Русия ангел на Левски

Русия ангел на Левски

“Синя” България е в шок, родният футбол скърби, защото загуби едно от най-свидните си чеда. Павел Панов си отиде от този свят вчера, на 67-годишна възраст. В негова памет, в памет на Русия ангел на Левски са и следващите редове…

Павел Панов е роден на 16 септември 1950 г. в София. Юноша е на “Септември”, играе и в столичния “Спартак”. През 1968 г. заиграва в обединения “Левски – Спартак” и се превръща в един от емблематичните футболисти на “синия” клуб. Става 4 пъти шампион на България и 5 пъти носител на Купата на Съветската армия. Футболист №1 на България за 1977 г. Голмайстор на страната през 1977 г. Рекордьор по голове за “Левски” в евротурнирите с 22 попадения. През 1969 г. е европейски шампион за юноши. В националния отбор има 44 мача и 13 гола. Участник на световното първенство в Германия през 1974 г. През 1981 г. напуска “Левски” и играе в “Арис” (Солун) и “Хасково”. Треньорската му кариера преминава през “Левски”, “Септември”, нигерийския “Иваняу”, младежкия национален отбор на България, “Ботев” (Пд), “Локомотив” (Сф), “Родопа” (Смолян). През последните години работеше в комисията за детско-юношески футбол към БФС, беше и технически директор на юношеските и младежките национални отбори. Почина на 18 февруари 2018 г.

А първите стъпки във футбола на бъдещата легенда са трудни. И свързани с една тайна…
Татко, не знаеше изобщо, че тренирам футбол. Разбра чак, когато прочете във вестника, че съм станал шампион със “Септември”. Той беше обикновен работник, закупчик. Не се интересуваше много-много от футбол, не беше запалянко. Един ден излиза и вижда един плакат до бившето кино “Македония” срещу ЦУМ, на снимката бях аз с моя отбор. Чак тогава научи, че синът му рита топка. Не е имало драми, въпреки, че той наблягаше повече на училището. Но аз, освен добър футболист, бях и добър ученик, казва Панов.

Той опитва късмета си и в други спортове освен във футбола. Отраства в столичния квартал, популярен като “Коньовица”. Оттам тръгват големи футболисти – ще спомена само Георги Найденов и Митата Якимов.
С бате Жоро Найденов бяхме комшии, много ми е помагал със съвети. Беше ми идол. Иначе аз като ученик станах даже шампион по борба. Занимавах се малко и с лека атлетика. Може да се каже, че моят откривател е бате Кольо Божилов. Той ме привлече в юношите на “Септември”. Аз тогава бях най-малкият в отбора и като такъв нямаше друго място за мен освен на вратата. И така по неволя станах вратар. За късмет Божилов видя, че там не ми е мястото, и сложи на вратата едно халфче – Любо, а аз заиграх напред“, връща се към първите си стъпки във футбола Русия ангел.
На въпрос кой е най-скъпият му трофей се затруднява да отговори.
Не мога да ги деля. Печелил съм почти всичко. Аз мога да се похваля с медали от европейски първенства за юноши и младежи, както и от олимпиада за полицаи. През 1992 г. във Вашингтон стигнахме до финала, където загубихме от отбора на американските спецслужби. Аз тогава заминах с нашия тим като селекционер, но се наложи после да влизам и в игра. Като куриоз ще ви кажа, че бях сред най-добрите на турнира. После даже получих оферти от канадски клуб да играя в местната Сокър лига. И това като имате предвид, че вече бях 42-годишен, обяснява шампионът.

Европейската титла за юноши
-Може би с най-голяма сантиментална стойност е европейската титла, която спечелихме с юношеския национален отбор през 1969 г. в ГДР.  Това фактически беше нашето кръщене в големия футбол. Ние преди това станахме и балкански първенци. През 1969 г. в ГДР треньор ни беше Димитър Дойчинов – един много добър специалист, с помощник Сашо Илиев. Ние станахме европейски шампиони, а мен ме избраха в идеалния отбор на турнира, станах и голмайстор с 6 попадения.

