Александър Дудов в уникална изповед: Работих в стриптийз бар, за да издържам семейството си

Александър Дудов е роден на 29 юни 1963 г. Юноша е на „Локомотив”(Сф), където изкарва почти цялата си кариера. С червено-черната фланелка дебютира през 1982 г. и остава верен на любимия клуб до 1994 г. Играл е още и в „Монтана“. В „А“ група има общо 312 мача. Четвърти е във вечната ранглиста на „Локомотив“ по участия (305) след Начко Михайлов, Йордан Стойков и Димитър Васев. В продължение на 12 сезона Дудов е неизменен титуляр. Пословична беше неговата работоспособност на терена. Комплексен състезател, който беше прочут и със своята коректност. Носител е на Купата на Съветската армия през 1982 г. Носител е и на купата за индивидуално спортсменство през 1988 г. През последните 20 години Сашо е далеч от футбола. Занимавал се е с най-различни професии след раздялата с най-популярната игра. Преживял е и уникална лична драма, за която разказва за първи път пред „ШОУ“. Сам признава, че е преминал през ада. Вижте покъртителната история на един бивш футболист.

Г-н Дудов, здравейте! Къде ви намирам?
-Здравейте! В момента съм провинцията. Работя.
С какво се занимавате?
-Имам строителна фирма. Не се оплаквам от нищо.
Защо сте далеч от футбола? Къде се загубихте в последните близо 20 години?
-По принцип съм в сянка. Нито парадирам с името си, нито искам да ме знаят хората. За мен футболът вече е затворена страница. Още като прекратих кариерата си през 1995 г. реших, че няма да ставам треньор или нещо друго в любимата игра. Когато във футбола влязоха мутрите и хората, които не разбират от футбол, на мен ми стана ясно, че аз там работа нямам. Казвам ви честно. За мен това не беше играта, която аз познавах, в която се влюбих като дете. Бях само на 31 години, можех да играя още доста време.
Виждате ли светлина в тунела за нашия футбол?
-Радвам се, че от БФС, а и в моят роден клуб, се заеха да се върнат към корените. Там е истината. Връщат се към детско-юношеските школи, искат да се възстановят традициите. Прави чест на моите съотборници от онова време Иван Василев и Бойчо Величков това, което правят в „Локомотив“. А какво беше в мъртвото време, както аз наричам периода след 90-те години на миналия век?От 1995 г. наблюдаваме едно унищожение на футбола. Школата, децата са най-важни. Това не го разбраха тези богаташи, които минаха през клубовете. Всичко разсипаха. Благодарен ще бъда вечно на „Локомотив“, че ме изгради като футболист и като човек. Да, и ние тренирахме на сгурията и се събличахме до терена. Но колко велики времена са минали оттам и преди мен, а и малко след мен? Ти не милееш ли за клуба, не даваш ли сърце и душа за него, не можеш да станеш голям на терена. Няма как да стане. Не можеш да влачиш някакви ментета от чужбина, да им даваш огромни заплати, а собствените рожби да ги хвърляш на боклука. Не че и Николай Гигов не се опита да помогне, не че не наливаше милиони в „Надежда“. Просто политиката му беше грешна. Имаме и добри треньори в школата, но те как да работят за 300 лева заплата? Това е подигравка.
Вие заварихте онова време, когато кредитните милионери наливаха пари с чували във футбола…
-Да, усетих и аз какво е. Точно тогава всичко тръгна в грешна посока. Реших да спра. Аз и досега се поддържам във форма. Почти не съм мръднал оттогава. Нямам един бял косъм в косата си, тежа 70 кг, почти колкото тежах и като футболист. Като се затичам за нещо и не ми тежи. Не пуша, айде, алкохол употребявам умерено. Колко пъти тичам и парка по 1 км – няма задъхване, няма нищо. Същият съм си. Не съм мръднал.
Следите ли нашето първенство?
