Петър Кирилов: Гунди и Котков ми бяха приятели, но №1 за мен е Спиро Дебърски

Петър Кирилов: Гунди и Котков ми бяха приятели, но №1 за мен е Спиро Дебърски

Това е Петър Кирилов
Роден: 17 януари 1946 г.

Състезателна кариера:
Септември (Сф)
Локо (Сф)
1964/1965 – 16 мача. 5 гола
1965/1966 – 11.1
1966/1967 – 21.4
1967/1968 – 27.4
1968/1969  – 4.1

ЖСК Славия
1968/1969 – 6
Левски
1969/1970 – 14.1
1970/1971 – 18.1
1971/1972 – 12
Шумен
1972/1973
Етър
1973/1974 – 23
1974/1975 – 28.1

Треньорска кариера
Вихрен, Джеба (Тунис), Локомотив (Сф) – ДЮШ, Локомотив (ГО), Янтра (Габрово), Локомотив (Сф)

 

В началото беше Бакиш
“Първият ми треньор беше Тодор Конов- Бакиш в Септември (Сф). В тима бяха още вратарят Христо Бориславов – Рилата, Георги Владимиров, Георги Цамбов, Наско Геров…С бате Серги Йоцов станахме републикански шампиони за юноши през 1963 г. Във финалния кръг изпреварихме Славия, Дунав (Русе) и Канев (Хасково).

Със Септември играех център-нападател, заедно с един Влади. Тони Василев – бъдещият съдия, ни беше център-халф. По ирония на съдбата точно Тони ме прецака със Славия през 1990-а, когато водех Локо (ГО). И с Механотехникума „Й.В. Сталин“ станахме шампиони за средношколци.

16-годишен дебютирах в „Б“ група. Там старши беше легендата Манол Манолов – Симолията. И до днес си спомням неговия завет: „Само повеждаш топката и пробиваш.“ И аз пробивах. И Дойчо Бачев викаше: „Вадиии“. За първи път чух тази дума. Центрирах до откат. По-старите футболисти в отбора много добре се държаха с мен, показваха ми трикове, пинизи…Говоря за Блаже Филипов, Христо Лазаров – Ричката, Панко Панайотов, напред бродираше Чинчила…

Мой идол във футбола е Спиро Дебърски. Имах щастието да му бъда съотборник. Това е един велик футболист. Най-доброто крило в историята на Локомотив (Сф), пък и не само. Най-много във футбола научих именно от бате Спиро.

В Локото се озовах случайно. Бате Серги, Бог да го прости, си правеше сметка да отида войник в ЦСКА. Добре, ама с един приятел отидохме в ПЖИ. Записахме се да учим там. Баща ми също беше съгласен. Отначало ритах в дублиращия отбор. Любомир Ангелов – Старото, беше начело на мъжете. Явно е видял нещо в мен, харесал ме е. Така се случи, че сутринта играхме мач с дубъла, Старото казал на нашия наставник Данко Роев да ме прати следобед при големите. Така дебютирах в „А“ група.

Изиграх два мача за един ден. Влязох през второто полувреме срещу Марек. Надбягах защитата веднъж, центрирах, Цецо Милев за малко щеше да вкара. Публиката започна да ми се радва, хората ми ръкопляскаха. Ама аз още малък, балък…Както казах като дете и при юношите играех център-нападател. Бате Цецо Милев беше дясно крило на Локомотив, обаче щеше да се отказва вече. Много добре се отнесе с мен този човек, въпреки че бяхме конкуренти за едно място, се държеше напълно човешки. Сам ме подкрепяше, така станах дясно крило на негово място. По принцип по-силен ми е десният крак, с левия не ритах изобщо.

Крум Милев – Палаврата, на следващия сезон смени Старото на треньорския пост. На един лагер, Спиро не дойде, защото го наказаха, спомняш си сигурно един скандален мач от 6-ия кръг във Варна с Черно море (0:6 служебно, наказани са доста футболисти, най-сериозно го отнася Ап. Чачевски, който е санкциониран за 7 срещи. Съдията Хр. Иванов гони 4 играчи на Локомотив и в 87-ата минута мачът е прекратен – б.а.).

Милев ме караше да ритам само с левачката, за да ме изпробва. Ритах, ритах, Весо Василев само засичаше с глава…Подготвяха ме за заместник (за няколко мача) на Дебърски. Кольо Котков знаеше къде да застане, как да ми подаде, кога на крак, кога да те изведе напред. Бяха много умни футболисти. Спиро ме научи на „номерата“. Той правеше луди защитниците. Ти не си виждал такова чудо. Спиро е 1,70 м. висок. Бързак, техничар, страшен беше…

През есента на 1964 г. се наложих вече като титуляр. Редовно ме пускаха. През този сезон 1964/1965 г. също можеше да станем шампиони, но „външни фактори“ не ни позволиха. А водехме с 5 точки. Накрая със златните медали се окичиха левскарите. В Левски бяха по-слаби футболисти тогава, обаче публиката ги вдигаше. „Синята“ публика е велико нещо.

