Стефан Грозданов: Левскарче съм си от малък, най-щастлив като треньор се чувствах в Локомотив

Стефан Грозданов: Левскарче съм си от малък, най-щастлив като треньор се чувствах в Локомотив

Стефан Грозданов е роден на 13 март 1946 г. Бил е футболист на “Спартак” (Сф), “Етър” (ВТ) и “Балкан” (Ботевград). Треньорската си кариера започва в ДЮШ на “Левски”, а след ръководи школата и на “Омония” (Кипър). След това работи в “Бдин” (Вд), “Хебър” (Пз), “Септември” (Сф), “Левски” (Кн), “Спартак” (Вн), “Левски”, “Локомотив” (Сф), “Пирин” (Блг) и “Монтана”. Водил е близо 300 мача на отбори в “А” група, с което се нарежда в почетната 10-а на вечната ранглиста. В момента е председател на Асоциацията на треньорите в България.

Г-н Грозданов, привърженик на кой отбор бяхте като дете?
Аз съм си левскарче от малък. Живеехме до “Герена”. Стадионът още не беше построен. Ритахме на една сгурия. Баща ми обаче беше от ЦСКА. Беше военен, стар фронтовак. Участник е във Втората световна война. С децата на “Левски” станах републикански шампион през 1960 г. с треньор Драги Георгиев. Бутнаха ни къщата обаче и трябваше да се преместим. По онова време имаше наредба, според коята спортистите бяха задължени да тренират и играят само за клубовете, в районите, в които живеят. Така аз се оказах в “Спартак”. Учех в техникума по графика.
Спомняте ли си дебюта в “А” група?
Всъщност дебютирах в мач за Купата на съветската армия срещу ЦСКА. Остранихме ги тогава. Аз на “Раковски” заварих големи футболисти, истински легенди. Възхищавах се на Бобата Жечев, на Иван Димитров, на Тони Китов…Ние, малките, много слушахме старите кучета, за разлика от сега. Всеки си прави, каквото иска. Няма ред и дисциплина. Може да ни е било страх и от патлаците, които носеха на кръста. С тях си идваха на тренировка. Нали бяхме полицейски отбор (смее се). Най-големият за мен обаче е Георги Найденов. Бате Жоро го обичахме като баща. Аз не знам някой да е казал лоша дума за този човек. Беше строг, когато се налагаше. Побийваше ни, удряше ни по един зад врата. После стана треньор на “Марица” (Пд). Искаше да ни вземе с Ампето, но не стана това. Плакахме, когато почина толкова нелепо. Аз така и не разбрах истината за смъртта му.
През 1968 г. “Спартак” постига най-големият си успех – печели Купата на съветската армия…
На финала бихме “Берое” с 3:2. Вече треньор ни беше друго величие – Васил Спасов. Валяка беше изключителен треньор, а навремето е бил отличен футболист. Старото обаче го изгради този силен “Спартак”, който мачкаше наред. Но виж, тогава имаше огромна разлика в методите на треньорите, ако ги сравниш със съвременните ми колеги. Старото наблягаше повече на физическата подготовка. По 40 дни сме били на лагери. Всеки ден тренирахме, като два пъти в седмицата – двуразово. След боя над “Берое” началството ни раздаде по 500 лева в плик. Получихме и по една грамота, на която пишеше “За изпъление на воинския дълг”.
Как понесохте обединението с “Левски” през зимата на 1969 г.?
Ами как… Оказахме се няколко души от по-младите вече излишни. А и а разбирах, че няма как да се добера до титулярно място – тогава имаше 4 централни защитници, и то все национали – Димитров, Вуцов, Жечев и Ивков. Как да стане?
Има много версии за това обединение. Вашата каква е?
