Лъвове ли? По-добре да сложим помияри на герба

Лъвовете са символи и остатък от една светла историческа епоха, оспорвана, неоценена и непризната … Нека гледаме настоящето и бъдем реалисти – а не романтици и мечтатели. Така и така не можем да си защитим нито миналото, нито настоящето, нито бъдещето…

Защо? Питате се защо да заменяме лъвовете чак пък с помияри?

Ето ви и три довода за това. Къде в цивилизования свят са най-много

• Отвързаните убийци в парковете и техните собственици, заедно с майки, деца и други нормални хора… Отговор – В държавата, в която по право такива дребни закончета като тези за четириногите и техните стопани – да се водят с каишка, първите да имат намордник, а вторите да им чистят творенията – не важат…
• Бездомните кучета по улиците – Отговор – В на най-древната държава в Европа и една от люлките на европейската цивилизация
• Кампаниите за осиновяване на бездомни кучета и храна за тях… Отговор – В единствената държава в ЕС и сигурно в цяла Европа, в която хора умират от недояждане и липса на подслон

Въпроси, въпроси, и тук не става въпрос за породата, а за манталитета и нагласите на обществото като цяло. Какво като караш Бентли за 200 000 евро и пак си по родните улици с помияри, каруци, джигити, трапове, миячи на стъкла и акробати … същото важи и за вашите роднини и приятели господа политици, управляващи и богаташи – нима ви е комфортно да знаете за средата, в която и те живеят, или дори в която се прибират за малко по време на кратките си ваканции от чуждестранните им цивилизационни убежища? Излезнете на улицата и се осъзнайте! В този случай дори не става въпрос за пари, които вие – по някаква случайност – да инвестирате в социалното здраве!

Става дума за обществената среда (за хората) и отговорността на всеки да я поддържа.

Толкова ли е сложно? Ок, откривате нов парк – с паркингчета с бариерки, камерки, лампички, тоалетна от ново поколение (дето никой не знае как се отваря), пазачи и прочие. А толкова ли е трудно това да се направи и за другите паркове в столицата!?! А не може ли тези пазачи вместо да се чудят какво да правят по цял ден и нощ – да пообикалят и да правят забележки и защо не – да сигнализират и дори да санкционират противобществени прояви в парковете, а и най-вече за което и е приказката – произвола на любителите на четириноги… В тази връзка може на герба да са и добре охранени добермани, които изобилстват по парковете, без каишки и освободени.

Какво да кажем за другите обитатели на градската джунгла (няма кавички, не си и помисляйте) – бездомните четириноги любимци? Те са в същата степен на потенциална опасност за хората, както са и отвързаните, но обгрижвани от стопани. Та те не само гордо и някак властнически вече се разхождат в парковете и по улиците – между колите, детските колички и хората, че вече и на никой не прави впечатление тяхното отвратително присъствие. Разбира се, отново има загрижени хора повече за животните отколкото за себеподобните им, съответно и организации, и те ги подхранват и насърчават в тяхното улично развитие.

Вместо например да работят за приюти, обезпаразитяване, контрол и други хуманни отношения – хуманни отношения, към които някои са толкова стриктни по отношение на животните и все по-безумно и безотговорно разкрепостени по отношение на хората… Нека си сложим две-три кученца на герба, те са толкова милички, беззащитни и уплашени, горките, виж едното така те гледа, като човек, току да проговори…

Интересна е срещата на тези два типажа – добермана и помияра, но само в началото – само след минутки по-силният по право придобива качествата на по-слабия и двамата стават помияри… Горе долу в този смисъл и Оскар Уайлд е завещал „враговете си избирам заради техния ум”, а и е казано „Никога не спори с глупак, ще те завлече на неговото ниво и ще те победи с опит.”

А какво да кажем за безбройните организации, които съвсем открито и безобразно, събират дарения за осигуряване на къщички, храна, подслон, отопление и едва ли не висше образование на „горките” улични кучета? По-добре нищо, защото тяхната порода и природа говори достатъчно за тях, а и не щем да слизаме на тяхното ниво все пак.

Е, в крайна сметка – нека са три помияра, на всичкото отгоре идеално ще пасне не само на живота в държавата, но и на образа ни в междудържавническите отношения – всичко правим за кокала и много се радваме като ни чешат зад ухото.