Владимир Иванов: Попитах Гибона как може да облече фланелката на ЦСКА

Владимир Иванов е роден на 6 февруари 1973 г. Юноша е на „Славия”. Играл е още в „Левски”, „Локомотив” (Сф), „Локомотив” (Пд) и германския „Борусия” (Мьонхенгладбах). Трикратен шампион на България – със „Славия” (1996), „Левски” (2002) и „Локо” (Пд) – 2004 г. Трикратен носител на Купата на България (1996, 2002 и 2004). Има 6 мача в националния отбор. Участник на Евро 2004 в Португалия. Директор на детско-юношеската школа на „Славия”. В момента е и старши треньор на „белите”. Смени (временно) на поста Иван Колев, а под негово ръководство родният му тим постигна три поредни победи в „А” група. След добре свършената работа Фугата остана в екипа на новия старши Александър Тарханов.

–Г-н Иванов, направихте перфектен дебют начело на „Славия” – три поредни победи в „А” група. Сигурно дори и самият вие не сте очаквали подобен старт в инфарктната професия?
-Аз ги приемам нещата като съвсем нормални. Поне вътрешно за себе си. Опитвам се и футболистите да ги убедя, че футболът е просто една игра. Трябва да излязат и да играят. Не обичам да създавам излишно напрежение. Винаги по този начин съм се стремял да работя. Подходът и начинът на работа е един и същ. Нищо по-различно.
–Какво предложение ви отправи Венцеслав Стефанов? Може би такова, което „не можете да откажете”, както се говореше в един велик филм?
-(Смее се). Все още не сме говорили за нещо по-сериозно, за продължаване на моя престой като старши треньор. Единствената пречка е това, че не притежавам нужния лиценз. Карам курсове в момента. Иначе ще се радвам много. Това е една от мечтите ми – да водя представителния тим на „Славия”.
–Бяхте ли изненадан от предложението след раздялата с предишния треньор Иван Колев?
-Да, всичко стана много бързо, честно казано. Въобще не очаквах подобна оферта, но аз съм служител на клуба и съм длъжен да изпълнявам, това, което искат от мен по-висшестоящите. Не се страхувам от нищо. Готов съм за предизвикателствата.
–Какъв отбор заварихте? Беше ли той разбит? „Славия” тръгна отлично в първенството, после зациклиха нещата. На какво се дължеше тази тежка криза, в която изпаднаха „белите”?
-Вижте, в самия отбор отношенията между треньорите и играчите са перфектни. Атмосферата беше професионална. Не съм усетил да е имало някакво напрежение. Не зная защо се появиха подобни твърдения за скандали и т.н. Аз съм бил пряк свидетел и мога да ви гарантирам, че не е имало подобни скандали. Колкото до загубите…Те са част от играта. Просто стечение на обстоятелствата, не мисля, че има някаква друга причина. Аз не съм променил нещо кой знае какво. Сами виждате, че играчите са същите, тренировъчният процес е същият.
–Как посрещнаха във вашето семейство новината, че сте поели „Славия”?
-Е, съвсем нормално го приеха. Не е имало драми. По принцип вкъщи за футбол не се говори. Когато се прибера гледаме, да не отделяме време на работата, а на децата.
–Вече мислите ли за новата селекция?
-Който и да е треньор, не трябва да прави кой знае какви промени. „Славия” разполага с доста добри футболисти. Не виждам нужда от взимането на много нови попълнения. Необходими са ни не повече от един-двама. Не повече. Повечето са млади момчета, които тепърва ще се развиват.
–Явно това е пътят – да се налагат собствени кадри…
-Да, разбира се. Но нека бъдат само такива, които искат да растат и имат необходимите качества. Които са достойни да защитават с чест славната бяла фланелка. На точно такива играчи се надявам да се дава шанс, а не на ментета от чужбина.
–Вашата мечта каква е – за „Славия” като титуляри да излязат 11 рожби на клубната школа ли?
-Всеки би си редвал, но пак ви казвам, трябва да заслужават тази висока чест. Но това не трябва да е самоцел някаква.