Ами ние: Васил Методиев-Шпайдела, Апостол Чачевски – Макето, Иван Коцев – Братчика, Иван Димитров… Все прекрасни футболисти. Котков вкара пет гола на Малмьо. Разбира се, че се сещам за подробности около мачовете с шведите (8:3, 0:2) и унгарския Вашаш (3:5, 4:3). Куриозно беше пътуването ни до Малмьо (смее се).

До Малмьо пътувахме с влак и ферибот, нямаше място в самолета
За Швеция със самолет заминаха само 11-12 човека, гласени за титуляри, а резервите пътувахме с влак до Рощок и след това с ферибот до Малмьо. Весо Василев се контузи…Нямаше билети за всички в самолета. После на връщане вече целият отбор пътуваше с влак. Спален вагон – той си е твой, кога искаш си лягаш, кога искаш – се разхождаш, излизаш. Спомням си, че двама от водачите на групата изпуснаха влака в Берлин. До Унгария също пътувахме по този начин.

Фактически като дясно крило ме сложиха след завръщането от Швеция. На мястото на Весо Василев. Хората по гарите на връщане от мачове в провинцията ми се радваха много: „Пеци, Пеци“, нали бях най-мъничък. Аз и нищо не разбирах тогава.

Срещу унгарците взех участие само в реванша. Изпуснах чист гол и още ме е яд, защото можехме да ги отстраним. Спиро развинти гостите, вкара два гола и правеше каквотото си иска.

Вместо на лагер, в бараките на Панчарево
Случиха се и някои странни, съмнителни неща. Точно в навечерието на дербито с Левски (26 юни 1965 г.), което щеше да реши изхода от битката за шампионската титла, трябваше да отидем на лагер, обаче нашите шефове не намерили свестен хотел. Накрая намериха някакви бараки в Панчарево. Тоалетните бяха навън. И нямахме и рейс даже. Спиро караше една шкода и идваме за мача, но милицията не ни разреши да спрем до стадиона. Трябваше да слезем на площад „Пирдоп“, откъдето тръгваха рейсовете за селата. И оттам до „Герена“ пеш, със саковете. Плюс това по-рано Крум Милев ни беше направил зверски тренировки. Беше предозирал натоварванията. Буквално нямахме никакви сили да тичаме.

Нищо не ми се ядеше, само  вода пиеш. Изтръпваха ми ръцете. Аз не разбирах, мислех си, че колкото повече се товариш, толкова по-добре. А то си има чалъм в тази работа. Спомням си, с юношеския национален отбор излязохме срещу Югославия. За тях игра Драган Джаич. Схванаха ми се краката и докторът ни Ушев почна ме ме муши с карфица. Не знам, нещо нередно имаше в цялата схема през 1965 г. Та в онова дерби ни биха с 2:0, разписа се Гунди с глава в 8-ата и в 12-ата минута. Турски съдия ръководи мача. Три кръга преди края на първенството изпуснахме титлата.

Котков беше бог, спяхме в една стая
С Котков спяхме в една стая по лагерите. С него бяхме повече време заедно, отколкото аз с жена ми. Не са верни писаниците, че е бягал от лагера. Е, преди него може да си е сръбнал нещо, но дотам. Много беше смешно един път, когато го чакахме доста, закъсня вечерта, преспа и на другия ден заби хеттрик. Той имаше едни тъмни очила. Когато се появеше с тях, всички знаехме какво е станало (смее се). Настроение винаги имаше в нашия отбор, всички носехме на майтапи. Атмосферата беше страхотна.

През лятото на 1967-а станахме европейски шампиони за младежи с националния тим под ръководството на селекционера Кръстю Чакъров. На 7 юни в Стара Загора бихме ГДР с 3:2, на 6 септември (в Бургас) разгромихме Финландия с 6:0, а  на 15 ноември (в Плевен) се наложихме над Чехословакия с 2:1 (П.Кирилов бележи за 1:1 в 59-ата минута – б.а.).

Пропуснах Олимпиадата заради неразбории между Локото и Левски
Съжалявам, че не взех участие на Олимпиадата в Мексико през 1968 г. Иначе играх във всички квалификации. Меци Веселинов игра само на финалния турнир. Причината да не отида и аз ли? Нещо се скарахме с един шеф на Локомотив. Само и само да отида в Левски. Георги Берков беше неприятно изненадан тогава. Абе, глупави работи съм вършил…Не ми се говори. Минали неща. Исках да отида в Левски, но те постъпиха непочтенно. Обещаха ми да осигурят разрешение от бившия ми клуб, но това не стана. Заради това пропуснах Олимпиадата.