-Да ти кажа честно, не. Не че ми е безинтересно, просто начинът, по който се провежда ми е малко странен. Сега моят приятел Боби Михайлов, набори сме, играли сме заедно, иска да направи ход, за да върне публиката. Ама как да я върне, като няма футбол? Знаеш ли от колко години не съм стъпвал на стадиона? Последният мач, който съм гледал на живо беше на „Локото“ срещу „Левски“ – 2006 г. Отидох само защото мой приятел ме накара. Купих си билет, гледах мача и видях, че всъщност не виждам нищо. Това не беше футбол. Кажи ми за кого да отидат сега хората? Поне двама ми посочи? Може би Чилибонов, Гъргоров и Иван Цветков бяха последните мохикани на хубавата игра.
Вашият роден клуб е в чистилището на окръжната група…
-Ами заболя ме, много ме заболя (мълчи дълго). Митко Васев положи много усилия, направи един добър отбор, сплоти колектива, изведе ги до медалите. И в един момент – всичко свърши. Нали проблемът около лиценза бяха едни пари – един милион лева, ако не се лъжа. Мисля, че ако това беше причината, все един милион души щяха да извадят по левче от джоба си и да спасят „Локомотив“.
Защо според вас се стигна до дъното?
-Просто нямам обяснение. Не мога само Гигов да бъде обвиняван. Обаче щом Иво Тонев се махна, значи има нещо.
Какво е мнението ви за новото ръководство? Бил сте съотборник на Иван Василев и на Бойчо Величков. Ще успеят ли те?
-Те са много сериозни хора. Истински локомотивци. Правят най-доброто за момента. Те ще сторят всичко възможно, за да върнат „Локомотив“ там, където му е мястото и да възродят школата. Не се съмнявам в това. Вижте и колко треньори –локомотивци, работят в елита? Кольо Спасов в „Черно море“, Стойчо Стоев в „Левски“, доскоро там бяха Димитър Васев и Антон Велков. Те диктуваха модата, както се казва. Илия Груев е в Германия. Димитър Пенев и Ради Здравков чии рожби са? Който е минал през нашата школа, все е научил нещо.
В кариерата си те работил с доста треньори. На кого от тях сте най-благодарен?
-Не мога да подмина никого. Като почна от моя откривател, така да се каже – Михаил Шкодров. Аз късно започнах да тренирам организирано – чак в осми клас. Дотогава се пробвах в други спортове – гимнастика, лека атлетика, волейбол, борба…Особено за гимнастиката имах добри заложби. Ама едно време час по физическо беше сега все едно час по математика. Могат да те оставят да повтаряш класа, ако получиш „двойка“ по физическо. Не е като сега. Сега едно кълбо е срамно да ги накараш учениците да направят. Брат ми тренираше в „Локомотив“. Той ме накара да се запиша. Случайно започнах, и като започнах – край. Само за три сезона направих крачката към мъжкия отбор. Едва 18-годишен дебютирах и в „А“ група.
Вашите родители не бяха ли против да се занимавате с футбол?
-А, не. Аз съм от спортно семейство. Баща ми също е бил футболист. Е, не е стигнал чак такова ниво, но играеше дълги години по заводските отбори. Между другото, аз наполовина съм руснак. Майка ми е рускиня. Мисленето ми пък е на 80 процента руско. Широка и щедра душа съм. Иначе моите идоли във футбола бяха Кройф и Марадона. От българите се възхищавах на Начко Михайлов, Ангел Колев, Боко Димитров, Бумбо Стойков – прекланях се пред тях. На всеки мач на отбора бях в агитката. Там изгледах всички срещи от похода в турнира на УЕФА през 1979/1980 г. Драл съм си гърлото като откачен.
Как започна кариерата ви? Други от вашия набор стигнаха ли до „А“ група?
