Петър Витанов – Патрика: След дубъла срещу Левски начегъртаха с пирони и нашариха с боя трабанта на баща ми в “Дружба”

Петър Витанов – Патрика: След дубъла срещу Левски начегъртаха с пирони и нашариха с боя трабанта на баща ми в “Дружба”

Петър Витанов – Патрика, е роден на 19 март 1967 г. Юношата е на ЦСКА е един от хората, оставили значима диря в историята на Вечното дерби. С “армейците” са и най-големите успехи в кариерата му. Шампион на България (1987, 1989, 1990). Носител на Купата на България (1987, 1988, 1989). Носител на КСА (1989, 1990).Играл е още в Шумен, Славия, Етър (ВТ), Янтра (Габрово), както и в германския Люруп. Бил е юношески и младежки национал. В историята на българския футбол остава най-вече с дубъла голове, с който на практика донася триумфа на ЦСКА над Левски с 4:1 на финала за Купата на страната. Витанов се превръща в истински кошмар за “синия” отбор. Наказва ги 4 пъти с екипа на ЦСКА, както и веднъж като футболист на Славия. С любимеца на “армейската” агитка разговаря главният редактор на “Витоша Нюз” Милен ДИМИТРОВ. По-късно днес очаквайте втората част от интервюто с Витанов. За балтиите на Чики Бегиристайн, как се опазва Крис Уодъл, как се спаси от изпадане Янтра (Габрово), номерата на Пламен Гетов и други щуротиии….Четете само във “Витоша Нюз”!

-Г-н Витанов, къде се загубихте през последните години? Далече ли сте от футбола? С какво се занимавате?
-Ами, имам частен бизнес. Концентрирал съм се изцяло върху него в момента. Далече съм от любимата игра, признавам. Можех ли да стана треньор? Не, не, никога не съм се виждал в тази роля. Нямам нерви да се занимавам.
-Как е семейството ви? Преди 5 години станахте вече и дядо…
-Да, така е. Внучката ми се казва Радослава. Синът ми Георги – баща й, не искаше да стане футболист, но се интересува. Левскар е (смее се). Няма идеални хора. Не съм от родителите с болни амбиции. Понеже познавам и обратни примери – на мои колеги децата за нищо не стават, ама те ги бутат…Както и да е. Всеки сам си избира пътя. Имам и две дъщери – Габриела и Ивана.
-Вас кой ви заведе за първи път на стадиона?
-Никой. Сам отидох. Навремето треньорите ходеха по училищата – нещо, което сега го няма. Борис Трънков – на бате Стоил баща му, Бог да ги прости и двамата, заедно с Цецо Атанасов,  ме откриха на една площадка в двора на 108-о училище в „Дружба“. Играехме между класовете, имахме и училищни първенства, а те идваха и гледаха. По онова време имаше една наредба, която забраняваше ти, например, ако си от даден район, да не можеш да играеш, да кажем, в Левски, или ЦСКА. „Дружба“ се намираше в района на „сините“ и трябваше да си изкарам бележка, че ми разрешават да тренирам на „Червено знаме“. Трънката и Цецо дойдоха, и ме взеха. Обаче аз не казах на родителите си. Баща ми чак 2-3 години по-късно разбра, че играя футбол. Между другото, това малко хора го знаят, аз се занимавах с плуване като дете. Дори станах републикански шампион, тренирах на „Дианабад“, считаха ме за голям талант. В един момент треньорката е звъннала на татко и попитала защо не идвам на тренировки. Мислела си, че съм спрян заради лоши оценки в училище, такива неща…Една вечер се връщам у нас, баща ми ме попита: „Пепи, как мина плуването?“. Отвърнах му: „А, всичко е точно“. А аз всъщност ходех на „Червено знаме“, съжалявам, но тази база я разсипаха, там имаше една чешмичка и си мокрех банския, колкото да излъжа нашите, че съм се топнал в басейна. А, без да знам, така ме проследил баща ми един ден, и видял, че го лъжа. Абе, щуротии…Обаче тогава имахме и треньори, педагози, психолози…Един от хората, на които съм най-много благодарен, това е Димитър Марашлиев. Ей, този е вкарвал на великия Аякс едно време, разказвали са ти баща ти, чичо ти, за него – и в един момент точно той ти е треньор. Е, как няма да го слушаш? Респектът е голям. Марата ни научи да играем футбол, а най-важното е, че ни научи на Дисциплина. Дисциплината беше №1. От бате Митко разбрахме, че ЦСКА е №1 и винаги трябва да се бие. Сигурен съм, че и в Левски така е било. От всички съм се учил, имал съм щастието да работя с Цецо Атанасов, Бойко Бемберски, Стоян Йорданов…цяла плеяда са. Манол Манолов – Симолията, ме дръпна в мъжкия отбор…И вече идва Димитър Пенев. Той е Най-големият. Върхът.  Няма друг като него. И не мога да забравя и Гошо Василев. С него имах удоволствието да работя във Велико Търново. Топ треньор.
