Европейската шампионка по бокс Стойка Петрова: Работех в пицария, за да се издържам

Стойка Петрова е родена на 18 септември 1985 г. Отраства в родния Добрич, в момента живее и тренира в Русе. Тя стана европейска шампионка по бокс в категория до 51 килограма на първенството в Букурещ през юни. На финала българката спечели без битка срещу Саяна Сагатаева (Русия), която не се качи на ринга. Треньорският щаб и лекарят на сборная спряха Сагатаева от финална поради сериозна контузия на носа на боксьорката. По този начин Стойка завоюва първо злато за България от шампионата на Стария континент. Тя е първата българска боксьорка, участвала на Олимпиада. На Игрите в Лондон преди 2 години Петрова стигна до 1/4-финалите, а сега и до европейското злато, като по пътя към финала успя да вземе реванш от олимпийската шампионка Никол Адамс на същата фаза в румънската столица. Стойка е възпитаничка на боксов клуб “Русе”, където тренира под ръководството на Павел Сяров.

Милен Димитров

Стойка, коя беше най-трудната ви битка по време на Евро 2014? Може би четвъртфиналът срещу британската Никол Адамс?
Да, точно така беше. Категорично. Имаше и важен психологически момент, имахме си стара закачка с Адамс. Това е човекът, който ме спираше през последните години на големи първенства. Имах общо седем загуби от нея. Първите три бяха минимални, с по 1-2 точки. Напрежението се увеличи и от това, че която биеше, взимаше медал. Благодарение на моя опит намерихме правилното решение, за да преодолеем това високо препятствие.
Казахте, че имате стара съперничество с британката. Вярно ли е, че съдиите често ви режат при мачовете с Адамс? Чух, че дори на един турнир у нас български рефер ви е дал загуба, докато останалите са и дали победата?
На турнира “Странджа” се срещнахме, аз заслужавах повече победата. Съдиите обаче не бяха на това мнение. Май успях да изненадав Адамс. Спечелих всичките четири рунда. Преди тя диктуваше темпото и стила на игра. Аз успях да променя тази тенденция. Вече нещата са доста по-различни. Това беше първата загуба на Никола от май 2012 г. Искам да ви призная нещо.
Да, какво е то? 
Радвах се, естествено, когато станах европейска шампионка. Плаках, когато на почетната стълбичка, чух “Мила Родино”. Най-щастлива обаче бях, когато разбрах, че сме спечелили 4 медала. Не мога да ви опиша радостта, която изпитах в този момент. Когато в сайта на АИБА ни избраха за отбор №1 на деня. Сребърни медали спечелиха Севда Асенова (48 кг) и Светлана Каменова (57 кг). Деница Елисеева (60 кг) пък завоюва бронз.
Макар и само на 29 години, вие сте, така да се каже, ветеран в женския бокс у нас. Какво си спомняте от първото си състезание?
(Смее се). Всъщност така и не ме допуснаха до първото ми състезание през 1999 г. Мотивът беше, че съм била твърде малка – едва 14-годишна. Приех го доста емоционално този отказ. Все пак бях и дете. И до днес си спомням горчивите сълци, които пролях. От болка, от огорчение. Плюс това аз съм и по-емоционална личност, сещате се какво ми е било. Не разбирах какво става, защо ме спират. Гледах по детски на нещата, не взех под внимание това, че може би хората са искали и да предпазят здравето ми. Щях да се изправя срещу жени, които са доста по-големи от мен.
Защо се насочихте към бокса, този типично мъжки спорт?
Това стана съвсем случайно. Бях едва 13-годишна, когато влязох за първи път в залата. Иначе и като малка си бях мъжкарана, доста палава бях. Създавах проблеми на нашите. Израстнах предимно с момчетата, имам двама по-големи братя. В тяхната компания играехме футбол и какво ли не. Бях доста добра и на терена, между другото. Момчетата ме искаха всички в своя отбор. Можех да стана и футболистка (смее се). Занимавах се дълго време и с народни танци. Тези, с които ритахме, обаче решиха да се запишат да тренират бокс. И аз, за да не остана по-назад от тях, се записах и оттогава вече толкова дълги години все съм в залата. Да ви кажа честно, не съм си играла с кукли и парцалки. Винаги съм била в мъжка компания. Не съм била проблемно дете, просто бях по-щура, така да го кажем. (смее се). Всъщност класната ми беше учителка по физкултура. Тя забеляза у мен спортната жилка, видя, че мога да стана елитен спортист.