-От моят набор до мъжкия тим проби само Яшар Юсеинов – Яшко. Имаше и други добри играчи, но те не извадиха късмет. Иначе от предния набор – 1962 година, са доста. Стоев, Румен Стоянов, Марчо Богданов, Сашо Марков от 1961 г. Но най-силното поколение излезе това на родените 1965 г. Цял отбор бяха. Иначе нас след Шкодрев ни пое Ивайло Георгиев. После Георги Берков, лека му пръст, ме дръпна при мъжете. Не мога да не им бъда благодарен на тези хора. Апостол Чачевски е специален човек за мен. При него изиграх най-силните си мачове. На много неща ме научи. Това е един превъзходен треньор. Не губеше времето с разводняващи тренировки, а искаше да протичат така, все едно е реален мач. За 90 минути ти да се раздадеш като на среща от „А“ група. А, че тренировките бяха тежки, бяха. Да, и ние сме мрънкали. Но благодарение именно на тези натоварвания почти всички в „Локомотив“ бяха национали. Да не ги изреждам. Когато той напусна разбрахме, че неговата концепция е била правилната. Не мога да забравя също така Начко Михайлов и Данко Роев. Аз винаги съм се борил за мястото си. Не ми беше лесно. Трябваше да се справя със страхотна, даже зверска конкуренция, за да играя. Васев, Дочев, Велков бяха все национали. Представете си как съм се борил за място. Налагало се е Митко да играе ляв халф пред мен, а аз ляв бек. Докато сега той няма опонент за поста си, и пак не можеш да го накараш даже да се затича. А старите футболисти хич не си поплюваха. Даже на тренировка са ни изяждали. Ти, като си новобранец, си траеш. Как ще си правиш бъзик с Гошо Бонев например? Нали на следващото му влизане си горе, вдига те във въздуха. Имаше йерархия в отборите. Всеки си знаеше мястото. Никога не съм се чувствал титуляр. Но бях и изключително отдаден на футбола. Чак до маниякалност съм стигал. Заедно с Вальо Дамянов сме ставали в 6 часа сутринта, за да правим кросове в Северния парк. Правехме триразови тренировки. По 80-90 коремни преси правех на ден и по 100 лицеви опори. Бях се запалил по филмите с Брус Ли. Научих се да правя задно и предно салто и така излизах на терена преди мач. Имах страхотна физика и мускулатура. Лекарите са се хващали за главата. На предсезонните тестове, които правехме, достигах и дори надминавах нивото на немския национал Ханс-Петер Бригел. Бившият десетобоец беше еталон по онова време за физическа подготовка. Вдигах пулса си до 220, а само минута по-късно го свалях до 60-80. Докторите не вярваха на очите си. Казваха ми: „Ти но може да си човек“ (смее се).
Дебютирате в елита на 28 февруари 1982 г. срещу „Марек“ (0:2) в мач 16-и кръг. Започвате като титуляр с №4 и играете цял мач при гостуването на „Бончук“…
-Да, спомням си. А седмица по-късно излязох десен бек и бихме „Тракия“ (Пд) с 3:1. Нямах още навършени 19 години. Аз може би съм и най-младият Майстор на спорта. През същата година взехме Купата на Съветската армия. На финала в Плевен победихме „Локо“ (Пд) с 2:1. На всички ни присъдиха това почетно звание. Прибавихме по 30 лв. Отгоре върху заплатата (смее се). Наложих се със себераздаване. Може да не бях най-големият талант, но имах други качества. Родени таланти са Божидар Искренов и Пламен Гетов например, които с по-малко усилия на терена си вършат работата. Аз разчитах повече на усърдие, на повратливост, на гъвкавост. По принцип започнах като халф при мъжете. Треньорите ме използваха като персонален пазач. Заемах се с всички плеймейкъри на противника. Излизаме срещу „Спартак“ (Пл) – трябва да неутрализирам Гетов, излизаме срещу ЦСКА – пазя Ради Здравков, в „Левски“ – Тошко Барзов и т.н.
Учудващо за играч на вашия пост имате твърде малко картони в кариерата си.
-Само с коректни средства действах. Неслучайно аз и Никола Котков сме единствените локомотивци, които сме печелили купата за индивидуално спортсменство. През онзи сезон (1987/1988) изиграх 30 мача без нито един картон! Бях много коректен състезател. Прекланях се, когато ме надиграе някой. Никога не съм ритал или блъскал съперниците. По-добър е от мен, защо да му тегля балтията отзад и да го осакатявам? Играл съм срещу остриета като Гибона, Цецо Йончев, Стойчо Младенов и Руси Гочев – най-добрите ни крила. В някой случай са ме надигравали. Но имам и куриозен случай през 1984 г. Завършихме 0:0 с ЦСКА и ги спряхме по пътя към титлата. Спас Джевизов, който е висок 1,90 съм го надскачал и съм му взимал топката. А знаете разликата в ръста ни каква е. И до днес Спас помни този случай. Веднъж се засякохме с него в Кипър. Каза ми: „Ей, Дуде, няма да забравя как ме направи за резил тогава.“ Посмяхме се…
Някога гонен ли сте от терена?