Шефът на клуба Ангел Солаков винаги беше близо до нас. Той, човекът, си призна защо го е направил. Просто искаше да създаде един много силен отбор, от европейска класа. Аз не съм много сигурен и кой отбор повече спечели от обединието – ние или левскарите. В “Левски” бяха предимно застаряващи футболисти, на края на кариерите си. По-силният отбор беше “Спартак” – пълен с млади и перспективни момчета. Нека не ми се сърдят моите приятели от “Левски”, но така беше. Солаков искаше да обедини огромната фенска маса на “сините” с нашата класа. Като се добави и отличната организация и дисциплина, създадена от МВР, силният гръб, който ни оказваше ведомството, “Левски-Спартак” трябваше да стане страшилище.
Какви са спомените ви от Ангел Солаков? За много съвременници той е доста спорна фигура…
Отлични впечатления имам от другаря Солаков. Беше мъж на думата. Обещаеше ли нещо – правеше го. Няма да забравя един случай. Бяхме си осигурили участие в турнира КНК през есента на 1968 г. Заради Пражката пролет и събитията, знаеш ги, обаче западните държави обявиха бойкот на евротурнирите в знак на протест срещу инвацията на съветските танкове в Чехия. Така ние, отборите от соцблока, се оказахме без съперници. “Спартак” трябваше да играе с французи. Подготвяхме се цяло лято за тези сблъсъци. Французите ги гледаме по снимки – с чисто нови екипи, като манекени. А ние – като бедни роднини, с едни окъсани фланелки. Срам да те хване. Поставихме въпроса пред началството. Солаков само каза: “Имате ги”. Наредил на посланика ни в Париж да ни купи пълна екипировка от “Адидас” от, до. Кашоните ни чакаха във Франция, само да отидем и да си ги вземем. Е, да но така и не ги облякохме.
Как се озовахте в “Етър”?
Треньорът на отбора Йордан Томов – Коми, ме покани. Отидох във Велико Търново през зимата на 1969 г. “Етър” беше в “Б” група. Коми събра опитни, добри футболисти – Любен Тасев, Кано Коцев, Пецето Кирилов, Митко Цеков…и веднага извоювахме промоция в елита. Решителният ни мач беше срещу “Бенковски” (Видин). 25 000 души бяха изпълнили стадион “Ивайло” 2 часа преди началото. Бихме с 1:0 и така за първи път в историята “Етър” играеше в майсторската група. Градът беше обхванат от неистова радост, от небивал ентусиазъм. Това се прехвърли и върху нас и се представихме успешно в дебютния сезон. Ако знаеш само какво чудо беше. Бихме ЦСКА с 3:2 у дома, направихме 2:2 с “Левски” в столицата пролетта. Класирахме се шести, което беше изненада за всички, и играхме за Балканската купа. Като за новак в елита това беше голям успех. Статистиката показва, че най-голяма посещаемост за сезона като гост от всички отбори в “А” група има “Етър”. Няма да забравя никога мача с “Левски”. Стадионът беше претъпкан часове по-рано, хора имаше по дърветата, по пистата чак до самата голлиния. Понеже не можеха да съберат феновете, опънаха въжета до терена, и насядаха по пистата. На следващата година също изиграхме един велик мач със “сините” – предпоследния в живота на Георги Аспарухов.
Завършвате 1:1 и на практика коронясвате ЦСКА за шампион?
Така беше. Гунди ме надскочи мен и Стефан Чакъров и заби топката с глава в мрежата. После обаче едно гологлаво крило – Сашко Върбанов, изравни след невероятен рикошет. Направо ги убихме.
Най-успешна обаче е 1974 г. Разкажете за сблъсъка с “Интер” в турнира на УЕФА.
