отидохте на стадиона?
-О, много далеч във времето ме връщате (смее се). В моето семейство няма други футболисти. Баща ми беше известен хандбалист. Само той и още двама българи са майстори на спорта по хандбал у нас. Никога не се е месил в решенията ми. Аз сам си реших да се занимавам с футбол. Започнах да тренирам в ЦСКА. Изгледах зад вратата доста мачове на батковците, говоря ви за времето на Пламен Марков, Гошо Димитров, Безински, Джевизов, после на Емо Костадинов, Любо Пенев и Ицо Стоичков…Гонихме им топките с момчетата. Първият ми треньор се казва Бойко Бемберски. И с Александър Йорданов съм работил в школата.
–Винаги ли сте искали да станете футболист?
-Мисля, че да. Но да си призная честно, когато станах футболист започнах да си мечтая после да стана и треньор. Може би заради баща ми. Аз не съм го гледал като играч. Спомням си го само като треньор. Щастлив човек съм, защото реализирах мечтите си.
–На кои играчи сте се възхищавали преди, пък и сега?
-На Цецо Йончев, Любо Пенев, Стоичков. Харесвах италианеците Франко Барези и Франко Фери от Интер, който беше страшен дърводелец. Впоследствие станах почитател на испанския футбол. Предпочитам отборите, които доминират играта. И до ден-днешен се опитвам да го практикувам в отборите, в които съм бил. Доста често обаче не съм имал нужния потенциал от играчи, за да го правя. Говорили сме си с колеги, когато е ставало въпрос за Барселона. Те са ми казвали: „Ти не можеш да се сравняваш с тях“. А с кого да се сравнявам? Че аз ако не се опитвам да се докосна до най-добрите на света, тогава какъв е смисълът? Ако не са ми високи целите, как ще достигна целта, която имам? В крайна сметка в Барселона правят нещо много простичко, което хората пропускат. Често виждат Меси, виждат индивидуалните изяви. А в този отбор просто си подават топката с лице един към друг и по земя. Обикновено най-простите неща винаги са гениални и скрити от масата.
–Вие беше част от едно изключително силно поколение на ЦСКА, но така и не успяхте да станете шампиони във вашата възраст…
-Да, точно така е. Все нещо малко не ни достигаше накрая. Ние играхме финал срещу „Левски“, но паднахме с 0:1. Помня, че им пазеше Ивайло Петров – Ганьо, или Пифа, който сега се изкарва голям цесекар. Иначе моят набор – 1973-и, както и 1973-и и 1974-и, бяха доста силни. Вижте само какви имена: Иво Иларионов – Лари, Мариян Германов – Марата, Борислав Георгиев – Бобъра, Мартин Зафиров, Викторио Павлов, Мартин Горанов, вратарите Виктор Георгиев и Ивайло Иванов, Бойко Величков…Да, вярно е, че почти всички ние направихме прилични кариери, опитахме от големия футбол. Аз никога не съм имал претенции, че съм бил кой знае какъв играч. Останалите бяха по-талантливи от мен. Аз имах огромно желание да играя футбол, с него конпенсирах. Не можех и сега не мога без него. Тогава се играеше със стопер, с покривач и аз трябваше да убия някой или да не му дам да пипне топката. След като изкарахме старшата възраст, повечето ни пратиха по различни отбори. Аз отидох в НСА. Водихме здрава битка с Академик (Сф) за влизане в „Б“ група тогава. След това Аспарух Никодимов ме взе в Дунав (Русе), но аз на практика там не съм играл. Само проби изкарах и се върнах в Чадрафон (Габрово). Пламен Марков ми се обади. В този район – Габрово и Севлиево преминаха 14 години от живота ми, съответно 4 и 10. Скъпи спомени. Победи и загуби. Повече бяха хубавите моменти.
–На Пламен ли дължите най-много?