Родителите подкрепиха ли в това ви намерение? Как погледнаха на това?
Всъщност бяха много смесени чувствата. Аз бях дете, което все още е беше решило с какво точно да се занимава като порастне и какво иска да прави с живота си. Нашите смятаха, че това е просто едно увлечение, което ще отшуми с времето. Но не стана така на практика. Когато започнах да ходя и по сериозни състезания, родителите ми се опитаха да ме спрат. След това започнаха обаче да ме подкрепят.
Кои са вашите идоли? Сигурно следите изявите на най-известните българки на профиринга – Деси Кирова – Дейзи Ланг или Галина Иванова – Русата Галя?
Да, разбира се. Първоначално, когато се захванах с този спорт, се възхищавах на Деси. След това обаче Галя Иванова победи Дейзи Ланг и това беше незабравим момент. Беше много голямо удоволствие да видиш две българки да спорят за световната титла. С Галя съм тренирала, благодаря й за съветите, които ми даде. За Олимпиадата в Лондон през 2012 г. тя дойде, за да ми помогне.
На тях двете ли искате да приличате?
Те имат вече доста успешна кариера в профибокса. Уважавам ги много, но мисля, че всеки трябва сам да пише собствената си история. Няма как да бъдеш копие на някой друг.
Вие планирате ли да се насочите към професионалния ринг?
Не. В момента в главата ми е само как да се развивам в аматьорския бокс. Имам вече 13 републикански титли, титла и бронз от Европейско първенство, второ място на Европейска купа.
Цели 13 години чакахте да влезе в олимпийската програма женският бокс. Какво ви мотивираше през цялото това време да остане вярна на бокса?
Личното удоволетворение и целите, които си поставих. Вече станах европейска шампионка и сбъднах една от мечтите си. Оттук нататък пред мен стоят за покоряване още върхове. Най-близко са световната титла и олимпийската, колкото и нескромно да звучи. След Игрите в Лондон бях доста разочарована. Отрази ми се лошо и трябваше да минат няколко месеца, за да се отърся чисто психологически.
От толкова много тренировки остава ли ви време за личен живот?
Ако трябва да съм честна – не. Дори за почивка не ми остава време. На море няма да ходя. Може би за 1-2 дни ще отскоча до плажа и отново се връщам в залата.
Кой е най-трудният момент от подготовката ви?
Може би свалянето на килограми. Подлагаме се на какви ли не лишения, за да влезем в категорията. Моята е 51 кг. Няма да ви описвам какво трябва да преживея всеки път преди състезание. Стигало се е до там, да не мога да изпия една чашка вода. Не ти разрешават треньорите, защото утре на кантара, ще бъдеш може и с милиграми над нормата.Тежко ми е също и когато се натрупа умора след големите натоварвания. Когато стане това, отборът се изнервя и обстановката на лагера става по-тегава.
Кой беше най-тежкият момент в кариерата ви?
(Въздиша). И в кариерата ми, и в живота изобщо. През 2011 г. бях на път да се откажа от спорта. Доста неприятни ситуации се получиха и за мен, и за ръководство и за треньори. Искам от страниците на вашия вестник да благодаря на моя треньор Павел Сяров. Това е човекът, който ме върна отново в спорта. Без него сега сигуро щях да съм сервитьорка или продавачка някъде. Тогава президентът на боксовата федерация Марин Димитров беше ни спрял заплатите. Аз нямах средства да се издържам. Беше ми адски тежко. Имало е дни, в които не съм имала какво да сложа в устата си (вълнува се). Отидох ри Сяров и му казах, че ако не ми се изплатят заработените заплати, напускам. Наложи се да започна работа в една пицария, за да се издържам. Нямаше как да ходя по лагери и състезания. Нямах никакво свободно време. Следвах в НСА – първа специалност “треньор” и втора “учител”. На себе си се чудя как съм издържала.