Целият град говореше месец преди това за този мач. Ние тръпнехме от напрежение. Първата среща пред 25 000 души във Велико Търново завърши 0:0. Телевизията не излъчи двубоя, а хората го слушаха само по радиото. Излязохме да играем за честта на града. Изпуснахме италианците. Съдия беше един турчин Хикми Олк, не ни даде абсолютна дузпа за спъване на Петров, Илиев после уцели и гредата, а вратарят Бордон спаси поне 4-5 чисти гола. “Интер” си беше гранд. Там играеха Джачинто Факети, Мариани, Сандро Мацола, Бонинсеня, Бертини, Николи, да не ги изброявам всичките. Вече на реванша нещата бяха различни. То и ние малко се шашнахме, като излязохме на терена. В центъра домакините бяха сложили една огромна надуваема топка. Спукаха я, и във въздуха литнаха десетки балони. Това още повече ни обърка. Сякаш бяхме на друга планета. Не играхме лошо, но отново пусти късмет…Аз пазех персонално централния им нападател Роберто Бонинсеня. Ей, уникално ренде, ти казвам! Вулгарен тип, постоянно ме удряше с лакти, щипеше ме газеше ме на земята. Псува на всичкото отгоре, гледа да те извади от равновесие. Срещу такъв грубиян не съм играл!   Съдията отново се намеси. Пусна им гол от засада, после им даде смешна дузпа, знаеш как е. Аз отидох да се разправям, а той ме изгони. После изгони и Коцев и доиграхме мача с девет души. Това все пак са приятни спомени. След мача аз си размених фланелката с Корсо. Синът ми Данчо и до днес я облича, той заради това стана всъщност и фен на “Интер”. Аз пък си останах привързан към италианската култура и футбол. Имах щастието да стана приятел с Карло Анчелоти. През зимата на 2008 г. ходих на специализация при него. Връзката се осъществи чрез мои познати и по-точно с помощта на Теодора Стефанова, с която сме много добри приятели. Тя е лична гадателка на Силвио Берлускони и по тази линия е близка до отбора. Превеждаше ми. Много неща научих по време на престоя в Милано, най-вече по отношение на подхода към футболистите. След време Карло дойде в Пловдив, за да получи докторска титла в местния университет и да изнесе лекция. Видяхме се. Той поиска да му препоръчам някой халф – българин. Казах му за Марчо Дафчев. Анчелоти изпрати даже хора да го гледат, но трансферът така и не се осъществи.
Как се насочихте към тази инфарктна професия – треньорството?
Виновник за това е бате Мишо Георгиев. Той ме покани в ДЮШ на “Левски” през 1979 г. Поех най-малките. През 1983-а Валяка Спасов ми помогна да замина за Кипър. Там имаха нужда от подготвени треньорски кадри. България и Островът бяха подписали спогодби. И в тамошния футбол имаше разделение – на комунисти и десни. Ние помагахме на “левите” отбори – “Омония”, Неа Саламина и “Алки” срещу “десните” “Анортозис”, “Апоел” и др. На практика българските треньори поставиха основите на истински професионализъм в кипърския футбол. Много ни уважаваха хората там, но за съжаление и там прекъснахме връзката. Сега те са с десетки години пред нас, ние изостанахме.
След кипърската одисея как се разви кариерата ви?
Поканиха ме в “Бдин” (Видин). Помощник ми беше Стефан Яръмов. На първият ми ден в отбора, ми представиха едно здраво, ниско и набито момче. Приличаше на нощно шкафче, но не и на футболист. Помислих, че това е масажиста на отбора. Оказа се обаче, че пред мен е звездата на отбора. Тошко Борисов се казваше. Уникален футболист – ляв, десен крак, нямаше проблеми. А как биеше фауловете само…Заложи си топката и пита вратаря “Къде искаш да ти я вкарам”. Ловеше се на басове с тях и обикновенно ги печелеше. Абе, все едно гледаш Лео Меси – “Видинския Меси”. Всъщност Тошко Борисов направи Даниел Боримиров футболист.
Така ли?