Спомням си, че първата ни среща беше с ФРГ. Получи се куриозна ситуация. Излизаме на терена, а съдията – англичанинът Смит, обаче го няма. Оказа че, че човечецът закъснял заради задръстване – това съобщиха по радиоуредбата. Мачът започна с 30 минути по-късно. Ние бихме немците с 1:0 с гол на Георги Илиев – Креката. ФРГ бяха изключителен тим, в който блестяха Паул Брайтнер, Шапфалц и Ули Хьонес.

Треньорът им Удо Латек после поздравил Дойчинов и му признал: “Имахме късмет да паднем само с 0:1”. Това беше и най-тежкият ни съперник по пътя до финала. После обърнахме Испания от 0:1 до 3:1. На Румен Горанов му вкараха гол от 40 метра, но после Дамян Георгиев от “Черно море” изравни, а аз записах дубъл. Спомням си, че на банкета след победата поднесох цветя на испанския треньор Хосе Сантамария в знак на уважение. В третата среща от групата дръннахме и Франция. Аз стрелях фалцово от фаул, вратарят им не мръдна – 1:0. После пък Славчо Стоилов изпълни дузпа, топката се удари първо в едната греда, после в другата и стигна до мен и аз оттам щях да скъсам мрежата – 2:0 за нас! Спечелихме с 3:1. На полуфинала си беше класика – 3:0 срещу СССР. Забих два гола – единият от воле. Разписа се и Краси Борисов.“

В битката за трофея нашите се изправят срещу домакините…
“Часове преди мача в Лайпциг се разрази страшна буря. Поройният дъжд измести мача с час по-късно. Почнахме силно и Стоилов откри. После домакините изравниха от чиста засада. Съдията Оливейра от Португалия ги пусна и Щрайх изравни. Редовното време завърши 1:1. В продълженията гол не падна. Регламентът предвиждаше да не се изпълняват дузпи, а да се тегли жребий между двамата капитани. Нали съм от Коньовица, като деца често играехме на “ези-тура”. Бях станал майстор и когато съдията ме попита кое избирам, аз без да се замислям му казах “Тура”. Точно това се падна и така спечелихме европейската титла – с жребий! Купата ми я връчи сър Стенли Роуз – шефът на ФИФА.“



Крие се от ЦСКА, пишат го доброволец

Това си е повод за гордост, но Панов има и една болка…“Често си мисля и съжалявам, че година по-рано пропуснах да участвам на Олимпиадата в Мексико. Тогава ме спряха от участие буквално. Какво се случи ли? Аз от малък съм си левскар. Винаги съм си мечтал да играя със синята фланелка. Обаче с юношите станахме балкански шампиони. Искаха ме “Славия”, “Левски” и ЦСКА. Шефовете на “армейците” излязоха най-бързи и ме взеха предсрочно войник. А пък още не бях навършил 18, затова ме писаха доброволец. Тогава такава беше системата. Държаха ме в ЦСКА цял месец. Крум Янев се водеше нещо като мой настойник. Даже пътувах с тях за един мач в Пловдив, но не играх. Те чакаха, ако ме уредят с картотека, да вляза, ама не стана. Цесекарите ми се молеха да остана, обещаваха ми разни неща, но аз не подписах и почнах в “Спартак”. Там попаднах също на великолепни футболисти – Типеца Стоянов, Гошо Цветков, Ампето Харалампиев, Пилето Гайдарски, пак се засекох и с моя приятел Жоро Найденов. После стана обединението с “Левски”, емоционален е любимецът на „синята“ публика.


Котков го нарича „сине“
Панов е вкарвал много голове във вечното дерби. Доскоро беше и лидер във вечната ранглиста с 12 попадения, но го задминаха Наско Сираков и Георги Иванов – Гонзо. Има и 29 мача срещу ЦСКА. Кои са най-ярките му спомени?

„Всеки гол и всяка победа над ЦСКА ми е скъпа. Като биехме вечния враг и феновете, дори и отборът ни да не вървеше добре в първенството, бяха доволни. Повечето спомени от тези мачове са ми приятни. Любопитно е, че първите ми три дербита бяха с горчив привкус – паднахме и трите пъти. На 7 юли 1970 г. най-сетне спечелихме и то как – 5:2. Тогава смених Никола Котков, който беше вкарал 4 гола. Няма да забравя неговите думи на почивката. Каза ми: “Сине, стягай се, твой ред е!” Този епизод си има предистория.

