Сашо Борисов: Нямам нито един червен картон в кариерата си

Сашо Борисов: Нямам нито един червен картон в кариерата си

Сашо Борисов е роден на 22 юли 1955 г. В кариерата си е играл е в Червено знаме (Радомир), Велбъжд (Кюстендил),  Миньор (Перник), Академик (Сф), Спартак (Вн), ЦСКА, Септември (Сф), Хасково и малтийските Моста и Мабба. Изиграл е 305 мача в „А“ група. Шампион на България (1987 г.) и носител на КСА (1987, 1988). Има 13 мача в националния отбор на България. Бил е старши треньор на Септември (Сф), ЦСКА, Конелиано и Академик (Сф). В продължение на дълги години работи в ДЮШ на ЦСКА. В момента води юношите, родени 2002 г. на „армейците“.

 

Ицо Пощата ме откри за футбола
Като дете още от малък се ориентирах към футбола. За мен това винаги е бил спорт номер едно, въпреки, че бях добър и в леката атлетика и волейбола. Детството ми не беше лесно (въздиша). Рано останах без баща – едва на 10 годинки бях, когато татко почина. Мама сама ме е отгледала. Бедно семейство. Жената сама се е трудила, за да ме издържа. Нямам братче или сестриче. Сам се оправях в живота. Никой не ми е помагал за нищо.
За мой откривател, така да се каже, считам популярният в нашия град Ицо Пощата. За мъжкия тим на Червено знаме заиграх още на 15 години в Радомир. Треньор им беше Казаков. Било е 1970 г. Ритах едновременно за юношите и за мъжете. Случвало се е да играя по два мача на ден. Спомням си – гостувахме с юношите в Самоков на Рилски спортист сутринта. Следобед отпътувах за Марикостиново, за да изляза на терена с мъжкия отбор. Здрави мачове ставаха. Гледал съм като идоли Якимов, Гунди и Котков. №1 за всички времена обаче е Христо Стоичков! Горд съм, че играх с него, а и сме добри приятели. От чуждите футболисти любимец ми беше Йохан Кройф. Холандският Аякс беше за нас пример за подражание.