–Добре ли се развива „бялата” школа? Имате детайлен поглед върху процеса, тъй като от седем години сте там…
-Доста неща подобрихме в положетелна насока. Треньорите в школата хвърлят много енергия, стараят се, дават всичко от себе си. В сравнение с другите школи в страната сме сред водещите. Общо в „Славия” тренират в момента 400 деца. Имало е години, когато те са били и 500. 17-18 наши таланти играят редовно по националните отбори в различните възрастови групи. Радващо е това. Хубаво е, че в София се създадоха доста частни школи. Конкуренцията се покачи. Предпочитам да не бием с по 16-20 гола, а мачовете да са по-оспорвани.
–Кой е най-големият проблем на детско-юношеския футбол?
–Базите. Макар че през последните години се подобриха условията. Почти всеки клуб разполага със затревен терен. Децата в столицата са много. Може би в другите градове трябва да се обърне внимание. Държавата ли, определени фирми ли, но помощ е нужна за изграждането на подходящата база.
–В „Славия” има ли намеса от страна на родители, с какъвто проблем се сблъскваме навсякъде?
-Не, този проблем при нас не съществува. С това се проберихме, пресякохме го. Епизодично се появяват един или двама, но си имаме изграден начин на работа с родителите. Засега нямаме проблеми.
–Появяват ли се по трибуните т.нар. „хора с лаптопи”, за които алармира дори Венци Стефанов преди време?
-Не, не съм ставал свидетел на подобни неща. Има си служители, които се занимават с това. Моите задължения са съвсем други.
–Искам да ви върна към първите ви стъпки във футбола. Вярно ли е, че първата ви любов са ските?
-Вярно е, разбира се. Всъщност аз малко случайно се озовах в „Славия”. Това се случи през 1979 година. Първо започнах да тренирам ски. Треньор ни беше Каранов и няколко години това спортувах. Обаче знаете ли какво се случи? Веднъж се развали рейсът и нямаше как да се качим на Витоша. Останах на стадиона и видях съучениците си от 66-о СОУ, които тренираха под ръководството на Петър Миладинов. Присъединих се към тях, да не си губя времето, просто малко да поритам. Хареса ме треньорът и така останах във футбола. Бат Петьо е първият ми треньор.
–После как се развиха нещата?
-В школата работих още под ръководството на Кръстю Чолаков, Лазар Станев, Малдованов, Жоро Нанков, доста наставници смених в школата на „Славия” и от всеки съм взел по нещо. Играех като дефанзивен халф при юношите. В последствие чак заиграх като десен бек, просто нямаше подходящ изпълнител за този пост и си останах на фланга. Ските са ми хоби, което все още обичам.
–От къде идва вашия прякор – „Фугата”?
-(Смее се) Като дете имах редки зъби и заради това ме кръстиха „Фугата”.
–Суеверен ли сте?
-Не, никога не съм имал някакви ритуали преди мач. И сега не съм суеверен. Това, което има да става, то се случва, каквото и да направиш. Човек да прави каквото трябва, пък да се случва каквото ще. Аз съм на този принцип.
–Имахте ли навремето любими футболисти?
-Е, разбира се. Като всяко дете от моето поколение се възхищавах на великия Диего Марадона. Той за мен си остава №1. Мишел Платини също хо харесвах. Когато играехме на улицата, до късна доба, всеки ден, всеки от нас се опитваше да копира действията на тези двама гении. А що се отнася до българските футболисти – моят любимец беше Божидар Искренов.
–Така ли?
–Е, как? Ходех на всеки домакински мач на „Левски”, само и само, за да го гледам. Цяла тайфа от квартала идваха на стадиона заради Искренов най-вече. Бях луд по Гибона. Даже имах удоволствието да играя срещу него. Беше много интересно, защото той тъкмо беше преминал в ЦСКА. Влезе да играе през второто полувреме срещу мен, аз десен бек, той ляво крило. Даже го измайтапих. Попитах го:”Как можеш да облечеш тази фланелка? Не те ли е срам?”. Той не си го спомня. Аз съм си говорил с него. (Смее се).
–Кой ви извика за първи път при мъжете?
-Иван Вуцов. През 1989 година тренирах с първия отбор, а играех в дублиращата група. В „А” група дебютирах на 21 март 1992 в Благоевград с „Пирин”, уви загубихме с 0:1. Но особено щастлив бях от първия си гол с бялата фланелка в мача с „Локомотив” (София), когато ги победихме същия сезон с 4:1. По ирония на съдбата Вуцов-старши ме вкара в „Славия”, а Вуцов-младши ме отказа от футбола (смее се). Когато Вили пое тима, ме освободи. Няма нищо лошо в това, даже се майтапим с двамата. Смея да твърдя, че сме в добри отношения. Просто така се стекоха нещата.