След турнира в Мексико се прибрах в Локомотив. Но вече ми бяха дали разрешение да отида където искам. И от ЦСКА ме искаха. Любен Климентов беше началник. Каза ми: „Айде, разрешението догодина го имаш.“ Стана обединението със Славия. В ЖСК Славия не се задържах много. Оттам най-сетне преминах в Левски.

В Левски през 1969 г. четирима души бяхме пришълци – аз и Котков бяхме между тях. Три крила имаше, аз – четвърто.  Между другото, военните не обичаха много-много Кольо. Имаше един Иван Димитров – зам.началник на Шесто главно управление. Той много се грижеше за футболистите от Спартак.

Гунди много ме обичаше
В Левски станахме приятели с Георги Аспарухов. Гунди ме обичаше много, канил ме е в тях на гости. С Андрейчо много съм си играл. Аз бях ергенче тогава, смееха ми се на мене.

Преди едно гостуване на Черноморец в Бургас (2:1, 29 ноември 1970 г. – б.а.) направиха партийно събрание в отбора. Кольо говори с мен, беше се разбрал с треньорите аз да изляза титуляр. Започна да ме напътства. Да играя сериозно, да се напъвам и т.н. Обещах му. Казвам обаче после състава, мен ме няма. Пуснаха Веселинов. Той пък не можа нищо да направи. Гунди го изкара, а са приятели иначе. Аз влязох на терена, пробих, подадох за гол и оттогава Аспарухов искаше само с мен да играе.

Дали са го преследвали тълпи обожателки? Да, нормално беше, той беше хубав мъж. Най-известният човек в държавата. Всички го обичаха – и млади и стари.

Гунди беше човек, който умееше да се учи от другите, да „купува“. Знаеш, че занаят не само се краде, но и се купува. Много беше впечатлен от португалеца Торес и от унгареца Флориан Алберт. Караше ме да центрирам на далечния ъгъл, а той с парабола засичаше. От Спиро пък беше хванал „външен“, „вътрешен“. Аспарухов в Ботев в началото беше халф. Бай Стефан – на Тошко Паунов баща му, вика на бай Георги Генов – Шивача: „Дай да го правим тоя център-нападател.“

За Жоро Соколов какво да кажа…Малко време играхме заедно в Левски. Много го харесвах. Не мисля, че „синята“ публика се е деляла на „гундиновисти“ и „соколовисти“. Тя обичаше всички играчи. Не е вярно, че само Гунди е бил неин фаворит. Велика публика, нещо невероятно!

Имах лошо предчувствие преди трагедията на Витиня
Ей сега е пред мене, все едно ми е пред очите: в съблекалнята съм, аз съм до това шкафче (сочи), а Кольо тука. Гунди влиза, „О, Пеца, здрасти, как си?“. Викам му: „Аз съм добре, а ти как си?“ – „Мен ме наказаха. Препоръчаха ми да отида да си лекувам психиката“, ей така ми отговори, малко с апломб. А Кольо се съблича три пъти, е пред мене е (вълнува се), с брилянтните гащи. После би дузпи на Каменски, а да си тръгне, а да остане. А аз се стягах, защото ни предстоеше мач за Купата срещу Локо (Пд).

Те го караха и Сашо Костов да се качи в колата за Враца, ама той не пожела. Мисля, че ако Сашо беше отишъл с тях, катастрофата нямаше да се случи. Костов беше страхлив на път с кола и не даваше да се вдига скорост. Разказвал ми е, че се е возил с Гунди с „Алфата“ на Слънчев бряг. Когато засилил, Сашо му е казал: „Оооо“ и Аспарухов веднага намалил. Георги не беше лош шофьор, остави какво разправят някои сега. „Алфата“ е спортна кола, бърза…Ако се е заговорил с някой, разсеял се е за миг и белята е станала.

Така и Начко Михайлов, като си купи пежото, с Кольо Котков вдигна 160 км на околовръстното. А Котков изобщо не се впечатли. Много спокоен човек беше, докато Костов беше нервак.

Като че ли предчувствах нещо. Бях си отишъл вече във вкъщи, баща ми беше парализиран. Лежа си на леглото, по едно време татко почна да тропа по вратата и да ме вика. „Знаеш ли какво е станало?“, ме попита. Не можех да повярвам…Ти си в несвяст тогава, не знаеш какво става. Трагедия страшна…(Мълчи дълго).

Гол като на Марадона
Вкарвал съм гол като този на Диего Марадона срещу Англия на Световното в Мексико през 1986 г. Аз преди него направих нещо подобно – в полуфинал за Купата срещу Марек в Перник (16 юни, 1971 г., полуфинал, Левски бие с 5:0, Кирилов бележи за 4:0 в 53-ата минута – б.а.). Играех ляво крило, Веселинов – дясно. Бях се върнал на пеналта, топката я биха и дойде в мен. Гунди тръгна наляво, а Кольо – надясно. От нашата врата си взимам топката, тръгвам, и през средата…Лъжа един, втори, трети, четвърти…Кой ме е дърпал и ръгал, изобщо не знам. И накрая нямам сила да я ритна, все пак шутирах, вратарят се хвърли и топката мина между краката му – гол-красавец се получи!