-Престоят ви в Етър остава в историята…
-Отидохме да помогнем там, заедно с Трифон и Пламен Гетов. Тогава бяхме и малко отлъчени от ЦСКА, не зная по какви причини стана цялата тая дандания. Ще запазя за себе си съмненията. Обясниха ми, че на 26 години вече съм дал достатъчно за ЦСКА, станал съм излишен. Тогава Гошо ни прибра. Отидохме да играем там, каквото можем да помагаме…Дали можеше да измъкнем нещо повече от сблъсъка с Кайзерслаутерн в турнира за КЕШ? Не зная. Истината беше, че отборът беше без европейски опит. Балъков беше напуснал, само няколко души имахме практика в подобни мачове. Като гости в Германия паднахме с 0:2. Реваншът тръгна перфектно за нас. Поведохме с гол на централния защитник Ангел Червенков с глава, но май не си повярвахме, че можем да отстраним „червените дяволи“. Иначе, Кайзерслаутерн не ни превъзхождаше с нищо кой знае какво.
-През този сезон 1991-1992 записвате обаче само 12 мача и 1 гол за Етър. Не се ли сърдите на Гочето? Все пак идвате като звезда от столичен гранд…
-Да се сърдя на бат Гошо? О, не, абсурд. А и каква звезда бях аз? Звезди в България? Няма такова нещо! Просто е изключено. На това са ме научили в ЦСКА – да има колектив. Дори най-големият от нас – Ицо Стоичков, го казва навсякъде това нещо: „Аз съм се реализирал благодарение на съотборници си“. И наистина е така. Това е колективен спорт. Аз с Ицо почнах в ЦСКА.
-И как беше?
-Говоря ви за есента и зимата на 1984-1985-а година. Тогава старите „пушки“ ни бяха не кои да е, а Гошо Димитров, Гошо Славков, Мето Томанов, Стойчо Младенов, Ради Здравков, Цецо Йончев…Няма никога да забравя дебюта си във Вечното дерби. Паднахме 1:2 на „Армията“. От другата страна бяха Мишо Вълчев, Пламен Цветков, Гошо Йорданов, Руси Гочев – цяла плеяда национали. И ти, едно 18-годишно хлапе, излизаш срещу тях да играеш, нали разбираш, че…Само можеш да се учиш от тях. А сега…сега е разглезена работа. Направиш му една забележка, той тича да се оплаква на президента или мениджъра си. Тогава беше съвсем друга работа. Какво да му кажеш на Джеки? „Върни се и покривай“ ли? Тичаш като изоглавен и това е.
-Имало ли е случай да ви пошляпват старите?
-Да, да, случвало се е да ни подвикват, да ни се поскарат. Но това е нормално. Ти си новобранец, ей, ще слушаш. Ние с Ицо винаги седяхме в края на съблекалнята, почти до вратата. Влизаше Манол Манолов и ни биеше по един шамар, ей така – профилактично. „Да не заспите“ – е така ни говореше. Е, как да му се разсърдиш на Симолията? Или пък бат Гошо ни подвикне: „Ей, малкият, я изтичай да ми донесеш екипа“ или „Бегай да наредиш конусите“…И ти да се изправиш и да му се издървиш. Е, защо? Виж, тогава си имаше йерархия…Но това е съвсем друга тема. Така сме били учени – дисциплина, уважение към по-големите. Обаче виж и какво доверие към нас, малките от страна на треньора. Няма да забравя – Пената ни изкара шест човека от юношите и излязохме на „Герена“ срещу Левски. Като почнеш – Любо, Емо, Ицо, Стоян Стоянов, аз и Айдън. Плюс бате Стойчо, Дечо Младенов, Безински, тия, по-старите…Неочаквано за всички беше да ни бъде гласувано такова доверие. Викаха ни на нас даже „Еничарите на Пенев“. И си тръгнахме като победители – 3:1! Е, кажи ми, какъв темерут и катил трябва да си, че да пуснеш половин отбор младоци наведнъж, и то на „Герена“? Хайде, не коментирам Големите, тях всеки ги знае – „Трио Българка“ им виках аз…Говоря за нас, по-неизвестните. Но ние не предадохме никога доверието на другаря Пенев, както го наричахме тогава…(Вълнува се).
