Патрика: На Емо, Любо и Ицо им виках с любов “Трио Българка”, с мен ставаха “Великолепната четворка”

Патрика: На Емо, Любо и Ицо им виках с любов “Трио Българка”, с мен ставаха “Великолепната четворка”

Петър Витанов – Патрика, е роден на 19 март 1967 г. Юношата е на ЦСКА е един от хората, оставили значима диря в историята на Вечното дерби. С “армейците” са и най-големите успехи в кариерата му. Шампион на България (1987, 1989, 1990). Носител на Купата на България (1987, 1988, 1989) и КСА (1989, 1990). Играл е още в Шумен, Славия, Етър (ВТ), Янтра (Габрово), както и в германския Люруп. Полуфиналист за КНК (1989) и четвъртфиналист за КЕШ (1990). Бил е юношески и младежки национал. В историята на българския футбол остава най-вече с дубъла голове, с който на практика донася триумфа на ЦСКА над Левски с 4:1 на финала за Купата на страната. Витанов се превръща в истински кошмар за “синия” отбор. Наказва ги 4 пъти с екипа на ЦСКА, както и веднъж като футболист на Славия. С любимеца на “армейската” агитка разговаря главният редактор на “Витоша Нюз” Милен ДИМИТРОВ. Ето я и втората част от интервюто с Витанов. За балтиите на Чики Бегиристайн, как се опазва Крис Уодъл, как се спаси от изпадане Янтра (Габрово), номерата на Пламен Гетов и други щуротиии….Четете само във “Витоша Нюз”!

 -И какво, „синият“ отбор се превърна във ваш редовен клиент…
-Не зная. Факт е, че срещу тях ми вървеше, а и може би мобилизацията ми беше по-голяма. Иначе аз никога не съм мразил Левски. А и тази дума „омраза“ е непозната за мен. Вижте, има и нещо друго – та ние се познавахме отлично с повечето момчета от другия отбор. Заедно сме излизали по заведения. Дори се е случвало, след тяхна победа, да ми се обаждат и да ме канят да празнувам с тях. При нас преобладаваше приятелството. Аз съм живял с Киро Вангелов, с Кирето Метков, с Павката Дочев, Калин Банков…Приятели сме. Не можеш с този човек да си биеш, не можеш да го риташ. Още от трети клас сме били заедно, на училище сме ходили заедно, през юношите, та до юношеския национален тим. Няма да ходя да му чупя крака, въпреки че на терена няма приятелство, знаеш…Да, при ремито с Левски 2:2 през пролетта на 1990 г. именно Вангелов ме контузи. Настъпи ме зверски, после се обръща: „Ей, не те видях, бе, батка…“Как да му се сърдя? И до ден-днешен сме първи приятели. Ами Искренов? С него даже заедно гледахме в сектор “А” победата на “сините” със 7:1 през 1994 г. Не може футболът да разделя, той сближава хората, независимо привърженик и играч на кой тим си.

В ЦСКА по-старите футболисти ми предадоха този колективизъм. Ами, че ние всеки ден бяхме заедно. Викаха ни „Великолепната четворка“ на мен, Любо, Айдо (Айдън Илязов, прекръстиха го после на Александър Чавдаров по време на Възродителния процес) и Емо. Знаеха треньорите, че ако видят един от нас, и останалите трима са някъде наоколо. Старите веднага ни интегрираха. Всичко правехме заедно – рожденни дни, раждания на деца, за добро, и за лошо…

-Как се контролира съблекалня и отбор, изграден от хора с толкова тежки характери?