На финала срещу Локо (Пд) също се разписах. Бихме “железничарите” с 3:0 (25 август 1971 г., 1:0 Г. Цветков 8, 2:0 Я. Кирилов 36, 3:0 П. Кирилов 38 – б.а.). Поех топката на центъра, като наближих наказателното поле праснах една парабола, вратарят Станчо Бончев се хвърли, топката се „свлече“ надолу и спря зад голлинията. Ей, много ми се радва публиката тогава.

Витлачил назначи…педикюрист в Левски
Работил съм с много треньори като играч. Изключително много уважавам Георги Берков и Сашо Попов – Врабчо. Берката ми е признавал, че се е учил от своя някогашен съотборник. Попов е голяма фигура и ум, за съжаление обаче е напълно забравен. Кой от твоите колеги знае кой е той? Той въведе новаторската тактика 4-2-4, с която бразилците станаха световни шампиони през 1958 г. в Швеция.

В Локомотив да кажа, че някой треньор ни е учил, ще бъде пресилено. Имахме си ние, футболистите, заучени положения. Аз например при корнер си знаех къде да застана. Кольо Котков центрираше, аз само заставах да преча. И Кольо така се разписваше и с Локото, и с Левски. Не можех да играя с глава, само пречех на вратаря. Спомням си, че Котков така наказа и „сините“ – директно от корнер. Правехме си „къс корнер“, понеже нямахме „главочи“ да скачат. Но което е вярно – знаехме си и „кътните зъби“, както се казва.

Нашата тактика в Локото с пробиви по крилата беше въведена от Спиро. Гошо Берков беше много умен човек. На терена се чувствах най-добре с Ивайло Георгиев, той знаеше как да ти я подаде. Тодор Колев играеше десен халф, обаче не чуваше с едното ухо. Вместо да ми я ритне напред, той я дава наляво.

Мога да ти разкажа куриози от престоя в Левски да се скъсаш от смях. Йончо Арсов се подмазва на Васко Митков – Шопа. „Ти, вика, ще биеш дузпа, ако има, корнерите – също.“ И аз се обадих: „И тъчовете ще бие Митков“. Съблекалнята се взриви от смях (смее се). Аз бях единственият, който се репчеше на Витлачил. Чехът беше малко напомпана работа. Обичаше да си попийва. Фен беше на карловския мискет. Имаше и някои странни разбирания.

Като чуя да ми хвалят Рудолф Витлачил, Йончо Арсов…Чак когато почна тук да идва списание „Вусбал тренер“ видяхме за какво става въпрос. Дотогава…беше си аматьорска работата. Най-много едно нещо да съм научил чисто футболно от Татко Руди, както викаха на Витлачил. Останалото беше хахо-хихи, разнообразие, такива неща…

Въведе нещо необичайно – назначи педикюрист, който да ни реже ноктите. На него му ги режеха, та реши и на нас така.

В един мач ни беше сложил резерви с Бобата Жечев. И аз го накарах да ни снимат. По едно време ме викат, без да съм загрял, да влизам. Отидох вътре в залата на стадиона да загрявам. На пътеката. Витлачил като се развика…Страшна работа. От него научих едно: „От границата на пеналта, ако си по диагонал, се бие в далечния ъгъл.“

На Кръстьо Чакъров му се подиграваха някои, но разбираше футбола. Не можеше да ти покаже нищо с топката, но усеща. Серги Йоцов беше такъв. Набито око, нюх за таланти – страхотни!

Да подадеш за гол е по-хубаво, отколкото да вкараш
Имам приятни спомени от столичните дербита. Редовно с Локото наказвахме ЦСКА. Срещу тях ми вървеше. През 1966-а треснахме „армейците“ с 5:1. И аз се разписах тогава за 4:0.  Митко Пенев ме контузи тежко на мач Локо – ЦСКА. Натисна ми глезена. Не играх после два месеца.

Дали съм бил голмайстор? Аз специално никога не съм се стремял да вкарам гол. Само исках да пробия и да подам – толкова ми е бил акълът. Срещу Левски като играех. Много бях щастлив, когато ударихме „сините“ с 3:1 (17 март 1968 г. – б.а.). Веднъж преодолях отляво цялата защита на противника, Киро Ивков ми влезе на шпагат – так, дръпнах го, Бисер Михайлов остана сам срещу мен. Котков прибяга и му дадох на празна врата – гол, и ги бихме! Котето с глава не биеше, обаче знаеше къде да застане.