-Е, гонен съм, разбира се. Имам общо два червени картона от общо 312 мача в „А“ група. Първият го получих в Русе. Мачът беше от 29-ия кръг. Паднахме с 1:2 след зверска съдийска „тесла“. Реферът ни закла тогава, ама много жестоко. Даде дузпа на „Дунав“ в 88-ата минута. Домакините трябваше да се спасяват от изпадане. Не издържах и го ударих. После ни разнасяха по телевизията като хулигани. Вторият път беше в „Надежда“ заради провокация на Диян Петков от „Черноморец“.
А имало ли е нападатели, които са действали с удари под кръста срещу вас?
-Имало е, но аз умеех да се пазя. Яки, набити и злобни бяха Бойко Краев от Враца (баща на Божидар Краев от „Левски“ – б.р.) и Красимир Лазаров – Върбела от Плевен. Бяха като диви прасета. Все търсеха сблъсък. Влизах обаче много стегнато в единоборствата. Не съм имал и тежки контузии. Получих само едно разстежение на кръстни връзки, което ме извади от игра за около 20 дни и това е. Допълнително ми е помагало и това, че разузнавах добре противниците си. Следях играта на Гибона, на Йончев, Стоичков, Емо Костадинов. На Гиби му знаех всеки един финт. Като направи тая крачка наляво, значи, че ще завие надясно. Не трябва да му се връзваш на номерата. Дори и да му познаваш играта обаче нападателят винаги може да те изненада. Емо Спасов беше голям техничар. Ако му оставиш малко свобода, ще ти завре топката където си иска. Топката му се лепеше на крака. Едни резки движения, замахване…беше уникален.
Първият ви гол обаче идва доста късно – чак през сезона 1990/1991…
-Вярно е това. Вкарах го от дузпа – срещу „Ботев“ (Пд). После наказах и „Добруджа“. Между другото мечтата ми беше да бъда нападател. Мишо Шкодров ме е вкарвал и вратар, но точно в този мач нарочно пусках леки голове. Мислех си:“А, ако пазя добре, ще ме направят вратар.“ Само веднъж бате Мишо ме пусна крило, но не можах да се разпиша. И от този момент играх само халф или защитник.
Какво представляваше вашият „Локомотив“ в онези години? Какви бяха взаимоотношенията вътре в отбора?
-Преди всичко бяхме приятели. Колективът беше страхотен. Е, имало е някакви дребни интрижки, но като цяло бяхме сплотени. Нямаше завист, нямаше нищо. След всеки мач със семействата си отивахме на заведение. 90 процента бяхме и рожби на школата. После, с идването на момчета от провинцията, се разби локомотивското ядро.
Бяхте силни футболисти, но все нещо малко не ви достигаше, за да печелите и трофеи…
-Е, да, точно така беше, за съжаление. Може би нямахме и нужния манталитет. Няма да забравя едно дерби срещу „Левски“ (21 септември 1986 г., 6-и кръг), когато ги бихме с 4:2. Във вестник „Спорт“ заглавието на другия ден беше „Урок по футбол“. Поведохме с гол на Сашо Бончев, но „сините“ направиха „обръщалка“ – 1:2. Мисля, че Наско Сираков вкара попаденията. Стойчо Стоев изравни от дузпа, а после Метков се разписа за 3:2. Крайното 4:2 фиксира Стоев пак от дузпа. Уникален мач! Това ми е най-сладката победа над „Левски“. Най-силният ми мач в кариерата. Иначе винаги сме играли добре срещу тях, но все ни биеха. В следващия кръг пък завършихме 3:3 срещу бъдещия шампион ЦСКА.
И по времето на треньора Данко Роев (1990-1991) показвахте почти бразилски стил на игра…
-Вижте, „Локомотив“ имаше някакъв специфичен стил, който впоследствие се изпари. На пръв поглед нищо не играем, но носеше успех – с къси, точни подавания, постепенни атаки по крилата, а и през центъра. 1:0, 2:0, а някой път, като ни тръгне, можем и до 6 да го докараме. В провинцията особено много силни представяния сме имали. „Черно море“ насред Варна ги бихме с 6:3, „Берое“ пък ги мачкахме, където ги хванем.