Как се разви ситуацията?
После треньорът ме намери в пицарията, аз не бях тренирала, бях станала 59 кг. Попита ме какво ми трябва, за да се завърна в залата. Казах му: “300 лева”. Павел успя да ги осигури. Аз по това време работех нощни смени. Случвало ми се е да изкарвам смени по 36 часа без прекъсване. На някой колега му се наложи да отсъства и аз го замествам. Не идвах на сутрешните тренировки, за да мога да се наспя. Излизам от работа, отивам в полунощ – в 00:00 часа, да тичам в парка или между блоковете. Какво мога да изградя? Въпреки това завръщането ми беше успешно. На Европейското първенство в Ротердам (Холандия) победих рускиня и италианка. Взех медал и получих финансиране от министерството. Когато има желание, човек може да постигне всичко.
Как се живее с 300 лв. на месец?
О, не ме питайте. За щастие, в момента нещата са доста по-различни. Не мога да се оплача от нищо. Нямам притеснения и живея нормален живот. Единствената ми мисъл е как да стана и да отида да тренирам.
От колко души се състои екипът на вашата основна конкурентка Никол Адамс и от колко е вашият?
Е, няма смисъл да сравняваме нещата. Ние доскоро ходехме по състезания само с треньори. Нямаше нито лекар, нито масажист! Вече тези специалисти ходят навсякъде с нас и резултати се виждат.
Президентът на федерацията Красимир Инински ви нарече “професор Петрова”…
(Смее се) Е, чак пък професор…Сигурно Краси го е казал в рамките на майтапа. Аз съм обикновен човек, прото се опитвам да си върша качествено работата и това е.
В ежедневието каква сте? Готвите ли, перете ли, изпълнявате ли останалите типично женски задължения?
Малко съм скарана с тези работи. Но пък ми се налага понякога да си готвя. Като трябва по някакъв начин да се гледам (смее се). Не мога да кажа, че съм най-добрата домакиня. Готвя си, но не постоянно.
Имате ли си домашен любимец?
Да, кученце. Един кокер шпаньол, Чара се казва. Оставила съм на мои близки да го гледат. Мъчно ми е вече за животинката.
Чака ли ви някой приятел у дома?
За съжаление, както ви казах, време за личен живот нямам. Аз за кучето нямам време, пък камо ли за гадже…Никой не е длъжен да стои вкъщи и да ме чака. Това е личното ми мнение. Лагери, състезания – с месеци наред. Няма смисъл от двете неща.
Била ли сте се с жена заради някой мъж?
Не. Това е пълна глупост (смее се). Дори не съм се карала с друга жена заради гадже. Боксът си е спорт, но няма как да го направя и в живота.
Как отблъсквате нахалните ухажори?
Не съм изпадала в такава ситуация, и се надявам никога да не ми се случва. Според мен една жена винаги трябва да използва интелекта си, а не да прибягва до силови методи, да не говорим за юмруци. Дали мога да се справя с някой нахалник, не зная. Не смятам, че мъжката и женската сила трябва да се притовопоставят. Да не говорим, че извън спорта, не е бокс, а са някакви улични прийоми.
По дискотеките и по кръчмите често се получават такива скандали…
Да, така е, но аз не излизам по такива заведения. Просто не водя нощен живот. Просто нямам време за такива тъпотии.
Алкохол употребявате ли?
Не, не. Че аз дори газирани напитки не пия, какво остава за алкохол или цигари. Е, като ученичка пушех, признавам си. Спрях цигарите от раз. Зная колко много ми е вредяло това. Сама по себе си мога да преценя. Единственото глезене, ако мога така да се изразя, е че от време на време хапвам нещо сладичко (смее се).
Какви книги четете?