-Как ли? Ами, много трудно. С разговори, с това-онова. Е, имало ги е конфликтите, разправиите…Във всеки едни колектив ги има. Но гледахме да компенсираме, с много разговори помежду си. Имаше и балансьори сред нас.
-Трифон Иванов такъв ли беше?
-Е, Трифон…(Видимо се натъжава при спомена). Не. Той беше душичка…Правил е куп глупости…обаче…Не можеш да му се разсърдиш. При нас дойде през 1989 г. Пламен Гетов. Ти знаеш ли кой беше той? Такъв човек като него рядко се среща. Кодошлия като Сашо Костов, зевзек. Той беше такъв, че дори и когато ти е най-тежко, ще намери начин да те разсмее. Феноменален игра. Гений. Играем мач с Черноморец си спомням. Фаул за нас. И Пацо пита вратаря на гостите Любо Шейтанов: „Шейтанче, в кой ъгъл искаш да ти я бия?“. Любо му подвикна: „В десният“. „Тогава там ще ти я бия“ – „Е, ще ме излъжеш“. – „Няма, нали се познаваме“. И какво стана – Бам – в десния ъгъл и – 1:0! Не минаха повече от 5 минути и пак фаул за нас. Сценарият се повтори, само че нарушението беше от другата страна. „В кой ъгъл?“ – „В десният“ – Ама, ще ме излъжеш“. „Няма, бе“. И отново – шут, гол – 2:0 за нас!Друг случай. Фаул за нас. „Армията“ пълна до откат, и муха да бръмне, ще я чуеш. Пламен ни подвикна: „Я сега всички отивайте на центъра, бе, какво чакате“. Гетов винаги е признавал, че Петър Жеков го е учил да бие фаулове. Бат Петьо беше уникален, и със затворени очи я вкарваше. И аз съм играл и тренирал при тези хора…Ей, уникално. Седиш, гледаш и се учиш. Големи личности. И никога не е имало скандали. И заради това вървеше отбора, бяхме обединени. Всичко се празнуваше заедно…абе, силен колектив, какво да говорим. Сега някои ми хвалят този – Каранга…Бил уж незаменим. Пълна глупост! Само Лео Меси е такъв. Но той играе за отбора, а не за себе си. Нашите „звездички“ обичат да си гредат парите и татуировките.  Ама не ми се задълбава по темата, че може да каже нещо по-крайно, а има хора тънкообидни.

-Кога ви е боляло най-много след загуба?
-(Замисля се). Може би, когато паднахме 1:2 на „Армията“ от Левски при първото ми участие в дербито. Но винаги, когато паднеш от тях, те боли. И пак стигаме до свещени стойности, за уважението между футболистите. Аз имах за задача да пазя Пламен Цветков. А той беше човек, както казваме ние, с „два бели дроба“. Той не се спираше. Ради Здравков отговаряше за Емо Спасов. По едно време получи контузия и ме помоли аз да поема „неговия човек“. А аз юношка, надъхан. Обаче къде ще го стигна Емо? Но пък не ми е пукало – мобилизираш се, и тръгваш. Това е. Няма мърдане. За нас това беше дълг – да биеш Левски. От всяка загуба те боли. Като паднеш – ок, навеждаш си главата, вдимаш си поуки, бачкаш, тренираш повече и това е.

-Коя е най-тежката ви контузия?
-Нямам късмет с опитите си да изляза в чужбина. Все не ми се получаваше. Тъкмо с Трифон отидохме в Бетис и …Белята стана на двустранна игра, дори не беше и мач. Скъсан мускул горе, после операция…В продължение на 6-7 месеца се въстановявах. Абе, буквално се учих отново да ходя. На една проходилка там. Да не ви разправям. Тогава ме изоставиха много приятели. Забравен се чувствах. Единствените хора, които дойдоха у дома бяха Димитър Пенев и Боби Станков. Няма да го забравя (Просълзява се). Най-тежкият период в кариерата ми. (Мълчи дълго). Вечно ще бъда благодарен на Андрей Желязков.

Няма такъв човек като него. Той ме заведе при лекаря на Цървена звезда, който беше светило за Белград. Оперира ме сърбинът, а Жужо пое нещата. Той ме прибра, той ме заведе на операция. Няма да забравя какво направи този човек за мен. Отидох контузен тогава в Славия. Мислех си, че никога повече няма отново да играя. Жужо ме спаси. Цял живот ще му бъда благодарен. Страхотен човек. В този изключително труден момент ми помогна и Иван Вуцов. Голям е и той!
-Как се озовахте в немския Люруп?
-С мен тогава бяха още Преслав Гетов и Александър Александров. За Германия заминах след престоя в Етър. Съжалявам за този си ход. Там, градчето беше близо до Хамбург, нещата бяха полуаматьорски. Трагедия! Треньор ни беше някакъв учител по физическо. Президентът на клуба беше строителен предприемач, свързан със съмнителни елементи, чест герой в криминалните хроники. Постоянно се пъчеше, че карал мерцедес последен модел. Обяснявах му като на малко дете, че в България по същото време има толкова подобни, че просто не може да си представи. Рано-рано, още след третия месец си дадох ясна сметка, че нямам място там. Отборът беше без всякакви амбиции.
-Разкажете за епопеята в Габрово…
-Върнах се посред зимата в София. Събирахме се да ритаме за удоволствие със старите авери в една зала. Цецо Атанасов ни събра, помоли ни да му помогнем. А Янтра се намираше на предпоследно място на полусезона. Положението беше…неспасяемо да кажем. Там играеше моят добър приятел Благо Александров – Мечо. С него се знаехме още от юношеските години в ЦСКА. Израстнали сме заедно от деца. Изключителен футболист. И Гюджемена (крилото Димитър Гюджеменов – б.р.) беше там. В Янтра отидохме все „отбор юнаци“: Коце Янчев, Преслав Гетов, Ради Здравков, Славчо Илиев…И като започнахме да бием… Като класиране само за пролетния полусезон бяхме шести. Другите ни подценяваха. Викаха ни презрително „старци-разбойници“.