Водеха ме на щат в мината
Изкарах казармата в Кюстендил, където две години играх за местния Велбъжд. Тимът се подвизаваше в тогавашните Зони – еквивалент на сегашната Трета лига или „В“ група.
От Миньор (Пк) ме видяха, харесаха ме и ми предложиха договор. Приех, защото „жълто-черните“ бяха в „А“ група. Титулярни централни защитници бяха Веселин Евгениев и Евлоги Банчев. Аз заиграх пред тях като опорен халф с №6. В Миньор имаше и други млади футболисти, които после се утвърдиха като Пламен Цветков, Гриша Григоров, Марио Вълков, Ангел Славов…Местен любимец обаче беше безспорно Гошо Йорданов – Ярето. Не можех да си представя, че човек толкова нисък на ръст, може да притежава такава взривна сила. Невероятен отскок имаше – „първа топка“ нямаше кой да му я вземе. Учехме се от него.
Дебютът ми в елита беше срещу Тракия – 0:0 завършихме в Перник (декември 1975 г. б .а.). Първия си гол вкарах във Враца. Паднахме с 1:2, но прострелях култовия вратар на домакините Рамадан Йотов с шут извън наказателното поле.
В Миньор съм работил с треньори като Гошо Берков, Пальо Владимиров, Богомил Пушев и Гацо Стоянов. С бате Гоцо имам много забавни случки. Невероятни работи! Той беше ненадминат шегаджия и чешит. Няма да забравя как сме веднъж на тренировка, която беше посетена от журналисти с камера и фотоапарати. Снимаха от трибуната горе. И Стоянов ни нареди: „Момчета, правете упражненията, обаче гледайте съм камерите.“ (смее се).
Доста емоционален, много. Правиме друг път разбор преди мач с Левски. „Да знаете, при тях има едно говедо – имаше предвид Киро Миланов. Но ние имаме два пъти по-здраво говедо.“ И посочи Весо Евгениев. И действително ставаха големи битки между двамата. Здрави момчета, мъжки футбол играеха, прехвърчаха и искри понякога. След мача се поздравяват, няма никакъв проблем. Той, Весо, си беше бая груб на моменти, де. Направо ти влиза с двата крака и те убива…По-твърди беше дори и от Майкъла (Георги Илиев – б.а.). Безкомпромисен.
За съжаление Гацо Стоянов не можа да се задържи дълго в Перник. Почнахме да губим мачове и го махнаха. През 1977 г. изпаднахме от „А“ група. В последния кръг загубихме тежко в Стара Загора с 1:5, вместо нас се спаси Спартак (Вн), ако не се лъжа. Две години играх в Миньор, водеха ме на работа в мината, взимахме нелоши заплати. Ако бях останал там, можех и да се пенсионирам рано с по-висок разряд и категория.
С Академик станахме четвърти, спирахме Бреме и Бригел
В Академик (Сф) ме взе Данко Роев. После го смени Иван Колев – Ването. Само уважение и поклон пред тези мъже. Аз кандидатсвах във ВИФ и ме приеха редовно обучение. Заварих може би най-силното поколение в историята на „студентския“ клуб. С Левски и ЦСКА играехме като равен с равен. Със Спас Джевизов какви битки водехме, ако знаеш. Но подчертавам – коректни! Той е по-силов футболист, не се плаши от здрави влизания.
Спомням си как ги отстранихме „армейците“ за Купата на Съветската армия. През февруари 1980 г. в четвъртфинал. А ние тогава бяхме водачи в Северната „Б“ група, а ЦСКА лидер в елита. Излъгахме ги с 2:1. Академик беше солиден и симпатичен отбор, но просто ни липсваше публика. На мачовете ни идваха предимно роднини и приятели. Как да се мериш с грандовете? Аз там заварих и хора от по-старото поколение – Т. Паунов, Б. Ангелов, Г.Тиханов, Ил. Чалев, после играх с Мишо Вълчев, Цветков, Кр. Манолов и т.н., да не ги изреждам всичките. Бяхме и приятели, освен всичко друго. Семействата ни също бяха близки. Най-близък бях с Альоша Димитров. В една стая сме спали по лагерите. Само хубави неща мога да кажа за него. Много възпитан човек, културен и почтен. За футболните му качества няма изобщо какво да коментирам. За времето си много барлив, технично ляво крило. Сам можеше да ти реши мача. Много често ни е вадил от тежки ситуации. Той преди мач беше много притеснителен, изпитваше предстартова треска. Но щом стъпеше на терена се преобразяваше. Сътворяваше неща, правеше импровизации, след които сме се хващали за главите. Майстор на фауловете. Заложи ли топката на пеналтерията, знаем, че ще е гол.
През сезона 1980-1981 направихме най-силното си представяне. Не загубихме в 17 поредни мача. Особена силна беше пролетната кампания. Спечелихме във Враца, където, знаеш, че се играе изключително трудно, с 2:0. На другия ден в. „Народен спорт“ излезе със заглавие: „Урок по футбол“. В 28-ия кръг обаче паднахме от Левски с 1:3. Бихме Пирин с 1:0 (14 юни 1981 г. – б.а.), гола мисля че вкара Васко Василев. Или пък беше Жоро Мачкански…Обаче от този мач ни останаха кошмарни спомени, защото играч на гостите счупи крака на Крум Кантарев. Пред очите ми стана нещастието. Чух пукота от счупената кост, беше просто…Неговата контузия разконцентрира всички ни. В последния кръг гостувахме в Перник и загубихме от Миньор с 0:1. Домакините изпаднаха въпреки победата, а ние останахме без медали. В същото време прекият ни конкурент Тракия би у дома Спартак (Пл) с 4:3. Гошо Славков – Бенкса, ако не се лъжа, заби и четирите гола за „канарчетата“ и спечели „Златната обувка“ за голмайстор №1 в Европа.
През лятото Академик се обезкърви, защото Альоша отиде в ЦСКА, а Пацо Цветков и Мишо Вълчев ги взе Левски.
Скъп спомен оставят и сблъсъците с Кайзерслаутерн в турнира за Купата на УЕФА. В Германия паднахме с 0:1 след гол на Андреас Бреме. Нашият треньор Младен Червеняков сложи Димитър Димитров-Херо, който беше централен нападател, да пази друга хала – Ханс-Петер Бригел. Уж да скача нещо, да се бори…Да не ти казвам какво се получи. Вреше и кипеше пред нашата врата, но и Дечо Павлов извади доста шутове. И ние имахме положения. Най-чистото пропусна Данчо Костов, а можеше да изравни.
Не е вярно, че треньорът ни е карал да спим със снимки на играчи на портивника (смее се). Не зная кой от моите съотборници пусна после този слух. Ние си ги познавахме. На реванша отстъпихме с 1:2. Пламен Липенски откри резултата още в 15-ата минута с хубаво изпълнение от фаул. Обаче после немците ни награбиха и ни обърнаха с 2:1. Мелцер (19) изравни, а Бригел от дузпа реши всичко още в 25-ата минута. Нямахме сили за нов подвиг. Нашият треньор Младен Червеняков сложи Димитър Димитров-Херо, който беше централен защитник, да пази друга хала – Ханс-Петер Бригел. Да не ти казвам какво се получи. Този здравеняк нямаше спиране. Бърз, мощен и агресивен. Той беше и десетобоец, считаха го за най-физически подготвения футболист в света по това време. Аз отговарях за Хюбнер и Функел.