Ами вземете и Левски: Гибона, Наско, Боби Михайлов, Краси Коев, Ники Илиев, Пепи Петров – все техни юноши. Виж Кокала (Емил Велев – б.р.)…Всеки голям отбор има нужда от такъв като него. В ЦСКА с такава репутация беше Майкъла (Георги Илиев – б.р.). Ако не беше той мислите ли, че щяхме да елиминираме Ливърпул? Съмнявам се. Майкъла го изяде Йън Ръш. Ами Коце Янчев и Ивайло Киров? Брилянтни футболисти, каквито много трудно можеш да намериш сега. След това при нас дойде Гошо Георгиев – Ламбадата, страхотен…В защита имаш един Безински, с него спях в една стая по лагерите…Тежка работа. Национал. Рокаджия. Веднага се сещам за мачовете с Рода (Керкраде). Холандците имаха един двуметров център-нападател Ван Лун. Ами, Краси, дето му отстъпваше поне с две глави, направо го изяде, не му даде да диша и в двата двубоя. Катереше му се по врата…На Панчарево бяхме в едно бунгало с Дечо Младенов и Лъчо Танев. Абе, какво да говорим…Обаче и Пената даде шанс на всички ни навремето. Поклон пред него…Велик!
-Дълго време бяхте близки със Стоичков…
-№1! Няма какво да говорим. Още тогава, като бяхме новобранци, си личеше, че ще стане голям играч. Живееше с футбола, обичаше го до смърт. За него всичко е казано, всичко е изписано. Където и да отидеш в чужбина, първата асоциация на хората с България е „Стойков“. На любопитна случка станах свидетел в Барселона, която ме потресе. Бях му отишъл на гости, на един светофар, докато чакахме в колата, покрайнас премина възрастна двойка – около 70-годишни, испанци. Знаете ли какво направиха, когато разпознаха своя любимец? Хвърлиха се върху капака на колата му. Започнаха да му се кланят, разцлуваха го…И то говорим за старци…(Вълнува се, докато разказва). Какво мога да добавя? Той си беше куче. Както е помогнал на безкрайно много хора, така в следващия момент може и да те съсипе. Характер! Обаче виж – Ицо, Любо, Емо…Тези тримата бяха най-добрите и то, защото бяха особняци. Брилянтни, брилянтни просто…И тримата. Винаги можеха да ни измъкнат от заплетена ситуация, да спечелят наглед загубен мач. Никога не се предаваха. През 1989 г. имахме най-резултатното нападение – 86 гола. 56 попадения от тях бяха на звездното ни трио. Малко не ни достигна до счупим рекорда на нашите „армейски“ предшественици от 1972 г. (95). Обаче тогава беше много интересно – водиш с 3:0 на „Армията“, а публиката те псува. Не можеш да си го обясня това отношение от страна на собствените ни привърженици. „Не ви ли е срам да се подигравате с нас“, -така ни крещяха на излизане от стадиона. Ако пък бяхме били само с 1:0 или 2:1 – е, тогава направо ни разкъсваха. Заради това гледахме да си „покрием нормата“. А и гостите си знаеха, идваха на принципа „Абе, 0:3 да си падаме още до почивката…“. Молеха ни се да ги бием по-малко.
-Когато през 1990 г. Стоичков спечели „Златната обувка“ за голмайстор №1 на Европа имаше ли договорка със Славия в последния кръг? Вие да им дадете победата, а те да оставят Камата да се разпише?
-Не, няма такова нещо. Даже в съблекалнята ни нахлу разярен тогавашният председател на БФС Славчо Тепавичаров. Почна да ни хока: „Какви са тия циркове? На луди ли ни правите?“. Тогава Димитър Пенев му налетя и му нареди веднага да напусне съблекалнята. На него много-много не му пукаше от големците, от номенклатурчиците…Пената беше най-силният, бе. Правеше каквото си иска. Другите отбори не са помагали на Стоичков в задочната му битка с мексиканеца Уго Санчес от Реал (Мадрид) за званието за Стрелец №1. Никога не сме играли в уговорен мач, оставете тези празни приказки. По едно време се борехме Илия Вълов да стане най-добър вратар в „А“ група. Трифон Иванов беше човекът, който си позволяваше шеги. Имаха разправии двамата даже заради тая работа. Защото той му викаше: „Ей, Вълчо, внимавай, не ме ядосвай. Ако не ме слушаш, ще се наведа и няма да си вратар №1“. .