–Как станахте шампиони през 1996 г? И до днес има съмнения около вашата титла…
-Няма нищо съмнително. Завършихме есенния полусезон на 1995 г. на цели пет точки от лидера „Левски”. В интерес на истината, изобщо не се поставяше това като цел пред нас. Играехме мач за мач. Даже дори стартирахме сезона трудно, с две загуби в първите три срещи. Но в последствие започнахме да играем все по-добре и да набираме все по-голямо самочувствие.
–Спомняте ли си кога дебютирахте в националния отбор?
-Не точно. Мисля, че за първи път играх за „лъвовете” през 1995 г. Димитър Пенев по повика за една контрола, но не си спомням подробности. Кариерата ми в националния отбор не е толкова добра, колкото ми се искаше да бъде. Да, бях в състава за ЕВРО 2004 в Португалия, но нямаше да ме вземат, ако не се беше отказал Радостин Кишишев. Дадоха ми шанс, но вече беше прекалено късно. Все пак вече бях на 31 години.
–В своята кариера сте работил с доста треньори. На кого от тях сте най-благодарен?
-От всеки съм взел по нещо. От някои съм видял само добро, от друга – само лошо. И така…Но няма човек човек, с когото да съм останал в лоши отношения.
–Три пъти ставате шампион на България. Може би най-изненадващата ви титла е тази от 2004 г. с „Локомотив” (Пд)?
-Не, защо да е било изненада. Имахме доста силен отбор, играехме доста добър футбол.
–Какви бяха отношенията ви с боса на клуба Георги Илиев?
-Ами, бяха чисто професионални. Въобще даже не сме се виждали с него. Не е влизал в съблекалнята. Имам само приятни спомени от престоя си на „Лаута”. Няма да забравя как отпразнувахме триумфа с шампионскакта титла. Жоро Илиев нае открит автобус, с който дефилирахме по улиците на Пловдив. Беше едно незабравимо изживяване. 4 години изкарах в „Локомотив”. Хората там обичат страшно много футбола. Надявам се ситуацията в клуба да се оправи. Нашите привърженици са доста емоционални. Такива няма никъде в България, казвам ви го честно. Трябва да го изживееш, за да го разбереш. Левскарите също са великолепни, но са много претенциозни. За разлика от тях тези на „Локо” (Пд) буквално живеят с отбора си. Когато тимът им е най-зле, те тогава му подават ръка и го подкрепят. Българската публика не може да го разбере това. Аз не приемам привърженици, които освиркват собствения си отбор. Във футбола има моменти, когато нещата не вървят. Тогава е най-важно да подкрепяш, а не да оплюваш.
–„Белите” фенове са малко, но пък са ви безкрайно верни…
-Да, малко са. Така е, защото не показваме хубава игра и не се борим за нещо в първенството. Бъдете сигурни, че ако играем добре и преследваме призови места, на „Овча купел” ще се стекат хиляди души. Аз лично съм играл тук пред почти пълни трибуни.
–Как се стигна до трансфера ви в „Борусия” (Мьонхенгладбах) през лятото на 1998 г?
-Добре ,че ми задавате този въпрос, за да развенчая един мит. Чел съм, че германците са ме взели на мястото на Викторио Павлов. Понеже Вики се контузи по време на финала за Купата на България „Левски” – ЦСКА (5:0) и за компенсация Томас Лафчис ме продал на „Борусия”. Ама няма такова нещо! Двамата с Павлов трябваше да отидем в Бундеслигата. Знаехме го, още преди мача с ЦСКА. Двата клуба се бяха разбрали, имахме подписани предварителни договори. Андрей Желязков дойде да ни съобщи, че всичко е вече уредено. Двамата с Павлов бяхме приятели, спяхме в една стая по лагерите. Просто се получи нещастно стечение на обстоятелствата за Викторио, че той получи контузия. Мисля, че „сините” взеха трансферна сума от 1 милион марки тогава за мен.
–Защо така и не успяхте да запишете поне дебютно участие в Първа Бундеслига на Германия? Конфликт със старши треньора Фридел Рауш ли стана причина за вашето изгнание?