-Е, разбира се. Той е моят учител в треньорската професия, моят ментор и като втори баща го чувствам. Ние си бяхме деца тогава – Мацата, Бобъра, Здравко Лазаров…Бяхме далеч от семействата си. Бате Пламен ни беше като баща, възпитател и наставник. Да, наистина много ми е помогнал и вечно ще му бъда задължен. В Габрово ми бяха най-силните сезони като играч. Тъкмо бяха извадили тима от „А“ група. Събрахме се предимно млади момчета, жадни за футбол.
–От битките в „Б“ група какви са впечатленията ви?
-Най-трудно ни беше срещу Олимпик (Галата) и Литекс. Треньор често ми поставяше персонални задачи. Най-обичах да играя срещу Методи Стойнев – център-нападател на Пирин. Беше доста груб и сблъсъците между нас преминаваха като война. Съдийството беше отвратително. Като излезеш навън си обречен. Спомням си в село Галата какво беше. Бяха вързали една тромба за помпа досами терена. Всеки път като преминеше наш играч му надуваха ушите. Беше нещо страшно. За домакините ритаха Страхим Димчев и Камилата (Станислав Танев – б.р.). Страхил беше казал на Здравко Лазаров да не минава центъра, защото ще му запали къщата. Електричката здраво се беше одървил и се наложи Марков да го сменя още на почивката. Биха ни с гол накрая, имаше удари, лакти, Камилата вкара гола. Бяха други времена, друг футбол и други нрави. Имал съм брутални мачове в Гоце Делчев, Преслав и Нови Пазар.
–Когато разказвате тези неща на вашите футболисти вярват ли ви?
-Не, не им казвам нищо. Сегашните играчи са много по интелигентни и с по-добра душевност от нашата. Въпреки че доста хора са песимисти, убеден съм, че процентът на ингелигентни младежи в обществото като цяло е голям. Преди бяхме възпитавани под шаблон, бяхме задръстеини, а сега има напредък и не зная защо всички го отричат това. Винаги е имало война на поколенията, старите са казвали за младите, че нищо не става от тях, но светът е продължавал да се развива и да върви напред.
–Родителите ли носят вината за извращенията, които стават сега в училище, на улицата?
-Всичко тръгва от семейството. Деата са си добри, но понякога средата изкарва от тях демони. Положителното отношение ражда такова. Има един човек, американец, казва се Кайл Мейнард. Давам го за пример на играчите. Той е без крака и ръце. Изкачи най-високия връх в Африка Килиманджаро. Борец е. Написа една книга, която се казва “Без оправдания”. Казвам го, тъй като за нас, треньорите, е суперлесно да се оправдаваме как младите нямали психика.
–Вие ръководите детско-юношеската школа на Витоша. И по-рано сте работили с подрастващи. Имало ли е случай родител да ви предлага подкуп, за да играе детето му?
-Имало е, но съм ги пресичал още в началото. При мен няма как да стане. Аз след като минах 30-те, се научих, че човек трябва да е честен. Това е принцип, който ще спазвам до като съм жив.
–Съгласен ли сте, че от деца, идващи на тренировка с мерцедес, няма да излязат футболисти. Ще станат тези, които идват с градския транспорт. Разбирате ме какво искам да кажа…
-Да, знам го много добре това нещо. Но пък и доста богати родители възпитават прекрасни деца, така че това няма кой знае какво значение относно бъдещата реализация на талантите. При нас – във Витоша, разчитаме на деца от крайните квартали, на деца с родители, които не могат да си позволят лукс. Хората с мерцедесите ходят в ДИТ и в Царско село. Нашите такси са по-ниски.
–Защо посредствените играчи стават добри треньори, а звездите на терена не могат да пренесат успехите си по-късно на треньорската скамейка? Изключенията са малко и в двете посоки…
-В основата на всичко е да бъдеш любознателен и с висок интелект. Няма начин да се учиш постоянно, да не четеш книги, защото нашата работа е свързана с педагогика, психология, биохимия, биофизика, механика. То си е една наука. А относно втората част на въпроса ви…Има бивши величия, които си мислят, че лесно могат да бъдат добри треньори, но не са вложили и грам труд, за да се превърнат в такива.