-Подържате ли връзка с Камата?
-Е, не се чуваме често, защото той е вече далеко. Обаче ме уважи и изненада приятно, когато ми се обади по повод 50-годишния си юбилей. Намери начин да ми връчи поканата. Той си има достатъчно ангажименти и не може да обърне внимание на всички, но си го знам – страхотен човек е, и ако има възможност, ще го направи. Бях близо до него. Отлично зная колко много добрини е направил дори за непознати хора. Той не обича да се говори за това. Прави го, просто защото си е такъв. Защото е Стоичков. Да, доста хора го хулят, но те не познават истинския Ицо.
А Любо Пенев?
-Голям! Навремето си имахме закачка двамата. Той риташе в Септември, а аз на „Червено знаме“. Бяхме се басирали на една кутия вафли за това кой ще вкара повече голове през сезона. Едната година той ме би, а на следваща – аз спечелих. Любо не винаги е играл като център-нападател. Беше и халф, даже Боре Ангелов го върна като опорен полузащитник в младежкия национален отбор. Обаче Любо е боготворен в Испания. Във Валенсия съм виждал деца да скачат в багажника му, само и само, за да имат възможност да се докоснат до своя идол.
-Емо Костадинов имаше доста интересни отношения с цесекарската публика…
-Да, прав сте. Колко са го хулили, освирквали и то на „Армията“. Те му се сърдиха, но и той им се сърдеше. Да, може и да пропусне 2-3 чисти положения на празна врата, обаче в следващ миг праска някаква фантастична задна ножица, която те кара да занемееш. И от трибуните почват да му ръкопляскат…Е, кажете ми това какво е? „Трио Българка“ обаче притежаваше нещо, което вече много рядко може да се види – хъс за победа. Емил не се примиряваше до край, можеше да ти извади джегера от зор, да се скара с теб по време на мач, дори да те напсува…Винаги искаше да побеждава. Такъв беше и Гошо Димитров. Той викаше: „Ей, не ме интересува. Трябва да биеме. Ние сме най-добрите.“ И така беше.
-Спомняте ли си дебюта в „А“ група?
-Не, честно да си призная. Мисля че в елита беше срещу Пирин в Благоевград (2:1) – 21 август 1985 г. Как мога да забравя обаче първото ми Вечно дерби – 31 август 1985-а, на „Армията“ – 1:2? Излязох с №10 на гърба. Иначе при Симолията дебютирах в мач за Купата срещу Спартак (Плевен), ако не се лъжа. Другарят Манолов, Бог да го прости, си имаше най-различни хватки, за да ни държи под напрежение. Викаше ни на нас, младоците,: „Момчета, тренирайте, тренирайте, тази седмица сте вие.“ И накрая – дойде денят на мача, познай дали помирисвахме терен? (смее се). Ама какво да му се сърдиш на Бате Симо – 11 човека, от тях 9 национала. Къде да играеш?
-Усещам, че се вълнувате много, докато разказвате…
-Е, как, е как…Настръхват ми космите, докато ви разказвам. Вижте, на тези хора навремето им гонехме топките, а по-късно бяхме техни съотборници. Една сбъдната мечта. Сбъдната мечта. Та аз при епохалната победа над Ливърпул с 2:0 (3 март 1982 г. – б.р.) бях зад вратата, гонех топките. И при загубата на финала за Купата на Съветската армия от Марек (0:1) през 1978-а също…Севдин като ни вкара в 30-ата минута от 30 метра, спомняте си…И изведнъж – оп, тренираш и играеш редом до твоите идоли, в една съблекалня сте…
-Значи Манол Манолов ви взима за първи път в мъжкия тим?
-Да, заедно с Ицо ни пое. По-късно и Любо, и Емо, и други захапаха здраво…Имаше един Любо Желев, много добър футболист, може би го помните. Капитан ни беше при юношите. Ти си млад, хвърчиш – наляво, надясно…На Бате Симо такъв му беше маниерът…Той обаче не робуваше на имена. За него нямаше значение дали става въпрос за Гошо Капитана или за Патрика. Всички бяхме едно цяло. Заради това и всички го обичахме, имахме респект от него. Това – да му повишиш тон, или да му се разсърдиш нещо…Нямаше такива работи! Ще те зашамари и зарита и хич няма да му дреме. А сега гледам – сменят го, а той бута ръката на треньора. На кой се сърдиш, бе, моето момче? При Симолията такива глезотии бяха невъзможни.