Бате Ради тогава много солидна роля изигра за нашия успех. Казваше ни кога да натиснем, кога да забавим темпото…Просто всяваше респект. Като видиш професионализма му, няма как да не бъдеш респектиран. Изряден. И Коцето също. Какво няма да ги слушаш тези? Те бяха професионалисти до мозъка на костите си. Иначе в Янтра цареше пълна аматьорщина на всички нива. Добре, че беше президентът на клуба Дарин Цокев. Този човек правеше чудеса от храброст.
-Помня, че тогава изиграхте един забележителен мач с любимия ви ЦСКА, завършил 4:4…
-Тогава се случи нещо невиждано. ЦСКА получи 3 гола само в рамките на 3 минути. А за гостите играеха звезди като Гибона, Метков, Чоната Драганов, Ицо Коилов…Изработих дузпа тогава. Финтирах Радуканов…Метков направи неспортсменска постъпка срещу Янчев. Не си спомням кои се разписаха за нас. Май Гюджемена, Румен Петров, Ради – от дузпа…Главният съдия помня, че в момента, когато резултатът стана 4:4, свири край на мача. А до изтичането на редовното време оставаха още 3 минути.
-След авантюрата в Габрово как се разви кариерата ви?
-Завърнах се после в Славия, но там приключих с футбола. След операциите коляното започна много да ме боли. Виех по цели нощи от болка. Казах си: „Стига!“. Биех инжекции на поразия. В един момент може би щях да стигна до ситуация, в която няма да мога дори да ходя. И съвсем колегиално се изправих пред шефовете на клуба и им казах: „Довършвам сезона и – край“. Спирам, просто няма смисъл. Така на 28-29 години окачих бутонките на пирона.
-Каква беше първата ви кола?
-О, това беше „ладата седмица“ на Емо Костадинов. Когато той замина в Порто, аз му я купих. 0700 – червена.
-С бившите ви съотборници виждате ли се?
-Отвреме-навреме се чуваме, когато имаме възможност. Той, животът те удря наляво-надясно. А и, за съжаление, много хора си отидоха вече от този свят. Онзи ден гледах една стара снимка. Направо ми се доплака. Колко хора ни напуснаха: Румен Апостолов, Краси Досев, Трифон, Трънката..Какво да говорим? Всичките си отидоха без време. Гледаш тези лоши неща и…А животът ви разпръсква.
-Напоследък не ви ли правят лошо впечатление караниците и боидите, които си разменят ваши бивши съотборници? Хайде да визираме само Боби Михайлов и Любо Пенев…
-Не е приятно. Грозно е дори. Може да имате някакви недоразумения помежду си, но не ги правете публично достояние. По-добре е да седнете заедно на масата и да си кажете кривиците лице в лице. Не чрез медиите.

-Вие навремето режимлия ли бяхте?
-Не, не съм бил никога такъв. Признавам си го, но пък и никой от нас не беше. Всички пушихме, и пиехме. Но пък и Пената затова е голям, защото никога не ни е налагал забрани. Казваше ни: „Момчета, вие сами си преценявате“. Чичо Митко въведе практиката да не ходим на лагер преди мач. Само преди вечно дерби ни събираше вечерта преди него. Ние си знаехме, че в събота ни чака двубой. Малко или много всеки от са от сряда започваше да се подготвя за него.

Пената ни даваше свободата. Оставяше ни сами да си решаваме. И ни гледаше акъла. Плюс това той имаше перфектно разузнаване. Та той знаеше къде сме били, даже преди ние да отидем там (Смее се). Шпиони навсякъде. А има и нещо друго – него го обича цяла България. Гибона също го обичат. Майкъла – същата работа. Той във всеки град познаваше първия секретар на партията, шефа на полицията и шефа на затвора. Това е харизма, или я имаш, или я нямаш. Да, имало е веселби, работи, след победен мач, но…дали всички тези великани щяха да успеят във футбола, ако не спазваха режим? Как мислите вие?

About Author