О, за книги не ми остава време. Преглеждам само вестниците. Гледам много филми. Без значение дали е екшън, комедия или трилър. Стига да ме грабне, не се отлепям от екрана. По лагерите сме на ръба на лудостта, трябва по някакъв начин да разпуснем. Трябва да преодолеем трудните етапи на подготовката. Преобръщаме всичко на шега, за да минат по-леко тежките моменти. Нямя как.
Успяхте ли вие и вашите колеги от националния отбор да промените стереотипите относно това кое е мъжки и кое женски спорт?
Това другите хора трябва да кажат. Но е факт, че донакъде успяхме. Щом най-добрият ни борец е една жена – Станка Златева…Вече се гледа по по-различен начин на това разделение, въпреки че все още има предубеждения, съмнения и така нататък. Ние не обезценяваме трудът на мъжете, но искаме да се докажем в самия спорт и ние. Не трябва да ни делят на мъже и жени.
В професионалния тенис например жените взимат по-малко от силния пол?
Да, зная това. Други нека го обясняват защо е така. Не смятам обаче, че ние заслужаваме по-малко пари, отколкото вие, мъжете. Надявам се това нещо да се промени, ние да се докажем като спортисти и да го няма това разделение. Защото в крайна сметка ние представяме България, нали така? За съжаление, женският бокс у нас не е спорт, от който можеш дза се издържаш. Покрай момичета като Дейзи Ланг и Русата Галя поне вече стана популярен. Докато обаче почнем да вземаме солидни пари за труда си, ще мине още дълго време. Иначе забелязвам, че вече ме разпознават по улиците. В Русе ме поздравяват напълно непознати хора, искат да ме черпят в магазините. Това е славата..Шегувам се, разбира се (смее се).
Как се отнасят към вас мъжете боксьори?
Много рядко тренираме заедно и то само за по няколко дни. По лагери не се засичаме, така че не мога да ви кажа. Програмата на подготовката ни е структурирана по различен начин.
Кои са любимците ви сред колегите от националния отбор?
Всички талантливи, които се трудят. Мой много добър приятел е Александър Александров – Памперса. Той ми беше състудент в НСА. Сашо е много трудолюбив човек. Ощетиха го, за жалост, на Олимпиадата в Лондон. Той по принцип на големи първенства не е имал късмет. Винаги остава на косъм от медала, така се получи и тази година на турнира “Странджата”. Много нелепа ситуация. Никога няма да забравя какво ми каза Сашо преди четвъртфинала на 8 август срещу Каео Понгпрайон от Тайланд. “Не го знам какъв е този. Не ме интересува – излизам, бия се и продължавам да побеждавам. Вече доказах на всички, че не бива да ме подценяват. Аз съм българин и ще се бия за България”. Възхищавам му се искрено.
България винаги е имала велики боксьори. Гледате ли сте на запис техни мачове?
Да, на няколко пъти съм гледали и Ивайло Маринов, и Серафим Тодоров…да не ги изброявам. Боксът обаче се развива с всеки изминал ден. В миналото е бил по-техничен, сега се набляга повече на силата. Самият начин на провеждане на една среща е много по-различен. Не е както е било преди 20 години например. Трябва да следим акуалните тенденции, за да останем конкурентноспособни.
Кои са най-големите ви конкурентки в момента?
Състезателките на Англия, Русия , Украйна и Китай. В по-горната категория опасна е ирландката Кети Тейлър. Тя е смятана за най-добрата боксьорка в историята. Има олимпийска титла, 4 световни и 5 европейски! Лошото е, че при едно състезание, можеш да кажеш “Сбогом” на всичките си мечти и надежди. Само в едно състезание! Само 3 квоти. Аз останах на ринга най-вече заради Олимпиадата. Това е моята мечта. Има огромна промяна в женския бокс, след като стана част от олимпийската програма. Вече повечето държави селектират силни тимове и се опитват да спечелят нещо. Битката за квотите отново ще бъде жестока.
Продължавате ли следването си в НСА?
– Да, в момента завършвам магистратура. Дисертацията ми е на тема “Спорт за високи постижения”.