-Вижте, не искам да се връщам назад във времето. Нещата са приключили. Не Рауш е основният виновник това да не се случи. Други хора са в основата на моите проблеми в Мьонхенгладбах. Темата не ми е приятна. А и аз се опитвам да мисля само за днешния ден. Каквото е било в миналото, било е. Човек си вади съответните изводи за грешките, които е допуснал, и продължава напред. Иначе „Борусия” беше доста силен тим. Играеха Тони Полстер, Андрей Воронин, Уве Кампс, Вила, Петерсон, Флипсен…Не съжалявам за престоя си в Мьонхенгладбах. Научих доста неща за работата в един наистина професионално работещ клуб. Това беше преди 20 години, а ние, тук, в България все още сме далеч от тогавашните немски стандарти.
–Бил сте съотборник с вратаря Роберт Енке, който се самоуби през ноември 2011 г. Какъв човек беше той?
-Ами напълно нормален. Въобще не съм си и представял, че има психически проблеми. Никога не съм очаквал да свърши по такъв начин – под експресния влак в Хановер…Жалко за момчето. Беше прекрасен човек.
–Кои треньори за вас са пример за подражание?
-Не мога да посоча конкретни имена. Треньорската професия се „краде”, от тук, оттам взимаш по нещо, но ти трябва да я интерпретираш според собствената ти гледна точка.
–Обезцени ли се вашата професия в България?
-Доста да. Има много добри треньори, но организацията по клубовете не е на ниво. Затова и нещата не ни се получават.
–Как гледате на наложеното от БФС правило за задължително присъствие на играч до 21 години в тимовете от „А” група?
–В този му вид то само пречи на футбола. Има клубове, които се подиграват направо с младите хора. Съсипват футболистите по този начин. Задължително е да се измисли някаква по-различна формула. Хубаво е да играят, това носи успех на младежкия национален тим. Не трябва обаче да се постъпва така с момчетата. Ако пускаш даден футболист, или го правиш, защото той е добър и може да помогне, може да е полезен, или изобщо не го пускаш. Да го вадиш от терена в 5-ата, 15-ата или 25-ата минута!? Така ти го убиваш. Това е много жалко. Как ще се чувстват тези треньори, ако се поставят на мястото на момчетата? Всички да им се присмиват…Аз никога не бих се гаврил с играч. Дори бих предпочел да загубя дадена среща, но никога няма да постъпя така.
–Поколенията са различни, различни са доста и днешните деца от тези от моето и вашето време. Не им ли пречат компютрите и лошата храна да станат добри футболисти?
–Да, децата сега растат в постоянен стрес. Живеем в динамично време. Бих ги посъветвал само едно: „Да обичат играта”. Ако не лягаш и ставаш с мисълта, че обичаш този спорт, никога няма да станеш футболист. И вижте, че по-често успяват деца, които идват пеша на стадиона от другия край на София. А не тези, които ги возят с мерцедеси.
Фугата е против сегашната формула на „А” група

Младият старши треньор на „Славия” не одобрява настоящата формула на „А” група. Нашето елитно първенство е с участието на 10 отбора.„Дали намаляването на броя на отборите в елита ще повиши качеството? О, дълга тема на разговор е това. Според мен трябва да има повече участници в „А” група. С намаляването на формата се убиха куп традиционни футболни центрове. Вижте един Бургас няма футбол, Русе и Велико Търново къде са? Държавата трябва да помогне, иначе играта отива на кино. С какво помагат отбори, в които ритат по 8-9 чужденци? Така ли показваме, че мислим за бъдещето? Именно затова нямаме и национален отбор, твърди Иванов. – Има школи, които работят и създават добри футболисти въпреки целият недоимък, въпреки кризата. Тези момчета трябва да играят редовно, но напливът от чужденци не им дава шанс. Как да се развият? Въпреки всичко аз съм оптимист. Ако съм песимист, по-добре да спирам, да се откажа. Нещо трябва генерално да се промени в нашия футбол, но трябва всички да го пожелаят и да работят в тази насока. Общините и държавата като цяло е длъжник на спорта. Отделните клубове по един сектор на стадиона да бяха построили за тези 26 години демокрация сега нямаше да има проблем с базите. Има доста кадърни хора, които имат огромно желание да помагат за развитието на талантливите деца. Треньорската школа към БФС също работи модерно, самата подготовка е на много по-високо ниво, канят се редовно лектори от чужбина и т.н. Ние, младите специалисти, сме тези, които трябва да научим и внедрим новостите в българския футбол. Пътят е да се дава повече шанс на родната продукция.”

Милен ДИМИТРОВ