Разминах се със Славия заради Вуцов и Батето
Защо не преминах в Славия ли? Генералите ми бяха обещали апартамент и други облаги, всичко беше уж уговорено. Даже започнах и подготовка с „белите“, водеше ни Христо Младенов. Качих се с отбора на Боровец. Прибрахме се и какво стана, как успяха да ме придумат Иван Вуцов и Иван Славков – Батето, и аз не зная. Приех офертата от Спартак (Вн). И „соколите“ ми осигуриха жилище, водех и лейтенант от МВР. След скандалния финал за Купата между Левски и ЦСКА (1:2) на 19 юни 1985 г. ни девоенизираха.
Един от най-приятните мигове с варненския тим е когато победихме Левски на полуфинала за Купата на България. На 26 февруари 1983 година спечелихме на стадион „Цвятко Радойнов“ в Казанлък. В герой се превърна Живко Господинов, който вкара единственото попадение с майсторски фалцов удар в 39-ата минута.
Класирахме се на финала, но там ЦСКА буквално ни уби – 4:0 в Пловдив! Защо ни пребиха така ли? Ами, просто „червените“ си бяха суперкласа – от вратаря до №11. Впоследствие придобихме право на участие в турнира за КНК и станахме единствения наш отбор, играл срещу английския колос Манчестър Юнайтед. Това поколение на спартаклии го определят като най-успешното в клубната история.

Стейпълтън беше страшилище на терена
Манчестър Юнайтед в първата среща ги посрещнахме на „Юри Гагарин“ на 19 октомври 1983 г. Брайън Робсън откри резултата. Ние изравнихме. Нашият гол беше дело на Рубмата Димов. Попадението му стана малко неочаквано. Живко изпълни фаул, но съдията нареди да се повтори изпълнението. Докато Господинов си нагласяше за втори път топката, отнякъде изскочи Димов и я заби неспасяемо във вратата на Бейли за 1:1. После Греъм (47) донесе победата на „червените дяволи“ с 2:1. Имаше забавни случки и на реванша. Ние загряваме в коридора към терена, а съперниците си четяха вестници…На „Олд Трафорд“ атмосферата беше неописуема. Наистина беше „Театър на мечтите“. Владо Николчев излезе като център-халф. Трябваше да пази Франк Стейпълтън. Ирландецът обаче ни наказа още във 2-ата минута. Домакините бият център, Стейпълтън забеляза, че нашият вратар Краси Зафиров е излязал малко напред и му я копна от над 20 метра. Вторият му гол падна след центриране от корнер и засичане с глава. Неспасяеми голове, но пък и ние ги улеснихме с наши грешки. През по-голямата част от мача се държахме достойно, имахме и своите шансове за гол, но…признавам, че им отстъпвахме по класа на Ман Юнайтед. Съжалявам, но не успях да си разменя фланелката с никого от съперниковите играчи. Но – само респект пред Стейпълтън.
В Спартак имах щастието да играя с големи футболисти. С колегите си в отбрана се разбирах и без думи. Мога да отлича Асен Михайлов, който стигна и до националния отбор. Каквото му кажеш, той изпълнява. Смел, бие за първа топка, слага си главата на пътя на бутоните. Имахме и истински звезди – Живко Господинов и Стефан Найденов – Доктора. За съжаление и двамата вече са покойници. Да не забравя и Краси Венков – Джанито, Боре Гьорев, с когото по-късно бяхме заедно и в Малта, Румен Димов, Краси Зафиров – един невероятен вратар, неслучайно ни беше и капитан.

