11 години без Начко Михайлов – Човека от улица “Съзнание”

11 години без Начко Михайлов – Човека от улица “Съзнание”

На днешния ден преди 11 години (1 октомври 2006 г.) загубихме големия Атанас Михайлов. Не е нужно да припомняме в подробности кой беше бате Начко, идолът на милиони българи, и какво е дал той на нашия футбол. Бяхме близки приятели, много ми липсва…

В негова памет, в деня на неговата кончина, написах със сълзи на очи нещо като прощално писмо…Смятам, че точно на този ден мога и имам право да го публикувам отново…

В памет на Начко Михайлов

ВАЯТЕЛЯТ НА МЕЧТИТЕ

Бате Начко – така го знаеха всички, независимо от възрастта така се обръщаха към него. Докрая, до последните си дни, въпреки цялата си слава той си остана един безкрайно земен човек. У него нямаше омраза, гордост, предразсъдъци, сърцето му не бе отровено от завист и подлост. Преди около година отстраниха единият му бъбрек. Ходеше на химиотерапия. Последните месеци бяха кошмарни. Начко премина през ада. Страдаше, измъчваше се много, но нито веднъж не се оплака. Стискаше зъби, мълчеше и търпеше. А болестта го изяждаше отвътре, смъртта дебнеше на прага. От две години бяхме неизменно заедно, поддържахме непрекъсната връзка, но повярвайте, никога не съм го чул да се оплаква. Стоически понасяше жестокостите на съдбата. За човека Начко Михайлов може да се говори много. С него бе удоволствие да се общува.

Разговорите се превръщаха в празник. Можеше с часове да говори за любимия футбол. Вълнуваха го и общочовешки теми, бе рядко интелигентен, духовно извисен човек. Вярваше в Бога, всяка неделя ходеше на църква. Четеше Библията, тя стоеше до леглото му. “Аз не знам дали има Бог, не знам как се нарича тази висша сила, която управлява съдбата ни, но вярвам в нея. Длъжен съм да живея праведно, да спазвам правилата, ми каза веднъж, когато го попитах вярва ли в Бог. – Ти бъди честен към себе си, в отношенията си към хората, пък Бог няма да те остави. Ей така, запали една свещичка в храма, тя ще огрее и душата ти.” Начко беше мъдрец, сладкодумец и омайник. Често съм се чудил откъде извира силата, която притежаваше.

Просто бе магнит за събеседниците, завладяваше с лекота хората. Безкрайно честните му сини очи издаваха всичко. Той не бе способен да излъже никого. Не лъжеше и себе си. Казваше: “Кажи си истината, пък да става каквото ще”. Рядко допускаше някой близо до себе си, но направеше ли го, човекът ставаше негов другар завинаги. Неповторим шегаджия със специфично чувство за хумор. Веднага ставаше душата на всяка компания. Не обичаше ласкателствата. “Като футболист съм получавал много хвалби. Аз обаче знам едно – потупат ли те по рамото, пази се от дископатия”, твърдеше легендата.

Човекът от улица “Съзнание”
Беше предан на футбола до такова безумие, че никога не взе нещо от страхотната си популярност, която му отваряше всички врати. Неговият интерес не бе материалното, а онова духовно богатство, което Левски наричаше “народното благо”. Неземен футболист и рядко човечен приятел и баща. Знаеше го цяла Европа, а у нас го обичаха запалянковците на всички отбори. Не се приемаше за голяма звезда. “Имало е и по-големи футболисти от мене. А и какво значи звезда? Те са на небето. Нали всички сме хора на тоя свят, всички отиваме на едно и също място, независимо бедни ли сме, или богати, черни или бели, умни или глупави. Уважавай хората, за да ти се отвръща със същото”, повтаряше Бате Начко. Улицата, на която живееше в кв. “Орландовци”, се казва “Съзнание”. Каква ирония на съдбата!

Харизматична личност. Оригинален, неповторим, откровен и смел. Бе като магнит за масите. Помагаше му и рядък талант – обикновенните хора го приемаха за един от тях. Странно усещане -очакваш да видиш звездата, а срещу теб е един чаровник без капчица надуване и преструвка. Не се страхуваше да казва истината в очите. Винаги се бореше се срещу неправдата в живота и футбола. Възмущаваше се от лошите политици, от тежкото положение на народа. Страдаше от корупцията във футбола, с всички сили се опитваше да изгони навлеците от най-красивата игра. “Място за нефутболни хора няма. Няма да се оправим, докато не ги изхвърлим от там”, често ми казваше.