Как се разделихте с „Локомотив“?
-Тръгнах си след идването на Николай Гигов в клуба. Вече бях и 31-годишен. Сашо Костов ме покани в „Монтана“. Не ми се ходеше много-много там, някой ме прилъга, даже не си спомням кой. Отидох след 6-ия кръг. „Монтана“ не беше лош отбор – направихме 1:1 с „Левски“ в София. Не се задържах обаче дълго там. Имаше някаква банка – „Елитбанк“, откъдето даваха пари на клуба, но основната цел беше да не се изпадне. Среднячество. Разделих се с най-добри чувства с хората. От „Септември“ (Сф) ме потърсиха, но им отказах. Окачих бутонките на пирона. „Локомотив“ ми беше на сърцето, но се оказах излишен.
Защо не станахте треньор?
-Защото нямаше да издържа на мръсотията в този занаят. Като футболист бях честен, не си мълчах в съблекалнята. Мразя ходатайствата. Няма как някой родител или шеф да дойде и да ми нареди: „Пускай този или онзи да играе.“ Това за мен би било обида. Престъпление е и да кажеш на момчетата: Абе, днес трябва да легнем на еди кой си. Шефът ни нареди.“
Вие играли ли сте в уредени мачове?
-Разбира се, че съм участвал. Кой не е? По комунистическо време обаче тези договорки бяха доста по-малко, отколкото е сега. И на нас са ни помагали. Имаше един сезон, когато бяхме пред изпадане. „Ботев“ (Пд) ни даде мача, спечелихме с 3:1 и се спасихме. Ние пък сме помагали на „Славия“. Пуснахме им по нареждане отгоре. Но говорим за друго ниво – софийските отбори трябва да си помагаме и т.н. А да не ви казам какво беше през сезоните, когато действаше безумното правило при 0:0 да не се присъждат точки на отборите. Спомням си, през 1985/1986 направихме на „Надежда“ нулево реми с „Левски“. Няма такъв цирк.През цялото време: „абе, айде да пуснете“, „а, не, не, вие ще ни излъжете“. И целият мач ей така. И зи завършихме 0:0. Голяма глупост направихме. Иначе практиката тогава беше такава – ако до към 80-ата минута тимовете не са си вкарала гол, в края на мача, по взаимна договорка, си пускаха по едно попадение.
Можехте да станете и служебни шампиони през 1985 г…
-Да, нали извадиха по партийно нареждане ЦСКА и „Левски“ от „А“ група. Тогава завършихме сезона с равни точки с „Тракия“ – по 33. Обаче „канарчетата“ имаха по добра голова разлика (68:32 срещу 45:41). Така останахме със сребърни медали. Моят още си го пазя някъде вкъщи. Но пък нямаше да бъде справедливо, ако ни бяха направили служебни шампиони. „Левски“ си заслужиха титлата. Добре, че после им я върнаха.
Какви спомени ви останаха от футбола?
-Футболът е най-голямата магия. Аз съм щастливец, че съм имал късмета да играя редом и срещу такива невероятни фигури. Докоснал съм се до най-добрите. И честно да ти кажа, все още го сънувам тоя футбол. Даже сънищата ми са футболни, сънувам, че играя. Обаче знаеш ли кое е най-интересното?
Кое?
-Сънувам, че все нещо малко не ми достига. Или кори нямам, или чорапите ми падат, абе все нещо ме забавя да изляза на терена. Мен преди мач сън не ме ловеше. От напрежение. Тръпка неимоверна мо обхващаше. Мислиш постоянно как да се раздадеш. Адреналинът ти нараства и даваш всичко от себе си.
Как гледате на сегашната мода с татуировките и прическите на играчите?
-Нека правят каквото искат с тялото си, щом им доставя удоволствие. Не съм против. Татуировката не играе, независимо дали тя е на Исус Христос или на Мадона. И хиляда татуса да има Меси, пак си е Меси. Самото мислене на младите е съвсем различно от нашето. За съжаление обаче изчезнаха мъжкарите на терена.