–Защо ви считат за прекалено демократичен треньор, дори мек?
-Не е така. Много е лесно да се правя на тежкар. Трудното е да им бръкнеш в мозъците. Дисциплина се постига със знания и самоуважение, а не с терор и тормоз. Един велик китайски пълководец – Сун Дзъ, го е казал преди хиляди години: „Генералът трябва да е човечен, мъдър, искрен, смел и строг.“
–Имало ли е моменти, в които сте се замисляли за отказване?
-Да, разбира се. Налагало се е в моменти, в които успехите са ти липсвали, да смениш идеологията си, да погазиш принципите си. А мен не ме кефи това нещо. Успехите идват, след като преминеш през всички фази на провала.
–Почти без пари работихте в Ботев и в Пирин (Блг). Семейството ви как приемаше това?
-Най-близките ми хора никога не са страдали от това. Аз имам щастието до мен да е прекрасна жена. В нито един момент не ме е изоставяла заради пари или материални проблеми. Може би и това ми е помагало да мотивирам играчите, когато са играли без нито лев. А не е лесно, уверявам ви. Стой ти 3 пъти по 6 месеца без заплата, и мотивирай отбора да играе, когато няма какво да яде, пък да ви видим! На всичко отгоре момчетата се представиха добре. Парите не са най-важното нещо в този живот и идват вследствие на това какъв човек си ти.
–В Ботев и Пирин нещата се получаваха, но с Видима изпаднахте…
-Да, обаче играехме честно и добре. Това ме интересува. Всеки може на мерцедес автоматик, а трабант карали ли сте? Кефа е да ги ръчкаш с него отзад по броните. Псоле не мерцедеса ще си цар!
–През 2011 г. постигнахте нещо уникално – за 10 месеца спасихте Пирин от изпадане и вкарахте Видима в елита. Това ли е най-големият успех в кариерата ви?
-Беше наистина изключително изживяване. С Пирин се бяхме спасили, когато ми се обадиха от Севлиево дни преди баража срещу Спортист (Своге). Спечелихме след дузпи в един много грозен мач. Най-голямото ми разочарование е от същия сезон, когато отпаднахме също на дузпи в полуфинал за Купата срещу Славия. Бях сигурен, че няма как в една и съща година да паднем два пъти по един и същ начин. Аз нямам претенции, че съм постигнал кой знае какво в кариерата си. Може би имам някаква медийна популярност покрай прякора си Лаптопа и покрай това, че съм различен. Така отблъсквам хората, на които не съм симпатичен, пък аз не искам да се харесвам на всички.
–Как се чувствате в Бистрица?
-В България са малко клубовете, в които могат да те оставят да работиш нормално. Така че да реализираш цял проект. Имам щастието да попадна на един човек като нашия президент Сергей Ташков. Той е футболен човек от един изчезващ вид. Като динозаврите е. Няма вече такива в нашия футбол. Много важно за мен е хората да са добри. Сергей е такъв. В нито един момент досега не е показал недоверие към мен и екипа ми. Когато се довериш в потенциала, само тогава играчите дават най-доброто, можеш да очакваш чудеса от тях. Заради това и ни се случват нещата, защото се събрахме съмишленици и хора с близък манталитет.
–Виждате ли положителна промяна откъм нравите в нашия футбол?
-Да. Много положителна е появата на цяла вълна от млади специалисти – Томаш, Тошко Янчев, Радуканов, Фугата, Митко Джоров, Росен Кирилов, който има огромен потенциал…Ицо Янев пък дори и книга написа. Това е достойно за уважение.
–Вие бихте ли последвали неговия пример и ако да, в какъв жанр би била тя?