-Бяхте резерва в скандалния финал за Купата на страната (19 юни 1985 г. – б.а.), след който двата гранда бяха разформировани…
-Да, останах до края на срещата на резервната скамейка. Гарантирам, че нищо чак толкова сериозно не се случи нито на терена, нито в съблекалнята. Тъпото беше, че отпразнувахме победата, а на следващата сутрин ни обявиха генералите: „От днес не сте ЦСКА, а се казвате Средец“. И отидохме да тренираме на стадион „Септември“. Все едно ни е нямало досега. Това си беше организиран заговор. Използваха хората около Милко Балев и самият той, че в този момент Добри Джуров беше заминал за Турнир на дружеските армии. Използваха ни, употребиха ни. Един вид били сме лош пример за младото поколение. Значи така – когато биеш в евротурнирите си добър, всички генерали идваха, обаче сега си лош. Ако бай Добри беше тук, тази щуротия нямаше как да се случи.
-Кои бяха вашите идоли?
-Нали на мен ми викат „Патрика“. Навремето имаше един френски национал – Патрик Ревели (род. 1951 г. Играл е в Сент Етиен, Сошо и Кан – б.р.). Той беше моят любимец. Имаше и брат, също добър футболист. Като деца всеки от нас си избираше „псевдоним“. Един беше „Кройф“, друг „Гунди“, трети „Пеле“ и т.н. Аз бях „Патрика“. И така ми тръгна този прякор, та до ден-днешен. От нашите ми харесваше много Стойчо Младенов. Той ми подал ръка, както и Джеки, Мето Томанов. Не мога да подмина Спас Джевизов от по-старото поколение…Как да не отбележа Искренов и Сираков, няма значение, че играеха за Левски. Да не забравя и Гошо Ламята…На 34 години дойде в ЦСКА и пак беше най-добрият.
-Как се озовахте в Шумен през лятото на 1986-а?
-Е, там е друга история. Имахме малко спречкване с един известен треньор, не искам да му казвам името…В Шумен ме командироваха като войник. Генерал Добри Джуров – един велик човек, когото много уважавам, организира първенство на войските, армейско първенство. Бяха се скарали покрай разформироването на Левски и ЦСКА и той беше обявил, че всички национали ще бъдат уредени да изкарат казармата, за да не ги губим за нашия футбол. Треньор на военния ни отбор беше Паро Никодимов. Помощник му беше Стоян Йорданов. Бате Стоян няма да го забравя – мъжкар и страхотен човек. След една случка между мен и Никодимов тогавашният шеф в клуба Георги Христов ми каза, че е по-добре да ме пратят в Шумен. С мен там отиде и защитникът Стоян Стоянов. Тимът им беше изпаднал чак във „В“ група. Но не съжалявам, не съжалавям за тази една година, която изкарах в трета дивизия. Обаче какви футболисти имаше…капитанът Георги Тодоров, Вальо Малджански, Чешмеджиев, на Топчо баща му – Калин Топузаков…Върнахме се в „Б“ група, а мен и Стою Пената ни прибра в София.
-Няма да забравя епохалния ви рейд през 1988/1989 в турнира за КНК. Най-тежко беше като че ли изпитанието, направо адът, в Керкраде?
-Да, така беше, повече дори от това, което се случи в Барселона. Тежко беше и в Атина срещу Панатинайкос в предния кръг (1:0). Холандците ни счупиха от ритане по време на първия мач в София (2:1). Тогава нямаше нито едно празно място на „Армията“. Хората бяха насядали даже по стъпалата. Съвсем различно обаче беше на реванша в миньорския град Ей, знаеш ли, че ние имахме чувството, че срещу нас е излязъл съвсем различен съперник. Даже си подвиквахме с момчетата на терена и започнахме да се споглеждаме учудено: „Абе, това същите ли са?“. Реваншът в Керкраде на 15 март 1989 г…Какво да кажа за тази драма? За мен най-добрата двойка централни бранители, които съм гледал, бяха Николай Арабов и Гошо Димитров. След това я направиха Ники Илиев и Джеки в националния отбор. В ЦСКА Димитров и Иванов бяха „железни“. Ние нямахме слаб пост. На вратата ни беше Илия Вълов – гигант, страшилище! Какво да искаме повече?