Тошко само му центрираше и Дани с глава – хоп в мрежата. Бяха си измислили една хитра комбинация…Боримиров всъщност е мое откритие. Дойде от спортното училище във Враца с едно друго момче – Пламен Пасков. Дани започнал в спорта първо с леката атлетика. Още никой не го познаваше. Веднага ми направи впечателние. Беше много работоспособен, имаше добър отскок и играеше много силно с глава. Намерих му правилното място – пусках го зад нападателя. Борето стана голмайстор на “Бдин”. Няколко месеца преди края на сезона говорих с шефа на “Левски” Кръстю Чакъров. Казах му: “Няма да сбъркаш, ако го вземеш това момче. Аз гарантирам за него.” Не бяхме никак лошо отбор. Играеха силно Сашо Панталеев – Малката Лейка, Дани Милушев, Пасков, вратарят Иванов, Веско Петков… Свърши първенството, ние се класирахме 4-и. Хванах Борето за ръчичка и айде на “Герена”. “Левски” не плати нищо за него. Май само два екипа дадоха на “Бдин” и това беше. В началото на Даниел му беше много трудно. Знаеш как е, само момче от провинцията в София. Беше даже изпаднал в депресия, треньорът не го пускаше. Звънял ми е посред нощ. “Бате Стефане, ще се махам. Не издържам тука”, разправя. За щастие после Иван Вутов стана треньор, почна да разчита на Боримиров. Той се превърна във водеща фигура и в “Левски” и в националния отбор.
Защо след успеха във Видин приехте поканата от “Хебър” (Пазарджик)?
Спонсор на пазарджиклии беше един италианец чрез фирмата “Сиджи”. Поканиха ме, условията бяха добри и приех. В “Хебър” работих от август 1990 до 12 октомври 1991 г. За нула време събрахме добри футболисти – Ники Митов – Жадното, който сега е помощник-треньор на “Левски”, Сашо Милушев, Спас Кузев – Шейка, Киро Василев, Крум Кантарев, Георги Гаджев – Саки, бащата на Владо Гаджев,  и други местни момчета. Без проблеми спечелихме виза за “А” група и се върнахме в елита след едногодишно изгнание. От “Славия” взех трима нови – Славчо Илиев, Илиян Илиев и Юри Николов, но напусна Митов, който се върна на “Герена”. Почнахме с три поредни равенства, но после италианецът започна да бави парите за заплати. Лъжеше момчетата: “Другата седмица, другата седмица” и така станаха два месеца. И на терена нещата не вървяха. Писна ми след загубата от “Пирин” в 8-ия кръг и си хвърлих оставката. Иначе чисто футболно тимът не беше никак лош и според мен щяхме да се спасим от повторно изпадане. През зимата Христо Амбукели ме покани в “Септември” (Сф). Изкарах в Красня поляна 7 месеца. Уж се борехме да не изпаднем, а накрая за една бройка не успяхме да влезем в “А” група. Бях за кратко начело и на младежкия национален отбор. Понеже УЕФА бяха наказали Динко Дерменджиев, който беше титуляр на поста, аз го заместих за няколко мача. Дойде и авантюрата в Кюстендил.
Георги Илиев ли ви покани там?
Не, Жоро по това време – 1995-1996 г., беше по-встрани от клуба. Валери Ненов – Шамшала, движеше оперативните задачи. Георги Илиев никога не се е месил в моята работа. Завършихме точно по средата на класирането – осми. В тима бяха култови герои – Зарко Мачев, Ивайло Киров, Цецо Дерменджиев, Саша Александров – Вош, Лари Иларионов, вратарят Краси Петков. Мишо Михайлов беше освободен от “Герена” като безперспективен. Взех го и стана голмайстор на “А” група.
Спомням си, че с първите трима, които изброихте, имахте проблеми пред ноември 1995 г…
По-точно момчетата си имаха ядове с едни други, по-здрави момчета. Случаят много нашумя тогава. Медиите писаха.
Помня, че Киров, Мачев и Дерменджиев играха с бинтовани ръце в едно дерби с “Левски”. Какво се случи?