Да подадеш за гол – трябва да ти кажа, че по-голям кеф няма! Сега тичат като шашави, ама без акъл. С подобни контраатаки биехме редовно Спартак (Сф). А те имаха желязна защита. Само с хитрост можеш да ги излъжеш. Имам такъв случай. Вечерта преди мача се бях пазил режим. Не бях в кондиция сутринта, ама както и да е. Пазеше ме Милко Гайдарски – много силен защитник, бързак. Миленков отговаряше за Дебърски. Откъснах се от клещите на Милко, обаче той ме настигаше вече. Тогава се обърнах финтирах го. Стигнах до дирека и на Кольо – бум, гол! След това повторих упражнението, дадох на Начо Михайлов – 2:0 за нас! Питаш ме дали пазенето на режим е определящо за спортната форма? Абе, определящо е, как да не е. Как сме се възстановявали ли? Пиехме витамин Б2.

Ритан съм колко искаш. Иначе много трудно играех срещу Христо Маринчев – Мери от ЦСКА. Имаше и един бек от Сливен, срещу когото никога не ми е вървяло. И финт не го хваща, нисък, бърз.

Един руснак – Биков, доста ме измъчи на контрола Левски – Динамо (Москва). Мъча го – оттук-оттам, финт-втори, бре – не става и не става. Първият път, вторият път – не и не. Най-сетне му разбрах номера, преодолях го и публиката – „ааа“. Центрирах на Гунди – греда, после на Гошо Цветков вдигнах и той вкара.

Холандец от Спарта го контузва тежко
Единственият ми гол за Левски в евротурнирите е срещу полския Гурник в Забже. Миньорски град, 90 000 имаше по трибуните, адска атмосфера! По-рано бях титуляр срещу исландския Вестманея (4:0) и швейцарския Санкт Гален (0:0). Поляците ги бяхме били с 3:2 на „Герена“ след два гола на Гунди. На реванша ни поведоха с 2:0, за Гурник играха Любански, Дея, Солтишик, Горгон…След час игра намалих резултата, но това се оказа недостатъчно и не можахме да продължим.

Със Спарта (Ротердам) на следващата година си спомням, че водехме в София с 1:0, а нашият треньор Йончо Арсов ни викаше: „Нападайте, нападайте!“. Оголихме се в атаки и Босвалд изравни към края на мача. Отиваме в Холандия. Получихме рано-рано гол – още в 10-ата минута. Но после се стегнахме и за холандците стана трудно. Цял ден да играехме нямаше да могат да ни пробият за втори път. Обаче на Бисер (Михайлов – б.а.) му вкараха смешно попадение за 2:0 и всичките ни надежди рухнаха. Неприятен спомен ми е и контузия. Десният бек на холандците Хорст като ме заклещи – направо ми е..а мамата. Смени ме в 56-ата минута Ампето (Йосиф Харалампиев – б.а.). Няколко месеца не играх после. И нямаше лекарства тогава. Докторът ме маже на летището с тромбофоб. А то съм скъсал вътрешна връзка.

Трябваше да играя в контролата срещу Англия в Лондон през декември 1968 г., но травма ме спря за “Уембли”. В срядата преди мача скъсах връзки в мач с Ботев (Пд). Втори път скъсах, когато вече бях в ЖСК Славия. Биеха ми инжекции с прокаин.

Раздялата със “сините” и гастрол в провинцията
С Левски приключих през 1972 г. Направо ти казвам, че Йончо Арсов ме отказа от футбола. Беше ми писнало, исках да спирам с футбола. Щях даже да почвам работа в МВР. Обаче ме поканиха да поиграя в Шумен, в местния Волов. Там останах 3 месеца. Тъкмо тимът беше влязъл в „А“ група. Но пък нямаха никакви пари. Треньор ни беше Борис Павлов. И какво става. Минаваме с моя съотборник Здравко Данков – Бомбата, през Велико Търново с колата. Направи ни впечатление – студентки, младежки живот, а ние бяхме още ергенчета. Хареса ни, още повече, че в този град се запознахме с бъдещета ми съпруга, която работеше като зъботехник.

С Етър играхме в евротурнирите срещу Интер (Милано). Мен там ме взе Апостол Чачевски с асистент Петър Шатров. Заедно с мен на „Ивайло“ дойдоха още Митко Мумджиев, Стоян Коцев, Георги Илиев – Креката…Представихме се силно, завършихме на четвърто място в шампионата и извоювахме право на участие в турнира за Купата на УЕФА. Тогава ни водеше вече Атанас Цанов…

Председател на клуба обаче беше един човек, който бил завеждащ доскоро сектор „Яйца и птици“. Нищо не разбираше от футбол. През 1975-а дойде един треньор – Илия Панев. Караше ни само да центрираме, непрекъснато, въпреки че напред хората не можеха да играят с глава. Той понеже е свикнал така да играе във Враца с Линко Драгомиров. Но в Етър не вървеше тази тактика.

След това в продължение на няколко година бях далече от футбола. Започнах работа в оптико-механичния завод в София.  В предприятието останах 9 години, 9 месеца и 9 дни. Междувременно завърших и ВИФ. От завода искаха да ме направят началник ТРЗ. А и ме подгониха да ставам партиец. Останах си безпартиен комунист (смее се). Баща ми обаче ме предупреди: „Не се съгласявай, ще трябва да режеш нормите. Ще те намразят всички.“ И аз послушах татко. Избягах от завода и станах треньор.