-Като споменахте за този голям български вратар…Той ли беше главният герой в драмата от Керкраде?
-Да. Буквално ни спаси. Вълка спаси и дузпите на Грунендайк, както и на най-добрия от домакините – Буребах. А малко хора знаят, че Илия довърши мача с комоцио. Нападател на Рода го удари тежко в главата, но той стисна зъби и продължи.
-А почнахте кошмарно – при първата дузпа Любо Пенев уцели гредата…
-Това беше нечувано и невиждано! Любо никога не беше пропускал дузпа преди това. А и не ги изпълнява по този начин. Обаче Дечо реализира решаващ наказателен удар, макар че беше защитник. Стреля неспасяемо!

Сигурно не знаете, но и аз трябваше да изпълнявам наказателен удар тогава. Вълов ме спаси да бия най-решаващата дузпа в живота си. Бях определен по ред да бъде следващият след Ицо. Ако Вълка не беше хванал шута на Буребах на ред бях аз. В такава ситуация треньорът събира отбора и пита кой е най-готов да бие. Списъци, такива неща…пунти мари…Преди дузпата на Буребах му викам на Вълка: „Ей, вземи я хвани тая, че да не се излагам аз.“ И той ме послуша и спаси (Смее се).
-Можехте ли да елиминирате Барселона?
-Да, разбира се. Смея да твърдя, че си изиграхме перфектно и двата мача с каталунците от тактическа гледна точка. Показахме, че сме отбор с характер. Не ни покри и късметът малко. Стоичков и Трифон бяха си измислили едно заучено изпълнение. Ицо тръгваше по крилото отляво, Иванов уж дърпаше надясно, пък му „хвърли“ дълъг пас надясно…Хоп – зад защитниците, Камата ги надбяга и вкарва гол. Ей, братче, казвам ти, в продължение на три години никой от съперниците ни им разгада тази комбинация. Беше смъртоностна. Да, звездите ни бяха „Трио Българка“. Но пак казвам, те нямаше да бъдат толкова ефикасни, ако отзад не разполагаха с блестящ ариергард. Коце Янчев пък вършеше „черната“ работа в средата на терена. После дойде и Гошо Георгиев – ами, той е брилянтен просто. Можеше с гръб към вратата и със затворени очи да ти я подаде. Удоволствие беше да играя с тях, удоволствие.
-След това 2:4 на „Ноу Камп“, което даваше надежди, вие самите говорихте ли помежду си за открилия се пред отбора шанс да достигне финал в турнира?
-Абсолютно! Вярвахме си. Изобщо не ни пукаше, че играем с Барселона. Да не сме по-слаби футболисти от тях, я?
-Защо на реванша в София излизате с фланелка с №3 на гърба?
-Защото Трифон изтърпяваше наказание. Тогава играх десен бек. Дечо Младенов го пратиха да пази Гари Линекер. В първата среща англичанинът го охраняваше Стефан Бачев. Но в центъра на защитата така се развали синхронът между Джеки и Туньо.
-Единственото ви попадение в Европа реализахте срещу полския Рух (Хожув) при победата с 5:1 на 27 септември 1989 г.за КЕШ Как се разписахте?
-Бях оставен резерва. Появих се на терена чак в 77-ата минута на мястото на Трифон. Костадинов проби по лявото крило и ме изведе сам на празна врата в 90-ата минута. Ицо беше отпред, увлече поляците, Емо ме видя, че съм оставен непокрит и – гол.
-На четвъртфинала за КЕШ през 1990-а се изправихте срещу европейската сензация Олимпик (Марсилия)…
-Сблъсъкът с феномен като Крис Уодъл няма как да го забравя. Англичанинът много ме измъчи тогава. Аз трябваше да отговарям за него. А той повратлив, техничен, с една голяма крачка…Имаше един финт, обаче така и не успях да го разгадая. Все му се връзвах на номера. В София отстъпихме след доста борба с 0:1, но не отидохме като обречени на реванша.  На “Стад Велодром” мачът се разви нещастно за нас. Уодъл ни вкара първия гол, Жан – Пиер Папен покачи на 2:0.  На почивката в нашата съблекелня влезе Мишел Платини, прегърна се с Пената, поздрави ни. Към края на мача се получи куриозна ситуация. Контузи се вратарят на домакините Гаетан Юар, а те бяха извършили вече трите си смени. Така, при резултат 3:1 за ОМ, ръкавиците сложи център-нападателят Папен. Оставаше малко време, още няколко минути, но Жан-Пиер успя да си изработи 150 000 долара от фирмата за ръкавици. Знаете ли какво направи? Когато си ги сложи той демонстративно ги вдигна пред лицето си, така че ясно да се види каква марка са. А в този момент показаха Папен на електронното табло и цял свят видя това. Спомням си и колко некоректно играеше Жан Тигана. Удряше те директно в бъбреците, щом се доближиш до него. Обаче изключително професионално го правеше, докато съдията не е наблизо. Друг грубиян на терена беше Чики Бегиристайн. Той си беше мръсник. Настъпваше ме с бутони. После глезените целите ми бяха в кръв.