Ами, понеже ги чули да се хвалят в едно заведение в Кюстендил. Казали: “Кои са тия ВИС, бе?” Цецо Дерменджиев не може да пие, ама точно тая вечер обърнал едно малко и почнал да говори глупости. Висаджиите веднага разбрали и ела да видиш какво става. Сгащили тримата,  понатупали ги. На другия ден идват с превързани ръце. Цецо беше пострадал най-много. Зарко и Ивайло бяха изплашени. На Мачев тогава мутрите му взеха колите. Беше се притеснил. Питам ги: “Какво стана?” Обясниха ми всичко. Случката стана точно преди мача с “Левски”. Видях се с Жоро Илиев, чудихме се дали тримата да играят. Каза ми накрая: “Стефане, ти решаваш”. И аз ги пуснах и тримата. Бихме с 2:0, Драго Делев вкара май и двата гола. Цялата работа тогава беше, защото Валери Ненов беше обещал едни пари да даде на отбора, а не ги даде. Футболисти не можеш да лъжеш. Почнаха да недоволстват и точно преди гостуването на “Спартак” във Варна въпросното трио се запъна: “Няма да ходим никъде. Искаме си парите!”. Обаче те не знаеха с какви хора си имат работа и белята стана.
През лятото на 1997 г. най-сетне оглавихте любимия “Левски”?
Това беше едно трудно време за “синия” отбор. Едно на ръка, че клубът нямаше кой знае какви финансови възможности, освен това се борихме за титлата в нетърпима атмосфера. Ние играехме честно. В състава нямаше нито един чужденец! Разчитахме само на млади момчета. От Пловдив взехме три бъдещи суперзвезди – Георги Иванов, Сашо Александров и Асен Николов. На вратата се утвърди младият Митко Иванков. Това беше ерата на мутрите, на багажниците. Конкуренцията действаше с доста некоректни методи. Голяма сеч беше на мачовете в провинцията – и съдийска, и всякаква. Конкурентът ни за титлата – “Литекс”, имаше няколко сателита. Най-тежки бяха гостувания в Перник на “Металург” и “Миньор”. С влизането на стадиона ни посрещаше гърмящата до дупка уредба с парчето “Мале, страх”. Радвам се, че младите момчета в “Левски” издържаха на напрежението и се калиха в тези битки. Това бяха първите им стъпки в мъжкия футбол.
Защо се задържахте само 9 месеца на “Герена”?
Всичко тръгна надолу от мача от 15-ия кръг срещу “Нефтохимик”. Поведохме с 2:1, смених Гонзо, защото играеше с контузия. Теренът беше тежък, разкалян, с една педя сняг. Страхувах се да не стана сакатлък с момчето. Да, обаче паднахме накрая с 2:3. Съсипаха ме от критика – и медии, и фенове. Изплашил съм се бил, как мога да вадя Гонзо…Стана още по-тежка ситуацията. Работеше се под огромен стрес. Много трудно се работи в “Левски”. През зимната пауза продадохме Ицо Йовов на “Мюнхен 1860”, за да понапълним малко касата. Последният ми мач беше през пролетта срещу “Ботев”. Спечелихме с 1:0, десет души от трибуните извикаха “Оставка”. На другият ден някои вестници излязоха с ей такива дебели букви и заглавия: “Публиката на “Левски” реве: “Оставка”. Тръгнах си, но трябва да ти кажа, че имаше огромен натиск и от страна на твои колеги журналисти. Имаше много причини да ме махнат, хората се сещат за какво говоря. Някой ден ще кажа истината за моя престой в “Левски”. Факт е, че отборът ни беше готов за големи неща, щом през май същите футболисти разбиха ЦСКА с 5:0 във финала за Купата на България.
Работихте успешно и в “Спартак” (Варна)?