-(Смее се). Никога няма да напиша книга. Иначе доста чета. Винаги съм бил малко по-откачен в очите на другите, особено в среда, каквато е футболът. Никога обаче не ме е притеснявало. Ясно е, че масата неприема различните. Опитвам се да науча и децата си да четат, защото една книга има различно знание от това, което можеш да поучиш от човека. Всяка една книг има душа. Но дори и там трябва да има някаква „диета“. Не може да си всеяден.
–Често цитирате източни философи и мъдреци. По такъв тип литература ли си падате?
-Обичам да чета класика, да се впускам неща, които ме интересуват. Наскоро приключих една страхотна книга – „Шантарам“ се казва, от Грегъри Робъртс. Историята на затворник в Индия. Зад успеха винаги има изпитание и тежък труд, т.е. късметът не идва случайно. Тези книги от типа „мотивираща литература“ като „Тайната“ и „Как да постигнеш мечтата си“ съм ги минал отдавна. Имаше период, когато бях на вълна „Световна конспирация“. Ако задълбаеш в тях обаче губиш личното си щастие. Има и една друга странна книга, която също харесвам – „Разговори с бога“ от Нийл Доналд Уолш. Ричард Бах е любим автор. „Джонатан Ливингстън – Чайката“ промени живота ми. Наскоро си купих антикварно издание на „Няма толкова далечно място“.
–Какви филми харесвате?
-Най-различни. Вчера гледах с малкия уникален филм – „Доктор Стрейндж“. За един комиксов герой са разказва, подобен е на „Матрицата“.
–Следите ли процесите в родния ви клуб ЦСКА?
-Истината е, че колкото и да се опитвам да разпозная двата клуба с това име, не ми се получава отвътре, на душевно развище. Единият клуб е нов, няма нищо общо със стария. Другият също няма нищо общо. Този, който покаже успехи в бъдеще, ще бъде възприет от хората. Но няма да е от това, а от следващото поколение. Моят ЦСКА вече го няма.
–Преди време вашето име беше спрягано за треньор на „армейците“.
-Не, никой никога не е водил с мен разговори в тази посока. Не съм олигофрен, за да откажа на ЦСКА. След Видима как ви звучи? В момента да ми предложат и от двата гранда няма да приема, колкото и пари да ми обещаят. Няма как да оставя този страхотен проект Витоша (Бистрица). Искам да оставя след себе си професионално структуриран клуб с работеща школа.
–Вие дори тогава направихте нещо безпрецедентно – излязохте с автоинтервю по темата. Защо го написахте?
-Защото бях бесен на цялата простотия, която се изля тогава. Както и на всичките телефонни обаждания, които имах. Реших да бъда коректен към себе си. Много колеги харесват да ги дават по телевизията, да дават интервюта, това им е като обсесия. Вампирска енергия, която им дава криле. Може би в началото на кариерата ми и аз бях такъв. Нормално е да хранят егото си. Аз моето съм си го убил.
–Слабоизвестен период от кариерата ви е престоят в Индонезия…
-Доста интересно време изкарах там. В период, в който всичко ми се подиграваха, че съм Лаптопа, аз си намерих работа по интернет. Бях се регистрирал в един сайт. Лично президентът на Про Дута ми откри номера на телефона. Водех Ботев тогава, той ми звънна, а аз му казах да ме потърси пак по-късно, защото съм зает. И той излезе упорит, разбрахме се и заминах. В Индонезия беше различно усещане. Нов свят. Чудеса видях там, храмове, остров Бали…Босът си беше закупил цял клуб. Премести го в огромен град. Малко хора знаят, че от Папуа-Нова Гвинея половината е в Индонезия. Там хората наистина се разхождат с копия по улиците и с фунии на членовете. Беше фрапиращо за мен.
–Как се разделихте с Про Дута?