Изкачва Джерба в елита на Тунис
Във Вихрен (Сандански) започнах като помощник на Тодор Николов от Самоков. После ме направиха старши. До Нова година работих там, а после заминах за Тунис. Поех тим от Втора дивизия – Джерба (Мидун). Спечелихме още първата година промоция за елита. Всичко като условия беше перфектно – жилище, заплащане, отношение на арабите…Но пък ме мъчеше носталгия – жената и децата бяха останали в България. От Северна Африка като се върнах започнах в ДЮШ на Локо (Сф).

Златната ера на горнооряховския футбол
Най-силният ми период в треньорската ми кариера безспорно е в Горна Оряховица през сезона 1990/1991. Преди мен там беше работил Кирил Рабчев. Отборът беше обигран, опитен , събрани добри футболисти. Поех Локомотив две седмици преди старта на първенството, бяхме закъсали с подготовката. Георги Велков, Бог да го прости, ги тренирал нещо, но понеже е по-мекушав, по-добър, те му се качили на главата.

На полусезона бяхме трети. Иво Йорданов беше дошъл предната година, доведе го Тошко Арсов – Паломата от Самоков. Играехме страхотен атакуващ футбол. Тимът беше свикнал като домакин да се хвърля, а пък навън – каквото стане. Вътрешните мачове гледаш да ги вземеш, а навън едва ли не със събути гащи отиваш…Опитах се да променя този манталитет.

Прекрасна работа ми свърши тогава Димитър Гюджеменов. От Чумерна (Елена) го доведоха, иначе е от школата на Етър. Това момче се оказа железно, як, силен, макар, че беше нисък взимаше с глава и високите топки. Много ме и слушаше, прояви и тактически тарикатлък. Другата ни основна фигура беше Ивайло Йорданов.

Гошо Велков ме посъветва да го направим център-нападател. Преди това го бяха „въртяли“ на всички постове без вратарския. Беше поливалентен футболист, спряваше се навсякъде добре. Не знам дали знаеш, но той като дете е бил скиор и борец. Плюс това като войник в казармата две години не е играл футбол…Иво данните си ги имаше, трябваше само малко шанс и насока да му дадеш. И да го научиш как да вкарва голове. Но и с него със си имал ядове. Имаше един период в началото, когато не ме слушаше. Пляснах му два шамара и председателчето на клуба се изплаши да не се разсърди играча. „Бягай, викам, че е тебе ще те почна. Или това момче ще става играч или…“.

Учил съм го на „А“ и „Б“ в играта на един голмайстор: “Оттук с глава ще отиграше, оттук с ляв, оттам с десен крак, с гръб към вратата”… Преди мач с Берое водим подготовка. Обясних му, че ако има центриране да „даде“ само глезен, без да бие силно. Добре, ама на мача не го направи. Пропусна от чиста позиция, загубихме вкъщи с 2:3. Скастрих го после. Ивайло разбираше всяко упражнение защо го правим, и се нагласяше сам към ситацията и играта. Научих го да прави финта на Гибона (Божидар Искренов – б.а.). Хубчев знаеш ли какво го направи? Оня падна, бе, братко.

Знаеш ли колко много израстна Ивайло за тази една година, в която работихме заедно? Превърна се в най-силният център-нападател в България.

Грандовете не можеха да ни се опънат у дома. Бихме Левски с 2:0 в 7-ия кръг. После идват ЦСКА (14-и кръг, 24 ноември – б.а.) и го хващат десния халф Шефкет Мустафов. Залъгват го, че щели да го вземат на „Армията“. Цялата работа е, за да не натяга много-много. Аз обаче разбрах схемата и какво направих? Скрих Шефкет в болницата, уж имал силно разтройство. Така бихме ЦСКА на стадион „Димитър Дюлгеров“ с дубъл на Иво Йорданов. Нашият вратар Арсов спечели от една местна филма 200-килограмово прасе за това, че не е допуснал гол. А Шефкет, който беше отличен футболист, техничар, после стана шампион на Турция с Галатасарай.

Направихме 0:0 със Сливен като гости. За тях излязоха Данчо Лечков, Велиян Парушев, Валери Вълков…Добър отбор. Имаха две много бързи крила , нашите бекове Манол Манолов и Адалберт Зафиров щяха да си имат ядове. Зафирчето го питай кой го е учил да води топката, да брани, да напада. Та той дойде ненаучен от школата на ЦСКА. И ей така ме гледаше с очичките, много беше смешен. Спечелихме с 1:0 гостуването си и на Ботев (Пловдив), воден от Динко Дерменджиев (21 октомври 1990 г. – б.а.).