След драмата в Сплит имаше много сълзи в съблекалнята
Бях и национал по едно време. Дебютирах за „лъвовете“ на 9 март 1983 г. в контрола срещу Швейцария (1:1) на стадион „Юри Гагарин“. Започнах като титуляр. Четвърт час преди края, при резултат 0:1, ме смени друг дебютант – Пламен Гетов от Спартак (Пл). Именно Пацо вкара изравнителния гол почти с първото си докосване до топката. Разписа се със своята „запазена марка“ – от фаул. После Вуцата ме взе и за гостуването в Рексъм на Уелс (0:1) в европейска квалификация (27 април 1983 г.). Преди мача се случи скандален инцидент. Полицията арестува нашия нападател Иван Петров. Обвиниха го в кражба на дънки в магазин. От по-тежки последствия го отърваха ръководителите на нашата делегация, но той не игра срещу Уелс.

На мен ми беше възложено да отговарям за най-голямата звезда на британците – Йън Ръш от Ливърпул. Смея да кажа, че се справих добре със задачата, опазих го. Селекционерът на домакините се наложи да го извади от игра в 69-ата минута. Загубихме след нелеп гол, дори бих казал – след автогол. При корнер пред нашата врата Джевизов се беше върнал да помага. Изчисти топката на метър от Пепи Петров, той не можа да я види, топката се отби от крака му и леко влезе в нашата врата.
Взех участие и в драмата в Сплит (21 декември 1983 – б.а.). При наша победа над Югославия се класирахме за Евро 1984 във Франция. Помня, че изпуснахме поне 7-8 чисти голови положения. Вуцата изненадващо ме пусна 10 минути преди края на мача на мястото на Аян Садъков. Де да го знам каква му е била идеята – аз съм номинално защитник, трябва ни победа, да вкарваме голове, а сменям халф. В последната минута Ради Здравков се озова на чиста позиция, пред вратата бях и аз. Можех да вкарам, ако ми беше подал. До мен беше Гошо Димитров, а малко по-встрани Гиби Искренов. Но той предпочете да стреля и вратарят отби шута, а в ответната атака Радованович донесе победата на „плавите“ с 3:2. Много пъти след това съм питал: „Какво стана? Защо не ни подаде?“. А той ми отвръща: „Така съм преценил.“
След загубата в съблекалнята ни беше гробна тишина. Нито скандали е имало, нито крясъци. Виж, сълзи – да. Имаше. И то много. Съжалявам единствено, че не можах да отида на Мондиала в Мексико през 1986-а. До последно бях в разширения списък, тренирах, готвех се с момчетата, но накрая отпаднах. Вместо мен отидоха други хора, но не искам да казвам по какви съображения.
Винаги съм бил твърд, но не и груб защитник. В кариерата си нямам нито един червен картон – можеш ли да си представиш? Влизал съм здраво, но никога не съм ритал без топка.
Най-трудно ми е било да играя срещу Бойчо Величков от Локомотив (Сф).