По това време имах един велосипед – “Балканче”. Паднах жестоко точно преди дербито. Контузих си коляното и не очаквах да взема участие. Може би Котето е искал да ми даде надежда, да ме окуражи. Големи хора и футболисти бяха двамата с Гунди. Жалко, че си отидоха толкова млади“, съжалява Панов.

„Аякс“ на колене, Панов вкарва и трите гола
На 10 декември 1975 г. се играе един велик мач на “Левски” – елиминирането на “Аякс”. „Сините“ бият с 2:1 пред 70 000 фенове на Националния стадион.

В първите два кръга елиминират турския “Ескишехир” след 3:0 и 4:1 и немския “Дуисбург” – 2:3 и 2:1.
„Бяхме отлично балансиран отбор. От дълго време играехме заедно и знаехме кой какво може. Бяхме силни личности. Всеки даваше всичко за отбора. Не се деляхме на групички. Особено, когато играехме в София, излизахме настроени още от първата минута за победа, за битка, разказваше приживе Панов. – Играехме открит и нападателен футбол. Нямаше затворена игра, а и всички можеха да вкарат, защитниците често го правеха. Турците ги отнесохме без проблеми. Срещу „Дуисбург“ ни беше по-трудно. Те бяха шлагер тогава.

Запомнил съм централният им нападател Рони Ворм. В Германия поведохме с 1:0. Стрелях добре от фаул и наказах вратаря им Линдерс. Те изравниха, аз пак се разписах. Почнаха здраво да ни ритат. В 90-ата минута резултатът беше 2:2. Тогава Гошо Цветков сбърка един тъч, хвърли към Краси Борисов, отнеха му топката и Зелигер ни вкара за крайното 3:2. На реванша след първото полувреме на таблото светеше 0:0. Хвърлихме се в атака и Киро Ивков засече с глава след корнер и поведохме. Малко по-късно Ворм изравни. Чак в 81-ата минута донесох победата от дузпа – 2:1, и се изправихме срещу „Аякс“.

В Амстердам ни биха с 1:2. Перипетиите започнаха още в самолета. Близо 8 часа чакахме на летището във Виена да дойде самолет от България да ни вземе. Няма смисъл да припомням какво представляваше „Аякс“ в онези години. С тотален футбол мачкаха всичко живо. Резултатът беше благоприетен. На връщане в самолета вече си говорехме как да елиминираме холандците.“

Панов продължава с разказа си:
„Получи се истински празник за цяла София. Препълнен стадион, знамена, песни. Напрежение имаше, интересни моменти – много. Всичко се разви доста динамично. Аз пронизах вратаря им Шрийверс за 1:0 и си помислехме, че това вече ни е достатъчно. Обаче не се оказа така.

Аз де факто вкарах и трите гола. Техният гол всъщност беше мой автогол. „Аякс“ имаха един много силен център-нападател – Геелс. След негов шут топката се отби в гредата и рикошира в моя крак за 1:1. На таблото изписаха името на Геелс, но аз си знаех, че аз съм го вкарал. Амбицирах се двойно повече, за да се реванширам за неволната грешка. Абе, в тоя мач щом видех врата и вкарвах голове – така си беше! Спомням си, че ситуацията за победния гол стана след отличен пробив на Ники Грънчаров, лека му пръст! Той навърза няколко холандци и ме изведе на празна врата. Аз само бутнах топката в мрежата за 2:1. Така се стигна до продълженията и дузпите.

Никога няма да забравя. Пред такива пълни трибуни нямаше как да разочароваме верните ни привърженици. Спомням си и до днес изпълнителите при дузпите: започна Тишански, втори – аз, трети – Киро Миланов, четвъртата дузпа я би Краси Борисов. Най-страхливият – Данчо Йорданов, трябваше да бие пети по ред. Оставихме го за по накрая, дано да не се стигне до него. А то се оказа, че неговата дузпа точно е най-решителната. Аз като се засилвах, само за миг ми мина през акъла, че мога да сбъркам, но веднага пропъдих тази мисъл. Нарочно тръгнах бавно към вратата, като гледах вратаря. Видях как той трепна надясно, но вече бях насочил удара силно – гол! Шрийверс се хвърли 4 пъти надясно. Йорданов след победата ни каза, че е решил да бие пък вдясно с очакването вратарят да се метне вляво най-сетне. Така и стана, Данчо го литна и бихме „Аякс“, радва се Павел.


