Вероника Костадинова: Да си учител е не само професия, но и мисия

Вероника Костадинова: Да си учител е не само професия, но и мисия

Вероника Костадинова e начален учител в 102-о ОУ “Панайот Волов” в столичния район “Надежда”. Младата жена беше отличена на церемонията по раздаването на наградите “Най-добър млад учител”. Церемонията при голям интерес се проведе в Общинския културен в “Надежда”. Костадинова е на 27 години, възпитаничка е на ЮУ “Неофит Рилски” в Благоевград.
С Вероника разговаря главният редактор на “Витоша Нюз” Милен ДИМИТРОВ.

-Г-жо Костадинова, честита награда! Какво е тя за вас – заслужено признание за положения труд, стимул за бъдещи успехи или…
-Много съм развълнувана и щастлива…Не я очаквах, в интерес на истината. Тази награда е огромно признание за труда ми. Благодаря преди всичко на колегите от 102-о училище – директора Румяна Здравкова, на Събка Попова. Те двете много са ме подкрепяли още от първият ден, в който влязох там – през 2013 г. Били са винаги до мен и в трудните моменти, осланяла съм се на тях, давали са ми съвети и продължават да го правят. Пета година вече работим заедно, от две съм начален учител. Моите деца са втори клас. Всичко, което съм постигнала в моята практика, дължа на ръководството на училището. Благодаря също така и на преподавателите ми в ЮУ, както и на колегите от детските градини и училища, където съм била на стажове. Много са ми помогнали и те.
-Вас лично какво ви мотивира да станете учител?
-Това ми е мечтата още от дете. Аз я сбъднах. Винаги съм обичала да работя с деца и някак си естествено се получиха нещата при мен. Дори не съм се и замисляла къде да кандидатствам, след като завърших средното си образование.  Учих “Предучилищна и начална педагогика” в Благоевград, магистратурата ми пък е “Образователен мениджмънт”.
-Кои са трудностите на учителското ежедневие?
-Аз винаги гледам позитивно на нещата. В училището получавам подкрепа от колегите и от родителите на децата. Преодоляваме трудностите заедно. Паралелката ми е от 21 дечица – 15 момчета и 6 момичета. Децата са много умни и възпитани.
-Как се справяте с електронните устройства – телефони, таблети, айфони и т.н?
-О, не ги допускаме до клас. Още на първата родителска среща обясних, че няма как да се влиза с мобилни телефони в училище. Много по-добре е така. Стремим се в учебния процес да не допускаме електронни изкушения.
-Децата как ви приемат – като приятел или като ментор?
-Държим се на дистанция. Все пак ние сме учители, а те – ученици. Иначе сме постоянно заедно. Ходим на рожденни дни, обикаляме по мероприятия. Когато сме в час, аз съм “госпожа”, трябва да ме слушат. В междучасия, в свободното време, екскурзии, “зелени училища” и други вече може по-приятелски да си говорим. Децата ме считат едва ли не за своя “втора майка”. Това може би е нормално, защото 90 процента от времето си през деня изкарваме заедно, те са в училище. Даваме им голяма подкрепа. Родителите го виждат и са ни много благодарни.
-Кои са най-големите разлики между вашето и сегашните поколения?
-Доста са разликите. Иновацията сега е доста развита. Ние не ползвахме модерни технологии, джиесеми, таблети и т.н. Децата от новото поколение са доста будни, по-различни. Виждането за нещата като цяло им е по-друго. Това, че те виждат света около тях по-друг начин, изобщо не ги прави по-лоши.
-Бихте ли препоръчали на ваши млади колеги – студенти, да поемат по вашия път?
-О, разбира се! Да си учител е мисия. Да, сега живеем в трудни времена, но аз съм оптимист. Бъдещето ще бъде светло. Вярвам в това. Призовавам всички млади колеги да бъдет оптимисти. Нали все пак някой трябва да замени колегите, които се пенсионират? Нали трябва да готвим младата смяна? Заслужава си, уверявам ви! Когато видиш плода на твоя целогодишен труд…като видиш блесналите очички на децата…Е, казвам ви, няма по-голяма награда. Чувствам се напълно реализиран човек. Струва си да опиташ, нали?

 

About Author