-Вие бяхте поливалентен играч. Само вратар май не сте бил?
-А, и вратар за малко да стана, при това на официална среща. Става въпрос за мача срещу Чирпан за една от купите. По това време се бяха изпоконтузили и разболяли всичките ни вратари – и Краси Досев, и Георги Велинов…Нямаше кой да ни пази, трябваше аз, като най-малък да сложа ръкавиците. Джеки ми вика:“Ти ще пазиш.“ Бях готов, но в крайна сметка не се наложи. Пази Досев, Бог да го прости. Бихме Чирпан с 10:1, ако не се лъжа, а аз се разминах с вратарския дебют. Вижте, положението в ЦСКА беше малко особено. При нас имаше номера, с които никой не искаше да играе. Имаше три, които си бяха „запазени“  – 7, 8, 9. Най-нежелан беше №11. Или аз, или Ивайло Киров играехме с тази фланелка. По едно време никой не искаше „десетката“. Пак аз я обличах. И с „тройка“, и с „четворка“ и „деветка“ съм бил. Нямах претенции и не съм суеверен. Ляв бек съм бил, десен бек, опорен халф, таран – нямаше проблеми. Където те пуснат, там играеш.

Най-трудно ми беше, когато ни напусна Любо Пенев. Пената ме изпрати отпред да играя, между тези двама – Емо и Ицо. Тежка задача, защото и двамата искаха да играят непрекъснато с топката. Амбициозни, искат сами да бият. Подадеш на единия, другият почва да ти се сърди…Страшна работа…Заради това и Гошо Георгиев се шегуваше: „Ей, трябва с две топки да играем.“ (Смее се).
-За Димитър Пенев можете да разказвате до утре много истории, доста от тях забавни…Кое е най-силното му качество като треньор?
-Той е най-великият! Какво да го коментирам? Пената е един от малкото треньори, които могат да те накарат да Играеш. Да те мотивира страхотно. Страшно много разбира дали определен футболист е готов за дадената среща. Стои с теб, говорите си и ти казва: „Днес няма да играеш, защото не си готов, моето момче.“ Само от погледа и от поведението ти разбира как стоят нещата. За чичо Пенчо футболът е като детска игра. Много му е ясен.
-Интересни случки можете ли да припомните?
-Аааа, с него винаги е забавно (смее се). Но не ме карайте, няма нищо да ви разкажа. Качествата на Митко са неоспорими. Безброй са големите футболисти, които той откри и изгради. Няма нужда да ги изброяваме. И още един момент- именно Пенев изгради симбиозата между левскари и цесекари в националния отбор. Този човек направи национали две момчета, които при друг треньор надали щяха да имат тези успехи – имам предвид Цанко Цветанов и Иво Йорданов. Гениално беше и решението на Пенев да преквалифицира Ивайло от център-нападател в отличен централен защитник. Кой би се сетил? Е, това е Пената…
-Не мога да не ви попитам дали му спретнахте бойкот през есента на 1990 г. вие, по-опитните играчи в ЦСКА?
-Категорично ви отговарям – не е имало никакъв бунт, или бойкот. За себе си ще запазя истината за това, което се случи тогава в отбора. Колкото до Пенев – той сам реши да си тръгне. А истината я знаехме четирима човека – аз, Трифон, Гецата и Емо Димитров. На сто процента ви го казвам. Но Пената беше дал максимума тогава за ЦСКА и вече беше готов да поеме по-високото стъпало, а именно националния отбор. Той се нуждаеше от него.
-Значи ли, че по това време Стратега е бил изчерпан за ЦСКА?
-Не, в никакъв случай. Пената никога не е изчерпан за нищо. Мисля, че дори  исега, в тази напреднала възраст (72 години – б.р.) може да бъде полезен. Това нещо или го можеш, или не го можеш. Има хиляди „разбирачи“, които му се подиграват, плюят го. Такъв бил, онакъв бил. Пената си е Пената. Човек, който е дал страшно много на футбола. Изкарал е толкова много звезди. Изобщо няма какво да го коментираме този гигант.