-Изкарах една година там. Заплатата ми беше около 2000 долара. Тръгнах си със скандал. Босът започна да се меси в работата. Влязох в ресторанта, целият под беше покрит със счупени чинии. Търсих играчите къде са. Разбрах, че са се изпокрили. Събрах парченцата от чиниите и им ги раздадох на всички. Казах им, когато се раизират като играчи да изпратят своето парче на президента. Той се отнасяше с тях като към роби. И аз си отнесох за спомен едно парченце.
–След есенния полусезон Витоша е 4-и във Втора лига. Имате ли поставена като цел промоцията в елита?
-Аз не зная защо в обществото се говори, че ние не искаме да влизаме. Как да прогресираш, ако не искаш да се развиваш. Лично президентът на клуба г-н Ташков влезе в съблекалнята и каза, че ако успеем да влезем, никой няма да ни спре.
–Следите ли какво се случва в лагерите на конкурентите? Радват ли ви скандалите, вихрещи се в Етър?
-Това е замаскиране там. Измислени скандали. Те вече имат млади и мотивирани треньори като Станислав Генчев и Миро Иванов. Второ, човекът с парите не е спрял да ги дава, макар и уж в сянка. Цялата дандания я направиха, за да се укротят феновете. Ако трябва да съм честен, не ми допадат нещата, които станаха в Септември. Всички тези млади таланти, които аз много харесвам и те досега налагаха, оттук-нататък ще отидат на заден план. За сметка на това отборът да се изкачи в „А“ група. Съмнявам се, че ще успеят да сглобят силен тим, въпреки че привлякоха доказани и опитни играчи през зимата.
–Очаквате ли в битката за промоция да има удари под кръста?
-Всичко очаквам. Мен не ме касае. Едно от условията да дойдат в Бистрица е, да не влизаме в договорки. Душата на човек трябва да е чиста и тогава той се чувства добре. Нещото, което хората не знаят за мен, е, че не съм суеверен и не съм набожен. Вярвам, че Господ се крие в нас и обикаля наоколо. Духовниците, които се изживяват като наши просредници с божественото, не ми харесват. Твърде много престъпления са извършени в името на религията. Не смятам, че Господ има нужда от войска.
–Някога нареждали ли са ви да падате заради черно тото или по друга причина?
-Да, имало е такива случаи и като играч, и като треньор. Зад гърба ми са се договоряли. Знаете, че това е огромен бизнес. Неслучайно доста клубове имат за спонсори букмейкърски компании. Малко хора се замислят защо е точно така. Това е гротеска.
–У нас ефективно ли се води борбата с уредените мачове?
-Хората работят. Не мисля, че е мимикрия. Даже и мен са ме викали на разпит. Тогава бях начело на Пирит (Гоце Делчев). Само че се оказа, че въпросните съмнителни мачове, са били преди това. Доказа се, че не е имало нищо де факто, са били редовни. Доста хора са викани и разпитвани напоследък.
Наркотиците са като лъв – ако си слаб, те изяждат
Съпругата на Костадин Ангелов е определяна от него като жената на живота му. „Аз имам два брака. Бившата ми съпруга живее в Канада с голямата ми дъщеря. Почти всяка седмица се чуваме. Лъжа е, че когато има развод, си оставяш детето. Разведох се, защото срещнах голямата си любов. Вече 12 години сме заедно с Марина, нито веднъж не сме се скарали. Много хора ги е срам да го кажат, звучи им обидно. Тя работеше като сервитьорка. В момента има собствено заведение. Синът ми Даниел е на 9 г. Него футбол не го вълнува и аз се радвам за това. В главата са му само компютри, шах, математика“, разказва Ангелов.
Треньорът признава, че никога не е бил аскет. „Запален рокаджия съм. Харесвам Боб Дилън, слушам „Айрън Мейдън“, „Лед Цепелин“, „Ролинг Стоунс“…Колкото до пороците…И пушех, и пия. Вярвам обаче в баланса. Има една чума на нашето общество – наркотиците. Те са като лъва в джунглата. Ако си слаб, те изяждат.“
Милен Димитров