Какви премии взехме за този подвиг ли? Премиите бяха нечувани и невиждани (смее се). Бяха ни обещали по 400 лева, с удръжките станаха към 320. Абе, смешна работа. Бяха ни обещали и повече пари, но още си ги чакаме. Е, връчиха ни и по един часовник.  Навремето в “Септември” взимахме по 10 лева за победа, с удръжките – 9. В “Левски” за мачовете от първенството получавахме по 80 лева.”

Идва ред и на „Барселона“
После идва ред и на друго страшилище – „Барселона“. За каталунците тогава играят колоси като Йохан Кройф, Йохан Неескенс, Асенси, Карлос Рексач …„Да не забравяме и кошмарът за българския футбол – перуанеца Сотил.  Първата среща беше в Барселона. В деня преди мача тръгнахме на разходка из града. По едно време гледам една черна лимузина, а от нея слиза швейцарецът Жан Дюбах. Той щеше да бъде съдия на мача. Казах си: „Е, тоя ще ни отреже главите“. Просто имах лоши спомени от него – преди години ни беше порязал с националния отбор. На „Ноу Камп“ точно така и стана. Той ни закла буквално.

Подари на домакините несъществуваща дузпа за “игра” с ръка на Аладжов, после техният защитник Мигели ме спъна в наказателното поле, но този път Дюбак си беше глътнал свирката. Оказа се, че това бил последния му мач в кариерата. Паднахме с 0:4 и това предреши крайния изход от двубоите. Въпреки това на реванша се представихме достойно и бихме с 5:4, като до 10-ата минута водехме с 2:0. Мачът после тръгна гол за гол.”Левски” е последният отбор, вкарал пет гол на “Барса” в евротурнирите. Горд съм от този факт. Да биеш “Барселона” с Кройф и да им вкараш пет гола – кой би го сторил днес? То е все едно сега с Меси да ги излъжеш“, връща се назад във времето Панов.


Рекордьор в Европа

Той все още държи рекорда за “Левски” с 22 гола в евротурнирите. Кой е най-скъпият му гол? Този срещу “Барселона” или срещу “Аякс”, може би? „Ценя ги и тях, но най-красивият ми гол е срещу полския “Шльонск” за КЕШ през 1977 г. Във Вроцлав завършихме 2:2, като двете попадения бяха мои. Киро Миланов ми подаде, аз от въздуха прехвърлих Жмуда и без да дам на топката да падне на тревата, с десния крак я забих в мрежата. Получи се страхотно изпълнение“, признава голмайсторът.

По ирония на съдбата обаче в следващия кръг и отново срещу старите познайници от “Аякс” идва и кошмарът…“Да, счупиха ми крака. А точно бях навлязъл в отлична форма. Имах чувството, че летя по терена. Избраха ме в края на годината и за Футболист №1 на България, съжалява стрелецът.
-Виновник за инцидента е вратарят на “Аякс”. Опитах се да догоня една топка, която излизаше в аут. Бях на метър вътре в терена, посегнах с левия крак. В този момент стражът им Ягер, който беше бая едър и тежичък, се стовари върху опорния ми крак, който го чух как изхрущя. Счупи се и не играх повече от половин година. Ставни капсули, връзки – всичко беше отишло на кино…“

За приятелството с Начко Михайлов и първите стъпки на Бадема
Един от най-близките му приятели беше Начко Михайлов. „Начко беше най-талантливият от нашето поколение. Футболист от най-висша класа. Можеше да играе във всеки европейски гранд. За футболните му качества няма какво да говорим – ляв крак, пас, дрибъл, поглед върху играта, лидерски качества, абе всичко имаше. Само дето късмет нямаше. С него съдбата така направи, че сме вървяли навсякъде заедно – от техникума, през юношите и младежи, та до мъжкия национален отбор. За съжаление той не можа да дойде в “Левски”. После, през 2000 г., като станах старши треньор на “Локомотив” (Сф) поканих Михайлов за асистент.