В морската столица изкарах хубави години. Постоянно участвахме в турнира Интертото, отбърът вървеше добре. Най-много съжалявам за случилото се през 2001 г., когато пропуснахме да играем с “Пари Сен Жермен”. По-скоро ни попречиха, направиха ни мръсно, и то пак беше замесен българин.
Какво имате предвид?
В първият кръг елиминирахме полския “Гроклин” след 4:0 и 0:1. После направихме 2:2 с укринския “Таврия” в Симферопол. На реванша ги бихме с 2:0 в Албена и вече очаквахме сблъсъка с ПСЖ на Роналдиньо и Никола Анелка. Аз – спокоен, бях отишъл на риба. По едно време ми звъни президентът на “Спартак” Николай Ишков: “Така и така, “Таврия” са подали жалба за нередовна картотека на Генчо Симеонов.” Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях пуснал Генчо в последните минути, изобщо не знаех за проблема. А то какво се оказало. Някой вътрешен човек от БФС издал работата на украинците. Ишков подозираше техническия директор Благой Калфов и го уволни. Твърдеше, че той е бил човек на Иван Вуцов, действал под негово влияние, понеже синът му бил треньор на “Спартак”. Абе, гадни номера, български. Жалко, че пропуснахме този шанс за сблъсък с ПСЖ. Роналдиньо щеше да дойде във Варна.
Вие сте най-дълго задържалият се треньор на “Локомотив” (Сф) в ерата “Николай Гигов”. Как успяхте на това ветровито място, каквото е треньорския пост в “Надежда”?
С много работа. Всички си спомнят в какво положение заварих отбора през 2004 г. Това беше една разбита команда. “Локо” беше предпоследен, след като ФИФА отне от актива за новия сезон 3 точки заради неизчистен дълг към някакъв бразилец – Алекс Аруда. Още си пазя статии, в които пишеше как “Локо” трябвало да изпадне и после да се прероди като птицата Феникс…Имаше юноши на клуба и няколко преминали зенита си играчи. Доведох трима сърби – Урош Голубович, Дарко Савич и Саша Антунович, които помогнаха много. Дойде Кайо Караджинов, а риташе в някакво село, не знаеше как да се качи на трамвая. Цецо Генков го взехме от Мездра. Лека-полека, с много труд и усилия от страна на всички в клуба, от кандидат за изпадане “Локо” се превърна в претендент за титлата.
Оставихте значима следа в историята на най-стария железничарски клуб в Европа. Пропуснахте обаче да грабнете титлата през 2007 г.
Да, и едва ли в близките десетилетия “Локо” ще има повече такава възможност. Съжалявам, разбира се. Честно да ти кажа обаче, дори и ние самите не си вярвахме, че можем да станем шампиони. Гонехме се с “Левски” до последно, те направиха няколко грешни стъпки и в предпоследния кръг обстоятелствата така се стекоха, че при наша победа, ставахме първи. Всичко беше в нашите ръце. Приемахме конкурента в “Надежда”.
Какво стана, защо планът ви се провали?
Като днес си спомням този ден – 20 май 2007 г. Беше сряда, междинен кръг. Сякаш ние не бяхме подготвени за титлата. Сякаш никой в “Надежда” не очакваше този страхотен шанс. Загубихме с 3:5 и всичко свърши. Не вярвам в слуховете, че някои от нашите футболисти са се продали, че отборът ни е бил пробит отвътре. Въпреки че имаше някои съмнителни отигравания на наши хора, но нямам доказателства. Каквото и да кажа, ще бъде неубедително. Отделно от това и съдията ни поряза. Имаше фаул срещу Гошо Марков на Боримиров при третия гол на “Левски”, но няма смисъл да се оправдавам.
Под ваше ръководство “Локомотив” постигна нещо нечувано за български тим – осем мача без загуба в евротурнирите.
Горд съм с това постижение. Едва ли в скоро време някой друг отбор ще повтори успеха. Факт е, че “Локомотив” заработи най-много точки измежду всички български представители през 2006 и 2007 г. В европейските мачове “Локомотив” имаше едно лице, а във вътрешното първенство имаше известна разконцентрация.