В последния есенен кръг обаче паднахме от Славия с 1:3 на „Овча купел“. Но пък тогава ни закла и съдията Антон Василев. Направо ни отряза главите. Питам го след мача: „Как свири, бе?“. Отговори ми: „60:40“. Нали Славия трябваше да бие. Стефан Божков беше дежурен делегат.

Трябва да ти кажа, че през този сезон напълно заслужено бяхме на път да спечелим медал. Но загубихме заради съдии 9 точки, а още 6 по нареждане.

Даже и чистачката взе пари от трансфера на Ивайло Йорданов в Спортинг
Тръгнах си от Локомотив през лятото. Не съм се карал с никого. Те ме викаха един месец, след като започна първенството. Доколкото разбрах, публиката е призовала да се върна. Аз обаче отказах. И се оказа, че правилно съм постъпил, защото ако бях се върнал, всичките тези, тази групичка, трябваше да се махнат. Имаше един глупак – секретар на клуба, който работеше срещу мен. А аз вече бях намерил друг център-нападател за заместник на Ивайло. Беше от Свиленград, но не си спомням вече името му. Един съдия ми го препоръча това момче. Тогава доларът беше 3 000 лева.

И председателчето на клуба вика: „Намерих 100 000 долара. Дайте да продаваме!“. И Насо Хаджийски – помниш го, международник на БФС, ми съобщи, че Лусио Рибейро – известният португалски мениджър, идва в Горна Оряховица. Специално за Ивайло. А него го искаха и Левски, и ЦСКА. Говорихме с Рибейро на френски. Човекът обяви цена от половин милион, а предсадетелчето вика: „400 000. Ще намаля, ще намаля само и само сделка да има.“ И в крайна сметка го продадоха за 470 000 долара на Спортинг (Лисабон). Значи 30 бона там на „черно“ са си ги раздали помежду си. На мен ми дадоха 10 000 долара. Тогава всички от клубната администрация получиха пари от трансфера. От секратарката до чистачката.

Имам две дъщери. От треньорството се отказах първият път, защото малкото ми дете е с пареза. Бях поел изцяло грижата за нея. Голямата ми дъщеря е в Америка, в Сан Диего, Калифорния. Имам и трима внука – Димитър, Петър и Крисчън – Раян,  двама от тях ще станат футболисти. Най-малкият е кръстен на двете си баби – Райна и Станка. Той е на 11 г. и е много по-добър от мен, когато бях на неговата възраст. Средният пък прилича на Кольо Котков.

Как Шефкет отиде в Галатасарай и комбинацията на Гюджемена
С трансфера на Шефкет Мустафов в Галатасарай също е свързана интересна история. Директорът на банката в града ми беше приятел. Обажда ми се един ден:“С мен е един от босовете на Галатасарай.“ И аз веднага му казах, че имаме един турчин, така и така…Шефкет евтино го продадоха май че. За няма и 100 000 долара. Той беше голям образ. Готин иначе. Техничар, правеше редовно номера, подлудяваше защитниците. Тренираме „двойно“, аз ги карах да го повторят до откат. Само Шефкет го правеше без грешка. Бяхме заучили идеално статичните положения. Гюджемена (Димитър Гюджеменов – б.а.) беше дребничък, но много хитър нападател. Видял съм тази заучена комбинация от Вуядин Бошков в Сампдория. Бях събрал вкъщи доста футболна литература, но ме е яд, че жена ми я изхвърли. Снабдяваше ме един асистент, мой приятел, от ВИФ. Най-много ми помогна една книга по отношение на физическата подготовка – чилиец беше авторът. Зет ми Данчо Лазаров я донесе от Испания.

Поех после Янтра (Габрово). Бяха пред изпадане тогава. Отиваме на турне в Израел – трагедия. Евреите се чудеха как сме завършили девети в класирането. Данчо Мурлев беше най-голямата ни звезда. Първата година беше титуляр като център-халф, преди втория полусезон му казах, че в клуба са свършили парите. Той остана с впечатление, че го гоня, а изобщо не беше така. В тима бяха още Благо Александров – Мечо, Гюджеменов, Сабльов, Ацаров, Милен Петков, вратарят Боби Йосифов…

Мартин Кушев също го научих да играе. В началото като дойде ей така си държеше ръцете (става и показва) – като скиор. Сигурно е карал ски в родния си Троян. И знаеш ли как напредна? Стана и голмайстор, поигра и в чужбина (Германия и Русия – б.а.). Но ръководството не плащаше нищо и играчите се настроиха срещу мен. Никакви пари не даваха. Нищо. Даже бяха правили подписка да ме махнат. Два месеца не видяхме една стотинка. Имаше един глупав пасажист, който ги подкокоросваше играчите. Добре, ама аз като си отидох, още на следващата седмица почнали да плащат. Смени ме Цецо Атанасов.