Евродебютът ви е паметен – срещу Пари Сен Жермен…Какво си спомняте от сблъсъците с френския гранд през 1982 г. в турнира за КНК?
-Аз не играх при победата с 1:0 в първата среща (гол на Петър Миланов в 16-ата минута -б.р.). Реваншът още ми е пред очите. Все едно вчера беше. Лекарят ни даде преди мача някакви хапчета – дали е било допинг, или нещо за подсилване, не мога да кажа. Мачът си тръгна нормално, играхме прилично. Французите ни поведоха 1:0. В 49-ата минута Марчо Богданов изравни. Ама такъв гол им заши това момче. Поведе си я, излъга един и оттам шут с левачката – греда и вътре…После голът беше избран за топизпълнение на вечерта по „Евроспорт“. После обаче рухнахме. Нако Дойчев тръгна да лъже капитана на ПСЖ, онзи му отне топката и като наби един шут – Кольо Донев беше изненадан и стана 2:1. Хапчетата ни направиха по-нервни. На мен ми се схванаха краката. Станахме неадекватни от прилива на адреналин. Сашо Марков тогава направи челна стойка без ръце, само на глава! Не си виждал такова нещо. Знаеш ли какво чудо е това? Това се случи някъде към 79-ата минута. Оттам домакините ни награбиха, зашина ни още три бързи гола и ни биха с 5:1. Владо Лалов получи червен картон.
Как се почувства едно момче от социалистическа България сред светлините на Париж?
-Нямахме време дори да го разгледаме, честно да ти кажа. Видяхме само Айфеловата кула и Лувъра. Имахме отпуснати само 2-3 часа за разходки.
От останалите евробитки какво си спомняте?
-Съжалявам, че изпуснахме да отстраним „Динамо“ (Тбилиси). Тук ги бихме с 3:1, но в Грузия отстъпихме с 0:3. Играхме добре, но нямахме и шанс. Един от успешните ни мачове беше в Нюшател през 1986 г. „Ксамакс“ ни елиминира след 1:1 в София и 0:0 в Швейцария. Най-голямата им звезда беше Ули Щилике. Германецът не взе участие в първата среща, а на реванша аз го пазих персонално. Тука съдията Мишел Вотро (Франция) ни закла. „Ксамакс“ ни поведе с гол от засада. В 76-ата минута Сашо Бончев изравни – 1:1. И греда уцелихме, и доста положения създадохме. Спомням си, че преди реванша ни разведоха да разгледаме най-големия завод за шоколад в Европа.
Останаха ли ви приятели от футбола? С кого поддържате връзка?
-Ежедневието ми е доста натоварено. Не ми остава време за срещи. От няколко месеца правим опит да се съберем и да се видим старите колеги. Чух се с Пламен Николов, със Стойчо Стоев, Велков, Васев… С Кирчо Метков живеем врата до врата. Скоро ще я направим тази сбирка. Ще бъде весело.
Вашите деца с какво се занимават? Някой от тях тръгна ли по вашия път?
-Не. Имам син и дъщеря. И двамата са далеч от спорта. Синът ми имаше качества за футболист, но не го влечеше. Дъщеря ми ме направи щастлив дядо. Внукът ми е 4-годишен, казва се Иван.
Вие сте корав човек. Кога ви беше най-тежко?