-Защо загубихте от анонимниците от КА Акурейри на 19 септември 1990 г. в турнира за КЕШ?
-Защо? От подценяване. Та ние заминахме за Исландия като на екскурзия. И се втрещихме от обстановката там. Тук беше жега, там сняг почти до глезените. Обаче и исландците си бяха пълни аматьори. Какво беше учудването ни, когато на терена срещу нас като титуляр излезе сервитьора от хотела, където бяхме настанени. Също така и един продавач от местен магазин за риба…(Смее се). Местни журналисти после ни обясниха, че и капитанът на КА Акурейри не е успял да пристигне навреме за мача, защото бил…основен национал по хандбал и бил заминал на световно първенство.
-Кой е звездният миг в кариерата ви? 11 май 1988 г. ли?
-Май сте прав (на финал за Купата на България вкарва два гола във вратата на Левски за победата на ЦСКА с 4:1. Вратата на съперника пази Борислав Михайлов – б.а.). А и освен това от този мач на Боби кариерата му тръгна нагоре, отиде да играе и в Португалия, подписа с Беленензес малко по-късно. Шегувам се, разбира се. С Боби – страхотен вратар и легенда на Левски, сме приятели и до ден-днешен. Като се видим, се шегуваме за онзи мач.
-Чувствахте ли се герой след дубъла?
-Не, никога не съм се чувствал герой. Просто аз оползотворих усилията на целия отбор, на моите колеги. Да, да вкараш гол на „вечния враг“ с екипа на ЦСКА за някои може би е върхът в кариерата. Да ви призна, честно, никога не съм го чувствал така. Безспорен успех, просто така се случиха нещата. За първия гол в 85-ата минута Ицо Стоичков ми подаде добре, за второто попадение секунди преди края на мача ме изведоха прекрасно и…станаха нещата. Даже четвъртият гол е може би най-красивият в моята кариера.


-Как отпразнувахте големия успех?
-Отидохме на заведение и поляхме купата (смее се). Куриозна, или по-скоро неприятна случка преживях обаче. Няма да го забравя никога. Баща ми имаше трабант. Живеехме в „Дружба“. През нощта, докато нашите са спяли, левскари от квартала са го издраскали с пирони и са го нашарили с нецензурни надписи. Написали и „Само Левски!“ от едната страна с боя. Прибирам се аз след банкета вкъщи и баща ми вика: „Я сега да ходиш да преобоядисаш трабанта.“ Попитах го: „Що бе?“ Като слязох долу, лошо ми стана (смее се). А татко си беше левскар, Бог да го прости. Навремето е играл футбол в Левски (Русе).
-Левскарите обаче се превръщат във ваши редовни „клиенти“. На 7 април 1990 г. отново ги наказвате на два пъти при ремито 2:2…
-Спомням си, че в предната среща, през есента, ги бяхме разгромили с 5:0. Тогава 4 гола им заби Стоичков, един път се разписа и Трифон Иванов. Зада подразни „синята“ агитка Ицо излезе с фланелка с №4, а „осмицата“ облече Стефчо Бачев. Открих резултата в 17-ата минута, Владко Шаламанов (29) изравни, Гошо Донков (35) направи обрата пълен. Фиксирах крайното 2:2 в 52-ата минута. Можехме пак да спечелим, но Стоичков проби по крилото и аз се оказах в чиста позиция, сам пред празната врата. Но не получих пас, Ицо предпочете сам да завърши акцията, но така е преценил.

 


-Не само с екипа на ЦСКА сте наказвали „сините“. Това се случи и когато бяхте в Славия – на 12 май 1991 г.
-Тогава надделяхме с 4:3 в уникална драма. Имахме си специална закачка с треньора им Васил Методиев. Шпайдела имаше негативно отношение към ЦСКА и това ме дразнеше. Разписах се за 1:0 още в 6-ата минута. Прехвърлих вратаря на „сините“. Помня, че ветеранът Пламен Николов се беше върнал от Швеция да играе за тях. После Вальо Игнатов (8) покачи на 2:0. Стигна до изравняване, преди Кременлиев да ни изведе отново напред. Хайде – пак изравняване, 3:3. Наско Киров донесе победата на Славия с гол малко преди края на мача.

About Author