9 май: Ден Победы и/или Ден на Европа

9 май: Ден Победы и/или Ден на Европа

Винаги 9 май предизвиква различни чувства, спомени и мисли за миналото и бъдещето. Разбира се, става дума само за онези българи, за които денят и събитията в родната и световната история имат значение. Раздвоението относно 9 май идва от факта, че от години тогава в България се отбелязват различни паметни дати – както традиционният Ден на победата, свързан с края на Втората световна война в Европа и капитулацията на Третия райх, така и относително по-новият Ден на Европа, отбелязващ лансираната на 9 май 1950 г. идея на френския външен министър Робер Шуман за Европейска общност за въглища и стомана, от която започва обединението на Европа (всъщност на Западна Европа).

При по-внимателно вглеждане в датата се оказва, че двата празника трудно съжителстват и делят хората, една част от които искат да празнуват Деня на победата, а други – Деня на Европа. Споровете се въртят около това, че Денят на победата се свързва със Съветската армия, а днес всичко, свързано със Съветския съюз, у нас се възприема като срамен спомен от миналото. Не е толкова безспорна и другата дата, защото трябва да се припомни, че когато Западна Европа прави първите си стъпки към обединение, България е в лагера на противниците и остро критикува всички стъпки – Общността за въглища и стомана, Общия пазар, Европейската икономическа общност, та дори и перспективите за създаване на Европейския съюз, докато внезапно в края на 80-те години не се оказахме в позата на молители пред вратата на Обединена Европа.

За да излезем от дилемата коя дата да отбелязваме и коя да премълчаваме, можем да приложим характерния за историята хронологически подход. Ако разположим събитията във времето, няма как да не забележим, че пръв е 9 май като Ден на победата. В началото на май 1945 г. настъплението на войските от Антихитлеристката коалиция, осъществявано от Запад (след англо-американския десант в Нормандия на 6 юни 1944 г.) и от Изток (след дългото настъпление на Източния фронт, започнало през 1942-ра, ускорило се през 1943-та и станало неудържимо през 1944 и 1945 г.) се приближава до река Елба, където западните и източните армии се срещат, а германският вермахт капитулира. Именно 9 май е денят, от който започва следвоенната история на европейския континент. Радостта тогава е огромна, но тя не пречи на съюзниците, водени от възникналите вече противоречия, да се опитат да представят победата по различен начин. Затова, когато представителите на Третия райх разбират, че краят е неизбежен, те предпочитат да признаят поражението пред западните си противници и на 8 май капитулацията е подписана именно пред тях. Затова за западноевропейските държави Денят на победата е бил и си остава 8 май. Тогава те го отбелязват тържествено, макар и с все по-малко живи участници. За Западна Европа логично след Деня на победата на 8 май идва Денят на Европа на 9 май – така и празниците следват историческата хронология.

В България обаче нещата са доста по-различни. За нас през целия следвоенен период Денят на победата се отбелязва според втората капитулация на Германия, когато германците са принудени да повторят ритуала на 9 май в Карлсхорст пред съветските представители. Това не е първият случай, когато политиката налага едно ритуално действие да бъде повторено. Проблемът е, че както и да оценяваме и пресмятаме участниците във военните действия, мащаба им, пораженията и победите, няма как да избегнем извода, че германският вермахт е сразен на Източния фронт от Съветската армия. И този извод не може да бъде променен от оценките ни за характера на държавата, която защитава тази армия. Именно съветската роля във войната, а не толкова съюзните задължения, принуждават американците и англичаните да се съгласят на повторното подписване на капитулацията. Това обаче определя за нас Деня на победата на 9 май, затова двете дати съвпадат. За днешна Русия не съществува никакъв проблем – за тях празникът е един и при това свещен – Ден на Победата в най-страшната война, която държавата им някога е преживявала. За нас българите нещата са по-сложни. Ние трябва да избираме кое от двете събития да поставим на първо място: от едната страна е миналото с Деня на победата, а от друга – настоящето и бъдещето с Деня на Европа. И за конформистките ни нагласи отговорът изглежда предопределен – ние отбелязваме Деня на Европа, към която вече принадлежим. Няма нищо лошо да гледаме напред, а не назад, въпросът е от какви позиции вървим към бъдещето. Една от малкото функции на историята е да припомня поуките от миналото. Затова ще е добре да отбележим и двата празника и то в логичния им ред – Денят на победата е предварителното условие, за да може Европа да започне да се обединява и благодарение на това живеем в мир вече седем десетилетия.

/По публикация на проф. Искра Баева с незначителни съкращения/

Categories: Политика

About Author