Пената ме покани в ЦСКА да помагам на младите
В ЦСКА преминах през 1986 г. Вече имах 246 мача и 5 гола в „А“ група. Играхме преди това мач за Купата срещу тях в София. След мача Димитър Пенев се срещна с мен в Дървеното кафе на „Армията“. Предложението беше от него. Обясни ми, че иска да помогна с опита си на този млад отбор, който се сформираше. Спомняш си, че тогава 5-6 човека от най-големите звезди на ЦСКА отидоха в чужбина. От по-опитните бяха останали само Джони Велинов, Краси Безински, Недялко Младенов, Лъчо Танев, Ивайло Киров и Коце Янчев. Останалите бяха все големи таланти и младоци – Ицо Стоичков, Любо Пенев, Емо Костадинов, Патрика Витанов…Аз веднага приех, без да се замислям. И без това вече бях решил да се прибирам насам. Така на 31 години възродих кариерата си и станахме шампиони. Сезонът 1986/1987 беше най-силният ми като футболист. Започнахме като двойка централни защитници с Вальо Дамянов, който дойде от Локо (Сф). После той се контузи и го смени Ангел Червенков. В отделни срещи си партнирах и с Безински.
По принцип основният „виновник“ да станем шампиони и да се получи успешната смес от младоци и ветерани е Димитър Пенев. На него дължим успехите си. Младите искаха да се утвърждават, а качествата си ги имаха. Пената им подаде ръка и видяхте докъде стигнаха. От тях имаше респект и уважение към нас, баковците. Дисциплина, страхотен колектив, бих казал. Два пъти бихме Левски за първенство с по 1:0, надвихме ги и на финала за Купата с 2:1. Върхът обаче беше на 30 май 1987-а със „златния гол“ на Стоичков в 80-ата минута. Тогава станахме и шампиони. Най-много съм се радвал именно тази вечер. Завършихме сезона със златен дубъл.
Най-красивият гол в кариерата си го вкарах на Стефан Стайков от Левски. Измъкнахме 1:1 на „Герена“. Имах изненадващ и тежък удар, голът беше невероятен!
Гордея се и с едно попадение във вратата на Пламен Николов от Локо (Сф) в 7-ия кръг на следващото първенство 1987/1988 (26 септември 1987 г. – б.а.). „Железничарите“ ни водеха с 2:1 след голове на Сашо Бончев и Гошо Петков. Точен за нас беше Киров. Валеше дъжд, теренът беше тежък, хлъзгав. В 87-ата минута се опитах да центрирам на Любо Пенев. Получи се фалциране, Пинко докато се обърне, топката вече беше в мрежата за крайното 2:2. За съжаление започнихме това дерби и с тежък инцидент – счупиха крака на Лъчо Танев.
Най-тежко ми е било, когато Левски ни обърна от 2:0 до 2:3 (6 март 1988 г. – б.а.). Поведохме с голове на Любо (6-дузпа) и Емо (8), но „сините“ биха с попадения на Петров (18), Йорданов (27) и Сираков (28). Вкараха ни два гола от статични положения. Трябва да ти призная, че аз тогава бях загубил титулярното си място. След 30 мача без смяна в шампионския сезон, Пената вече не ми се доверяваше. Искаше да подмладява състава. Пускаше Стоян Стоянов и Данчо Мурлев. Обаче – загуби, загуби. Върхът беше това 0:3 от Левски насред „Армията“ за Купата. След този мач вече всички мачове ги изиграх. Но накрая на сезона се разделихме.

Играх до 39 години
На следващата година заедно със Спас Джевизов, Сашо Александров, Мето Томанов, Альоша Андонов отидохме в Миньор. Направихме 1:1 с ЦСКА, 2:2 с Левски, бихме Славия на „Овча купел“ с 2:0…Но отборът изпадна.
През лятото останах без отбор. Альоша Димитров беше станал треньор на Септември и ме покани да помогна във „В“ група. Искаше да съживяваме футбола в „Красна поляна“. Изиграх няколко мача и там.
После кариерата ми продължи в Малта, където останах 4 години – в Моста и Мабба. Съотборници ми бяха Боре Гьорев и Атанас Манушев, който игра във Вихрен и Черноморец (Бс). Българската колония по онова време беше голяма. Гьорев ми помогна да отида на Рицарския остров. Но там условията за футбол бяха тежки. Повечето терени бяха със сгурия или изкуствена трева.
Завърших кариерата си в Хасково на 39 години. Също нелоши футболисти имаше и там – Георги Куманов, Мариян Метларов, Роман Ружинов, Георги Гаджев, Славчо Илиев, Тишо Тихомиров, Преслав Гетов, Таньо Ганев – Мечката, Рачо Килапов…Цецо Атанасов ни беше треньор. После го смени Коце Латинов. За една бройка не влязохме в „А“ група.

Голямата му гордост е промоцията в елита с Конелиано
„Най-щастлив съм бил като треньор на Конелиано (Герман), когато вкарах отбора в „А“ група, признава Сашо Борисов. – На баража в Севлиево (7 юни 2006 г – б.а.) победихме Марица с 3:2 след два гола на Миро Манолов. При мен играеха Николай Годжев, Ангел Йошев, Николай Христозов, Никола Асенов, Стоян Орманджиев, Мартин Стойчев, Адриан Олегов, Симеон Атанасов, Румен Горанов, Кирил Дяков, Аспарух Василев и др. Влязохме ние в елита, обаче станаха едни работи…Незнайно откъде се появи бившият президент на Черноморец Ивайло Дражев и нашият шеф му продаде Конелиано. Бургазлията буквално затри клуба. Спомняш си, че направи чудатия Черноморец (Бургас-София), в който имаше само две момчета от старата формация. Останалите напуснахме.
Другата ми гордост като треньор е, че спасих Академик (Сф) от изпадане от „Б“ група. На следващия сезон обаче шефовете така и не намериха пари, за да запазят този клуб.“

SasoSaso 1Saso 2Saso 6 (1)

Милен ДИМИТРОВ, в. “ШОУ”

About Author