Сигурно съжалявате най-много, че не отстранихте надменните холандци от “Фейенорд”?
Ервин Куман им беше треньор. Един такъв – надут, надменен. На пресконференцията преди мача се държа нагло с българските журналисти. Първото полувреме срещу “Фейенорд” в София (2:2) е най-качественото в моята кариера като треньор, а и за отбора. Поведохме с 2:0, играхме прекрасно, но се намеси един норвежки съдия – пълен боклук. Уплаши се да не ги бием. Подари на гостите дузпа за едно смешно падане на Харистеас. Марчо Дафчев също има вина, защото секунди по-рано почна да се разправя нещо по терена, загуби топката и белята стана…После Сержиньо Грийн изравни. И на реванша ги изпуснахме холандците. Бяхме им взели страха. На тренировката ни вечерта Куман се криеше като мишка по пейките, за да ни шпионира. Жалко, че Генков на два пъти пропусна да ги накаже. Отпаднахме непобедени! Горд съм от представянето и срещу “Оцелул”. Ние, българите, играем по принцип трудно с румънци. И сега беше тежко. Няма да ти казвам за какво ритане ставаше въпрос в Галац.
После дойдоха и сблъсъците с “Рен”…
О, и там колко нерви имаше…Имах кадрови проблеми преди първата среща на “Българска армия”. Едва събрах състав. На Савич пък минути преди мача му съобщиха, че баща му е получил удар. Дарко тръгна да излиза, а беше записан в стартовия състав, после се върна. Момчето издържа едно полувреме, на почивката ми каза, че повече не може. Рухнахме, биха ни с 3:1. За реванша пък книги могат да се напиша. Победихме с 2:1 с два гола на Саша Антунович. Французите чистеха като последни селяни топката по трибуните, за да бавят време. Те, големите европейци, се проявиха като простаци и в София, като се изпикаха върху рекламните пана на пистата.
Вярно ли е, че героят Цоко, понеже не очаквал, да бъде титуляр, излязъл пиян на терена?
Не, това са измислици. Четох и аз разни ала-бали: че Саша пил цяла нощ преди мача, че даже и в самолета на отиване. Няма такова нещо. Как да излезе от хотела и къде да отиде? То, в Рен няма живо пиле по улиците след 22,00 часа. Около хотела, където бяхме настанени, нямаше даже и кафене, камо ли нощен бар. А и аз обиколих стаите на проверка. Всички си бяха в леглата още в 21,30. Никой не е нарушавал режима.
Ама той самият Антунович се хвалеше за това…
Сигурно го е казал, за да се направи на интересен. Саша не е лошо момче, но мозъкът му понякога не е на място. Много се ядосах като го видях какви простоти върши с Тошко Славков в Биг Брадър. Даже после му се обадих и го направих на нищо. Не трябваше да се излага по телевизията, ама като не го слуша пустата глава… Иначе Саша ми е на сърце, ходих му и на сватбата.
Не се разделихте по най-добрият начин с “Локомотив”…
Е, такава е треньорската съдба. Тръгнах си след една домакинска загуба от “Литекс” с 1:2, преди това бяхме отпаднали и за купата след 1:2 от “Ботев” (Пд) в “Надежда”. За тези три години и половина в “Надежда” преживях повече радости, отколкото разочарования. Около Гигов имаше много лоши съветници, имаше интриги. По едно време изискванията към отбора надвишиха възможностите. В по-голяма степен си тръгнах заради интригантите. Непрекъснато ме сменяха с някой. Казах: “Моите възможности са да държа “Локо” в зона “УЕФА”. Два пъти взехме медали. Ето, сега предоставям възможността на по-големи специалисти да направят отбора шампион”.

Милен ДИМИТРОВ

Февруари 2013 г.

About Author