Голямата болка
Най-голямата му и любов и болка беше Локомотив…Можеше да играе в най- големите отбори в света, но до сетния си дъх остана верен на любимия си, на единствения си клуб. На няколко пъти му идваше да крещи от болка заради отношението от страна на някои шефове в “Надежда”. През последните 2-3 години съвсем го бяха изолирали, той се чувстваше излишен. Уж беше главен селекционер, а пък за нищо не го питаха. Пращаха го да гледа футболисти, но взимаха други. Бавеха заплатата му по 7-8 месеца. Имаше моменти, в които нямаше и 20 лв. в джоба. Изобщо не му се ходеше до стадиона. Може би най-големият футболист в историята на Локомотив се чувстваше непотребен. Тъжно, престъпно и обидно. Животът му бе непрекъсната поредица от бляскави победи. Бе художник на терена, артист в живота. Спечели безброй мачове, но загуби най-тежкият – със смъртта.

Преди около година (есента на 2005 г. – б.а.) му отидох на свиждане в “Пирогов”. Няколко дни по-рано бяха му извадили бъбрека. Заварих го на леглото, на рамката на което бе омотал бинт, с помощта на който се изправяше. Тогава за пръв път видях в очите му отчаяние и частица досада. Бе доста отслабнал и измъчен. Сам. З броени дни болестта го бе изпила. «Виж ме на кво приличам, посрещна ме той. – Като некоя стара баба съм, а?”. Унинието обаче не го държеше дълго. “Носиш ли програмка на “Еврофутбол”? Дай да видя кои са мачовете”. Разговорихме се, той си пусна мач от английското първенство по телевизията. На тръгване ми вика: “И няма да се предаваме, нали!”. Все едно аз бях болният, а не той.  След това рядко излизаше, съвсем се затвори в себе си. Чувахме се през ден по работа (в продължение на 2 г. бе специален коментатор на “Телеграф”), но повече, за да си говорим. Разговорът, общуването за него бяха жизненоважни, не можеше без хора. Никога обаче не долових нотки на отчаяние у него. “Никога не допускай криза на духа. Допуснеш ли той да страда, свършено е с теб”, бе една от максимите му.

Водеше непосилна битка с коварната болест. Имаше проблеми с пикочния мехур и с черния дроб, дишаше трудно. Преди около две седмици поисках да го видя. На срещата изпрати сина си Виктор. Всичко ми стана ясно, но не исках да повярвам. Още по-жесток бе разказът на Вики. “Към кого ли не се обърнахме за помощ. Навсякъде отказват да го приемат. Положението е неспасяемо. Болестта е в напреднал стадий и нищо не може да се направи”. Сякаш буца заседна в гърлото ми. Та той дори веднъж не чии е казвал, че е болен от рак.

Спомена ми само, че преди операцията е имало съмнения за злокачествен тумор, но той е отстранен. Семейството му опита всичко, за да го спаси. Водиха в “Орландовци” и народен лечител и екстрасенс. После отиде на процедури в “Пирогов”. “Ще поседя 2 седмици да ме закрепят малко”, ми обясни той. Всичко остана напразно. Обаждам му се в петък (22.09). Той ми вика “От 30 минути чакам да дойде сестрата да ми смени системата, но нея я няма”. Звучеше ми по-добре. Имаше дори сили да се шегува. Чухме се и в неделя. За моя изненада си беше у дома. “Избягах малко гарнизонна отпуска”, опита се да се засмее. В понеделник обаче вече ми звучеше много зле. Едва говореше. “Как си, бате Начко?”, го питам. “Абе, положението не отива на добре”, успя да отрони големият футболист. Не успях да го видя за последно и да си взема сбогом.

Много често съм се питал защо той, който проявяваше истинска човечност към всеки страдащ, страда толкова много, защо готините хора умират млади. Казват, че Господ ги прибирал, защото ги обича. Не знам дали това е истина. Не знам дали има живот след смъртта. Сигурен съм, обаче, че ако има Рай, Начко Михайлов е там. Много страдаше по Гунди и Котков, наричаше ги “Моите братя”. Сега се събра пак с тях, Бате Начко, и май пак играете този пусти футбол в небесния отбор. И тримата сега ни гледат отгоре. Древните римляни казват, че световната слава отминава бързо. И най-големите герои в историята, влезли в епопеята на незабравимите, един ден минават в кохортата на забравените.
Ти обаче завинаги ще останеш жив в нашите сърца. Защото легендите не умират!

Милен ДИМИТРОВ

About Author