Горчив урок в “Надежда”
В Локомотив през пролетта на 1994 г. беше провал, признавам. Играехме и в сгъстен цикъл сряда-събота-сряда. Почти не тринирахме. Чак последната седмица на първенството почнахме нещо да правим, а те го дадоха мача с Етър. Паднахме у дома с 1:3, изложихме се, щяхме да изпаднем. Срам, срам…Завършихме 11-и с 34 точки и голова разлика 37:40.

Слави Вълов, който беше близък до председателя ни Апостол Чачевески, провали отбора. Обяви пред отбора: „Момчета, аз нямам пари да ви плащам.“ И то в деня преди мача с Етър. Как да се мотивират тези хора? Гошо Борисов загрява, получи разтежение, уж го боли. Ей такива номера. Ама аз щях да ги оправя на следващата година. Бях се разбрал и с Мариан Христов да дойде при нас. Той риташе тогава в третодивизионния Балкан (Ботевград). Беше обявен за безперспективен от родния си Левски.

Изпуснахме Мариан Христов
Добре, ама дойде Николай Гигов и покани за треньор Ради Здравков. Гигата на мен ми каза: „Виж какво, ще останеш селекционер“. Съгласих се, даже ходих да следя едно момче от втория тим на Дунав (Русе). Добре, ама аз съм обещал на Мариан Христов да го взема. Днеска, утре трябва да отида. Гигов обаче не го искаше. „На мен ми трябват готови играчи“ – обяви. И аз с целия си акъл го попитах кого има предвид. Изреди ми Въчков, Мечев, Чилибонов…А то знаеш ли какво стана? Дъртият Вуцов (Иван Вуцов – б.а.) го излъгал нещо. Той беше голяма лисица. Мангизи взимаше, мачове уреждаше.  Аз усетих, че моето място не е там.

Бавен футбол ли?
Реших да се откажа от треньорството. Не че са ми липсвали оферти, но просто не ми се работеше… Зет ми ме назначи във волейболния клуб. А аз нищо не разбирах от този спорт, признавам си. Аз не разбирам, ама питам. И привлякох доста бъдещи звезди като Христо Цветанов например.

Имам две дъщери. От треньорството се отказах първият път, защото малкото ми дете е с пареза. Бях поел изцяло грижата за нея. Голямата ми дъщеря е в Америка, в Сан Диего, Калифорния. Имам и трима внука – Димитър, Петър и Крисчън – Раян,  двама от тях ще станат футболисти. Най-малкият е кръстен на двете си баби – Райна и Станка. Той е на 11 г. и е много по-добър от мен, когато бях на неговата възраст. Средният пък прилича на Кольо Котков.

Почти не гледам мачовете от нашето първенство. По телевизията пък съвсем. Много ме дразнят коментаторите. Само дрънкат глупости, а нищо не разбират от футбол. Предават ти мача все едно е по радиото – „Удар с левия крак“, „Шут в гредата“ – а ние това сами го виждаме. Николай Колев – Мичмана беше велик.

Смешно ми е като чуя, че ние навремето сме играли бавен футбол. Няма такова нещо. Сега си я подават само настрани. Ако е за въпрос и ти и аз – както съм с трандафорите, ще го правим. Така е лесно. Симолията колко е бил умен навремето: „Ще пробиваш, няма да се плащиш и да спираш“, ми казваше. И ми даваше кураж.

Бях и делегат към БФС. От Левски ми се разсърдиха, че не можаха да преиграят един мач в Стара Загора. Заради Баничката (Цв.Георгиев – б.а.) стана всичко. Оставил двама играчи да загряват на пистата. Един от тях влязъл метър навътре на терена и не бил излязъл. Тогава Пачата (Павел Панов – б.а.) излезе неблагодарник. Генерал Патриков беше шеф на СТК, чорбар и в червата. Мъри Стоилов много ревеше тогава. Имаше натиск срещу мен, а аз си карах по наредбата. По-късно отивам на „Герена“ делегат. „Сините“ играха с Беласица. А там на пистата беше е така – хора се разхождаха все едно са на пазара. А направим така в провинцията хората се сърдят, негодуват. На пейката на Левски стояха трима души, които не бяха записани в протокола. Описах инцидента и ДК глоби Левски.  Тича при мен Ичко Лозев: „Много са недоволни от съдията“. Такива хора, че…

Не съм имал проблеми с босове на провинциалните стадиони по време на т.нар. „мутренски времена“ във футбола ни. Само веднъж в Перник се разправях с Първан Първанов – бос на Металург. На този мач с Рилски спортист беше страшно, честно ви казвам! От едната страна реве Перо, а от другата Юри Галев. Съдията се обърка, ония влязоха оттатък и аз пратих ченгетата в съблекалнята. Наредих им: „Влизайте да оправите работата.“ Щяха да се изтепат вътре.”

На снимката са двама приятели и бивши съотборници: Ивайло Георгиев (прав) и Петър Кирилов (седналият).

pepipepi 2

Милен ДИМИТРОВ

About Author