Тогава дадохме път във футбола на един юноша бледен – Емил Николаев…Да, него с това име го водеха първоначално в тимовите листи. Сега всички го знаем като Гъргоров (Смее се). Преди нашето идване го бяха пускали за по 10-15 минути. Ние го направихме титуляр. Още в първия мач като титуляр вкара на “Левски” и завършихме 1:1. Бяхме почнали с Начко да градим нещо, да правим силен отбор. Нещата се получаваха, обаче отново се намесиха разни разбирачи около президента Николай Гигов. Около него винаги е имало всякакви съветници – партийни секретари, кметове, големи футболни специалисти. Скроиха ни интрига и след 4-ия кръг на новото първенство ни уволниха от “Локо”. Нали знаеш как е в България – не е важно кой си и какво образование имаш, а кой те крепи“, изказва съжаление от родните футболни нрави „синята“ легенда.

Панов има само един червен картон в кариерата си. Получава го след разправия с Динко Дерменджиев: „Ритали са ме много, обаче и аз имам едно дисциплинарно нарушение. На един мач в Пловдив ударих Динко Дерменджиев. Бях паднал на тревата, а той вместо да ме предпази, стъпи с бутони върху гърдите ми. Причерня ми пред очите и го ударих. Аз по принцип тогава си му бях набрал от по-рано. Чико на предишния ни мач с “Ботев”, обаче на “Герена”, изрита зверски Васил Митков – Шопа. Ама толкова лошо го изрита, че му счупи крака. Това е и единственият ми червен картон в кариерата. Иначе с Чико и до днес сме в добри отношения.

През 1981 г. се разделя с “Левски”. Как се развива кариерата му?
„Поиграх малко в “Арис” (Солун) и “Хасково”. В Гърция беше добре, имам приятни спомени. Треньори там ни бяха две легенди – Дитмар Крамер и Йозеф Бицан. Не знам дали са им бил любимец, не са ме толерирали, но често вечеряхме заедно със семействата си. В отбора имаше доста гръцки национали и участвахме през есента в турнира за Купата на УЕФА. В “Хасково” отидох малко по задължение, но и там оставих приятели.

Треньор ни беше Янко Кирилов, а мои съотборници бяха Коце Латинов, Кольо Костов и други местни величия. След това се насочих към треньорството. Започнах в школата на “Левски”, после станах асистент на Кирил Ивков при мъжете. Смених го точно преди реванша срещу датския БК “Копенхаген”, обяснява Панов, преди да разкаже и за драмата в Мостар.

В Мостар бесни фенове чупят стъклата на нашия автобус
– Спечелихме с 2:0 на “Герена” срещу датчаните и трасирахме пътя до четвъртфинала в турнира КНК. После дойдоха и сблъсъците с “Вележ” (Мостар). Гостуването там беше кошмар. Местните фенове бяха полудели. Още със слизането от автобуса ни почнаха с камъни. Счупиха стъкло на рейса. После 24 часа стояха пред хотела ни с тъпани и зурни и не ни дадоха възможност да мигнем цяла нощ. На самият мач също имаше циркове. После Наско Сираков ми каза, че съдията вонял на алкохол. Поведохме с 3:1, но накрая “Вележ” ни обърна до 3:4. Важното е, че се измъкнахме от онзи ад и продължихме напред в турнира. Вече за сблъсъците срещу “Сарагоса” имахме и много кадрови проблеми – Йорданов беше с оперирана ръка, контузени бяха също Боби Михайлов и Велев, а Сираков, Гочев и Искренов играха на инжекции. “Сарагоса” ни би и в двата мача с по 2:0. Аз съм замесен в 4 от четвъртфиналите на “Левски” в Европа – три пъти като играч, и веднъж като треньор.“
Питам го на кого от треньорите си е най-задължен?