-Е, когато се разделих с футбола. Останах без работа. Изключително тежко ми беше. Сякаш бях изпаднал в една дупка. Това е често срещан синдром при бившите футболисти. Мислиш, че вечно ще бъдеш на върха, че ще имаш пари и слава. Обаче съвсем не е така. С какво се различава един футболист от един шпакловчик примерно? Шпакловчикът винаги има пари, а футболът е до време. Ако до 30 години не си си изградил живота както трябва, си загубен. Кариерата ти свършва и си дотам. Какво умееш, освен да риташ топка? И така се налага да тръгнеш от нулата. И аз така направих. Срамна професия няма. Занимавал съм се с какво ли не. Сменил съм близо 30-ина професии. Бях и хлебар-формовчик в кв. „Филиповци“. Смея да кажа, че правехме може би най-вкусния ръчен хляб в София. Хранил съм с моите ръце хората. Освен хлебар, съм бил и продавач на вестници, държал съм и аптека. Дори няколко години работих и в стриптийз бар. Не ме е срам от това. Това е част от моята лична история. Давах 4 години нощни смени, като почнеш – „Табу“, „Пигал“, „Плейбой“…Да не мислиш, че ми е било лесно? От 20, 00 часа до 05, 00 сутринта. Ела да видиш как се работи. После се захванах да правя външна изолация – гипсокартони, шпакловчици, плочки, какво ли не. И сега с това си изкарвам прехраната. Дал съм работа и на моята бригада. Имам си фирмичка. Не е срамно да го призная. Кое е по-хубаво? Да умреш в мизерия като Жоро Соколов ли? Да чакаш подаяния? Айде, аз не бях някакъв страшен талант, но лошото е, че такива великани като Соколов, Начко Михайлов и Боко Димитров си отиват по такъв начин. А държавата нехае.
Как успяхте вие да излезете от „дупката“?
-Тежко беше. Тежко беше (дълго мълчи). Това е нещо, което не пожелавам и на най-големия си враг. И то не заради друго. Ти не можеш да прескочиш себе си, разбираш ли. Казваш си: „Абе, как ще отида да работя там. Аз съм Сашо Дудов все пак. Какво ли ще кажат хората.“ Просто няма как да ти го обясня. Само който го е изпитал, може да ме разбере. Стоиш само и гледаш в една точка. Сякаш си в някакъв тунел…Един път преодолееш ли го това нещо, нищо вече оттук нататък не може да те спре. Ти се освобождавах психически. Спортът почва да ти помага, там си се научил на битка, на дисциплина. Хората те уважават заради тези качества. Когато отида на някое ново място, въобще не искам да говоря за футбол и дори не казвам, че съм бил футболист и то що-годе известен. Много рядко си признавам, че съм Сашо Дудов и съм играл в „Локомотив“. Даже се е случвало някои да се сетят: „Абе, вярно, това си ти.“ Разбираш ли?
Преминал сте почти през ада…
-(Прекъсва ме) Защо казваш „почти“? Аз съм стоял една година без ток вкъщи, бе, човек. Ти знаеш ли какво е? И то не за друго, ами просто ей така – изпадаш в една дупка и не знаеш како правиш. Ти знаеш ли, че като попаднеш там, не те интересува нищо. Ама нищо! И си викаш: „А, край…“ (мълчи дълго). Влизаш в една черупка и не излизаш от нея. С месеци. И се радвам, че аз успях да се измъкна от тази черупка. Сега се чувствам перфектно. Ти мен сега ако ме видиш…Моите набори – и Стойчо Стоев, а и останалите, ами те изглеждат като старци всравнение с мен, бе, човек. Не ми дават повече от 45 години. Нямам бял косъм в косата си. Аз може да съм 52-годишен, но духът ми е млад. Разбрал съм какво ми трябва в живота. В този живот трябва да бъдеш такъв, какъвто си. Това, че си бил футболист, не те прави по-специален. Нямаш право да казваш: „Ама аз съм известен, нищо няма да работя друго“. Ама чакай, животът те е отвял в друга посока, трябва да се съобразяваш с обстоятелствата.
Сам ли намерихте тази светлина в тунела, за която говорихте?
-Е, малко ми и помогнаха. Най-вече моите близки, някои приятели. Стойне Манолов много ми помогна. Няма да забравя подадената ръка. Оттам излязох сам от дупката. Разбрах, че без работа умираш. Ти трябва да си сред хората, трябва да общуваш, разбираш ли? Независимо с какви общуваш. Не е задължително хората да са от висшето общество. Това не те прави по-богат, пич и публична личност. Не искам да съм милионер. Тази „работа“ не е за всеки. Можех да стана богат. Имал съм доста шансове, но не съм ги използвал. Дали е за добро или за лошо…Аз мисля, че е било за добро. Много пари са ми минали през ръцете, но явно не мога да ги управлявам. Сега съм доволен. Изкарвам толкова, колкото ми стигат.

Милен ДИМИТРОВ

Dudov 1Dudov 2Dudov 3Dudov 4Dudov 5Dudov 6


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4