„На всички съм благодарен, от всички съм научил по нещо. Имах щастието да работя с големи треньори – Кольо Божилов, Блаже Пиралков, Цецо Илчев, Митко Дойчинов, Васил Спасов, Рудолф Витлачил, Йончо Арсов, Иван Вуцов, Христо Младенов, Дитмар Крамер, Йозеф Бицан. Поклон пред тях! Не е вярно, че България няма треньори. Имаме, но не ги уважаваме.“

Възпитаник на прочутата Кьолнска треньорска школа
Павел е един от малкото родни специалисти, завършили прочутата Кьолнска школа. Заслужено той се гордееше с този факт: „На един чин съм седял с Феликс Магат, Бено Мьолман, Уве Райнер, с корееца Бум Кун Ча и др. С повечето подържахме връзка, поздравяваме се като се видим по стадионите. Освен мен и други българи минаха оттам: Христо Бонев, Иван Кючуков, Георги Василев, Божил Колев, от по-младите – Павел Дочев, Наско Желев. Питате ме не е ли тъжно и странно, че такива отлични специалисти в момента са или без работа или не са в българския футбол? Разбира се, че е тъжно. Това е срам. Такова ни е обаче нивото. Вижте какви хора управляват клубовете? Ами, че повечето от тях са случайно попаднали във футбола. Те изобщо не са наясно за какво става въпрос. Те са преходни – минават и заминават. Жалка картинка…

Не се ли обезцени много треньорската професия у нас? Естествено, че се обезцени. Въртят се едни и същи имена из клубовете ни, сякаш няма други добри треньори. Ама нали ви е ясно защо е така? Президентите търсят послушници. За да успееш в България, трябва да си послушен, да си по-нисък от тревата, и не на последно място – да си близък до шефа. Послушниците се търсят и тачат. Треньорът е една безгласна буква в нашия футбол. Това е тъжната истина, няма какво да се лъжем. Бъркат му се всякакви хора, редят му състава, селекцията, дори поведението пред камерата. Да не говорим за тези прословути лицензи. Много мои колеги са принудени, понеже и те хранят семейства, да стават нещо като параван – клубовете им използват лиценза, те проформа се водят старши треньори, а от скамейката по футболистите вика друг човек. Срам, просто ме е срам от моментното състояние на треньорската професия у нас.“


Авантюрата в Нигерия
В началото на 90-те години на миналия век Пачата става треньор на нигерийския “Иваняу Насионале”.  
Постига успехи в най-голямата африканска държава. Тимът му става шампион още първата година – 1991. После в турнира за КЕШ на Африка стига до полуфинал. Съперникът е “Накивубо Вила” от Уганда. В първия мач като гости „Иваняу“ пада с 2:3, а реваншът завършва 1:1. На световното първенство в САЩ играят трима от възпитаниците на Панов – Томпсън Олиха, Бен Ироха и Чиди Нвану.

„Отборът беше от град Оуери. Феновете ни бяха много запалени, емоционални. На трибуните се четяха разни молитви, изпълняваха се ритуални танци. Най-много ме дразнеха пътуванията. Разстоянията бяха огромни, страната е голяма. За гостуванията аз пътувах повече отделно от отбора, заедно бяхме само при полети със самолет, връща се назад във времето Панов. – Ръководството ми беше зачислило личен шофьор и момчетата пътуваха с автобус, а аз с кола. Понеже ставаха често грабежи по пътищата, имаше най-различни банди, от съображения шофьорът не спираше никъде по светло. Щом се стъмни, инструкциите бяха да преспиваме в най-близкия мотел. Бандитите могат в тъмното да те спрат, стреляха без предупреждение. Слагаха дъски с пирони по пътищата, но аз се разминах без премеждия. Години по-късно в “Иваняу” бяха Митко Добрев като треньор и крилото Петър Станев – Царицата.“

Дъщерята на „синята“ легенда е омъжена за Андрей Аспарухов – сина на Гунди. „Изабела и Андрей заминаха със зелени карти за Америка още преди няколко години. Вече са американски поданици. Живеят в Бостън. Андрей беше треньор на деца. Щерката работи в научноизследователски център по медицина. Синът ми Павел имаше талант, но не стана футболист. Занимава се с компютри“, разказва Панов-старши.

 

Милен ДИМИТРОВ

Редакцията на „Витоша Нюз“ изказва най-искрените си съболезнования на семейството и близките на Павел Панов…

 

About Author